Оплаках се вече за несгодите ни със село Шкорпиловци. В същото време, там ми светна, че не е нужно да миришеш нечии крака, за да се опънеш на плажа. Усетих се, че щом има едно такова място, ще има и второ, където детето да играе, пищи и хвърля пясък на воля, без това да травмира други летуващи. Забелязах, че е възможно да се натопиш целия в морето и въпреки всичко да си виждаш краката. Открих, че морето не е мъртва вода, животът в която се ограничава най-много до водорасли и медузи понякога. И не на последно място разбрах, че нашият начин за почиване са бунгалата - с ограничения брой съседи и дворче за тичане.
И се разгелзих.
Дощя ми се да имам всички тия придобивки, но ей тук, наблизо, по Южното Черноморие.
За Къмпинг "Градина" чух прекрасни отзиви, но след няколко кОпки в глобалната мрежа забелязах, че масово медийни и телевизионни знаменитости са засичани там. Което ще рече че не е толкова спокойно. След дълги лутания, четене и проучване избрах пясъчната коса на град Поморие. И въпреки, че голите снимки на Мартина Вачкова се оказаха точно от там, все пак обещаваше някакво спокойствие. Казах си - ако не харесаме нищо там, ще се върнем в нашата квартира отпреди 10 години. Тя беше в края на улица "Крайморска" - макар, че не е бунгало е спокойно и точно до плажа. Отворих Panoramio, за да разгледам снимки от околността и косата ми настръхна. По неохраняемия навремето плаж стърчаха чадър до чадър, виждаха се стотици хора и заведения. Нашата къщичка си беше на мястото, но за нея имаше залепен огромен хотел и наоколо се извисяваха още десетки като него!!!
За Къмпинг "Градина" чух прекрасни отзиви, но след няколко кОпки в глобалната мрежа забелязах, че масово медийни и телевизионни знаменитости са засичани там. Което ще рече че не е толкова спокойно. След дълги лутания, четене и проучване избрах пясъчната коса на град Поморие. И въпреки, че голите снимки на Мартина Вачкова се оказаха точно от там, все пак обещаваше някакво спокойствие. Казах си - ако не харесаме нищо там, ще се върнем в нашата квартира отпреди 10 години. Тя беше в края на улица "Крайморска" - макар, че не е бунгало е спокойно и точно до плажа. Отворих Panoramio, за да разгледам снимки от околността и косата ми настръхна. По неохраняемия навремето плаж стърчаха чадър до чадър, виждаха се стотици хора и заведения. Нашата къщичка си беше на мястото, но за нея имаше залепен огромен хотел и наоколо се извисяваха още десетки като него!!!
...
(Тук не искам да пиша. Бях вбесена ядосана и отчаяна едновременно. Оставаше ни само пясъчната коса. Дано поне тя става.)
В Поморие вече, се спряхме на бунгалата на "Зора 2000". Възможно е да има и по-добри, но ние останахме много доволни. Северната стена на нашата баня служи за гръб на плажа. От масичката пред бунгалото до топването във водата ни делят 20-30 крачки. Денонощно слушаме шума на морето. Тръгвайки за плаж не събирам багаж - ако нещо ми потрябва, отскачам до бунгалото. Вътре - санитарен възел, хладилник и телевизор. Леглата - с удобни матраци. На 100-тина метра има заведение с българска кухня, малко по-скъпо от мястото, на което се храня в Сливен. Липсваше ми само безмесната храна.
В дъното, вляво - нашата масичка. Стълбите до нея водят към плажа.
Тази тераса е всъщност покрива на бунгалото ни. Що изгреви и залези снимах от нея...
Вдясно са плажът и морето, вляво се вижда малко от Поморийското езеро. Пясъчната Коса е ивицата, която продължава насреща.
Това са другия вид бунгала - къщичка с две спални, хол и бокс.
Снимка от тераста. Насреща - Поморийското езеро.
Заведението, в което се хранехме най-често.
Среднощен гост. :)
Отпуснах си душата на това място. Може да не намерих южночерноморското Шкорпиловци, но намерих спокойствието, което търсех. Ставах рано, лягах рано, а денем правех големи (до огромни) разходки по плажа и покрай езерото. Единия ден стигнах чак до Ахелой. Това бе най-впечатляващото ми приключение.
Излюпвам се с изгрева. Отдавам му полагащите се двадесетина снимки и в седем без десет вече вървя по пясъка. Нямам ясна цел - до където стигна. Зная, че до ахелойския плаж са към 7 километра. Ако мога ще ги мина. Включвам GPS tracker-а на телефона, за да ги засека. След около 1500 метра белезите от човешко присъствие съвсем намаляват. Остават само изхврълените от морето боклуци. За съжаление те са всякакви и навсякъде. Морето ближе краката ми, слънцето целува раменете ми, а аз се опитвам да уловя в апарата прелитащите наоколо черни птички. (След няколко дни ще разбера, че са корморани, но сега все още ми приличат на черни чайки.) Безгранично спокойствие. Поморие вече се вижда като малки точици, а Ахелой още се вижда като малки точици:
Поморие.
Ахелой.
Стигам композиция от мидички, явно сътворена от бурното вчера море. Не искам да докосвам нищо. Достатъчно е да я снимам:
И все пак, мисля си, каква оригинална завеса или мухарник може да се получи.
Още час и в далечината се очертава силуета на постройка. Прилича на барака, малко по-голяма от палатка. Кой, какво и защо? Тук в нищото. Далеч от всякъде.
Зрънце страх се прокрадва с мисълта, че вътре може да има... Всичко може да има.
Приближавайки се поздравявам. Достатъчно силно, за да ме чуе буден човек и достатъчно тихо, да не събудя спящ. Празна е. И оригинална. Прилича на изцяло създадена от "морски дарове".
Има адрес,
пощенска кутия,
пейка и гараж
място за обувките,
тъжен надпис,
легло, надуваем дюшек, икони, телефонен номер, леген, туба.
Някой е живял тук. Само питейната вода е проблем, но явно се е справил. Наснимвам хубаво, без изобщо да докосна нещо и поемам по пътя си. Ахелой все още е твърде далеч, но малко по малко започва да изглежда по-близо от Поморие.
Нещо странно има в гларуса притичващ покрай водата. Крилото му е счупено. Вероятно няма шанс да оцелее, но и аз не виждам начин да му помогна. С годините все по близка ми става идеята, че човек не трябва да се меси в законите на природата. За съжаление дори храна не мога да му предложа. Старая се само да го притесня възможно най-малко и отминавам.
Изглежда наближавам все повече. Преди малко се разминах с един човек, а и онова прилича на човешки силует. Такъв е. Чисто гол. Тук е рая на нудистите, така че гледката нито ме учудва, нито притеснява. Поздравявам и подминавам. Да, ама не. Въпросният решава да ме заговори. Следват възклицания - "Ама как така? Чак от Поморие?" Опитвам да се измъкна, но успява да открадне 3-4 минути от времето ми. Не се притеснявам от липсата на хора. Притеснява ме наличието им.
Малко преди края срещам магаренце:
А после най-сетне се запознавам с пазача на ахелойския плаж. Страховит поглед зареян в морето.
Освен него в региона се срещат и странни черни човечета (след малко и аз ще се присъединя към тях),
Грух:
Калното езеро се обитава предимно от руснаци. Престоят ни в Поморие ме кара да си спомня максимата, че никой не е пророк в собствената си държава. Единици са българите, склонни да повярват, че тук, съвсем близо до тях, има някаква си кал, която би могла да им помогне. Всеки предпочита да търси спасението надалеч. В нещо мистично и по-трудно достъпно, ако пък е и скъпо, значи най-вероятно то е истината!
И все пак нека споделя с вас някои митове, легенди и напълно доказани факти за поморийската кал. Моите проучвания изградиха следната схема на действие:
1. Клепаш се с калта. Колкото по-дебело, толкова по-добре. Колкото по-навсякъде, толкова по-добре.
2. Чакаш около половин час на слънце да изсъхне. Дано да няма вятър, за да се затоплиш. При вятър по-добре да легнеш на горещия пясък. Овалването в пясък, което някои практикуват, било мит и не само не действало по-добре, но и пречело на калта да изсъхне и попие.
3. След половин час се миеш. НО! Най-добре е да се измиеш в соленото езеро. Къпането в морето е допустим компромис, ако няма как да влезеш в езерото. Къпането с течаща вода, обезмисля начинанието.
4. Забелязах, че "старите кучета" си носят по една бутилчица с жълтеникава, мътна течност и се мажат с нея. Оказа се прословутата поморийска луга, с която правят процедури по всички балнеосанаториуми и която е основна съставка на паста за зъби "Поморин". Ако нямаш луга, просто прескачаш точка четири.
5. Никакво къпане! Поне 4 часа не се миеш с чиста вода, а когато все пак решиш да вземеш душ, го правиш без сапун. (Това ми беше най-неприятната и трудно изпълнима част.)
Освен това няма никакъв смисъл да си взимаш кал за вкъщи, защото тя губи свойствата си само 10 до 20 часа след изваждане от езерото. (За разлика от нея лугата запазва лековитостта си и това ми обясни, защо навсякъде правят компреси с луга, но само в Поморие има кални процедури.)
Ето какво още пише на табло в Посетителския център на Поморийското езеро:
Но да се върнем в калището, защото ме чакат още 6 километра обратно. GPS-ът твърди, че толкова съм извървяла в едната посока до тук. Милен ми звъни да пита къде съм. Часът е малко преди 10 и те тъъъъкмо са станали. Бях го предупредила, че ако каталясам ще ме прибира с колата от Ахелой, но се чувствам свежа като репичка. Освен това обратният път ще бъде по друга пътека та ме очакват нови гледки и емоции - няма да скучая. Сега мисля да вървя покрай езерото.
Минавам солниците. Осъзнавам колко е голяма купчината сол чак когато я сравнявам с камиончето и сградата до нея:
Гледките тук са различни. Нито по-хубави, нито по-лоши. Различни и също толкова очарователни:
След около час (тук по пътя се върви значително по-лесно), наближавайки вече Поморие, в морето виждам платноходка окъпана в сребърни отблясъци. Само дето не е с алени платна:
Малко по-късно съм в бунгалото вече. Очаквах след 12 километра, (половината по пясък) да съм каталясала, но вечер, след работа съм доста по-уморена. Денят едва сега започва.
Разказах това "приключение", защото то най-цялостно обхваща това, което харесах в Поморие. Красота, спокойствие и досег с природата. Всеки ден правех някакви, макар и по-кратки разходки по Косата и мисля, че точно те ми доставиха душевния мир, с който се върнах от тази почивка. Какво толкова му харесах на това Поморийско езеро не мога да кажа, но определено се чувствам запленена. За разлика от мен, Дени видя в него само голяма, миризлива, кална локва и го споменава с отващение.
Сега май е момента да разкажа и за изгревите и залезите. Бяха великолепни! Всяка сутрин и вечер снимах, снимах, снимах... То не бяха слънца, то не бяха луни, то не бяха лъчи преплитащи се в косите на дъщеря ми, прелитащи птици или самолети. А като се прибрах - трих, трих, трих... Качих в Пикаса съвсем малко и се оказа, че след грандиозната чистка са към петдесеттина. Ама много красиво пусто! Кеф ти изгрев в морето, кеф ти залез в езерото. Ако ги искаш наопаки, просто минаваш от другата страна на полуострова. При това бунгалото ни беше с много стратегическа позиция - десет крачки и имаш видимост и към двете води. Да не говорим за дървото, което сякаш нарочно се извисяваше в посока запад. Да го бях търсила, нямаше да го намеря.
(Слагам тук три-четири снимки, който иска повече, да ги види в албума в Пикаса. Връзка към него - най-долу.)
Веднъж само се разходихме до центъра на Поморие.
Безумие!
Вероятно ние сме странните, щом повечето хора предпочитат да отдъхват така - лунапарк, въртележки, шум, светлини, миризми, викове, крясъци... Все едно бяхме не на 2-3, а на поне 20 километра от нашата идилия. Поморие ме разочарова с посоката, в която се е развило. Още в предварителните проучвания попаднах на реклами в руски сайтове, приканващи закупуване на апартаменти в града. Пристигайки там, открих, че положението е вече критично. Малкото солено езеро, (което помнех от преди и, което сега нещо ми се губеше на картите) се оказа засипано. На негово място е изникнал така нареченият "Руски квартал". Нови, луксозни кооперации. Повечето празни. Блок до блок. Нищо повече. (Аз вярно, че съм параноична, ама знаете ли, че Китай точно така си загуби трите спорни острова? Богати японски фамилии купуват земята. После Япония я изкупува от тях и ги национализира.)
Чух слухове, че общинарите вдигнали мерника и на Голямото солено езеро, което навремето беше "Голямо", но днес е единственото Поморийско езеро. Не да го засипят съвсем, но да го "облагородят" така да се каже. За късмет, то е част от Натура 2000 и засега не успяват. Дано!
Само едно нещо ми хареса от днешно Поморие. Крайбрежната алея по южния бряг. Тя и преди си беше приятна за разходки, но сега са направили стълбички и понеже тук морето е тихо и спокойно, заливът се е превърнал в огромен, плувен басейн,
където можеш да плуваш към залеза:
Аз обичам да сбъдвам мечти. И своите и на близките ми. Понякога знам, че трябва малко да изчакам, но си живея със спокойната увереност, че истинските желания рано или късно се сбъдват. Ето защо, когато се оказа, че точно в края на престоя ни е началото на тази консервационна ваканция:
не удържах на изкушението. Тук и без това много ми харесва, и без това искам да науча повече за Поморийското езеро, а имам и шанс да помогна за развитието му.
Семейният съвет първосигнално каза "НЕ!", но им благодаря, че после размислиха и ме оставиха да си сбъдвам желанията. Така останах още три-четири дни след тях. Първоначално мислех да е седмица, но допуснах грешката да подходя към нещо ново с очаквания, което често води до разочарования.
И така, в неделя се разделих с Милен и Дени и се впуснах да "консервирам" Поморийското езеро. С нетърпение и леко безпокойство очаквах газенето във водата, пренасянето на кофи и якото бачкане, което ме очаква. Притеснявах се само да не се окаже толкова трудно, че да взема да каталясам още след първия ден или час и по този начин да излъжа хората, които разчитат на моята работна ръка. Казах си - ще се стегна и толкова.
Няма да се впускам в подробности, но на четвъртата сутрин бях вече не разочарована, а дори ядосана. Оказа се, че изобщо няма работа за мен. Жените в групата бяхме три и явно никой не желаеше да ни поверява отговорна работа. Дори каквато и да е работ. Три дни плевихме градинките около Посетителския център. (Накрая трябваше едва ли не да садим наново плевели, че да има какво да скубем.). Буквално се чудеха какво да ни намерят, само да не им се мОтаме в краката.
Завършила съм сравнително мъжка специалност и мислех, че съм претръпнала на това пренебрежително, до надменно отношение, когато става дума за "мъжка" работа. Явно не съм, защото се издразних. На четвъртия ден си заминах. Разбрах, че после дошло интересното и имало работа за всички.
Въпреки всичко изобщо не съжалявам, че се включих в консервационната ваканция. Научих още за Поморийското езеро и се запознах с наистина интересни хора. А това, че съм имала неоправдани очаквания си е моя, не тяхна грешка.
Две снимки през далекогледите на Посетителския център:
Това бе тазгодишната ни морска ваканция. Не намерих южночерноморското Шкорпиловци, но намерих Поморие и пленителното му езеро. Доволна съм.
Всички поморийски снимки тук:
 |
| Поморие 2012 |
