Все пак ще се опитам да разкажа за преживяванията ни следвайки до някъде хронологията.
Ден първи.
И така - дойде дългоочакваната събота. Метнахме се на колите и потеглихме. Емоции много, но за мен поне, интересното започва от достигането на първия язовир - Кричим. Изведнъж всичко започва да става толкова МАЩАБНО, че човек за пореден път си пропимня, че е само една дребна мравчица пълзяща някъде там. Ето... Пет минути вече започвам едно или друго изречение и после го изтривам. Ще се повторя, но онези места е трудно да се опишат с думи. Кое ме впечатли много силно и преди и сега? Хората. Ние почти не общувахме с местните, но все пак навсякъде се вижда колко по-различни са родопчани от нас, глезените деца на равнината. Целият път е обграден от парцелчета с поне 45 градусов наклон и всичко това се работи. Някъде има посеви, другаде овошки, но там хората не се плашат от наклонен терен. Неимоверни количества бетон и адски много труд, просто за да можеш да си изградиш някаква къщичка. Дори един гараж за да направиш - пак много материал и разбира се много много труд. Та там дори гробищата бяха терасовидни. Половината гроб вкопан в земята, а другата половина - в излято от бетон корито.
Малко след Михалково ме очакваше изненада. Оказа се, че строят още един язовир. Ей това вече не можах да го побера не само в обектива на апарата, но и в ума си дори. Малко преди това, гледайки другите два язовира се бях зачудила, дали в днешно време България ще може да си позволи толкова голяма инвестиция, но това което видях надмина дори фантазиите ми.
Ето този тук кран е закачен на въжета опънати от единия до другия хълм. Влачи някакви огромни товари и ги оставя в далечината. А там, в далечината, ако се загледаш, се оказва, че има едни миниатюрни камиончета, като бръмбърчета. Е да, но тези бръмбърчета няколко минути преди това бяха минали покрай нас и аз вече знаех какви огромни и зловещи машни са. По целият път до Девин строежите продължаваха. Дори подозирам, че някой ден самият път ще остане под водата. Ако правилно съм разбрала - язовирът ще започне още от Девин, а язовирната му стена ще бъде малко преди Михалково и ще охбхване цялото корито на реката, пътя и още доста нагоре. Но не от тва ме заболя. А от усещането, че не само мястото на бъдещия язовир, а целият регион превърнат в строителна площадка. Навсякъде някакви машинки ровеха, копаеха, дълбаеха, в земята и се опитваха да изкопчат от нея и още и още. Сякаш всичко това е създадено да извлечем колкото се може повече блага от него, а каква дупка ще остане след нас - няма значение.
И все пак - прекарахме страхотно!
Пристигнахме рано след обяд. Набързо разопаковахме багажа, поразгледахме центъра на града, хапнахме в някаква механа и най-сетне дойде ред на басейна. О, басейна! Дени го чакаше с нетърпение от цели два дни (просто по-рано не й го споменавахме, за да не се дразни). На въпроса ми как да стигна до него, момичето на рецепцията ме погледна притеснено и каза - "Ама тя водата е студена." Как студена бе! За нас студена вода няма, ти знаеш ли от кога го чакаме това? Както и да е. Оказа се, че водата е ХХХЛАДНИЧКА, но се издържа и Дени веднага се натопи. Тук се появи и поредната неприятна изненада. Детски басейн няма. Единственото място, където крачетата й стигаха дъното бе седалката на джакузито и тя милата обикаляше в кръг, само и само да е във водата. Резултатът бяха две подхлъзвания и падания в дълбокото, рев, стрес и обратно в стаята.
Водните удоволствия редувахме със сауна (само аз) и фитнес. На фитнеса Дени бе във вихъра си. Ако някой случайно има съмнения как точно да си включи пътечката, как да си увеличи или намали скоростта, как да си я настрои или къде точно се закача онази странна щипка - може да пита нашия майстор на спорта. Оказа се обаче, че на пътечката имаме само един голям клип и никаква приемлива снимка, та ще покажем, че детето и с лежанката се справя:
Вечеряхме в президенстския апартамент, достъпът до който също бе резултат от неразбориите в хотела, но за тях ще разкажа отделно. Деничка бе споходена от внезапното позволение да скача колкото си иска по президентското легло, а и си намери една "какичка, с която се закачат". Симпатията продължи през цялото време и госпожичката дори сподели, че сигурно няма да може да разкаже на децата в градината за какичката, защото през цялото време ще се смее.
Денят приключи много емоционално - с цветомузика и танци в джакузито:
Не, не се лъжете от парата наоколо. Истината е, че въздухът също беше доста хладен, а и нали басейнът се намира на покрива на сградата, под остъклен купол.
Всъщност въпреки, че момичето на рецепцията ме убеждаваше че още утре стрин водата ще е съвсем топла, дори гореща, тя се затопли едва на по-следващата сутрин, когато вече трябваше да си ходим.
Ден втори.
Денят започна с разочарование - дъжд. Този ден уж бе предвиден за с години приказваната разходка до Триградско ждрело и Ягодинска пещара, но... утрото ни посрещна с дъжд. Направихме един бърз фитнес, а после и закуска (която също не може да се впише към предимствата на хотела) и... по поръчка слънцето изгря.
Въпреки неодобрението на Дени (тя през цялото време си искаше все още студения басейн) се натоварихме на колите и потеглихме.
Ето че отново стигнах до описване на неописуемата природа. Спирахме много, снимахме много, но снимките са си снимки:
Трябва да призная, че първата ми среща с тази величествена част на Родопите бе много по-емоционална от сега. Спомням си, че тогава бе края на лятото. Беше привечер и в ждрелото се стелеше лека мъгла. Високо горе лястовичките се стрлкаха в различни посоки, но най-впечатляващи бяха звуците им. Уж техните си писъци, но пречупени през акустиката на планината и мъглата. Стоях и се чудех дали съм в твърде нерелното настояще или в твърде реална приказка. Сумрака, мъглата, шумовете, екота, всичко това напомняше някой приказен филм, но твърде красив и ароматен, за да бъде филм.
Интересното е, че сега Дени също каза, че мястото й приличало на приказка. За пореден път се убеждавам, че с нея имаме телепатична връзка.
Въпреки, че беше написано, че влизането в "Дяволското гърло" става само след предварителна заявка, имахме късмет и успяхме да я разгледаме. Поне според мен тази пещера е по-интересна с това което чуваш от нея и за нея, отколкото с нещата които могато да се видят вътре. Казват, че в легендата за Орфей и Евридика се разказва именно за Дяволското гърло. Знае ли човек?
Дени се престраши и влезе вътре. Първоначално се притесняваше, но постепенно се отпусна. Е, до края се оглеждаше плахо, защото чу някой да казва, че "онези черните петна сигурно са прилепи". Въпросните черни петна наистина бяха прилепи, въпреки, че аз упорито отричах. Оказа се, че вътре имало наистина голяма колония от прилепи, от порядъка на няколко хиляди, но тя така и не разбра за това. Следват мнооооого стълби, (Според екскурзовода - с височината на 20 етажен блок, но ми се струва, че малко се изхвърли.) почти половината от които Деничка успя да мине сама.
Отвън си купихме си невероятен ментов мед. Не само с аромат, но и с вкус на мента или както мъничката каза - този мед прилича на лютива дъвка за големи.
После отново на колите и
"Ягодинската пещера"
След като излязохме от "Дявлоското гърло" Милен заяви, че повече не му се ходи на пешери и че колкото и по-различна да е другата, все е пещера. За миг се ужасих, че умората (и мързелът) му ще надделеят и ще откаже да посети ягодинската. Все пак победи здравият разум и на разбора Милен си призна, че изобщо не съжалява.
Няма да разказвам за пещерата. Ако някой наистина се интересува от нея е много по-добре да я види. Ще сложа само няколко снимки.
Разтопен кашкавал:
Леопадрова кожа:
Перли:
А след всичко това бяхме много, ама много уморени.
Което разбира се не ни попречи да се отдадем на удоволствия
в басейна:
сауната:
и фитнеса:
Ден трети.
Водата най-сетне се стопли и да се стои в басейна вече бе пълно удоволствие. За съжаление умората от предния ден си каза думата и станахме късно, а хотела трябваше да напуснем в 12, така че имахме само някакви си 2 часа за любимите ни басейн-джакузи-фитнес-сауна.
А после дойде ред и на дългия път към дома.
Ще спра до тук. В началото се канех да застъпя и безбройните неразбории в хотела, които само дадоха привкус на изживяването, но не успяха да го развалят, но и без това няма време, а и не си заслужава. Приключението беше наистина страхотно и въпреки, че излезе скъпичко, не съжалявам за нищо от случилото се.
Пожелавам го на всеки!
