Румъния - ден първи.

"Брашов - повече въпроси, отколкото отговори." - това е заглавието на един от пътеписите, които прочитам, подготвяйки поредното приключение. Сега, когато всичко е зад гърба ни, някак чувствам, че тридневната ни разходка до Румъния породи повече въпроси, отколкото отговори. Е и другото го има - разпали апетита ми за нови приключения, така че още първия ден се бях информирала за всички екскурзии до Румъния, предлагани от сливенски тур-оператори.
Но да се върнем към началото. А то е в един обикновен ноемврийски ден, когато попадам на следната оферта "Северна романтика! 90 лв. за две нощувки за двама в Карпатите с хапване и много други забавления в хотел Gentiana Pension***, вместо 323 лв. - 72% отстъпка!". Подхвърлям я на Милен, знаейки развитието. Той обаче неочаквано казва "Добре!" и след час вече е купил ваучера. Нямам време да се чудя дали добра ли е офертата... Следва подробно проучване на мястото, маршрута, забележителностите и всичко, което ти дойде наум. Снабдявам се с GPS назаем (Да си жив и здрав, Данчо!!!!!), пътна карта на Румъния и Молдова, дори си съставям кратък Българо-Румънски речник с помощта на google translator.
И така в петък сутрин, натоварваме багажа, себе си, своите очаквания и притеснения и потегляме на север. Включваме GPS-чо (говоря за него в мъжки род, защото е с мъжки глас), още от тук, за да свикнем с упътванията му. Смело мога да заявя, че до края на пътуването те двамата с Милен стават приятели. Най-хитовата реплика е "Стига 'е, човек, виж другите колко по-бързо карат, а на тях нищо не им казваш. Що само на мене правиш забележки?" Но като цяло може да се каже, че GPS-чото е строг, но справедлив и учтив. Нормално е при над 10 часово пътуване да си търсиш забавления. Дени от своя страна научи всичките му реплики и говореше заедно с него, понякога дори му подсказваше. ;) Научи се също да брои от 0 до 12 на румънски. То и аз се научих де. Само тия числа има в импровизирания ми речник.
Първата емоция е Дунав-мост. Моите проучвания показват, че от българска страна се събират 12 лева за такса мост, а от румънска - нещо като 6. Различните източници дават различна информация, явно че таксата се мени. Кога и защо и до сега не знам. Нареждам се на една будка, но лични карти не ни искат. Взимат ми 4 лева и ни пускат по моста. Очакваме отсреща да вземат останалите, но там ни искат само документите. Лична карта, лична карта, задграничен паспорт за детето... А удостоверение за раждане? Милен изстива. На мен обаче предната вечер случайно ми е хрумнало, че никъде в задграничния й паспорт не пише кои са родителите й и именно удостоверението за раждане може да ги покаже. Хоп - вадя скрития коз от ръкава (или по-точно удостоверението за раждане от куфара) и така за по-малко от 5 минути прецапваме Българо-Румънската граница. Първото, което ми прави впечатление са прозорците на къщите им - по-украсени от нашите, с дърворезби или фризове. С някакви чупчици, заврънтулчици. До края на пътуването гледам и снимам най-вече къщите. За мен е неочаквано колко са различни от нашите. Следва широкия, четирилентов път Гюргево - Букурещ и ужасно многото кръгови по пътя. Редят се буквално през километър-два. Но за тях съм предварително подготвена. Знам и за околовръстното на Букурещ, за което всички говорят с главна буква. Очаквам вероятно задръстване и издълбани коловози от преминаващите тирове. Не предполагам обаче колко е абсурдна отбивката водеща към него. Според пътната карта всеки момент трябва да стигнем до околовръстното и в един момент GPS-а казва - "Давайте сега надясно." Викам "Как надясно!!! Това е входът на нечий двор!" Наистина, до една къща, вдясно, има малка отбивчица. На пръв поглед дори ми се струва, че не е асфалтирана. Неочаквано обаче тирът пред нас потъва в нея. Може пък наистина да води към околовръстното? В момента, в който стъпваме отгоре му, вече сме в задръстване. Според прочетените пътеписи ни очаква около час обикаляне, но аз тайничко се надявам, че ще сме късметлии и ще ни се размине. С всяка минута обаче скоростта ни става все по-ниска и по-ниска, докато накрая спираме. Отдясно, от канавката, изскача циганин (същичкия като нашите) с накачулени Дядо Коледовци по врата. С мазна усмивка ни предлага да си купим, а аз с ужас, тайничко заключвам вратата. Следват "търговец" на парфюми (болезнено познат),

един с гевречета и някакъв, от когото висят кабели. Срещайки погледа ми, с ловко движение бърка в джоба и вади телефонче. Въртя глава и се обръщам на другата страна. Той губи интерес към нас и след като открива, че никой от преминаващите не желае телефон, пресича улицата (което не е никак трудно, предвид това, че е страшно тясна и всички са спрели в задръстването) и заравя ръка в отсрещните храсти. За моя изненада от там вади ключове, отключва близкостоящия опел, последен модел, с червен номер и се намества пред нас.

Все пак колкото и да е мъчително, в един момент околовръстното свършва. Сега трябва да намерим правилния път за Плоещ. Знам, че има два - единият е с познатите ни вече коловози и тирове, а другият четирилентов. Затова решаваме да послушаме GPS-a, който твърди да продължим направо на поредното оплетено кръстовище, въпреки, табелите, които ни карат да отбием вляво. Десет секунди по-късно сме в лека паника дочувайки репликата "преизчисляване на маршрута...". За късмет се измъкваме лесно, минавайки през Отопене -

чисто и подредено предградие на Букурещ. Пътьом забелязвам улица "София"

и отминаваме. Пътят отново е четирилентов, но пак е напрегнато, защото местните имат доста агресивен стил на шофиране. Уморени сме, но Милен спира за почивка чак на една бензиностанция между Плоещ и Синая. Разкършваме се, хапваме малко и отлитаме отново. Вече е следобед. Очакват ни дворците в Синая, пътят до Брашов и... часът на истината - всъщност дали наистина хотелът съществува?

Пелеш.
Красив е. Аз зная, че ще е красив, така че не успява да ме изненада. Яд ме е, че е затворен за профилактика от 1ви до 30ти ноември. Т.е. още само 6 дни. Късмет. Опитваме да влезем поне на площадката пред него, но охраната ни отпраща и заговорнически ни казва да дойдем след 10 минути. Защо, след като преди малко там имаше други хора?
Насочваме се към Пелешор.

Влизаме с момче и момиче от Щатите. Екскурзоводката е поласкана от присъствието им и почти не ни забелязва. През цялото време разказва само на тях и нито веднъж на спира да ни изчака, да разгледаме и ние. А стаите са така подредени, че не можем да ги разглеждаме заедно. Дворецът е красив, пищен и леко мрачен. В мен остава тъжното усещане, че въпреки, че е създаден за кралицата и 6те й деца, в него няма нищо детско. Кралицата е била артистична натура и интериорът е проектиран изцяло от нея. Красиво е, особено златната стая. Не защото е златна, а защото в нея има нещо мистично. Луксозно е... И много хладно и кралско. Не искам да съм дете там. През цялото време зад нас се появява по някоя лелка с дамска чанта на рамо. Предполагам, че ни наблюдават да не краднем нещо, било то и някоя снимка. Накрая разбирам, че жениците бързат да си ходят по домовете. А ние им се моткаме в краката в края на работния ден. Всъщност, според официалния сайт на двата замъка, до края на работното им време има повече от половин час, но това са подробности. Това обяснява и защо в последствие попадам на снимки в Интернет, от място в Пелешор, което не съм видяла. Може пък и да съм се разсеела.
Излизаме и се насочваме към Пелеш. Господинът от охраната ни поема, на ужасен английски скицира малко от историята на замъка и заявява, че трябва да му дадем по 10 леи на възрастен, задето ни пуска да снимаме в двора. А той щедро ще ни даде да се снимаме където си искаме цели 20 минути. Аз се запъвам да не му ги даваме, още повече, че вече се стъмва, предстоят ни още 60-70 километра в неизвестността, а и на тъмно снимки не стават. Той казва, че като искаме може да снимаме и само 5 минути. Милен се огъва и му дава 5 Евро.
Явно и румънците имат какво да пипат по организацията на туризма си.
Вече е доста мрачно. Американката ни предлага да ни снима тримата заедно и за късмет това се получава една от малкото не размазани снимки.

По пътя към колата правя още няколко.

Петък вечер е. А ние караме през планински проход изпълнен с туристически градчета. Чак задръстване няма, но пътят е много натоварен. Става все по напрегнато. Върхът е, когато GPS-а рисува картинка напомняща тънки черва, пада лека мараня и наклонът е ужасен. На тръгване от България в колата се е появило леко свирене, което в този момент е постоянно. Аз си знам, че нощем не мога да се ориентирам в движението, но в един момент и Милен казва - "Нищо не виждам."
Само да свърши тази отсечка!!!
Но ако може и после да си намерим хотела?
Леко заобикаляме Брашов, после Съцеле (предградие някакво) и се насочваме към местността, в която трябва да е хотелчето. Минутите и километрите се нижат адски бавно и ако часовникът на колата и този на GPS-а не показваха еднакво, щях да съм сигурна, че някой ме мотае. Остават няколкостотин метра. "Завийте надясно." Тук дясно няма, така че завиваме в първата следваща отсечка. - "Преизчисляване на маршрута. Карайте 28 километра направо и..."
!!!
Навън е тъмно. 300-400 метра зад нас е единствената осветена сграда. Тя не е нашата. Нито по името, нито по външния вид. Хотелът ще вземе да се окаже фантом! Оглеждаме пресечката, в която току що сме свили. Вдясно има табела, на която си наумявам, че пише, че съседния парцел се продава, а пътят потъва в тъмнината. GPS-ът е убеден, че много сме се омотали и се успокоява чак когато обръщаме. След 100-200 метра пак ни кара да завием в нищото, но ние решаваме да попитаме в онази единствена, осветена хижа. Слизам носейки разпечатана снимка на хотела, който търсим и съзнанието ми рисува ужасни сцени, как насреща ми вдигат рамене и казват "О, не сме го виждали това".
В хижата е топло, дори горещо. Барманът е младо момченце по къс ръкав, с перфектен английски. Казва ми, че трябва да караме още 100тина метра в първоначалната посока, да завием и ще го видим. - "Той е голям и се вижда." - Едва се удържам да не му се метна на врата. Това значи, че все пак съществува и е наблизо. Колкото и да го търсим, ще го стигнем.
Обръщаме отново, GPS-чо пак напира да завием в нищото и ние решаваме да му угодим. Поемаме по черен път, който само след 20 метра свършва в безкрайно самотна и най-вече заключена порта. Зад нея се вижда ограден парцел (може би същия, който се продаваше). В далечината между дърветата проблясват светлинки. Отново се насочваме към първата пресечка и решаваме, да караме по нея докато... Всъщност караме само 2-3 секунди повече от предишния път и зад завоя изскача ТОЙ! ТОЙ Е! Същия като на снимките!
Само 5 минути по-късно, още един младеж се разминава на косъм от перспективата да му се метна на врата, след като разсейва опасенията ми, че може и нещо в настаняването да не е наред. Да, наистина сме настанени за 2 нощувки, с 2 закуски и 2 вечери за двама. Всъщност дори трима, защото детето е под 12 години. Ура - всичко е наред!
Стая 111. Отваряме вратата. Топло е. Ох... Всъщност горещо е. Зверска жега е! Парното е нашито до дупка. Спираме го и отваряме прозореца, но в следващите 3 дни стаята така и не успява да изстине. Накрая температурата просто става нормална.
Вечеряме и бързо лягаме. Страшно сме уморени. Да не говорим за шофьора.
А Брашов ни очаква.

Румъния - ден втори.
Румъния - ден трети.