31 октомври, 2020

Прозопагнозия или лицева слепота.

Какво е общото между мен и Брад Пит? Сега ще ви разкажа.

 


 

Прозопагнозия

Много отдавна искам да разкажа за смисъла на тази дума. Причината е, че аз самата живея с нея. Тя е в основата както на стотици забавни ситуации, така и на много конфузни и дори обидни за човека срещу мен моменти. Десетки години изпитвах вина, че проявявам някакъв вид разсеяност, недоглеждане или дори незаинтересованост спрямо другите хора. Чудела съм се как те успяват да запомнят цвета на очите, косата, формата на лицето, нюанса на кожата, ръста, фигурата и още много други белези с едно само запознаване. Ти, който четеш, вероятно знаеш с какви очи и коса съм, но... трябва да ти призная, че ако специално не съм си поставила за цел да запомня цвета на косата и очите ти, то аз нямам никаква представа какви са те. Дори да се виждаме ежедневно от десетки години. Това са неща, които не виждам и, за да ги забележа, трябва да си кажа специално - "Я да видим какви очи има лицето Х? Аааа, синкави? Гледай ти, никога не ми е хрумвало, че има сини очи. Колко интересно!" В моят мозък просто няма хранилище за тия данни, така че, за да запомня този факт, не просто трябва да му обърна специално внимание, но и трябва да го съхраня там където хората обикновено съхраняват допълнителната информация за познатите си - примерно телефон, адрес, рожден ден, имена на близките му и т.н. Т.е. за мен да запомня очите, косата, височината, овала на лицето и т.н. на всеки от познатите си е все едно един нормален човек да им знае телефонните номера, адресите, мейлите, фейсбук профилите, рождените дати и т.н.

Зная, че е абсурдно и дори, докато го пиша си давам сметка, колко странно звучи, но е факт. Имам два спомена от ранното си детство - на около 6 годишна възраст, които показват, че цял живот съм си била така. Единият е, как в разговор сестра ми споменава, че мама има кафяви очи, а аз я питам от къде знае, че са кафяви при условие, че не я вижда в момента. Тя ми казва, че от 7 години я гледа и знае, че са кафяви, а аз се замислям, че вероятно съм лоша дъщеря щом не съм забелязала такова нещо. В последствие използвам да погледна очите й и те наистина се оказват кафяви.

Вторият е доста подобен. Случайно се поглеждам в огледалото, в коридора у бабини и си давам сметка, че нямам представа, че изглеждам така. Замислям се, че имам няколко бебешки снимки и на тях мога да се разпозная, (защото си ги знам снимките), но тъй като нямам скорошна, ако някой ме снима сега, вероятно не бих се разпознала.

Сега знам, че това не е нормално. Тогава не знаех.

Всъщност в продължение на много години се самообвинявах, че нехая за околните и дори не забелязвам основните им черти. Чак към края на 30те си години случайно попаднах на научно-популярно предаване за странни, неврологични заболявания и там чух за наследствената лицева прозопагнозия (че е "наследствена" е доказателство майка ми - тя пък какви примери има...). Историите, които разказваха бяха по-тежки и от моя случай. Помня за детенце, което истерично започнало да пищи от ужас при вида на собствената си майка, която излизала от банята, с увита в кърпа коса. Обясниха, че детето познавало майка си по косата и скриването й в кърпа я направило съвършено непознат за него човек. При мен не е чак така - смея да твърдя, че аз роднините си ги разпознавам дори и с шапка! ;) Все пак го разбирам - от години бъркам двама приятели на Дени, само защото имат къдрави коси. По нейните думи това е единственото общо помежду им.

И все пак - как оцелявам?

Първоначално запомням хората в контекста, в който ги познавам. Примерно Лицето У е приятел на мой приятел Х. Днес се виждаме с Х, той ни запознава с У, сядаме на маса, говорим си и дори откривам, че У много ми допада като човек. Утре аз ще имам много ясен, приятен спомен за лицето У като усещане, но ако случайно го срещна на неочаквано място и не е в компанията на Х има ОГРОМНА вероятност да не го позная. Е, ако У е чернокож, примерно или е много, ама много висок/нисък (ама чак ненормално, иначе не върши работа), има огромна, лилава коса и т.н. тогава ще го позная. (Кофти разбира се, ако в квартала има още хора с огромни, лилави коси, но и подобни неща са ми се е случвали.) След това с времето и повече срещи, някак започвам да го разпознавам. Да опиша нечия физиономия - не мога, за мен това са висши техники, но с времето започвам да разпознавам човека. Добре е първите стотина хиляди пъти да го срещам на едно и също място, по един и същ повод и след това, в съзнанието ми се оформя някакъв отпечатък. Не мога чак да опиша човека и не знам с какъв цвят очи и коса е примерно, но вече го разпознавам дори да се срещнем на съвсем нетипично място, по съвсем нетипичен повод.

Другият подход е несъзнателно развит - залавям се за нещо характерно. Може да е буйна, къдрава коса (както споменах по-горе), тембър, може да е чанта или място в автобуса, може да е походка или ситуация, в която срещам човека. Това разбира се води до много обърквания, защото както знаем на света има повече от един човек с къдрава коса.

Издънки.

Един от най-конфузните ми спомени е около 25-тата ми година. Майка ми бе началник на един двуседмичен, детски лагер, а мен ме бе взела като помощник възпитател. Там се запознах с една от възпитателките и толкова я харесах, че почти я боготворях. На лагера тя бе довела 4 годишния си син. Аз винаги съм обичала да се занимавам с малки деца и любовта помежду ни пламна веднага. Две седмици бяхме по цял ден заедно. После ваканцията свърши, но аз редовно им изпращах поздрави по майка си и получавах от тях такива.

Тази жена имаше очила с големи рамки, точно като кумата на моята приятелка. Въпросната кума живееше с приятеля си в Стара Загора и затова веднъж я срещнах пред общината. Разприказвахме се и тя спомена нещо за мъжа си, при което аз възкликнах "Ама вие сте се оженили?!?", а тя с горчивина ми отвърна "Ние и дете имаме, нали го помниш, бяхме заедно на лагера!" Идеше ми да потъна в земята от срам! Знаех колко е абсурдно да обяснявам, че аз продължавам да пазя топли чувства към нея, нищо, че не я познах. Повече не ми изпрати поздрави. :( А аз тогава не знаех, че това е неврологично заболяване. Мислех, че просто съм шматка, която обижда хората, защото дори не може да ги запомни.

С годините се научих да внимавам какво говоря и все по-рядко изпадам в чак толкова явно неудобни ситуации. Но пък понякога тихичко се забавлявам със себе си.

Така например, преди десетина години минавах по един и същ маршрут за работа и редовно срещах майка с двете си момиченца. Напомняха ми моята майка с мен и сестра ми, тъй като децата видимо бяха с разлика във възрастта като нашата. Срещах ги с месеци и винаги ме караха да се усмихвам. След още години явно се преместиха в нашия квартал, защото започнах да срещам майката току с едното, току с другото, току с двете пораснали момичета. Започнаха дори да хващат автобус от нашата спирка. Виждах ги понякога и си мислех колко са пораснали децата. Веднъж ми направи впечатление, че едното момиче, с което редовно пътувам, стои в единия край на спирката, а майка му - в другия. Реших, че са се скарали. После, току ги виждах заедно, току пак разделени, при което започнах да подозирам, че не се карат, а има втора жена, която аз бъркам с майката. И така, докато един ден, тези двете жени - майката и "другата" не се качиха от една и съща врата и не застанаха една до друга в автобуса. Идеше ми да се разхиля. Оказа се, че имат около 30 см разлика във височината. Очевидно не си приличаха в нищо, освен в прическата и това, че са представители на европеидната раса, от женски пол, на приблизително еднаква възраст. Сега ако срещна една от двете, се замислям висока ли е или ниска и така разгадавам коя съм срещнала. Добре, че официално не познавам и двете, че пак щях да се изложа.

На улицата.

И за да е още по-гадно, понякога все пак запомням лица, при това задълго. Точно като случая с майката и момиченцата - помня ги над 10 години, въпреки, че никога не сме се запознавали. Така като видя позната физиономия на улицата, много често не знам дали трябва да поздравя или не, защото от една страна тази физиономия може да ми изглежда позната, просто защото намирам общи черти с някой познат, но всъщност за пръв път да срещам този човек, а от друга, може все пак да е някой, когото съм виждала, но никога не сме се запознавали. Разбира се може и да е човек, с когото съм се познавала, но ако не съм сигурна на 100%, просто подминавам, тъй като шансът да се издъня е много голям. Така например, Дени е от 6 години в този клас, но ако срещна родителите на другите деца извън родителска среща... хм...познавам не повече от 10 човека и то с всичките съм имала някакъв контакт и по друг повод.

Извинения.

Давам си сметка какъв темерут изглеждам, но разбери ме, драги читатлю, аз може много топли чувства да изпитвам към теб, да имам ясна представа кой си и какво сме си говорили, но ако те срещна където не очаквам, да те възприема като съвсем нова физиономия. Голямо проклятие е това. И е много обидно за околните. Извинявай ако в някакъв момент и с теб съм се държала така! Не е съзнателно и определено не съм искала да те засегна! 

Накрая.

  • Оказва се, че около 2% от хората страдат от прозопагнозия, като "страдат" е съвсем съзнателно използван глагол.
  • В почти всички случаи прозопагнозията е наследствена, вродена и нелечима.
  • В много редки случаи се появява след травма и тогава има минимални шансове за лечение, но аз очевидно не съм от тях.
  • През 2011 излиза филм на ужасите - "Лице в тълпата", разказващ за жена с придобита прозопагнозия, преследвана от сериен убиец, който иска да я отстрани, защото го е видяла, а тя не помни никакво лице.
  • Брад Пит - ей, т'ва е общото помежду ни. Оказва се, че и двамцата сме с прозопагнозия.

Още по-накрая, някои връзки: 

Ако, мило другарче, някой с когото вчера сте яли и пили те подмине на улицата, не мисли задължително, че е надут пуяк / надута патка. Може просто да е от 2та процента с прозопагнозия. 
 

 

1 коментар:

  1. Здравейте. Дали може някакво емоционално състояние да предизвика неспособност да запомняш лица. Аз също съм забелязала, че запомням човека по излъчването, което има, а не по физиономията, цвета на косата, цвета на очите. Но ми се е случвало да сънувам, че рисувам портрет и се опитвам да се концентрирам върху чертите на лицето. В подсъзнанието ми се пази образа явно, но аналитичния буден мозък нещо не сглобява образа. Има ли някаква медицинска диагностика за това заболяване.

    ОтговорИзтриване