Предварително искам да се извиня за многото текст. За тези, на които не им се чете има и кратка версия: "Много ни хареса в Кьолн, но пак не минахме без премеждия. Разгледайте картинките." За останалите - четете по-нататък:
Аз… само да попитам:
Наистина ли нормалните хора като решат да пътуват просто си купуват билет, като дойде времето се качват на избраното превозно средство (което естествено се движи по разписание) и в уречения час пристигат на избраното място? И в последствие спомените им не включват блъснати от влак цигански каруци, 11 часов престой на шосето заради аварирал автобус, блокиран от буря жп транспорт на цяла една държава, внезапно появило се (и никога в последствие не повторило се) запотяване на стъклата на автомобила водещо до тотална липса на видимост, затворени заради бомбени заплахи автогари, отмяна на полети, спане по летища или закъснения граничещи със сериозно обезщетение? Просто ей така – отиват качват си се на влак/самолет/автомобил/автобус и в предвиденото време пристигат на предвиденото място.
Чудя се, искам ли да съм „нормален“ човек или не? При мен винаги е интересно. Факт е, че накрая винаги пристигам навреме за нещото, за което съм тръгнала. Може закъснението да е огромно, но все пак пристигам преди последния за набелязаната цел срок. Обаче половината приятели взеха да избягват да пътуват с мен. С другата половина по принцип не пътуваме заедно, но те пък ми гледат сеира и чакат да видят „този път какво“.
По този повод ще цитирам Дъглас Адамс и неговата „Сбогом и благодаря за рибата“:
— Никога не спира да вали! — изпъшка шофьорът. Той удари по масата, разля чая си и в действителност за миг имаше вид, че изпуска пара.
Не можеш просто да си тръгнеш, без да отговориш на такава забележка.
— Разбира се, че спира — каза Артър. Това едва ли бе учтиво възражение, но трябваше да го изрази.
— _Вали… през… цялото… време…!_ — беснееше мъжът, като удряше масата в такт с думите.
Артър поклати глава.
— Глупаво е да се твърди, че вали през _цялото_ време… — каза той.
Мъжът вдигна рязко вежди, обиден.
— _Глупаво?_ Защо да е глупаво? Защо да е глупаво да се каже, че вали през цялото време, когато вали през цялото време?
— Вчера не валя.
— В Дарлингтън валя.
Артър замълча уморено.
— Ще ме попиташ ли, къде бях вчера? — попита мъжът. — А?
— Не — каза Артър.
— Но предполагам, че се досещаш.
— Така ли?
— Започва с „Д“.
— Така ли?
— И, казвам ти, от небето се лееше пикня!
….
— Като жена ми — просъска единственият собственик и шофьор на „МАКЕНА — ПРЕВОЗИ ВЪВ ВСЯКАКВО ВРЕМЕ“. — Тя казва, че това са глупости и че вдигам врява и се оплаквам заради едното нищо, _но_ — той спря драматично и погледна заплашително — тя винаги прибира прането, когато се обадя и й кажа, че се прибирам! — Той размаха лъжичката. — Какво ще кажеш за това?
— Е…
— Имам едно тефтерче — продължи той. — Имам едно тефтерче. Дневник. Водя го от петнадесет години. Вписал съм всяко място, на което съм бил. Всеки ден. Също и какво е било времето. И винаги е било — озъби се той — ужасно! В цяла Англия, Шотландия, Уелс, навсякъде съм бил. Из целия континент, Италия, Дания, бил съм и в Югославия. Всичко е означено и отбелязано. Дори ходих на гости на брат си в Сиатъл! — добави той.
…….
И докато караше, дъждовните облаци се влачеха по небето след него, защото, макар сам и да не знаеше, Роб Макена беше Бог на Дъжда. Единственото, което знаеше беше, че работните му дни са гадни и че е преживял поредица скапани почивни дни. Единственото, което облаците знаеха, беше, че го обичат и искат да са близо до него, да го обожават и мокрят.
И така, следвайки логиката на горния цитат, аз определено смятам, че съм ако не бог на шантавите_ситуацийки_по_време_на_път, то поне някой много обичан от тях, защото те постоянно ме преследват, обичат и искат да са близо до мен. И онези случки, които споменах по-горе не са измислени, а съвсем реални и то само от последните 3-4 години. Излизам извън страната веднъж или два пъти в годината, основно заради състезанията на Дени и така като започна да си ги извъртам назад, едно по едно, нямам скучно пътуване. Все нещо „забавно“ се е случило. Но... Старая се да гледам позитивно на нещата.
Този път беше бурята.
Ще стигнем и до нея, а сега трябва да се върнем цели десет години назад, когато по “Disney channel” даваха сериалчето “Jonas” и Дени (тогава още в детската градина) го следеше с такъв интерес, че чак аз познавах героите, актьорите и фабулата. Във филмчето се разказваше за трима братя, които, освен че ходят на училище си имат рок-банда и са станали истински рок звезди с нея. Главните герои играеха тримата братя Кевин, Джо и Ник Джонас, които наистина имаха група “Jonas Brothers”. После обаче, най-малкият и може би най-талантлив брат, Ник взе, че попорасна и явно реши, че няма да влачи братята си на гърба, а ще се изявява сам, напусна и... групата се разпадна. Разбира се, реалността е различна от очакванията и макар и той и Джо да се опитваха да правят някаква рок кариера, по-скоро не им се получи. И ето, че миналата година на братята Джонас явно им поувряха главите, осъзнаха, че са силни заедно и решиха да се съберат, да пуснат албум, филм разказващ историята им и да направят световно турне.
В този момент детската любов на Дени избухна с нови сили и още през лятото на 2019-та тя започна да ме уговаря да отидем на концерт през февруари, когато е европейската част от турнето им.
Аз бях КАТЕГОРИЧНО против - посред зима, в непознат град и то заради единия концерт. Абсурд! Тук историята придобива трагикомични украски - в продължение на около 2 месеца, периодично Деница идваше при мен с подути, червени очи и репликата: “Добре, мамо, искам да ми го кажеш в прав текст...” - “Дени, аз по-прав текст от това не знам - НЯМА ДА ХОДИМ НИКЪДЕ!” и след 2 дни “Мамо, не искам да се ядосваш, но може ли да поговорим за нещо?” и се започва отначало, все едно никога не сме говорили по темата. Изрови всички европейски градове, в които Джонасите ще правят концерт. Прегледа всички възможни полети в съответните дати и отдели няколко града, с изгодни полети. След като с възмущение възкликнах “Ти представяш ли си как посред зима, в 11 вечерта ще се разкарвам с тийнеджърка в непознат град!?!” тя взе, че намери квартира в Кьолн на около 500 метра от залата. Голям терор от нейна страна, но и аз не се дадох лесно - с цел да я откажа, веднъж подхвърлих, че правилният подход е да каже - “Мамо, искам да те заведа на екскурзия, като аз поемам всички разноски” - и едва след това мога да мисля по въпроса. Тя взе, че и на това се нави. Половин година събира стипендии, пари от рожден ден и Коледа, отказа се от телефона, който бе решила да си купи, само и само да види Jonas Brothers наживо. И аз клекнах. Но… за съжаление вече бе края на октомври и хубавите билети, на поносими цени, бяха свършили. Трябваше да избираме между билети за по над 200€ на човек или от 55€, но в далееееечната част на залата. Е, макар и много далеч от сцената поне си избрахме места фронтално срещу нея. Резервирахме набързо полет и квартира и зачакахме.
Аз бях КАТЕГОРИЧНО против - посред зима, в непознат град и то заради единия концерт. Абсурд! Тук историята придобива трагикомични украски - в продължение на около 2 месеца, периодично Деница идваше при мен с подути, червени очи и репликата: “Добре, мамо, искам да ми го кажеш в прав текст...” - “Дени, аз по-прав текст от това не знам - НЯМА ДА ХОДИМ НИКЪДЕ!” и след 2 дни “Мамо, не искам да се ядосваш, но може ли да поговорим за нещо?” и се започва отначало, все едно никога не сме говорили по темата. Изрови всички европейски градове, в които Джонасите ще правят концерт. Прегледа всички възможни полети в съответните дати и отдели няколко града, с изгодни полети. След като с възмущение възкликнах “Ти представяш ли си как посред зима, в 11 вечерта ще се разкарвам с тийнеджърка в непознат град!?!” тя взе, че намери квартира в Кьолн на около 500 метра от залата. Голям терор от нейна страна, но и аз не се дадох лесно - с цел да я откажа, веднъж подхвърлих, че правилният подход е да каже - “Мамо, искам да те заведа на екскурзия, като аз поемам всички разноски” - и едва след това мога да мисля по въпроса. Тя взе, че и на това се нави. Половин година събира стипендии, пари от рожден ден и Коледа, отказа се от телефона, който бе решила да си купи, само и само да види Jonas Brothers наживо. И аз клекнах. Но… за съжаление вече бе края на октомври и хубавите билети, на поносими цени, бяха свършили. Трябваше да избираме между билети за по над 200€ на човек или от 55€, но в далееееечната част на залата. Е, макар и много далеч от сцената поне си избрахме места фронтално срещу нея. Резервирахме набързо полет и квартира и зачакахме.
Междувременно, хвърлях по едно око на информация и пътеписи за Кьолн. Форумът “Магеланци”, на който смятах да разчитам, не можа да ми даде информацията така, както исках да я получа - обществен транспорт - какви билети са най-изгодни и как се валидират - за превозно средство или за време. Какво освен катедралата и музея на шоколада си заслужава да се види? Къде да се разходим и какво да посетим, за да усетим духа на града? Аз лично обичам да сядам в непопулярни заведения, в които се хранят местните, но за съжаление такова не намерих нито преди отпътуването си, нито там. По-голяма част от Магеланските резултати за Кьолн го представяха като спирка по пътя за Южна Америка. В съзнанието ми се е запечатал и още един коментар, че Кьолн е мрачен град и освен катедралата няма какво друго да се гледа там. Което не е чак толкова лошо, защото поне очакванията ми не бяха високи, давайки шанс на града да ме изненада. Към края на подготовката, все пак открих 2-3 блога, в които се разказваха приятни преживявания от Кьолн и един познат, който е работил там, възторжено обяви града за прекрасен.
И ето, че е 9ти февруари, а ние с Дени сме на гости в София, за да можем сутринта, без напрежение, да сме в 8:30 на летището и в 10:20 да отлетим за Кьолн. По програма кацаме в 12:00 на 10ти февруари, имаме две нощувки там, като концертът е на 11ти, а на 12-ти, в 18:25 летим обратно. Трябва да призная, че тук някъде се замислих, че всичко се развива твърде по план и чак няма да има какво да разказвам и… в този момент се появи “Сабине”!
Разцъквам си кротко на телефончето и сравнявам информацията на различните метеорологични сайтове за времето в Кьолн по време на тридневния ни престой. В последните 5-6 дни очакваните температури не са се променили, но скоростта на вятъра за понеделник се покачваше през цялото време, макар и не драматично. И в този момент с периферното зрение забелязвам статия, в която пише, за силна буря блокирала половин западна Европа. И моментално става интересно! Започва едно ровене по новинарски сайтове, следене на информацията по телевизията. Сайтовете на летище София и Кьолн и т.н…. Оказва се, че всички вътрешни полети от/до Кьолн са отменени, както и всички международни на Lufthanza и Eurowings, Airwings и някои други. Wizzair i Ryanair продължават да летят. Тук в мен се появява въпроса дали изобщо да летим или не. Дали имам право да излагам детето си на този риск или не. След около час драматични размишления си казвам - на летището и в авиокомпаниите има достатъчно хора, които са учили за това и, на които работата им е да преценят сериозността на ситуацията. Коя съм аз, за да решавам може ли да кацне самолета или не може? Следващият ми въпрос е - ами ако не може да кацне в Кьолн? Може изобщо да не излетим, или да кацнем някъде на майната си. На другите пътници може да им е достатъчно да пристигнат без значение кога, но ние на 11 февруари в 20 часа трябва да сме в Lanxess Arena!!! В този момент Дени е така добра да каже “Каквото стане.” и се поуспокоявам. Е, през нощта се събуждам няколко пъти, за да гледам излитащи и кацащи в сайта на летище Кьолн-Бон, но вече зная, че нищо не мога да променя. Единствено съм щастлива, че от роднините никой не е чул за бурята и не се налага да отбивам атаки и да успокоявам други хора.
На следващия ден излитаме в слънчево време, пътуваме огрени от слънце и тук-там облаци под нас и едва, когато започваме да се снишаваме облачността се сгъстява. Съвсем очаквано кацането е запомнящо се. Още щом влизаме в облаците започва турбуленция от която така се тресем, че движението по раздрънкан, селски път е в пъти по-меко. Аз се облягам назад и си повтарям нямакатастрофиралзарадитурбуленциясамолет, нямакатастрофиралзарадитурбуленциясамолет, нямакатастрофиралзарадитурбуленциясамолет, нямакатастрофирал... но в отделни моменти съм почти сигурна, че ще сме първите. Накрая все пак допираме твърдата земя и в кабината се размесват звука от въздишка и ръкопляскания. А аз наивно си мисля, че екшънът е приключил. Докато изчакваме тълпата да напусне самолета, периферното ми съзнание регистрира телефонен разговор на човека зад мен “... влаковете не се движат... трябва да наема кола...” Сещам се, че предната вечер четох нещо за блокиран жп транспорт в цяла Германия, но решавам, че ние за щастие няма да пътуваме с влак, а с S19 и да му мислят тия дето са до по-далеч.
Трябва ли да уточнявам, че след половинчасово лутане установяваме, че S19 е част от ЖП транспорта? Когато достигаме до подземната гара и на двата коловоза пише, че трябва да дойде S19. На единия - след 4 минути, на другия след 20. Слизаме на този с четирите минути, но не знаем дали това е нашата посока. Междувременно при нас пристига двуетажен влак със съвсем друг номер, S19 изчезва от нашето табло, а на другия времето започва да расте - 40 минути, час, два, докато накрая стават 4 чАса. Въртим се, опитваме се да питаме разни хора, някои от които говорят български, но са също толкова объркани като нас.
Двуетажен влак.
Аз съм подплатена с Moovit и решавам да се обърна към него за съвет и нов маршрут. Е да, ама не. Мувитът идея си няма за бурята “Сабине” и дори не допуска, че S19 може и да не се движи. Предлага ми серия маршрути, до един включващи S19, няколко от тях включват и велосипед. Но ние нямаме ни велосипед, ни S19. Бъг в системата!
Намираме “i” и питаме дамата как да достигнем до нашия адрес. А тя ни праща на долния етаж, където имало друго “i”, специално за транспорта. Там опашка. Не повече от 4-5 човека, но обслужващият господин е олицетворение на съвършеното спокойствие. И така, за да обясни на тези 4-5 човека как да се придвижат до исканите от тях места му отнема около половин час, а зад нас опашката се е утроила. И все пак съм благодарна, че го има, защото от една страна ми разпечатва маршрута включващ автобус и трамвай и от друга ми казва, че билетите, които сме закупили за S-ката важат и сега. С кьолнския транспорт не се разбираме особено. Ако не беше спокойният господин никога не бих открила този маршрут. Към нас се залепя една българка, която въпреки, че владее немски, също не успява да се справи с разписанията и картите на транспорта. Докато мърмори, че преди време, няколко години е живяла в града и такова нещо, като блокирал жп транспорт не е виждала, скромно навеждам глава… Какво е виновна жената, че се е паднала в един самолет с богът на шантавите_ситуацийки_по_време_на_път. След по-малко от час сме в квартирата, с което неочакваните приключения завършват.
Може би сега е момента да отворя скоба за бурята “Сабине”. Според медиите вятърът достигал до 100-120 км/ч. Абе алоооо, к’ви 120 км/ч? Аз от Сливен идвам. При нас в сряда и петък, по разписание, си духа така. Преди няколко години се прибрах от работа с автобуса (който се движеше, за разлика от S19) на 150 км/ч скорост на вятъра. Да не говорим, че през зимата поне два пъти месечно духа така, че офисът ни, на 4тия етаж, в ниска и широка сграда, осезателно се люлее. В Кьолн буря не видях. Вярно, че пристигнахме след пика й, но на ветрецът, който от време на време подухваше не би обърнал внимание никой сливналия. Във всеки случай три дни обикаляхме пеша и най-много от време на време да вдигнем качулките При което, според Дени, заприличвахме на Телетъбиси:
По: "Bye-bye!"
Тинки-уинки.
Толкоз за “Сабине”-то. Журналята просто си търсят сензации.
И ето ни в уютната, топла квартира, в сърцето на квартал Deutz:
Спалнята.
Спалнята.
Боксът, с всичко необходимо и...
...с кът за хранене.
Банята.
Комплимент от домакините - здравословни сладкишчета.
Изгледът.
Хазяйката е приветлива, добронамерена и се старае набързо да ни нахвъля какво и къде можем да видим. На писалището има карта и множество рекламни брошури на близките заведения и музеи. На въпроса, който най-много ме тревожи: “Кой е най-безопасният маршрут от залата до квартирата в 11 вечерта?” отговаря с усмивка, че това е съвсем безопасен район. “Телефонът си” - казва - “не държа в задния джоб, защото има много туристи и хора всякакви, но в 11 вечерта навсякъде е безопасно.”
Отдъхвам си. Предстоят ни три прекрасни дни и те наистина се оказват такива.
Тук вече ще се откажа от хронологично представяне на информацията и просто ще разкажа за Кьолн - такъв, какъвто аз го видях и почувствах. Ако трябва да му залепя само една дума като етикет, бих го нарекла "колоритен". Шарен, хем забързан, хем спокоен, добронамерен и лишен от всякакви скрупули. Основната му забележителност е прословутата Кьолнска катедрала, за която казват, че била единствената оцеляла сграда по време на бомбардировките през Втората световна война:
/Снимката, разбира се, не е моя. Взех я от Pinterest./
В периода от 1880 до 1884 г. тя, със своите 157 m, е най-високата сграда в света. Дори в момента е най-високата римокатолическа катедрала в Европа. Толкова е огромна, че само от високо може да бъде събрана цялата в една снимка. Ето моите опити от различни ъгли:
(Горещо препоръчвам да цъквате върху панорамните снимки. Още по-красиви са!)
Ако питате как се строи ТАКОВА нещо, отговорът е - "Трудно и бавно". Строена е на два етапа от 1248 -1437 година и от 1842 до 1880 година - общо почти 240 години. Има различни версии защо не е била разрушена по време на бомбардровките. Според едната войниците я ползвали за ориентир, а според другата - сърце не им дало да разрушат такова творение.
Но ако питате мен с какво ще запомня Кьолн, Катедралата, въпреки цялато си величие, няма да е дори в първата петица. Там са Старият град, малките, квартални улички, велосипедите и тротинетките, шарените хора, музея на шоколада и мостовете. Станаха дори шест.
Кьолн е очарователен, много красив и предоставя безброй възможности за снимки на красиви изгледи. Естествено повечето включват Катедралата - гордостта на местните, а и на цяла Германия.
Панорамна снимка - цък.
и пак - цък
тази е леко разфокусирана, така че няма да ви притискам да правите ЦЪК
Ето, че неусетно, с разкази в картинки, достигнахме до моста с любовните катинари. Всъщност името му е Хоенцолерн, но я се опитайте да повторите думата, ако не сте немско-говорящ? Не знам кога е построен, но през Втората световна война е бил един от най-важните мостове за Германия. Оказва се обаче, че катинарната мода е съвсем нова - от 2008 година и за малко над 10 години мостът е натежал доста. На практика по протежение на целия мост няма свободно за закачане място, а в половината, която е към Катедралата, има пуснати допълнителни вериги, на които се закачат нови и нови катинари. Вече дори са плъзнали и извън моста. Намирам информация, че били към два тона и това ме изненадва, защото очаквах да са много повече. Мостът изглежда толкова мащабен и стабилен, че с някакви си два тона - бълха го ухапала. Ежечасно по него преминават десетки влакови композиции и стотици пешеходци, велосипедисти и тротинеткаджии. Свързва нашия квартал Deutz и старата част на Кьолн, с Катедралата. Сутрин, с издигане на слънцето, катинарчетата блестят и го карат да свети допълнително. А ако случайно се вълнуваш от катинари, можеш да откараш дни, в разглеждане на всякакви форми и размери:
Следващият мост (всъщност ако следваме течението на Рейн - предишният) е автомобилен, но и по него преминахме няколко пъти, защото предоставя прекрасни, панорамни гледки към стария град, Катедралата, мостът с катинарчетата и изгрева. По-следващият (или предишен, както искате) води към прословутият музей на шоколада, за който се приема че нормалният тур трае между 60 и 90 минути, но ние успяхме да оставим там цели три чАса и половината ми кьолнски снимки и клипове са от там.
Музеят на шоколада е частен музей, на Lindt. Входът е 12.5 € за възрастен и 7.5 € до 16 годиншна възраст. Ако не беше течащият в момента ремонт, вероятно щях да съм много по-възторжена, но ми стана страшно неприятно, че точно най-атрактивната част на музея бе в ремонт и това не бе упоменато нито в сайта им, нито на входа, нито предполагаше отстъпка в цената. Символът на музея - шоколадов фонтан със златни какаови зърна бе просто грозна машинария забутана в ъгъла.
Въпреки това, музеят успя да оправдае името си на най-популярен кьолнски музей, а Дени каза, че това е най-хубавия музей, в който някога е влизала. Няма да разказвам подробно, който иска може да разгледа албума със снимки - снимала съм твърде подробно и разточително. Най-хубавото му е, че е много интерактивен. Дори и най-скучната информация те кара да пипнеш нещо, за да ти се разкрие, с което успява да се превърне в не-толкова скучна. Музеят разказва за историята на шоколада, за производството му, има зала "тропическа гора", в която да почувстваш къде и как расте какаото, съдържа неимоверно количество кутии и опаковки на стари шоколади, стари вендинг машини за шоколадови лакомства, но най-интересната зала (половината от която, за мой ужас, бе в ремонт) е цехът за поризводство на шоколад. В реално време гледаш как какаовата маса се разбърква, как минава по поточната линия, където се излива във формички, после те се стръскват, за да излязат балончетата, охлаждат се, изваждат се от формата и автоматично се опаковат. Ако точно преди опаковането натиснеш ЗЕЛЕНИЯ БУТОН, една роботизирана ръка взема малко шоколадче и ти го подава.
Формулярът за поръчка на шоколад и резултата.
Ето така го правят:
Малки кьолнчета на урок по правене на шоколад.
Вързала папая в тропическата гора.
... и банани.
Световни производители на какао (металните топки долу могат дабъдат предвижвани, с което се избират различни държави и на екрана се появява информация за тях).
Много тъжна картинка. При падането на Берлинската стена, западно-германската хранителна верига "Kaiser's" подарява на всеки източногерманец по един шоколад.
Стари вендинг машини за шоколад, някои с възможност за избор на различни стоки.
Част от витрината с всички деца от киндер шоколадчетата.
Зайците на Lindt.
Една от десетките интерактивни игри.
Поредната игра - сядайки от столче на столче трябва да придвижиш зайчето през лабиринта.
Kit-Kat и матрица за производството му.
Тъй като Маите са откриватели на какаото имаше доста информация за тях. Включително майските числа и игри за майско смятане.
В сувенирния магазин имаше неподозирани форми и вкусове шоколад
.
Включително настолни, шоколадови игри,
Кьолнската катедрала,
и комплект червила.
Мммммдаааа... Пак се увлякох. В своя защита ще кажа, че съвсем повърхностно и схематично ви разходих из музея. В албума има няколкостотин снимки.
Точно срещу шоколадовия музей има едно магазинче за горчица с гръмкото име "Музей на горчицата". Вътре има всякакви екзотики по темата, но на мен оригиналната горчица най-ми хареса. Те предлагат и вурстчета (но се оказа, че "брад"-чета не предлагат), не ви съветвам да ги опитвате. Имаше свински и телешки. Свинският бе с вкус на евтин кренвирш. Телешкият по-ставаше, но докато намерим хляб (защото само вурст с горчица и на двете не ни допадна) изстина и също не бе кой знае какво.
За съжаление други музеи не посетихме.
Аз си бях харесала музеят "Лудвиг", а Дени искаше да влезе в Тайм-райд музея, където във влакче, с VR очила обикаляш из миналото на града. Идеята бе да съчетаем двете посещения, но така и не ни стигна времето.
За сметка на това посетихме прослувутата търговска улица, от където май само лакрицови бонбони си купих. (Пътуващите по света, ако искате да ми се подмажите - това е начина. И то не от солените. И тях ги ям, но от няма и къде.) Що се отнася до търговската улица, Дени бе гледала някаква влогърка, която твърдяла, че това е най-натоварената търговска улица в Европа и ежечасно от там минавали 130 хиляди души. Не ги знам от къде и кога минават, но ние като минавахме си беше... ами един по-лъскав битак. Навсякъде намаления. Включително и едни класически дамски ботички, намалени на 199€. Ай, мол–ти–съ.
Толкова свикнах с историята за одеколона, че за малко да забравя да я спомена за непросветените. Та знаете ли какво означава одеколон? "Eau de Cologne" или на български - вода от Кьолн. И понеже има две неща, които все са оригинална вода от Кьолн ще обясня разликата. Едното е парфюм създаден още през 1709 от един италианец - Джовани Фарина. Влязохме в магазин-музея му и признавам си, сдобих се с малка Фаринка. Цената му обаче била твърде висока и век по-късно търговецът Вилхелм Мюленс създава по-евтино подобие, което кръщава на номера на улицата, на която живеел - "4711". Влязохме и в него магазин. Помирисах и него парфюм (и двата се водят унисекс), но аз прилика почти не намерих. Просто и двата аромата са сравнително леки, но категорично са много различни. 4711 ми напомня точно на одеколон, докато Фарината си ухае на парфюм.
Магазинът на 4711. (Този на Фарина не се сетих да снимам.)
...и един симпатичен гълъб на барче, в близост до 4711
Колко много разказвах, а колко много не съм разказала!
Всъщност още не съм споменала една от основните причина да харесам Кьолн. Велосипедистите. Безброй са! Без значение къде се намираш, на вски десет секунди ще видиш поне един велосипедист. Хората си ходят навсякъде с велосипеди и тротинетки, карат си децата, че дори и кучетата със специални рикши.
Докато стояхме в едно заведение ми направи впечатление около половин клас ученици, които преминаха по близкото кръстовище на велосипеди и ми хрумна просто да го снимам за около минута:
Където и да се обърнеш можеш да наемеш електрическа тротинетка, да я ползваш и да я оставиш (където е спряла да ти трябва) за следващия. И тях снимах, а не намирам снимките...
Накрая, за цвят, ще спомена кое ми направи лошо впечатление. Някаква странна мода млади мъже, често с куче, да просят. Не, това не съм го снимала но видях десетки такива. Този факт все още буди удивлението ми. Да, имаше и просяци като типичните, с които съм свикнала, но повече от половината бяха мъже на възраст между 20 и 30 години, видимо в разцвета на силите си. Обикновено са си постлали, седнали на възглавничка, до тях има куче, често голямо куче, като един беше с две хъскита, кучето е завито с одеало и заедно просят. И повечето от тези хора нямат смачкания вид на просяци (не мога да определя това дали ми харесва или не). Пред магазина, от който най-често пазарувахме имаше двама, без куче, които ако станат от земята, не бих заподозряла, че са просяци. Те заговаряха всеки влизащ или излизащ. Предполагам, че поздравяваха, но от немскишен нищо не разбиришен, та не знам. Във всеки случай не го правеха с умолителен тон, а като да говорят с равни. Много ме впечатли този факт.
И след като поразказах доста за Кьолн (но далеч не всичко и нищо не споменах за Карнавала и бабите в палячовски дрехи, не разказах и за концерта, но това е работа на Дени) настана време да се прибираме.
Сряда следобед, ние като охлювчета, с всичкия багаж на гръбчета, потегляме към гара Deutz, за да си хванем какво? Разбира се S19 (Помните го от началото на разказа, нали?)
Решавам, че няма да се боря с машините за билети, защото още с влизането виждам информационен център на DB. Момъкът вътре ми продава два билета, за малко да забрави да ми каже на кой коловоз да отидем, но го прави, казва, че имаме 6 минути до влакчето и ми посочва снимка на маркиращ апарат, където трябва да си валидирам билетчетата. Тръскам глава разбиращо. Я го знам бееее, нали първия ден си валидирах билетчетата в автобуса!
Пак ще кажа, че Кьолнският градски транспорт не успяхме да се погодим. Качвайки се на посочения от господина перон, установяваме, че там има светлинно табло само с 1 ред и на него пише, че след 2 минути пристига друг номер, но не и S19. Трескаво се въртя и суетя. Гледам неразбираеми табла и разписания на немски. Чудя се дали не сме объркали перона, въпреки, че и двете ясно чухме "nine". Пристига другият влак, но никъде по него няма номер. Отпред, отзад, встрани, отвсякъде. Не може да е нашия, защото за нашия имаше 6 минути, а те още не са изтекли. Влакът заминава и на таблото цъфва S19. Отдъхвам си. След малко, в цялото си величие се появява и той, вече надписан:
Мятаме се вътре и установявам, че до нашия вход няма валидираща машина. Започвам да обикалям от край до край вагона, но валидираща машина - йок. Питам един господин "How to validate our tickets?" Той явно ме разбира, но когато ми отговаря на немски, аз него - не. Сърдечно благодаря, но не ми върши работа. Връщам се на седалката при Дени. До нас има младо семейство с арабски черти. Питам и тях. Жената първо ми отговаря, че билетът ми вероятно е валидиран още при продажбата, но после се консултира с друга пътничка и става ясно, че не е. А валидиращите машини били на перона. На следващата спирка да съм слезела, тя ще стои на вратата да пази, а аз да изтичам да си валидирам билетите. Както се казва - защо трябва да е просто, като може да е сложно. Изстрелвам се като тапа и също като тапа подминавам валидиращата машина. Боксувайки се връщам до нея. Хем се хиля, хем изпадам в ужас установявайки, че всички останали врати се затварят, а аз още съм на поне 5 метра от моята и валидирам втория билет. Следва лъвски скок и съм вътре. Влакът затваря вратите и потегля. Дали ще има екшън и на летището?
Не, на летището екшън няма. Е, както си е в реда на нещата самолетът излита половин час по-късно и каца с десет минути закъснение, но аз това го броя за точно.
С което Кьолнското ни приключение завършва. И пак ми се ходи. И не, не е мрачен - прекрасен е Кьолн! И три дни изобщо не ми стигнаха да му се насладя. А е на една ръка разстояние от София. 2 чАса със самолет и около 15 евро в посока. Че то Сливен - София е повече!
Няма коментари:
Публикуване на коментар