Румъния - ден трети.

.
Румъния - ден първи.
Румъния - ден втори.

Днес е по-добре. Събуждам се малко преди 7. А Дени не можем да я изстържем от леглото до 8. Снощи поискахме закуската да ни я опаковат, така че тръгваме веднага. Няма да се връщаме през Синая, а ще караме по другия проход. На идване не посмяхме да минем по него, макар да е по-кратък, защото не знаехме състоянието на пътя. После в хотела проведохме интересен разговор с момчето от рецепцията. Показвам му пътя и го питам дали е хубав, а той ми отговаря, че това е главен път. Аз казвам, че знам, че е главен, но питам дали е хубав, а той пак отговаря, че пътят е главен и това е пътят по който всички са минавали преди да пуснат другия (по който дойдохме). Фактът, че е бил яко експлоатиран още повече ме плаши и пак питам - ама хубав ли е и добре ли е да минем по него, а той казва, че е добре. По-късно си давам сметка, че за него главен път означава хубав, а за мен - нищо. Винаги се сещам за Върбишкия проход, който реално не съществува още от детството ми, но който на повечето GPS-и и карти е маркиран като главен.
Проходът е приятен и поддържан. По целия път срещаме 5-6 камиона и няколко коли. Трябвало е по него да дойдем, ама кой да знае? Отстрани има около милиметър сняг или може би скреж, а самият път е посипан с малки ивички пясък на разстояние около 2-3 метра една от друга. Първоначално си мисля, че някой просто е разсипал от товара си, без да иска, но след около 20тина километра постоянно и равно разсипване, осъзнавам, че е нарочно. На тази снимка се вижда и скрежът и ивиците пясък:

На места шосето е с повече и по-остри завои от онова на идване, но липсата на други участници в движението и дневната светлина си оказват влиянието - движим се спокойно, шегуваме се и се изпитваме кой колко помни от числата до 10 на румънски. Разбира се периодично репликираме и GPS-a, да не се чувства изолиран. Единственото ми притеснение е ОНОВА там свирене, което почти не престава. Милен подхвърли, че е нещо свързано със спирачките и това до толкова ми опъва нервите, че дори не се обаждам. Само стискам зъби и се страхувам да не предизвикам съдбата с някоя изтървана реплика по темата.
Стигаме върха и там грейва слънце. Планините са забележителни в това отношение - само няколко стотин метра делят зимата и приятното пролетно усещане. Навсякъде е сухо, зелено и усмихнато.

По пътя се редят едно след друго туристически градчета. Красиво е. Ще ми се честичко да спираме за снимки, но няма кой да ми угажда и щракам през стъклото. Забелязваме, че навсякъде в Румъния пътните банкети са 10тина сантиметра по-ниски от шосето и доста по-тесни от нашите. Изказвам мнение, че целта е да се намалят пикльовците по пътя. И наистина - никъде, ама никъде в Румъния не виждаме ни един шофьор спрял, за да "разгледа" близките храсти. Тази нашенска традиция много ме дразни.

Целта ни днес са солниците в Слъник - Прахова. Пак пътеписи ни водят натам. Намерих много малко информация по темата, която разказва, че в градчето има една действаща солна мина и една бивша, сега превърната в туристическа атракция. Ние се целим в бившата. Точни координати не можах да намеря, но с помощта на Гугъл-мапс, съм задала приблизително местоположение на GPS-а. Следя движението ни и по хартиената карта, но колкото повече се приближаваме, толкова повече се разминаваме с GPS-a по отношение разстоянието, което ни остава. Според мен ни остават още не повече от 10тина километра, а според него - 40-50. Правим сверка на маршрута и откриваме, че той дори не подозира за едно малко пътче отбелязано на картата. Правим завой и след няколкостотин метра зад нас се залепя полицейска кола. Явно имаме съмнителен вид карайки през пустошта. Малко по-късно надува сирените и отбиваме. По документите всичко е наред. Питат къде отиваме и ни отпращат.
В Румъния винетките са като касови бележки, в които е вписан номера на талона на колата. Няма как да си ги менкаш между различни коли. А и не стържеш лепенки като обезумял всяка зима.
Пътят към Слъник е стръмен. Имам чувството, че е най-стръмното шосе, по което съм минавала. Възможно свиренето на спирачките да го прави още по-стръмен, но през цялото време повтарям "О, ужас!"; "Кошмар!!!" и други подобни. Най-сетне стигаме до равното. Шансът минаващия овчар да знае английски, е минимален, така че спираме до първото магазинче. Има три не-англоговорящи жени. Аз съм добра в обясненията с жестове, така че не се плаша. Пък и солна мина не е трудно - с жест показвам посипване на сол. Продавачката ме поглежда и върти отрицателно глава "Ну,ну!" Ха сега де! Да не би наистина GPS-а да е бил прав и Слъник да е на 50 километра от тук? Не се предавам и показвам гмуркане мнооооого надолу. Едната клиентка подскача весело, зарязва пазаруването и идва с мен до вратата да ми покаже от къде да минем. А аз мислено се заливам от смях, осъзнавайки, че най-вероятно в никой Слънишки магазин не бих намерила сол и, че продавачката ми е отговорила точно това.
Лутаме се известно време, но накрая намираме солника. След кратка финансова суматоха включваща леи, евро и неговорещи чужди езици служители, се спускаме надолу. Асансьорът е малък, а в него сме натъпкани 8 възрастни и 5-6 деца. Натиснаха ни и последните изохкаха, за да се затвори вратата. Успокоявам се с факта, че има специален асансьорен служител и се надявам, че той знае какво прави. А и си казвам, че най-вероятно асансьорите в мините не са като нашите в блока. Би трябвало да са по-сигурни.
Отвън се чува глас, който ни предупреждава нещо на румънски. Вратата се отваря и ни лъхва тежък въздух, с миризма на прах, машинно масло и неясно какво. Вероятно така мирише солта.

Много е голяма! ОГРОМНА Е!!! По-голяма от "огромна" е - не я знам тази дума.
Светлината от прожекторите потъва в нищото, устните ни са леко солени, а звуците са странни - из всички зали се носи тътенът от някаква машина. На таблото пише, че мината е експлоатирана до 1970 година, но явно още нещо доработват. Така и не разбирам какво.
Прилича на къщата на великан. Великански стени, великански коридори, великански стаи високи по над 200 метра. Сигурно е така - тук са живели великани и, когато са си тръгнали, местните са направили туристическа атракция от къщата им. Не вярвам на прозаичните описания от таблото - "Бля, бля, бля... Мината е пусната в експлоатация през 1943 година, после работила до 1970, разкопавали я отгоре надолу..." и такива разни.

Не може да е нямало великани!
А хората са направили санаториум за дихателни проблеми, футболно игрище,

мини музей на солта,

забавления за деца.

Пълно е с деца. Изглежда повечето хора идват заради децата си. Странният и по мое мнение - спарен въздух бил специален и здравословен. Вероятно затова по паркинга забелязах коли от всички краища на Румъния. В мината постоянно се чуват покашлящи деца. Сигурно помага.

А ние вече летим по дългия път към дома. В Румъния пътищата несъмнено са много по-добри от нашите, но шофьорите им са... Хм! Докато караме по главен, първокласен път, една спряла в дясно кола, дава мигач и започва бавно да се изнася пред нас. Първоначално мислим, че както е редно ще ни изчака и тогава ще се включи в движението, но в един момент осъзнаваме, че е почти в средата на пътя. Милен бие спирачки и се изнася в ляво, за да го заобиколи, а онзи се прибира малко и започва да бибитка и да псува, защо не сме му дали път. Отново се сблъскваме с неписаното румънско правило - дадеш ли мигач, значи си с предимство.
Постепенно природните гледки, започват да отстъпват място на цивилизацията. Наближаваме Букурещ. Колите стават повече, а шофьорите още по-"румънски". Някой ден ще дойдем специално, за да разгледаме столицата, но сега времето е кът, така че трябва да пак да хванем околовръстното. GPS-ът ни кара да завием вдясно, но табелата пред нас твърди, че направо е Букурещ, а надясно центура Букурещи. Ние не изобщо да влизаме в града, още по-малко в центъра - защо няма табелка за околовръстното?!? Познаваме го, че е точно под нас, а и GPS-ът е настоятелен да сме завиели надясно. Колкото и да е нелогично табелката за център да води и до околовръстното, завиваме. Да, това е правилният път. Трябва ни още малко време, да осъзнаем, че centura не значи център. Вече сме на Centura Bucuresti. Детето избра правилния подход и заспа, а аз си стягам нервите в очакване на среща с онези хубостници с дядомразовци, парфюми и телефони. За сега обаче е спокойно. И почти няма тирове. Мога най-сетне да снимам коловозите:

Преминаваме околовръстното за не повече от 20 минути. УРА! Още едно изпитание зад гърба ни. Бях се подготвила за едночасовия кошмар от преди два дни.
Когато достигаме границата, вече съм се отказала от идеята за кафе, но продължавам да мрънкам да спрем някъде само да се разтъпчем. Милен стиска останалите ни 26 леи и отказва да ги похарчим в румънско, защото виждаш ли не знаем колко е таксата за моста, а и еврото сме пръснали. Е аз нали съм чела - 3-4 лева е, пък и винаги можем да изтеглим от някъде. Докато той виси на гишето при служителката, аз изчислявам как точно ще разчистим остатъка в мизерните безмитни барачки. Милен влиза в колата и казва - "Таксата е точно 26 леи! Просто я виждах как ни връщаше обратно да си търсим пари." Хм... Язък ми за четенето! Оказа се, че противно на всички проучвания таксата БГ-РО е 4 лева, а РО-БГ - 13 лева. Нищо общо с нищо прочетено. Изводът? Чичо Гугъл е могъщ и знае всичко, но понякога лъже.

Довиждане Румъния! Здравей, Родино!
"Довиждане" ли? Да! Със сигурност е "довиждане"! Ще отидем пак. Дори си мисля, че ще е скоро. Да си починем малко от пътя само. А и колата... Това свирене... Тия дни Милен поне 10-тина пъти повтори - "Още в понеделник ще я закарам в сервиза!", а аз само безмълвно припадах от страх. Малко след Гурково, на около 40 километра от къщи, той доразви темата - "Навремето и Нисана беше така. Японците слагат едни метални пластинки на накладките, които започват да свирят, като наближи време за смяна." - "Абе ти сливи ли имаше в устата да ми го кажеш по-рано??? Аз само дето не получих удар по пътя!" - "Ми ти що не пита?"

Всичко е добре, когато завършва добре. А това приключение определено беше чудесно! Не тъгувай, Румънийо, ние пак ще дойдем!

Румъния - ден втори.

.
Румъния - ден първи.
Ох, не! Пак ли!!!
Часът е 5:15, а аз вече съм будна. Стискам очи до 6, но накрая ставам. Когато съм емоционално превъзбудена не мога да спя, колкото и да съм уморена. Малко след 7 вече всички сме на крак. Дени поглежда в сумрака през прозореца и казва - "Мамо, сърничка!" - "Да не е пони?" (В сайта понитата бяха обявени като част от атракциите на хотела.) - "Не, май е магаре."
Отивам да видя сърничко-пони-магарето и то се оказва кошута.

Разхождаме се из коридорите докато отворят ресторанта за закуска. Намираме сауната:

няколко убити животни по коридора:

А през прозореца виждаме детската площадка и съпруга на познатата ни вече кошутка:

Закуската за двама е предостатъчна и за трима ни и поръчваме само едно кафе допълнително. Плащаме с единствената румънска банкнота, която имаме - 100 леи.
Търсенето на леи в България е голямо приключение. Тъй като се оказа, че в Сливен с тази валута никой не търгува, единият вариант беше да минем през някое чейнчбюро в Русе, а другият - да изтеглим пари от банкомат в Румъния. На кой обаче да му хрумне да поиска не толкова кръгла сума от банкомата, че да не ги дава на цяла банкнота?
И така - реално даваме цяло 50 лева за едно кафе от 3,5 леи. Момчето връща 40 леи и ние му казваме да не рови за останалите лея и 50.
Опа!!!
Това видяхте ли го?
На нас ни отне няколко часа да се усетим, че сме му оставили малко над 50 леи бакшиш. Чела съм, че когато си в друга държава трябва да мислиш в нейните пари, а не да прехвърляш в левове, защото е много вероятно да се объркаш. Тогава си казах - какво толкова може да объркаш? Сега го видях нагледно.

Обещаното си е обещано. Преди началото на каквито и да е екскурзии трябва да уважим детската площадка, еленчето и кошутката.

Когато малко по-късно слизам и аз, Дени вече се е сприятелила с животните, а Милен разговаря с един младеж. В разговора не участват ръце и крака, така че явно е българин.
Да, те са другата българска двойка настанена в хотела. Тяхна е бургаската кола, до която паркирахме снощи. Дошли са буквално няколко минути преди нас. Оказва се, че успели да пристигнат до тук без GPS. Все още ми звучи като фантастика. Разбира се не са успели да намерят околовръстното на Букурещ и са минали през целия град!!! Навсякъде са се оправяли само с питане. Дори карта на Румъния нямат!!! В Букурещ питали за Плоещ и ги пратили на пощата. Всъщност 2та часа, които ние оставихме в Синая, те са отделили за питане и лутане. И пак ми изглежда като геройство, това, което са направили.
Площадката и животинките са отчетени, така че е време да потегляме. Решаваме първо да видим замъкът на граф Дракула в Бран, който ако не бъркам трябва да е на 20-30 километра от Брашов и след това да се върнем и да разгледаме Брашов. Предварително съм се подготвила и имам точните GPS координати на замъка, така че само ги задавам на GPS-a. Той се замисля и заковава точно 100 километра. О не!!! Вчера се утрепахме от път, утре ни чака още толкова и днес ли трябва изкараме няколко часа в колата? Променяме програмата. Ще влезем първо в Брашов и там ще питаме колко е до Бран.
Първо минаваме през циганския квартал. От далеч си личи, че е такъв, защото много прилича на нашите цигански квартали, но е някак по-облагородена тяхна версия. Прането е простряно по телове, не по оградата, а къщичките изглеждат дори уютно.

До тук румънците ни водят по пътищата и циганските квартали. Единствените ни проблеми и с двете категории бяха на букурещкото околовръстно, но през останалото време пътищата бяха така добре уредени и маркирани, че можем само да мечтаем за такива.
По отношение кадрите в туризма сме на един хал. Визирам замъците в Синая. До този момент от хотелското обслужване сме повече от доволни, но и в България има много читав хотелски персонал, така че си оставаме наравно.
Като се има предвид, че всичко, което сме видели от Румъния до момента, са пътища, замък, хотел и цигански квартал - признавам, много водят по точки.

Брашов е голям град. Изглежда ми по-голям и от Пловдив, макар Уикипедията да говори за малко под 300 хиляди. Всички карат бързо, агресивно и нервно. Това е причината, в суматохата, на едно Т-образно кръстовище да завием наляво, вместо надясно. Решаваме да оставим колата и да се движим с такси. Тъй като паркирането в центъра е платено, цената е същата, а напрежението значително по-малко. Правя снимка на мястото, където сме оставили колата и го отбелязвам на картата. Все пак трявба да се върнем, нали?
Таксиджията ни оставя точно пред Бисерица Нийагра (Черната църква), където се засичаме с нашите хора от Бургас. Църквата е голяма и мрачна. С много дърворезби из вътре, но като е забранено снимането - само гледаш и после я помниш нещо, я не. Тя е най-голямата забележителност на Брашов и е най-голямата сграда в готически стил на Румъния, но да си призная единственото, което остава в съзнанието ми след като я напускаме е "голяма и мрачна". Има огромен орган и нещо, което прилича на мини орган побран в малка барачка. Четох, че някои вечери през лятото правят концерти. В някакъв пътепис бях срещала, че се случвало и през зимата. Търся кого да попитам за евентуална програма. Има двама служители - леличката, която продава билети и пред която сега има голяма опашка и един чичко, който къса билтчетата. Пробвам да го питам на английски, но удрям на камък. Може би така е по-добре. И без това Милен ми заявява, че в тъмното не иска да шофира из Брашов, така че наличието на концерт само би ме подразнило.
Часовникът на въпросната църква е нещото, което най-ми харесва. Сигурно защото е шареничък. Или може би заради леко астрономическите му символи.

От близкото магазинче купуваме ръкавички на Дени и така тя се сдобива с красив и практичен спомен от Брашов. Трупането на сувенирчета, събиращи единствено прахоляк ми е много досадно.

Докато обмисляме накъде да продължим, Милен се чуди защо има само 20тина леи, при все че до сега сме се возили на такси и сме купили едни ръкавици. Започваме да връщаме лентата назад и чак тук се сещаме за щедрия бакшиш, който сме оставили на момчето от хотела. То е старателно и учтиво, а и без това офертата е неприлично изгодна. Със здраве да си ги изхарчи!
Теглим още пари от близкия банкомат на Райфайзенбанк. Имаме и евро, но дори да остане, можем да го обменим и в Сливен.

Насочваме се към централния площад пълен с народ, гълъби

и симпатично базарче за всякакви хранителни стоки.

Дени е като коза в зеленчуков магазин и всичките й изречения започват с "Искам...". Обижда ми се, като й казвам, че е козичка, затова ги оставям с тате да избират, а аз обикалям да снимам.

Резултатът е огромна връзка гевречета и меденка.

Гризейки твърдите гевреци се пускаме на разходка по главната.

Температурата е 3 градуса и няма вятър, но пък от sinoptik.bg бяха обещали слънчев уикенд в Брашов.

Тегел напред, един обратно и се насочваме към Бялата църква. Дали наистина я наричат така или аз съм си го измислила - не знам точно. Струва ми се, че името го прочетох в нечий пътепис. След споменатия в началото "Брашов - повече въпроси, отколкото отговори." тя е задължителна стъпка в програмата ни. В двора й се намира първото румънско училище, сега превърнато в музей. В него е отпечатан "Рибният буквар". А първият румънски просветител и автор на румънския химн е Антон Пан (Панов) родом от Сливен.
Пъргавата до преди малко козичка постепенно отмалява, става кисела и мрънкаща, така че правим кратка, затопляща почивка в едно заведение, където ядем какво - дюнери. Тю да му се невиди! Дюнери се ядат в южната, не в северната съседка, но аз така и не разбрах кои са типични румънски храни. По главната видях Италианска пицария, Айриш пъб и разни чуждоземски заведения, но румънското ми е убягнало. Щеше ми се да хапна в обикновена румънска закусвалня, където сядат служителите в обедната си почивка. Зайко се оживява, особено след като отново ни сервират същия, като сутрешния плодов чай, на който тя вече е горещ почитател. Запазваме си опаковката, така че като влезем в супермаркет ще го потърсим.

Църквата "Свети Никола" може да не е най-голямата сграда в готически стил на Румъния, но определено ми харесва повече от Черната църква.

В музея откриваме група румънски ученици предвождани от същия онзи човечец, чийто очи познавам от снимките в "Брашов– повече въпроси, отколкото отговори". За добро или не, аз съм лош физиономист. По-скоро - кошмарен! Възприемам хората не като лица, тела и дрехи, а като излъчване, ако щеш - аура. Този човек излъчва светлина. Този човек огрява света около себе си. Следваме ги известно време от зала в зала и наблюдаваме как обяснява нещо на децата. Задава им въпроси, в отговора на които чуваме Антон Пан. Нищо друго не разбираме обаче. Изпращайки групата се обръща към нас и открива, че не знаем румънски. На английски му обяснявам, че сме от България, Сливен. Той веднага възкликва - "Антон Пан", аз отвръщам, че затова сме тук. Човекът се сеща да ни попита как сме с руския и продължава на него. Казва, че владее руски, френски, немски и старославянски. Показва ни пресата, на която е отпечатан "Рибния буквар". Извинява се, че така препуска през залите, но след 5 минути има служба. Свещеник е. Чакаме 10-15 минути в църквата, с надеждата и ние да участваме във въпросната служба. Църквата е малко по-различна от нашите, но напомня на тях. Личи си, че е източноправославна. Таванът на преддверието й е оформен като небе, обсипано със звезди. Щом има звезди, аз съм спечелена.
Когато се отказваме да чакаме и излизаме навън, виждаме, че се свещеникът задава от към гробищата в посока музея. Явно службата е била опело. С него отново има голяма група ученици.
Това е румънецът, който ме впечатли най-много.

Около 2 следобед е. Според сутрешния таксиджия, до Бран са 35 километра. До момента Дени поне 10 пъти е попитала - "Нали няма да пътуваме никъде днес с колата?" и аз 10 пъти съм отговорила, че няма. Бран отпада. А и аз чак толкова не искам да го видя. Не мога да се отърся от мисълта защо граф Влад Цепеш се казва именно Цепеш - защото е нацепил на кол хиляди хора. Има и други ужасии, за които дори отказвам да мисля. Може да е най-известният румънски замък, но пък Пелеш е най-красивият и ние вече го видяхме. Много ми се иска да се качим на лифта над Брашов, но срещам отпор в останалите от групата, така че се прибираме.
Пътьом спираме в Брашовския Карфур, който прилича на всички други Карфуровци. Купуваме чая на Дени, малко почерпки, снимам рафта с вода Девин

и бързаме да се изнесем преди да се е стъмнило.
Към 5 сме в хотела. Онзи момък с бакшиша пак е там. Чудим се спи ли понякога? Играе го барман, сервитьор и рецепционист. В 8 сутринта отваря хотела и ресторанта, вечер, когато се качваме към стаята си, остава с другите клиенти в ресторанта.
До вечерята има поне час, така че Дени и Милен се захващат със занимания по интереси и тихи игри,

а аз блажено се разпадам в сауната. Искам собствена сауна. Много е хубаво!
В началото съм сама, но постепенно помещението се препълва. Забавлявам се, слушайки две момчета, българчета (явно сега пристигнали). Единият влиза за пръв път в сауна, а другият за втори.
Лаик (след 3 минути престой): Офффф... Ся, каква е целта?
Опитен: Да се изпотим. Ама то е много студено тук. Аз на 120 градуса съм влизал.
То вярно, че сауната беше настроена на 60 градуса, наистина малко, но все си мисля, че на 120 щеше да се е поопекъл. Може пък да е влизал...
Минава време, джомолят разни неща. Опитният обяснява разбиращо, лаикът се съгласява. Освен нас тримата има и една млада румънка. Стои леко притеснено в ъгъла. На излизане дочувам как опитния разяснява на лаика, за какво служи ведрото с вода. А именно - вземаш с черпака от него и СЕ заливаш. Съзнанието ми рисува ококорените очи на румънката при вида на тази картина и евентуални обриви по телата им от лавандуловата есенция във водата. Почти дочувам гласа на Бай-Ганьо в банята - "Булгар, Булга-а-а-ар!" Запазвам самообладание и им препоръчвам да плискат върху камъните.
Всъщност момчетата са симпатични и интелигентни, пък и никой не се ражда научен. И разбира се, са много далеч от Бай-Ганьо, но асоциацията сама изскача.

За вечеря ни очаква изненада - оркестър с традиционна румънска музика. За мен остава мистерия, защо всички ресторантски оркестри смятат, че колкото повече са децибелите, толкова по-високо е качеството на изпълняваната от тях музика. А предната вечер, влизайки в хотелчето, си мислех - "Каква приятна, лежерна музика! Как само гали ухото! И никаква чалга. О, никаква чалга!"
Решавам да бъда добър турист и да се радвам на шанса си, за допир до местната култура. (Въпреки, че и изпълнението на огран в Черната църква би се водило за докосване до местната култура, но определено би ми харесало повече) Тайничко се надявам, че силната музика предполага танци и си наумявам, че ако заиграят традиционно румънско хоро, ще се хвана на него.
Вечерята не е готова, а се избира от менюто, в рамките на 50 леи. Поръчваме. Днес ми се пие вино. Зная, че ще си го пия сама, така че поръчвам само 1 чаша. Изясняваме се със сервитьорчето (същото онова, дето не спи), че ако се наложи ще доплащаме в евро. Музиката продължава да дъни, но никой не става да танцува. То няма и кой - залата е за непушачи и освен нас има само още 1 заета маса. (На която от време на време пушат.)
Питиетата пристигат. Младежът носи бира, сок и чаена чаша. Мисля си - пак изгубени при превода. Сервира ми я и възкликвам от изненада - чашата с вино, която поръчах, се оказва греяно вино, с ябълки и канела.

Вкусно е. Не се връзва много с пилето с горгонзола, което поръчах, но до пристигането му, почти съм я привършила.
На съседната маса сядат 2 двойки. Правя се, че гледам оркестъра, а снимам едното момче, което страшно прилича на Румънеца от Румънеца и Енчев. Забавно е.

Ясно е, че танци няма да има. Музиката се чува силно и в стаята, но там поне можем да говорим, така че решаваме да си ходим. Сервитьорчето казва, че трябва да доплатим 16 леи. По груба сметка ми се струва, че дори да не сме се вместили в лимита от 50 леи, трябва да е със съвсем малко. Нищо, той все още ми е много симпатичен. Кръвта ми обаче кипва, когато изчислява, че 16те леи са 6 евро (при условие, че 1 евро е малко над 4 леи). После дълго размишлявам, как заради едни кирливи 2 евра, тотално е загубил уважението ми. И той и хотелът му. Изглежда ни взе за наистина големи будали след сутрешния бакшиш. Едно е обаче аз да му ги оставя, дори грешейки, а съвсем друго е той да ме излъже, за да си ги прибере.
По този параграф имаме равни точки с румънците.

Заспиването е малко по-трудно заради силната музика, но сме достатъчно уморени, за да не ни пречи дълго. А утре ни очаква дъъъъъългият път към дома.

Румъния - ден трети.

Румъния - ден първи.

"Брашов - повече въпроси, отколкото отговори." - това е заглавието на един от пътеписите, които прочитам, подготвяйки поредното приключение. Сега, когато всичко е зад гърба ни, някак чувствам, че тридневната ни разходка до Румъния породи повече въпроси, отколкото отговори. Е и другото го има - разпали апетита ми за нови приключения, така че още първия ден се бях информирала за всички екскурзии до Румъния, предлагани от сливенски тур-оператори.
Но да се върнем към началото. А то е в един обикновен ноемврийски ден, когато попадам на следната оферта "Северна романтика! 90 лв. за две нощувки за двама в Карпатите с хапване и много други забавления в хотел Gentiana Pension***, вместо 323 лв. - 72% отстъпка!". Подхвърлям я на Милен, знаейки развитието. Той обаче неочаквано казва "Добре!" и след час вече е купил ваучера. Нямам време да се чудя дали добра ли е офертата... Следва подробно проучване на мястото, маршрута, забележителностите и всичко, което ти дойде наум. Снабдявам се с GPS назаем (Да си жив и здрав, Данчо!!!!!), пътна карта на Румъния и Молдова, дори си съставям кратък Българо-Румънски речник с помощта на google translator.
И така в петък сутрин, натоварваме багажа, себе си, своите очаквания и притеснения и потегляме на север. Включваме GPS-чо (говоря за него в мъжки род, защото е с мъжки глас), още от тук, за да свикнем с упътванията му. Смело мога да заявя, че до края на пътуването те двамата с Милен стават приятели. Най-хитовата реплика е "Стига 'е, човек, виж другите колко по-бързо карат, а на тях нищо не им казваш. Що само на мене правиш забележки?" Но като цяло може да се каже, че GPS-чото е строг, но справедлив и учтив. Нормално е при над 10 часово пътуване да си търсиш забавления. Дени от своя страна научи всичките му реплики и говореше заедно с него, понякога дори му подсказваше. ;) Научи се също да брои от 0 до 12 на румънски. То и аз се научих де. Само тия числа има в импровизирания ми речник.
Първата емоция е Дунав-мост. Моите проучвания показват, че от българска страна се събират 12 лева за такса мост, а от румънска - нещо като 6. Различните източници дават различна информация, явно че таксата се мени. Кога и защо и до сега не знам. Нареждам се на една будка, но лични карти не ни искат. Взимат ми 4 лева и ни пускат по моста. Очакваме отсреща да вземат останалите, но там ни искат само документите. Лична карта, лична карта, задграничен паспорт за детето... А удостоверение за раждане? Милен изстива. На мен обаче предната вечер случайно ми е хрумнало, че никъде в задграничния й паспорт не пише кои са родителите й и именно удостоверението за раждане може да ги покаже. Хоп - вадя скрития коз от ръкава (или по-точно удостоверението за раждане от куфара) и така за по-малко от 5 минути прецапваме Българо-Румънската граница. Първото, което ми прави впечатление са прозорците на къщите им - по-украсени от нашите, с дърворезби или фризове. С някакви чупчици, заврънтулчици. До края на пътуването гледам и снимам най-вече къщите. За мен е неочаквано колко са различни от нашите. Следва широкия, четирилентов път Гюргево - Букурещ и ужасно многото кръгови по пътя. Редят се буквално през километър-два. Но за тях съм предварително подготвена. Знам и за околовръстното на Букурещ, за което всички говорят с главна буква. Очаквам вероятно задръстване и издълбани коловози от преминаващите тирове. Не предполагам обаче колко е абсурдна отбивката водеща към него. Според пътната карта всеки момент трябва да стигнем до околовръстното и в един момент GPS-а казва - "Давайте сега надясно." Викам "Как надясно!!! Това е входът на нечий двор!" Наистина, до една къща, вдясно, има малка отбивчица. На пръв поглед дори ми се струва, че не е асфалтирана. Неочаквано обаче тирът пред нас потъва в нея. Може пък наистина да води към околовръстното? В момента, в който стъпваме отгоре му, вече сме в задръстване. Според прочетените пътеписи ни очаква около час обикаляне, но аз тайничко се надявам, че ще сме късметлии и ще ни се размине. С всяка минута обаче скоростта ни става все по-ниска и по-ниска, докато накрая спираме. Отдясно, от канавката, изскача циганин (същичкия като нашите) с накачулени Дядо Коледовци по врата. С мазна усмивка ни предлага да си купим, а аз с ужас, тайничко заключвам вратата. Следват "търговец" на парфюми (болезнено познат),

един с гевречета и някакъв, от когото висят кабели. Срещайки погледа ми, с ловко движение бърка в джоба и вади телефонче. Въртя глава и се обръщам на другата страна. Той губи интерес към нас и след като открива, че никой от преминаващите не желае телефон, пресича улицата (което не е никак трудно, предвид това, че е страшно тясна и всички са спрели в задръстването) и заравя ръка в отсрещните храсти. За моя изненада от там вади ключове, отключва близкостоящия опел, последен модел, с червен номер и се намества пред нас.

Все пак колкото и да е мъчително, в един момент околовръстното свършва. Сега трябва да намерим правилния път за Плоещ. Знам, че има два - единият е с познатите ни вече коловози и тирове, а другият четирилентов. Затова решаваме да послушаме GPS-a, който твърди да продължим направо на поредното оплетено кръстовище, въпреки, табелите, които ни карат да отбием вляво. Десет секунди по-късно сме в лека паника дочувайки репликата "преизчисляване на маршрута...". За късмет се измъкваме лесно, минавайки през Отопене -

чисто и подредено предградие на Букурещ. Пътьом забелязвам улица "София"

и отминаваме. Пътят отново е четирилентов, но пак е напрегнато, защото местните имат доста агресивен стил на шофиране. Уморени сме, но Милен спира за почивка чак на една бензиностанция между Плоещ и Синая. Разкършваме се, хапваме малко и отлитаме отново. Вече е следобед. Очакват ни дворците в Синая, пътят до Брашов и... часът на истината - всъщност дали наистина хотелът съществува?

Пелеш.
Красив е. Аз зная, че ще е красив, така че не успява да ме изненада. Яд ме е, че е затворен за профилактика от 1ви до 30ти ноември. Т.е. още само 6 дни. Късмет. Опитваме да влезем поне на площадката пред него, но охраната ни отпраща и заговорнически ни казва да дойдем след 10 минути. Защо, след като преди малко там имаше други хора?
Насочваме се към Пелешор.

Влизаме с момче и момиче от Щатите. Екскурзоводката е поласкана от присъствието им и почти не ни забелязва. През цялото време разказва само на тях и нито веднъж на спира да ни изчака, да разгледаме и ние. А стаите са така подредени, че не можем да ги разглеждаме заедно. Дворецът е красив, пищен и леко мрачен. В мен остава тъжното усещане, че въпреки, че е създаден за кралицата и 6те й деца, в него няма нищо детско. Кралицата е била артистична натура и интериорът е проектиран изцяло от нея. Красиво е, особено златната стая. Не защото е златна, а защото в нея има нещо мистично. Луксозно е... И много хладно и кралско. Не искам да съм дете там. През цялото време зад нас се появява по някоя лелка с дамска чанта на рамо. Предполагам, че ни наблюдават да не краднем нещо, било то и някоя снимка. Накрая разбирам, че жениците бързат да си ходят по домовете. А ние им се моткаме в краката в края на работния ден. Всъщност, според официалния сайт на двата замъка, до края на работното им време има повече от половин час, но това са подробности. Това обяснява и защо в последствие попадам на снимки в Интернет, от място в Пелешор, което не съм видяла. Може пък и да съм се разсеела.
Излизаме и се насочваме към Пелеш. Господинът от охраната ни поема, на ужасен английски скицира малко от историята на замъка и заявява, че трябва да му дадем по 10 леи на възрастен, задето ни пуска да снимаме в двора. А той щедро ще ни даде да се снимаме където си искаме цели 20 минути. Аз се запъвам да не му ги даваме, още повече, че вече се стъмва, предстоят ни още 60-70 километра в неизвестността, а и на тъмно снимки не стават. Той казва, че като искаме може да снимаме и само 5 минути. Милен се огъва и му дава 5 Евро.
Явно и румънците имат какво да пипат по организацията на туризма си.
Вече е доста мрачно. Американката ни предлага да ни снима тримата заедно и за късмет това се получава една от малкото не размазани снимки.

По пътя към колата правя още няколко.

Петък вечер е. А ние караме през планински проход изпълнен с туристически градчета. Чак задръстване няма, но пътят е много натоварен. Става все по напрегнато. Върхът е, когато GPS-а рисува картинка напомняща тънки черва, пада лека мараня и наклонът е ужасен. На тръгване от България в колата се е появило леко свирене, което в този момент е постоянно. Аз си знам, че нощем не мога да се ориентирам в движението, но в един момент и Милен казва - "Нищо не виждам."
Само да свърши тази отсечка!!!
Но ако може и после да си намерим хотела?
Леко заобикаляме Брашов, после Съцеле (предградие някакво) и се насочваме към местността, в която трябва да е хотелчето. Минутите и километрите се нижат адски бавно и ако часовникът на колата и този на GPS-а не показваха еднакво, щях да съм сигурна, че някой ме мотае. Остават няколкостотин метра. "Завийте надясно." Тук дясно няма, така че завиваме в първата следваща отсечка. - "Преизчисляване на маршрута. Карайте 28 километра направо и..."
!!!
Навън е тъмно. 300-400 метра зад нас е единствената осветена сграда. Тя не е нашата. Нито по името, нито по външния вид. Хотелът ще вземе да се окаже фантом! Оглеждаме пресечката, в която току що сме свили. Вдясно има табела, на която си наумявам, че пише, че съседния парцел се продава, а пътят потъва в тъмнината. GPS-ът е убеден, че много сме се омотали и се успокоява чак когато обръщаме. След 100-200 метра пак ни кара да завием в нищото, но ние решаваме да попитаме в онази единствена, осветена хижа. Слизам носейки разпечатана снимка на хотела, който търсим и съзнанието ми рисува ужасни сцени, как насреща ми вдигат рамене и казват "О, не сме го виждали това".
В хижата е топло, дори горещо. Барманът е младо момченце по къс ръкав, с перфектен английски. Казва ми, че трябва да караме още 100тина метра в първоначалната посока, да завием и ще го видим. - "Той е голям и се вижда." - Едва се удържам да не му се метна на врата. Това значи, че все пак съществува и е наблизо. Колкото и да го търсим, ще го стигнем.
Обръщаме отново, GPS-чо пак напира да завием в нищото и ние решаваме да му угодим. Поемаме по черен път, който само след 20 метра свършва в безкрайно самотна и най-вече заключена порта. Зад нея се вижда ограден парцел (може би същия, който се продаваше). В далечината между дърветата проблясват светлинки. Отново се насочваме към първата пресечка и решаваме, да караме по нея докато... Всъщност караме само 2-3 секунди повече от предишния път и зад завоя изскача ТОЙ! ТОЙ Е! Същия като на снимките!
Само 5 минути по-късно, още един младеж се разминава на косъм от перспективата да му се метна на врата, след като разсейва опасенията ми, че може и нещо в настаняването да не е наред. Да, наистина сме настанени за 2 нощувки, с 2 закуски и 2 вечери за двама. Всъщност дори трима, защото детето е под 12 години. Ура - всичко е наред!
Стая 111. Отваряме вратата. Топло е. Ох... Всъщност горещо е. Зверска жега е! Парното е нашито до дупка. Спираме го и отваряме прозореца, но в следващите 3 дни стаята така и не успява да изстине. Накрая температурата просто става нормална.
Вечеряме и бързо лягаме. Страшно сме уморени. Да не говорим за шофьора.
А Брашов ни очаква.

Румъния - ден втори.
Румъния - ден трети.

Стари български столици и Лудогорието.

Изглежда започва да се превръща в традиция. Около първи май – на екскурзия. Сега се насочихме на север:
Сливен – Велики Преслав – Мадарски конник – Плиска – Шумен (Шуменска крепост; Паметник на създателите на България; Томбул джамия)- Разград (археологически резерват Абритус) - Тракийска гробница с.Свещари – Демир Баба теке – с. Малък поровец (къщата на бай- Марин) – Сливен

Това беше първоначално замисления маршрут. Смятах, изчислявах – километри, престой, тръгване спиране, обяд, евентуални закъснения... Миналата година горе-долу ги бях нацелила. Тази година – ХИЧ! Още в 13ч на първия ден вече бяхме 3 часа извън графика – закъсняхме с тръгването, автобусчето се движеше със скорост под предвидените 60км/ч, а и смятах, че можем да разгледаме Велики Преслав за 45минути. Забрави! Там задължително трябва да се видят както музея, така и разкопките и то в този ред. На един му се пишка, на друг му се пуши, на трети и двете. До тук с организацията. Стана ми ясно, че съм изтървала всичко.
Музеят във Велики Преслав(цъкни, за да отвориш сайта му) си заслужава отвсякъде! И отвън и отвътре. Намира се в добре поддържан и красив парк. С алейки и скамейки. С цветя и аромат на пролет. Мечта! Експозицията вътре е наистина интересна, а най-забележителен е трезорът на музея, където се съхраняват истински съкровища. Естествено, в трезора не се снима, защото има експонати, които се влияят от светлината, така че всичко видяно остава само в паметта. Във фоайето на музея си позволих да снимам макет на Златната църква.

Ако ли някой селяк и нищ и чужд човек дойде отдалече до кулите на княжеския двор и ги види, той се учудва. И като пристъпи към вратата, чуди се и се пита, а като влезе вътре, вижда от двете страни големи сгради,украсени с камък и изпъстрени с дърво и прочее. Когато влезе в двореца и види високи палати и църкви, украсени отвън с камък, дърво и шарки, а отвътре с мрамор и мед, сребро и злато, той не знае на какво да ги оприличи, защото не е видял такова нещо в своята земя, освен сламени хижи – бедният, сякаш си загубва ума и им се чуди..и ако някой го запита, когато се завърне в своята земя..: „Какво видя там?”, той ще рече: Не зная как да разкажа това – само със вашите собствени очи бихте могли достойно да се удивите на тази красота!"
Из “Шестоднев" на Йоан Екзарх -Х в.

Тия два дни ме накараха да се гордея с предците си! Водопровод, подово отопление, сложна архитектура, тайни подземни тунели... Това са само част от чудесата на старите български столици Плиска и Преслав. Защо са ми убягнали в детството, незнам? Не бях посещавала нито Плиска, ни Преслав. До преди няколко години за Шуменската крепост дори не бях чувала. Има обаче какво да се желае по отношение рекламата им. Тя май най-много ни куца. В старините на Велики Преслав платихме за екскурзовод. Бяхме първите клиенти в трудовата кариера на момиченцето, което ни развеждаше. Няма значение, всеки от нас някак е започнал. Въпросът е, че после, влизайки в музея, стана ясно, че по принцип изобщо не е трябвало да се съгласява да ни развежда, защото за старините екскурзовод нямало. Можело да ползваме такъв единствено в музея. Оказа се, че и в Плиска и Мадарски конник е същото. Има сложени табелки тук там, за по-подробно обяснение трябва да помниш лекцията от прилежащия музей. Това някой да дойде, за да ти покаже на място водопроводната тръба в банята или входа за тайния тунел... Ами не става. Иначе всички служители в музеите бяха много качествени. Добре обясняват, говорят с любов и интерес, но екскурзовод, който да ни разведе из обекта успяхме да наемем само на Шуменската крепост.
Но да се върнем във втората българска столица.

Тази крепостна стена я има във всички снимки за Велики Преслав. Аз естествено не пропуснах да я наместя и в моя фотоапарат. Заслужава си, защото за разлика от повечето стени, които ще видим през следващите два дни, тази не е достроявана по случай честванията за 1300 години България, а си е оригинално запазена.

Ето снимка на водопроводна тръба в банята, за тия, които няма да имат щастието да се разходят с екскурзовод (па макар и доста притеснен).

Колона на входа на двореца.

Дворцовият комплекс.
И накрая един от сегашните обитатели на двореца. Добре, че го видях чак след края на екскурзията и то само във фотоапарата на един колега:

Тук ще направя едно лирично отклонение.
Ако бях видяла тази ИЗ-ПЕ-ПЕ-ПЕ-ПЕ-ПЕ-ПЕПЕЛЯНКА там, на място, щях тотално да загубя и без това разклатеното си душевно равновесие. Оказва се обаче, че от ухапване на змиите в България в общи линии се оживява. Сериозна опасност има за деца или много възрастни хора с разклатено здраве. Онзи ден се зарових и почетох доста за това какво трябва и какво не трябва да се прави в такива случаи. Самите лекари са раздвоени по въпроса с първата помощ при ухапване от змии. Единодушни са в следното:
1. ЗАДЪЛЖИТЕЛНО се търси лекар!
2. До пристигане на лекаря мястото се обездвижва. Оказва се, че е много по-добре, ухапаният да легне и да остане в покой докато дойде лекар, отколкото сам да хукне към него.
3. Урбазонът също е добра идея като противоалергично лекарство, в общи линии без странични ефекти. Казват, че се прилага лесно, тъй като се бие мускулно.
4. Едно време знаех, че отровата трябва да се изсмуче. Сега прочетох, че това е много лоша идея заради бактериите живеещи в устата.
От тук нататък мненията се разминават. Има съвети препоръчващи да се пристегне крайника над мястото на ухапването и други, които твърдят в никакъв случай да не се прави. Пристягането е, за да се спре потокът от заразена кръв към сърцето. Противниците на тази теория казват, че ако пристягането не е правилно направено може да доведе до много повече вреда отколкото полза. Има мнения, че трябва да се бие противозмийски серум. Е да, но опасността от развиване на алергичен шок към него е по-опасна и може наистина да убие човек. И т.н. За мен лично беше много полезно да прочета ето тази дискусия във форума на OFF-ROAD-Bulgaria. До тук с отклонението.

Както казах по това време вече доста трагично изоставахме с графика. След като всички пишкащи се изпишкаха и всички пушачи изпушиха, се натоварихме на автобуса и се зачудихме дали за половин час ще можем да стигнем Шуменската крепост, тъй като знаехме, че него ден ще има възстановка на превземането й. В този момент гладните също взеха да се обаждат и затова, когато километър –два по-нататък минахме покрай тази гледка всички се развикаха да спрем.

От първоначалният ми график не остана и трошичка. Не съжалявам обаче. Разкошно мотелче с ресторант. Стаите в мотела не видях, но съдейки по градината предполагам, че също са направени с много вкус. Сетих се да попитам за цената им – 20 лева. Мисля, че си заслужава да бъде посетено. (Омуртагов мост)
Час по-късно, вече с пълни кореми, се понесохме към Мадарския конник. Отдавна се бяхме отказали от идеята да гоним възстановката по превземането на Шуменска крепост. В последствие разбрахме, че сме имали късмет – дъждът ги е хванал по средата и не се е получило както трябва. Отделно от това е имало толкова много гости, че само нас са чакали.
Мадарският конник си е... ами Мадарски конник. Аз лично на това място най-много му харесвам голямата пещера. Това беше второто посещение в съзнателния ми живот. Установих, че и от първото си спомням най-вече нея.

Тази снимка не може да даде дори бегла представа за мащабите на залата, в която попадаш. Чувала съм, че е любимо място на множество религиозни общности, защото било силно енергийно. Е, напълно ги разбирам! На мен също ми е любимо място.

Снимка на конника също ще сложа, но само защото не е честно той да е официален символ на България, а аз да го подмина с пренебрежение. На мен обаче пещерата си ми харесва повече. С други думи – добре, че е конникът, че да видя пещерата.
На няколко пъти до този момент времето се заиграваше с нас. Валеше пред нас, след нас, по пътя ни, но не и отгоре ни. Почти напук на прогнозата се разхождах само по къс ръкав и изобщо април най-сетне, в последния си ден, реши да ни се усмихне.
На Плиска обаче ни наплиска. В последствие това също се оказа за добро, защото донесе страхотни декори.

От краката към главата малко почвам, ама пусто много си я харесвам тази снимка. Черните облаци и белите камъни осветени от залязващото слънце. То хубост, то красота! Картичка направо!
Дали заради дъжда, дали заради това, че българският език явно не й бе рОден, но дори и след 5 питания какво да правим, като влезем, не можахме да се разберем с касиерката. И така – ние се понесохме към разкопките, а е трябвало да свием веднага вдясно и първо да разгледаме музея. Когато най-сетне стигнахме до него в 17ч, трябваше да го затварят. Уредничката бе доста ядосана и дори ни понахока, но чест й прави, че не ни претупа, а подробно разказа всичко дето имаше да казва. Отговори на въпросите ни и ни остави да разгледаме, без да ни препира.
Ето снимка на макета на Голямата Базилика в Плиска:

Ето и още една, в по-близък план, но от друг апарат:

Можете да придобиете представа за какво мащабно строителство става дума.

Снимка на таен подземен тунел в двореца на Плиска.

И още една - от Голямата Базилика. Вярно, че е достроявана в съвремието и от ония времена са само основите, но все пак е много красиво.

Поглеждам записките си и установявам, че преди да тръгнем наивно съм смятала, че ще приключим с Плиска към 13:30ч. Много се бях постарала преди това, но определено се оказах неподготвена за обектите, които имаме да разглеждаме. Минаваше 17:30. Да гоним Шуменските забележителности означаваше да пристигнем в хотела не по-рано от 22ч.
Пак ще се отклоня от темата, но държа да отбележа и този факт. Първоначално трябваше да спим в град Шумен. Месец и половина преди датата бях направила резервация в хотел „Миналият век”. Седмица преди да тръгнем управителката ми се обади и в общи линии отмени резервацията ми. Предложи ни да спим в друг хотел на 10 минути път от нейния (според думите й), а да се храним в нейния ресторант, защото там няма. Видях къде е „другия хотел” и... да, аз мога да взема разстоянието за 10 минути наистина. В добра форма и на свежа глава. Но да накараш 30 пияни глави, след като цял ден са обикаляли из България и после часове наред са поливали видяното, да се прибират пеша посред нощ... Грозно! Трябваше спешно да намеря ново място за нощувка.
Хотел „Лес” (http://www.hotel-les.com/) в Разград бе моето спасение.
Уникално място!!! Намира се в градския парк. На... 10 минути от центъра. В едно изречение това бе хубав тризвезден хотел с петзвездно обслужване! Единственото, за което съжалявам е, че останахме само няколко часа в него. За тези няколко часа обаче служителите му успяха нееднократно да ме изумят. Без да ги молиш, всеки един от тях правеше по нещо повечко, нещо, което не му влиза в задълженията, за да можем да се чувстваме добре. Наистина се чувствах глезена при тях. От своя страна обстановката също си заслужаваше. Стаята бе просторна, а коридорите бяха в цветя и картини.
Когато спиш в гора, била тя и на 10 минути от центъра, се наспиваш бързо. И макар вечерта да беше тежка и продължителна, в 8 сутринта бях навън. Паркът се оказа красив и поддържан. Пред хотела постоянно притичваха катерички, а на стотина метра встрани имаше мини зоопарк.

Разходката до центъра на Разград породи у мен много противоречиви чувства. Колкото и да се опитваш да бъдеш над тия неща, живеейки в „разкопания град” няма начин да не направиш сравнение между руините на Сливен и цветята и чистотата на Разград. С изненада прочетох бележка, на която пишеше, че градинката е третирана срещу вредители в 5:30часа. В неделя сутрин!!! И то най-вероятно превантивно, защото по това време все още няма бум на бълхи и комари.

Бих се отделила повече време на „перлата на Лудогорието”, (както бе наречен Разград на един билборд), но в 9 трябваше да съм в автобуса, а и утрото бе ТВЪРДЕ свежо, та чак ветровито.
Поредната спирка по нашето главоломно препускане бе гробницата до село Свещари.
Свещарската гробница бе един от основните обекти при определяне на маршрута. Ето защо останах неприятно изненадана, че входът от 10 лева отказа по-голямата част от групата. Всеки с приоритетите си. За себе си реших, че щом съм дошла на май***а си, 10те лева не трябва да ме плашат. Пък и това са само 6 лева над обичайните 4, които ни взимаха по всички други обекти. Снимки от там не мога да покажа. Реших да уважа забраната за снимане, още повече че отдавна разсъждавам по темата до колко е редно да разкопаваме и (за съжаление) унищожаваме тракийските гробници. Векове наред гробницата стояла защитена под тонове пръст, докато един ден нашата модерна археология решава да я разкопае и изучи. С очите си видях как за 2-3 години бяха изчезнали цветните украси по входа на гробницата в Старосел. Надявам се, че греша, но мисля, че и тук е същото. На брошурките, които купих, богините са много по-оцветени от тия, които видях на живо. Истината е, че светлината и атмосферните влияния за нула време съсипват това, което хиляди години е било пазено под земята. Вярно, че за запазване на гробницата е създадено нещо като изкуствена пещера, с черен свод, в която се поддържа постоянна влага и температура. Вярно, че влизането вътре става през една огромна автоматично отваряща се и затваряща се врата, че плочките пред нея постоянно се овлажняват явно, за да не се допусне прахоляк в помещението и че всеки посетител обува еднократни калцуни. И все пак факт е, че за няколко десетилетия се е загубило нещо хилядолетно. Друг дразнещ факт е, че ако напишеш „Свещари” в Google images ще срещнеш доволната физиономия на г-жа ти Масларова изтипосана насред гробницата. И изскачат едни въпроси... Защо светлината от моя фотоапарат би разрушила „историята”, а за нейния това не важи? Защо за простосмъртните има въженце пред входа на самата гробна камера, а госпожата се разхожда вътре? От гледна точна на тракийския владетел всичките сме еднакви – просто навлеци, безпокоящи го в задгробния му живот. И всъщност – кога разравянето на гроб престава да бъде мародерство се превръща в археология? Но поспри сърце... Да се върнем на видяното. А то е 10 изящно изработени каменни богини, придържащи свода на гробницата. И макар на пръв поглед да изглеждат еднакви, всяка от тях е с различни одежди и различна физиономия. Кои всъщност са тия десет богини археолозите само гадаят. Може да са важни богини от религията им. Може 10те съпруги на владетеля, които нямат щастието да го придружат в задгробния живот. А мен ако питаш, може и просто скулпторът да не е успял да ги докара еднакви ;). В такива моменти винаги се сещам за следната дзен притча:
Котката на един гуру
Всяка вечер, когато започвала медитация, една котка влизала в храма и се разхождала, отвличайки вниманието на медитиращите. Гуруто наредил по време на богослужение котката да се завързва.
Минали години, гуруто умрял, после умряла и котката, тогава учениците в манастира купили нова котка и всяка вечер я завързвали по време на медитация.
Минали векове... Учените последователи на този гуру съчинили трактати за ролята на завързаната котка за правилната медитация.
Изводът? Че официалната история е просто поредната легенда, но вече разказана от официалните историци.
Отплеснах се май, а? Свещарската гробница си заслужава десетте лева. Ако имате възможност – посетете я!

Това е снимка на входа на гробницата и на Гинина могила, под която е открита. Защо Гинина могила? Защото баба Гина имала лозенце на таз могила. Екскурзоводчето разказа, до неотдавна на входа на музея имало снимка на баба Гина с изненадана физиономия и увиснала челюст при вида на това дето е излязло изпод нейното лозенце. Жалко, че сега я няма.

Това пък е снимка на околностите. Вижда се, че целият регион е нацвъкан с могилки. Останалите обаче не са царски. Поне според археолозите де (да си спомним за котката).
Мога още доста да разсъждавам или разказвам за Свещарската гробница, но е крайно време вече да се насочим към Демир Баба теке. Информация за мястото – от интернет. Екскурзовод няма, има пазач. Има и малка музейна сбирка в една стаичка. Легенди – бол, суеверия – още повече. Ще кажа само, че мястото е било свещено за не една и две религии (то май все така става със свещените места). В момента има храм на Алианите (Мюсюлмани, последователи не на Мохамед като мохамеданите, а на Али – негов братовчед.) Пътят към него е забележителен и е може би най-отличителната черта на мястото. В продължение на десетина минути слизаш по пътечка, около която цялата гора е обсипана с парцали, парцалчета и всякакви части от дрехи. Не липсваха обувки, чорапи, сутиени, хавлии, подплънки... Всичко, за което се сетиш. За здраве се закачали.

На мен лично циганийката ми дойде в повече. Екзотика е, но не мисля, че щях да загубя много, ако го бях пропуснала... и ако се бяхме насочили директно към село Малък Поровец, където направих най-многото снимки тия два дни.

Да кажа, че домът на бай Марин от село Малък Поровец е уникален, е само проява на недостатъчно богатият ми речник, за изразяване на видяното и усетеното. Къщата говори за сръчността, търпението, начетеността и голямата душа на бай Марин! За съжаление в интернет информация почти не може да се намери. За мен поне, тя с гордост може да се нареди до най-известните ни културни паметници, но за добро или лошо е частна собственост. Не съм сигурна, че държавата би била добър стопанин на това истинско ЧУДО! Жената, която ни посрещна в този „Дом, отворен за всеки желаещ да посети”, ни разведе из всички стаи на къщата и с огромна любов ни разказа безброй истории за всяко нейно кътче. Сухите факти са, че Марин Петков Кръстев е дърводелец, който е работил в местен завод за мебели. След като се пенсионира, се отдава на къщата и в продължение на 16 години създава този уникален шедьовър. Скоро след като умира през 2000г, наследниците му не могат да се грижат за къщата и я продават на сегашните собственици. Влязох в спор със себе си дали е за добро или не това, че къщата е частна. От една страна, ако за нея се грижат повече хора от едно двучленно семейство, предполагам, би била по-подробно изучена и популяризирана. От друга... Пред очите ми изникват жалките остатъци, които видях от „прочутата къща с дърворезбите” в Борисовата градина. Та така – в момента къщата на бай Марин се стопанисва от една симпатична жена на средна възраст, у която личи истинска любов към мястото. Не знам дали е възможно къщата да бъде обявена за паметник на културата и като такъв, да получава някакво финансиране. Защото във всеки музей ни държаха на разстояние от експонатите и навсякъде ни взимаха минимум 4 лева вход, а тук платихме 40 лева за 30 човека и наред с подробната разходка из къщата никой не ни спираше да сядаме по мебелите, да ги докосваме или снимаме. А това иска поддръжка. И според мен тя е много по-скъпа от този 1.30, който платихме за вход.
Прекрачвайки прага на това приказно място попадаш в миниатюрно дворче и в нов свят. Насреща ти е колелото на живота поставено там, да напомня за нашата тленност. От тук насетне, всяка крачка, всеки поглед изумява.

Колелото на живота.

Прозорците с Шипченския паметник.

Тайната вечеря в антрето.

Бай Марин.

Порта напомняща дверите пред олатара.

Табличка.

Таванът със светиите в детската стая.

Огледало.

Таван.

Гардероб.

Тронът.

Огледало.

Полици.

Коридор.

Дворчето.
На това място ще се върна. Сигурна съм! Дано го заваря съхранено.
Когато се прибрах в Сливен, открих, че в Малък Поровец има още един творец, когото исках да срещна. Това е Светлозар Пармаков чийто изящни творения видях в информационния център на Свещарската гробница. Там вярно казаха, че авторът е местен, но останах с впечатление, че е от Исперих. В последствие разбрах, че ателието му за рисуван порцелан се намира тъкмо в Малък Поровец и също е туристическа дестинация. Друг път.
А сега към Шумен, където успяхме да разгледаме само шуменската крепост. Аз може с шуменска кръв да съм, но на крепостта не бях ходила. За мой срам до скоро не бях я и чувала.
До тук бях вече каталясала – физически и емоционално. По тази причина не помня много от разказа на екскурзовода и ще сложа само няколко снимки:

Портата.

Бойна кула.

Градът тогава.

Градът сега.

Следваше кратка разходка из съвременния Шумен и безкрайно дълъг път към дома.

Накрая смятам да обобщя видяното и събраната информация:
Входни такси за обектите:
1. Велики Преслав – 2лева за старините; 2 лева за музея; 7 лева за екскурзовод.
2. Мадарски конник – вход 4 лева.
3. Плиска – вход 4 лева. За беседа в музея мисля, че платих 5 лева.
4. Свещарска гробница – Само за царската гробница вход 10 лева на човек, с включена беседа. За трите гробници – вход 14 лева. Групите са по 9 човека.
5. Демир баба теке – няма входна такса.
6. Къщата на бай Марин в село Малък Поровец – бях чела, че входът е 2 лева. На нас ни взеха 40 лева, за цялата група от 29 човека.
7. Шуменска крепост – вход 4 лева, беседа – 5 лева, но за група направиха някакво намаление (не помня какво).
8. Томбул джамия – вход 4 лева, но с пазарлък паднал до 2. (Аз не я посетих и информацията ми е от втора ръка.)

Мога много да разсъждавам как да се популяризират туристическите ни обекти. Определено има какво да се направи. 30тината лева на човек, които платихме само за вход, не са малко пари и могат да откажат много хора. Не знам по каква причина въведоха закон забраняващ различни цени за българи и чужденци, но в общия случай стандартът ни е различен, а и ние трябва да познаваме историята и културата си и не е честно някакви си 30 лева да ни спрат. От друга страна не е ли по-добре да вземеш на 30 човека по 5 лева, вместо на 10 по 10, както се получи в нашия случай на Свещари? Обходните билети, които видях миналата година в Трявна, също са много добро решение. Повечето от обектите, които посетихме, са част от Шуменския исторически музей. Защо да не можем да закупим обходен билет даващ някакво намаление? Сигурна съм, че това ще повиши приходите на музея. И накрая – според мен е задължително да имаш възможността да наемеш екскурзовод не само за музея, а и за целия обект. Миналата година докато проучвах Перперикон, попадах на множество оферти, дори и на студенти от региона, предлагащи екскурзоводско обслужване. Сега не забелязах такива. Явно по тазгодишния ни маршрут това пазарна ниша.
И още неща куцат. Докато се подготвях за приключението (а аз хвърлих много време и енергия за подготовката) ми беше много трудно, почти невъзможно да намеря телефони за връзка с обектите. В сайта на 100те НТО координатите за връзка са безвъзвратно остарели. Мисля, че само един се оказа верен. Рових в справочника на Виваком, търсех информация от случайни сайтове и какво ли още не. Мисля, че събрани на едно място са ценни и затова ги публикувам. Записах и личния телефон на екскурзоводка от Свещарската гробница. Няма да го публикувам тук, но на „наш човек” бих го дала. ;)

Велики Преслав - АРХЕОЛОГИЧЕСКИ МУЗЕЙ 0538/43243;42630
Мадарски конник - Културно историческо наследство 05313/2095
Плиска - Резерват Старини 05323/2144; 2012 (екскурзоводи)
Туристически информационен център - Шумен 054/ 857773
Шумен - Томбул джамия 054/827163
Шуменска крепост 054/ 800381
Шумен - Паметника 054/872107;872598 (директор)
Туристически информационен център - Разград 084/ 662324
Разград - Абритус - исторически музей 084/6624-60;58;59
Свещари 084735/279
Исперих - исторически музей 08431/4783

Какво накрая? Не съжалявам за преживяното. Сериозно ще си помисля преди пак да се захвана с организиране на група, но въпреки всичко ми хареса. Не че групата беше лоша. Просто напрежението е голямо и затова и хората печалят пари от такава дейност. Аз го направих за чест и слава и за съжаление не можах да удовлетворя всички желания.
Сега ми се ще да я направим още веднъж - семейно или с приятели. Така ще е по-леко. :)