Баба Мика на 100 години!

 

Тайната на бабиното дълголетие.

-            Деца, затворете очи и си представете, че навън е зима.  Всичко наоколо е бяло и съвсем, съвсем тихо. Студът щипе по бузите, а снегът хрущи под краката ни. Виждате ли снежинките, които се спускат от небето…

-            Гуспужа, аз кат‘ си затвора очите и нищо не виждам!

Не, това не е виц. Това е една от многото истории, които моята баба Мика (Маринка Стойчева Анчева) разказва за учителстването си. Те са все такива – забавни и по детски наивни. Любима ми е и онази, в която тя всяко междучасие потропва по чина с показалката и подканя първокласниците бързо-бързо да излизат на двора, а те хем подтичват, хем я избикалят отдалеч. Цял месец по-късно тя разбира, че опитите й да говори на майчиния им език са се провалили и вместо „бързо-бързо“ („чабук“ на турски), тя през цялото време им повтаря „чибук-чибук“ - „пръчката-пръчката”, че и за капак с показалката ги подканя. А децата, милите, бързат ли бързат. Налага се спешно да свика родителска среща, на която за пръв път в историята на селото присъстват и жени, та да се извини. Разбират я първо бащите, които поназнайват български език и започват да се смеят, а майките се въртят и се питат какво става. Историята завършва как всички се смеят със сълзи.

Или другата, за Иванчо и Марийка (те наистина така са се казвали). Как само седмица след най-първия учителски ден на 20 годишната тогава Маринка, дошъл инспектор на проверка и в средата на часа, сладката и примерна Марийка се хванала за носа и извикала: „Иванчо има пърдел!“ Как баба Мика си мисли, че се е провалила, а инспекторът е толкова доволен от реакцията й и начинът по който овладява ситуацията, че пред целия колектив я хвали, че се държи като учител с осемгодишен стаж.

Как в междучасията играе народна топка с учениците и точно това е едно от нещата, които впечатляват младия селски кмет. И как той (дядо Кольо) я спечелва да му стане жена. (Истинска конспиративна история.) Как години по-късно, наред с редовните,  води и вечерни часове, за да ограмоти и родителите. Как в по-зряла възраст, вече като директор, организира доброволния труд на други едни родители и успяват за половин година да построят втори етаж на училището. Да го обзаведат и да го превърнат във вълшебно място, в което дори да се събуват преди да влязат. Или как, в края на учителската си кариера, буквално възкресява едно запуснато, изоставено и занемарено селско училище в така наречените „трудни“ райони, превръщайки го в образцово място и събуждайки любовта на учениците към знанието.

Ей такива са бабините истории. Жизнеутвърждаващи. И преди съм разсъждавала върху това, но в последните дни, покрай нейната стогодишнина...

СТО-ГОДИШНИНА!

Да, 100!

 ...си мисля какво е най-характерно за баба Мика. Кое е онова нещо, което я е запазило да преживее цял един век? Дали може в едно изречение да се вмести „формулата“ й за дълголетие? И дори да звучи изтъркано, мисля, че нейната тайна е в това, че успява гледа с усмивка на нещата. В това, че запомня хубавото от всяка история. Защото, както всеки един и тя не е пожалена от съдбата. И в нейния живот има тежки моменти. Дори, на няколко пъти, самата тя е била на косъм със смъртта. Още на 13 годишна възраст, докторът казва на баща й: „Бай Стойчо, още два часа да се бяхте забавили и нямаше да я има Маринка.“ На 59 годишна възраст е оперирана от злокачествен тумор, а на 83 получава перфорация на червата и живото-застрашаваща загуба на кръв от най-обикновен аспирин. Това, че ракът е взел живота на голяма част от близките й – баща, майка, свекър, свекърва, брат, съпруг – научих едва, когато прочетох тетрадката й със спомени. Обаче, като се замисля, не помня баба да се е оплаквала. Драмите се случват, събарят я, тя се изправя, отърсва се и продължава нататък. Сигурно и това е част от тайната й за дълголетие.

Така се изправи и след смъртта на дядо. Тя беше на 73, когато той си отиде и баба го понесе много тежко. В следващите две години бе на ръба да се предаде. Бе свикнала да се грижи за някого цял живот, а ето че сега бе останала сама. Очевидно не искаше да се предава, защото търсеше начин да продължи. Даде едната стая от гарсониерата си на студентка. Не беше за пари. Баба харчеше повече, за да се грижи за нея, отколкото получаваше. Просто имаше нужда да се грижи за някого. За съжаление, след година, момичето прекъсна по здравословни причини. Така вместо да получи утеха, баба допълнително се натовари. Опита и с приятелка да живее, но не се получи. Тогава извърши нещо наистина смело. Съгласи се, въпреки, че най-вероятно ще бъде одумвана, да сподели живота си с един вдовец от съседния блок, с когото комшийките решили да я свържат. Портретът на моя дядо не слезе от стената. И досега е там. И макар дядо да бе нейния си мъж, тя знаеше, че има отредено още време за живеене. И трябва да го направи по най-добрия начин. Защото животът ни е само един и трябва да полагаме усилия да го живеем пълноценно. Баба прие новия човек в живота си и буквално разцъфтя в следващите 8 години съвместен живот. Когато изпрати и него от този свят, тя все пак се научи да живее сама. И пак не се предаде, продължи да бъде активна. Дори много активна. И в пенсионерския клуб бе редовна, и по екскурзии ходеха, и шиеше, и пееше, и стихове пишеше, и рецитираше. Творческият импулс винаги е извирал от нея. Убедена съм, че той също има огромна роля за дълголетието й.

Баба Мика започва да шие на машина още като дете и до съвсем скоро, редовно ни подаряваше я по някое шалте, я ръкохватки, я престилка. Плетенето на една кука го прекъсна малко по-рано, заради зрението. Рано, рано, колко да е рано - на около 80 години. Преди това успя да оплете по една торба дантелени карета и покривки за всеки от внуците. Пише стихове. Рецитира. Готви прекрасно и е истинска чистница. От нея знам, че „добрата домакиня се познава по ъгълчетата на прозорците.“ Майка ми е разказвала как сутрин, преди работа, баба избърсва набързо стъклата и тогава започва деня си.

Стъклата.

Сутрин.

Преди работа.

Не й е било лесно. Но както казах - не помня да се е оплаквала от живота си. Явно успява не само да намери хармония с всичко, което й се случва, но и да го промени и облагороди по нейния си начин.

Ако се върнем на историите разказани в началото, ще забележим, че тя нееднократно е била новатор в различни области, без да се плаши от това. Дали ще си позволи да играе на народна топка с децата в междучасията, дали ще остане след часовете, за да образова неграмотни родители, дали ще покани за пръв път в историята на селото жени (!) на родителска среща или ще се захване да строи и ремонтира училища.  Все неща, за които никой не й е проправял пътя. Така ги е почувствала, така ги е направила.

Маринка Стойчева Димова (впоследствие - Анчева) е родена на 14 октомври 1921 година, в село Светлен, Търговищко. Селото е населено предимно с изселници от Беломорска Тракия. Тя е четвърто дете в семейството. Изтърсаче. Като дете е била много буйна. Майка й все казвала, че е трябвало тя да се роди момче, а не батко й. Родителите й много държали да изучат децата си, но за нея парите не стигнали и се наложило след завършване, веднага да започне работа. И така, без никакво учителско образование и нито грам опит, тя става учителка на първи клас, далеч-далеч в Родопите, в село Лилково. Точно тогава, в края на първата седмица, се случва и онази драматична история с Иванчо и Марийка. След две години преподаване в Родопския край, баба Мика получава право да изкара тримесечен курс, да издържи изпит и да получи диплома. Малко наопаки са се случвали нещата тогава - първо скачаш в дълбоките води като учител и ако оцелееш - имаш право да се дипломираш.

След дипломирането си започва работа в село Кардам. Това е периода, в който наред с преподаването по най-различни предмети, играе с учениците народна топка, а кметът Кольо Анчев, все си намира работа да се задържи около двора. От време на време я изпраща. Тя го харесва, но къде ти, той бил най-желания ерген, а тя - дребничка и слабичка, изобщо никакви надежди не таяла. Един ден, докато била във ваканция при родителите си, той й се обадил да се върне в Кардам, заради вечеринка, в която и той щял да участва. Посрещнал я на гарата, изпратил я до тях, вечеряли с храната, която била донесла и той ха да си тръгне, ха да си тръгне… не си тръгва. Към полунощ й казал - не мога сега да си тръгна, навсякъде е заключено, какво ще си помислят хората. И останал… Завинаги. Впоследствие станало ясно, че бил дочул, че тъкмо нея вечер са се канели да я крадат за някакъв друг ерген и решил да действа пръв.

След няколко години се преместили да живеят в Шумен. Купонна система, едно дете, второ дете. Квартира от две стаи, при двама различни хазяи - кухнята при един, а спалнята - на другия етаж, при друг. Децата растат. Баба Маринка учителства в училище съвсем в края на града. Учениците от всякакви етноси - българи, турци, цигани, евреи и арменци. И за да е още по-трудно, тя решава след часовете да образова неграмотните родители. Явно се справя добре, защото все по-често има открити уроци и желаещи да се учат от начина й на преподаване. Минават години и един ден, прибирайки се от морска почивка, започва да получава поздравления. В началото дори не разбира за какво, мислела, че е нещо за почивката. Оказва се, че без нейно знание, е назначена за директор на малко училище в центъра на града. След година се наемат да вдигнат втори етаж на училището. Кметът на Шумен й казва, че ако го изграждат само работници ще отнеме две години и баба Мика решава да организира родителите да помагат. Целта им е била да се справят само за лятната ваканция, но не успяват. За нова година, обаче, се нанасят в новото училище. Настроението е приповдигнато. Деца, родители, учители - всички са влюбени в тяхното си място, където влизат по пантофи, за да не се цапа. Поставят си за цел в училището да няма изоставащи ученици (много по-трудно постижима цел от днешно време) и я постигат. За съжаление училището просъществува само 8 години и бива обединено с по-голямо, а сградата е дадена на Радио Шумен. Скоро след това, през 1971 година, идва време баба Мика да се пенсионира. Тя обаче избира да удължи стажа си, като отива да преподава в така наречените “трудни райони”, в село Пристое. Точно там се случва историята “чибук”-”чабук”. Точно там, на нейна родителска среща, за пръв път присъстват и жени. Деца и родители така я обикват, че когато на следващата година я назначават за директор на училището в съседното село Гусла, всички искат да местят и децата си подире й. Не им разрешили. Тя пък била ужасена от състоянието на ново-повереното й училище - напълно запуснато и вместо двор - една кална, обрасла площ. Баба Мика не търпи такова нещо и бързо организира всички от селото да помагат. Осигуряват им 300 дръвчета, 150 корена рози, плочки и пясък. За един предиобед, с помощта на цяло село, успяват да засадят дръвчетата и розите, да поставят плочките и да изградят пясъчник за скачане по физическо възпитание. Когато дошло следващото лято, цялото училище ремонтирали - от ремонта на покрива, до смяна на пердетата. Всичко. След още една година преподаване, окончателно завършва учителската й кариера.

Синът и дъщерята са вече със собствени семейства, появили са се и внуци. Тя  хем помага на тях, хем се занимава се занимава с активна дейност в пенсионерския клуб. По това време, вече може да се отдаде на другите си хобита и умения. Пише стихове, рецитира свои и чужди произведения, шие, плете… Твори!

През 1980 година и двамата с дядо получават една и съща диагноза - злокачествен тумор. Операцията на баба е успешна, на дядо - не. Малко по малко, в следващите 15 години, той става все по-трудно подвижен, докато накрая е напълно зависим от грижите й. Не съм я чула да се оплаква.

Вече разказах колко тежко й беше, след загубата му и как успя да събере сили, да се изправи и да продължи. И така още четвърт век, в който продължи да твори и да живее.

Ето, че сега баба Мика - Маринка Стойчева Анчева - навършва сто години. Изживя ги с достойство и се превърна в добър пример за нас, наследниците й.

Бъди ни жива и здрава, бабче!

 

"Селото, което открадна сърцето ми" - моята голяма любов на края на пътя.

Първото ми стъпване в "Селото, което открадна сърцето ми" бе преди двадесетина години, по времето, в което селските къщи масово сменяха собствениците си. И двамата ми родители нямат наследствени имоти на село, а по онова време вече много им се искаше да влагат любов и енергия в някоя къщичка с дворче. "Селото, което открадна сърцето ми" не е от селата, през които можеш да преминеш случайно. Трябва изрично да си избрал да отидеш там, защото пътят за "Селото, което открадна сърцето ми" е път специално до "Селото, което открадна сърцето ми". Статия в някакъв вестник и ред съвпадения ги бяха завели до там, но с първите едно-две посещения така и не бяха успели да открият "своето място". 

Кант е казал, че "Природата не търпи празно пространство." а аз бих допълнила, че във всяка общност има роли, които винаги намират своя представител. Без значение дали е група от 10 човека, работен колектив, клас ученици, село, град или дори държава, винаги има лидер, отшелник, клюкар, лекар или селски идиот, примерно. И ако някоя от тези "длъжности" се освободи, то тя неизменно бива заемана от друг. В дадения случай, ролята на "агент за недвижими имоти" бе заета от човек, който се оказа познат на баща ми. Не, че печелеше от това, просто някой е трябвало да запълни "вакантното" място, така че този човек имаше информация за всички обявени за продан къщи. В продължение на няколко посещения родителите ми бяха развеждани из различни имоти, но никой не успяваше да грабне сърцата им. Единият бе твърде комуникативен (т.е. всеки ще наднича в двора ти), другият твърде захлупен (без никаква гледка), третият твърде разрушен, четвъртият - с толкова наследници, че на практика е непродаваем.

Запознаха и мен с "агента по недвижимо имущество"(светла му памет) - приятен и интересен човек, който съвместяваше тази си роля с ролите "странник", "отшелник" и "автоморга". Той нахвърля още няколко възможности, но пак не се оформяше "щастлива развръзка". Тогава ги оставихме да си приказват с татко и двете с майка излязохме да се разходим из района. То си личи кои къщи са запуснати, така че и без "агент" можехме да направим оглед.

И до сега си спомням как Я видях за пръв път. Къщичката, която в последствие стана "нашето място", е също толкова на края на пътя, колкото и "Селото, което открадна сърцето ми". Покрай нея не се минава "на път" за някъде другаде (най-много до съседите, които в последствие също се оказаха "съкровище"), до нея трябва да дойдеш специално. Едва се виждаше сред шубраците в двора, но ценното й е, че тя хем е сгушена в ниското, хем никой от високо не може да наднича в нея и хем има прекрасна, просторна гледка. Това са серия по принцип несъвместими качества, които точно това място съвместява прекрасно. Още тогава казах: "Това е! Дано се продава!"

Гледката, която завинаги ме спечели. Къщата и дворчето са скрити долу.

Следват 8-10 щастливи години, в които мястото разцъфтя и бе превърнато от родителите ми в "райска градина". Използваха буквално всяка възможност да се откъснат от ежедневието и да му се насладят. Една Нова година дори ги затрупа снега там и няколко дни по-късно трябваше сами да разравят пъртини. Летата изкарваха почти изцяло там. А пролетите... О, пролетите - най-красивия период на годината, на най-красивото място на света. Какво можеш да искаш повече! 

Спомен от последното стъпване на човешки крак на мястото, преди 4 години.

Докато бях в майчинство с Дени, успявах по-често да се присъединявам към тях но в следващите години, въпреки любовта и желанието ми, все по-рядко ми се отдаваше случай. Междувременно най-ценното качество на селото, неговата откъснатост от света. се превърна в най-големия му недостатък, защото колкото и да е хубаво, е твърде рисковано да се установиш там за постоянно.

Ето защо родителите ми си купиха имот в друго, много по-леснодостъпно село, прехвърлиха енергията си там и посещенията им в "Селото, което открадна сърцето ми" започнаха да оредяват. 

Докато накрая просто спряха. 

"Селото, което открадна сърцето ми" бе старателно премълчавано и избутвано встрани от разговорите, защото раздялата с този рай наистина ги бе наранила. Всичките ми опити да организирам дори кратко посещение там, бяха прекършвани още в зародиш с думите "Ти знаеш ли какво е там! Абсолютно непроходимо е и къщата е превзета от съсели!" 

И така година след година. Периодично се моля поне да отскочим до "Селото, което открадна сърцето ми", но винаги срещам стена.

***

 

2021 година. 
Петък. 

6 сутринта. 

Утре имам рожден ден, а още не съм измислила как да го празнувам. 

Обичам рождените дни. В тийнейджърските си години започвах подготовка за празненството месец по-рано. Когато се появиха децата ми, прехвърлих тази енергия в подготовка на техните празници, но в последните години си казах, че и аз съм човек и макар и по-скромно, отново започнах да отбелязвам и своите. Миналата година организирах дълъг, морски уикенд за нас и кумовете ни, по-миналата също успях да го почувствам като празник, но ето че сега почти настъпи, а аз още нямам концепция как да го посрещна. Преди няколко дни предвидливо подхвърлих на Милен да се подготви за дълго пътуване, защото в северозападна България, примерно, никога не сме ходили. (Малко в стил "Ако искаш куче, започни да молиш родителите си за кон.") Видях го, че се намуси, а и на мен не ми се прекарват два дни само в път, но какво ще е това нещо, което хем много искам, хем пък няма да е убийствено далеч. Вчера проверих дали да не си направим едно пътешествие с теснолинейката Септември-Добринище (така Милен няма да бъде целодневно ангажиран само с шофиране), но скоростта й е такава, че няма да ни стигне дори цял уикенд за отиване и връщане от и до Сливен.

Нещо друго трябва да е. Говорихме със Златка дали да не си направим един пикник на палатки, но предвид това, че и за двете семейства въртенето около скарата не е занимание предизвикващо радост и удовлетворение, какво друго да правим там? Последния път организирахме уборка на района и със сигурност има още доста работа,  та може пак да се захванем с това...

Какво, какво? 

Я пак? 

Нощувки в дивотията...

Работа... 

Чистене... 

Ако гостите ми така или иначе ще нощуват в дивотията, ще чистят и работят, аз 'що не взема да ги завлека до къщата в "Селото, което открадна сърцето ми"? Току виж сме го съживили. Ако успеем да си го почистим ще спим вътре, ако не можем, ще спим на палатки в двора, ако не можем, ще спим в двора на съседите, ако и това не стане, Старозагорските Бани са съвсем наблизо - ще спим там.

2021 година. 
Петък. 

06:30 сутринта. 

Планът е готов! Ще си го видя! Най-сетне ще мога да видя моето любимо "Село, което открадна сърцето ми"!

2021 година. 
Петък. 

07:30 сутринта. 

Секунди преди да тръгна за работа Милен отваря очи. Съобщавам в едно изречение плана и излизам преди да е казал, че няма да стане.

2021 година. 
Петък. 

08:30 сутринта.  

Майка и татко вече трябва да са будни. Едва дочаках да стане по-прилично време, за да го съобщя и на тях.

 08:45 Разговорът завършва със: "Със или без благословията ви, аз ще отида!"

2021 година. 
Петък. 
След работа.  

Нямам търпение да дойде "утре". За пръв път ще посрещна рождения си ден без да въртя торти и почерпки, но това ни най-малко не ме тревожи. Имам да мисля за чували, ръкавици, препарати, включително и препарат против стършели (Пу-пу, дано не се налага!). Да приготвя нещо, с което да нахраня гостите си, но да е подходящо за хапване в "полеви условия". И още - метли, парцали, мотики, вили, храсторез, ножици... 

Да осигуря "План Б" - нощувка на Баните.

Да приготвя багажа...

2021 година. 
Събота. 
00:00 часа.  

ЧРД на мен!

Дали е честно спрямо останалите? Аз ясно, че съм влюбена в мястото, но дали пък не бъркам, като искам от тях да сбъдват моите мечти?

***

2021 година. 
Събота. 

Цял ден приемам поздравления. 

Хубаво е! 

Още по-щастлива съм, че съм в "Селото, което открадна сърцето ми" с хора, които много обичам - моето семейство, това на кумовете ни и моите родители. 

Вчера татко, от притеснение, вдигнал кръвно, но днес, в края на деня ме прегръща и ми казва "Благодаря ти, че ни доведе тук!". Слуховете за непристъпност на мястото се оказват твърде преувеличени, така че само за 10-15 минути разчистване на пътя и портата успяваме да влезем в двора.

 

Когато отваряме вратата на къщата, още на входа, ни посрещат новите местообитатели - съселите. 

Предстои да мислим как, по най-приемлив начин. да бъдат убедени да сменят местоживеенето си. Вътре, във всички стаи, има следи от ежедневието им, така че пълним десетина чувала боклук и унищожени дрехи. Откриваме и едно гнездо с малки съселчета. Толкова мили животинки, че Кико чак си пожелава да осинови едно. Не му се получава, но е длъжен да опита.

Постепенно сенките се издължават и започваме да се приготвяме за тръгване. Все още има много работа по къщата, но първата крачка е направена, а и вече се знае какво е състоянието, така че следващия път ще е много по-лесно. Леко ми е на душата, а и виждам, че всички са доволни от деня. Струваше си!

Вечерта залагам на сигурно и отиваме да спим в една хижа на Старозагорските Бани, която също се оказва приятна изненада. Съдейки по изостанали табели, навремето е била база на Строителни войски, а днес се кичи с гръмката титла "хотел", макар "хижа" да й приляга много повече. Хижарят сам по себе си е атракция - леко флегматичен и с мнооого лежерен подход към живота, вселената и всичко останало. Първоначално, по телефона ми казва "Ама нали няма да ползвате ресторанта, че гледаме да не го отваряме много." (каквото и да значеше това). После, докато ни настанява, споменава, че готвачките били загорили нещо, което явно означава, че готвачки има и ресторантът работи. Питам го - "Можем ли да ядем наша храна в ресторанта?" (уж, за да не готвят) - "Не." - "Можем ли да ядем в стаята?" - "Не." - "Къде можем да се нахраним?" - "На долната тераса" (Към 21 часа, неосветена, при температура около 12 градуса. Вижда се, че не го прави със злоба, а по-скоро от разсеяност.). - Още веднъж питам - "Все пак, не може ли да поръчаме в ресторанта?" - "Ами... Само скара... Кебапчета, кюфтета.... Салати... Панирани хапки..." Оказва се, че няма само готвено. :)

Настаняваме се в ресторанта, където откриваме, че даже меню има. Докато приема поръчката домакинът ни между другото отговаря на въпроса: "А каква е разликата между Шопската и Гръцката салата?" - "Едно и също е... Само различно нарязано." Оказва се, че прекосявайки дължината на ресторанта успява да "занесе" до жена си (която играе роля и на готвачка) само половината от исканията ни, но тъй като тя явно си знае стоката, идва да ни вземе поръчката отново.

Всички тези неуредици обаче си заслужават на фона на гледката, която се открива на следващия ден, когато отваряме очи по светло.

Прекрасно място, ако обичаш природата и тишината.

Следва разходка из Старозагорските Бани, 

Езерото 

и кратък поход до Богородична стъпка.

Заслужаваше си! Благодаря на близките ми, че ми се вързаха!

Торта с лавандула, боровинки и лимон за седемнадесетия рожден ден на Дени.

             Понякога се чудя – за тях ли го правя или за себе си…

Както знаете рождените дни на моите деца имат дълга и не особено традиционна подготовка. В ранните години изненадвам с темата, в тийнейджърските – изпълнявам желания.

Този път рожденият ден бе празнуван с десет дни закъснение (по ред основателни причини), а поръчката бе „Бяла, полу-гола торта с лавандула“ и без особени претенции за подреждането. Всъщност – същото като миналата година. Първата ми реакция беше – този път изглежда твърде лесно. После разбрах, че само изглежда.

Да тръгнем от лавандулата:

• На село има корен лавандула, не трябва да е проблем…
• Ей, да вземе да прецъфти. Останали на 3 стръкчета по 1 цветче.
• Знам аз къде има лавандула, ама мога ли да опоскам градинката на парк „Юнак“, пред слисаните погледи на подрастващи и родителите им?
• Около седмица разпитвам де, кого срещна дали пък няма лавандула, че да ми откъсне няколко стръка. Хората ме гледат същисано и макар да имаха желание да ми помогнат, лавандула не се намери. 
• Открих, че в „Кауфланд“ продават саксии с лавандула, но нейното състояние бе същото като нашата на село.
• Като казах на рожденичката, че ако иска лавандула, трябва да си набере сама от парк „Юнак“, моментално минахме на вариант „боровинки и лимон“.

Ама аз явно не търпя да ми е лесно, та елементарната за украса полу-гола торта реших да я наблъскам с невъобразимо количество кремове и вкусове. Та както беше елементарна, така ми отне ден и половина.

Представям ви торта с

• Ванилови блатове с нотки лавандула. 
• Крем от бял ганаш, крема сирене и Маскарпоне; 
• Лимонов кърд; 
• Боровинково кули;
• Пресни боровинки;
• Суис меренге бътъркрийм (за зафилване ;) )
• украсена с пресни боровинки;
• лавандула и 
• карамелизирани лимони

А сега затворете очи и го повторете. 😉

Ето резултата:

А ето и подробна схема на съдържанието:

 P.S.:В последния момент, часове преди партито, все пак пуснах пердето и откъснах няколко стръкчета лавандула от парка с детските площадки (после, естествено, щателно ги измих). За мой късмет имаше само един татко с детенце. Дано не ме познават, не посмях да погледна натам, да разбера дали аз ги познавам. Вероятно изобщо не са ме забелязали, но мен така ме беше срам за тия 7-8 стръка, сякаш съм окосила цялата градинка, с все рози и растения.

P.S.2: По-нататък може да запиша и рецептите за отделните елементи. Ако не друго, поне аз да си ги помня. Блатът се оказа много успешен - лек и въздушен, но стабилен.

 PS 3: (Послесловите ще се окажат по-дълги от публикацията) Добавям рецептите за отделните елементи. Водете се по схемата:

Ванилови блатове 

(Взех рецептата от кулинарна група, а дамата, която я бе публикувала сочеше за източник Инстаграм, т.е. идея си нямам от къде идва. В тортата има 2 дози.):

220 гр. брашно, 

220 гр. захар, 

80 мл. прясно мляко/стайна темп./, 

6 яйца, 

60 мл. олио, 

1 ч.л. бакпулвер, 

1 ч.л. смлени цветчета сушена лавандула, 

Белтъците с половината захар се разбиват до меки върхове. Жълтъците с останалата захар се разбиват до изсветляване и удвояване на обема. Към жълтъчната смес се добавя последователно млякото, олиото и лавандулата, при непрекъснато разбиване с миксер. Внимателно се обединяват двете смеси - белтъчна и жълтъчна/с шпатула/. Накрая се добавя пресятото с добавен бакпулвер брашно/на няколко пъти, с шпатула е разбъркването/. 

Последователно направих две дози от тази рецепта. Пекох всяка от тях във форма 20 см. с висок хартиен борд на слаба фурна - 140-150 *С, за 60-70 мин. с вентилатор. 

 

Бял ганаш с Маскарпоне и крема сирене.

Това ми е основния крем. Присъства между всеки два блата.

200гр. бял шоколад

200 мл сметана

250 гр Маскарпоне

300 гр крем-сирене Голдесса (на Лидл)

6-7 с.л. пудра захар 

Сметаната се завира и с нея се залива начупеният на дребно шоколад. Разбърква се, за да се хомогенизира сместа и се прибира в хладилника за няколко часа. След това се разбива с миксер и постепенно се добавят Маскарпонето, крем-сиренето и захарта.

 

Боровинково кули.

Добре де, признавам си. Сладко от боровинки си е. Всъщност "кули"-то е по-скоро сгъстено плодово пюре, а моето си беше живо сладко, но ако не бях ви казала нямаше да разберете, че не е "кули".

По ТАЗИ рецепта е правено. Излязоха ми 8 бурканчета, в тортата сложих едно.

Лимонов кърд.

Взе ми здравенцето пустия му Lemon curd. Преди години опитах да направя и изобщо не ми хареса, но мисля че тогава съм сгрешила в технологията. Сега беше вкусен, но 45-те минути постоянно бъркане на котлона се разтегнаха в над час и половина и накрая мисля, че пак го свалих по-рядък от необходимото, ама много ми писна. Взех го от ТУК, но мисля, че има и по-добри рецепти.

5 жълтъка (аз сложих 6, защото имах толкова останали)

250 гр. захар

150 мл. лимонов сок (прясно изцеден)

60 гр. краве масло

лимонова кора от 1 лимон

В не голяма тенджерка сложете жълтъците и захарта и ги разбийте с телена бъркалка. След това добавете прясно изцедения лимонов сок и на водна баня с постоянно разбъркване варете крема (около 40-45 минути на слаб до среден огън), докато се уплътни. Махнете го от котлона и изчакайте леко да се охлади. Добавете маслото нарязано на малки парчета и ситно нарязаната лимонова кора. Разбъркайте докато маслото се разтопи. Оставете да се охлади. 

'Начи т'ва нещо го бърках наистина повече от час- час и половина и пак си беше рядко. Писна ми, блъснах маслото, казах си - то ще стегне и го оставих да се охлажда.

Иначе вкусът е много свеж.

Карамелизирани лимони.

1 ч.ч. захар

1 ч.ч. вода

3-4 лимона (аз смесих с портокали) 

В широк тиган се слагат да заврат водата и захарта. Пускат се нарязаните на тънко лимони и се варят докато течността се сгъсти. Резенчетата се вадят на хартия за печене, а останалата в тигана смес може да се разреди с вода и се получава невероятно вкусен, ароматен и свеж летен сироп.

Суис меренге бътър крийм.

На по-български език "Швейцарски белтъчно-маслен крем". По някаква странна логика в сладкарските групи го наричат СММК (Суис Меренге Маслен Крем).

4 белтъка 

220 грама кристална захар 

320 грама меко масло (ако имате избор, изберете по-бяло масло, за да не жълтее кремът)

Захарта и белтъците се затоплят до 70 *С на водна баня, с леко разбъркване с тел,  като водата не трябва да докосва горния съд.

Свалят се и започват да се бият с миксер, първоначално на по-ниска а после на максимална скорост докато се получи хубав пухкав сняг и сместа изстине. Постепенно се добавя маслото на малки порцийки. Аз си бях изтеглила необходимото количество и го сипвах с чаена лъжичка. Бие се до получаване на пухкав крем. Могат да се капнат няколко капки ванилия.

ПИЦА - БИНГО

В нашето семейство настолните игри са на почит. Сравнително често с Дени отделяме по половин-един час вечер за някакво занимание. Маринка обикновено се подрежда на масата до нас и участва в играта по неин си начин (Примерно взима плочки и ги подрежда на произволни места по таблото за Скрабъл, а ние после се чудим тази дума от къде е дошла). В последната година вече започнахме да включваме игри, които тя реално може да участва ("Змии и стълби" - домашно производство; "Домино"; "Не се сърди човече" - домашно производство; война с карти (много е забавно да ги слушаш отстрани); една с героите от "Frozen II"; бълхи, маймунки и още няколко съвсем детски), но така и не можем да открием игра, която да е еднакво интересна за всички ни.

Нскоро ми хрумна, че тъй като в бингото правилата са твърде прости и се залага предимно на късмет, едно бинго би могло да бъде вълнуващо хем за нея хем за нас. Така се роди играта 

Пица-бинго

Идеята не е 100% моя, в интернет има различни варианти кръстени по този начин, но материалите и правилата са си мои и са адаптирани към нашите интереси.

Правилата на играта са следните:

Всеки участник има по един "блат" с 8 полета за попълване и си тегли по едно "меню". 

Всяко меню има по 8 съставки, които трябва да бъдат събрани с хвърляне на зарчето. 

В играта участват общо 6 продукта (колкото са страните на един куб) - салам, лук, чушка, маслини, гъба и домат.

Последователно всеки играч хвърля зарчето и тегли съставката, която му се е паднала. Ако тази съставка я има в менюто му, той я поставя върху блата и с маркера за бяла дъска задрасква един продукт от менюто си. Ако тази съставка я няма в менюто му той има право да търгува с нея (т.е. да я размени с ненужна за друг участник съставка).

Печели този, който пръв си направи пицата, т.е. този, който пръв събере всички съставки от менюто си.

Е, признавам, че пак не успях да постигна игра, която е достатъчно проста, за да може Маринка да участва пълноправно и същевременно достатъчно сложна, за да е зарибяваща и за останалите. Получи се твърде лесничка детска игра, но пак съм доволна, защото ползите са големи - Дребосъкът смята без да заподозре, че това е математика или че някой го изпитва. При това не събиране (което е по-лесно), а изваждане: 

 - Маринка, я кажи ти колко доматчета трябва да сложиш на пицата? 

- Четири 

- А сега, като ти се падна едно доматче, още колко доматчета ти трябват? 

- Три.

... а на мен душата ми ликува! ;) Разбира се с подобни въпроси не трябва да се прекалява, за да не бъдем заподозрени в изпитване (най-омразното й нещо, неминуемо водещо до пълен блокаж), но е добре от време на време да се пуска по някой подобен коментар, ей така - между другото.

Сега няколко думи за изработката. Материалите, които използвах са:

1 комплект пулове за табла (не е достатъчен, тия дни ще купя поне още един)

1 дървено кубче за зарче (от магазин за един лев)

хартиени чинийки в жълт цвят за "блатове"

маркер за бяла дъска

горещ силикон, двойнозаплепващо тиксо, принтер, фотохартия, ламинатор и картинките, които подготвих сама.

От ТУК може да се изтегли файл с менюта. Разпечатах го върху фотохартия А4 с опция 4 листа на една страница, за да стане с формат А6. Изрязах и ламинирах всяко меню поотделно. Идеята на ламинирането е хем да се запазят менютата по-дълго, хем да може да се пише отгоре с маркер за бяла дъска и да се трие.

ТУК е шаблонът за пуловете и страните на зарчето. Пуловете, които купих бяха със страна 3 см, а зарчето със страна 2 см. Разпечатах върху фотохартия с размер А4 и изрязах. Залепих картинките върху пулчетата с горещ силикон, за да компенсирам вдлъбнатината на пула, а картинките върху зарчето с двойнозалепващо тиксо. Специално за зарчето първоначално ирязвах малко по-голям размер и след като го залепя изрязвах по ръбовете, за да пасне точно.

Накрая рачертах чинийките на 8 сектора и отбелязах къде да се поставят пуловете. (Тази част засега най-не ми харесва но още не съм измислила как да му придам по-"купешки" вид.).

Редакция: Чинийките играещи ролята на блат наистина не ми харесват, така че създадох шаблон и за блатовете. Разпечатват се необходимият брой копия (в зависимост от броя играчи), ламинират се и се изрязват. Шаблонът е ТУК, а снимката горе е редактирана.

 

ПРИЯТНА ИГРА! 

И моля споделете снимка как се е получило при вас. :) 

Когато една жена каза, че е „тъжно“, че брат ми има синдром на Даун.

Един съвсем аматьорски превод на статия, която искам прочетат колкото се може повече хора:

Когато една жена каза, че е „тъжно“, че брат ми има синдром на Даун. 

Kyle Voltin

________________________________________

Наскоро бях на панаир на занаятите, където имах щанд и представях стартиращият си бизнес с дрехи. Наоколо имаше всякакъв вид креативни дрънкулки за продажба, рисуване на лица за децата, разходки, игри и всичко, което ти хрумне. Миризма на мини понички, пуканки и друга панаирна храна се разнасяше във въздуха, изпитвайки волята ми.

Стотици хора се разхождаха по редиците с палатки и маси, временно поставени по тротоара из целия ни местен парк. Повечето хора хвърляха към мен само мимолетен поглед, но от време на време някой биваше привлечен и се спираше.

Моята компания за облекло има лого, което очевидно прилича на хромозома . За едни е достатъчен само поглед, за да го разберат, но кълна се, че това е съвсем неясно за повечето хора. Независимо от това, за всеки, който е достатъчно смел да се приближи до щанда ми, аз винаги с вълнение споделям историята си и обяснявам какво сме предприели.

След като някаква жена дойде на нашата маса и започна да разглежда тениските ни, аз споделих с нея мотивацията и вдъхновението зад нашата линия за облекло. Обясних, че нашето лого прилича на Х хромозома, тъй като „ Xtra Apparel “ има за цел да създаде леко и удобно облекло, което правилно приляга и е от полза за хората със синдром на Даун .

След това й показах снимка на брат ми и аз. Казах й, че той е роден със синдром на Даун и точно тогава се случи. Тя каза: 

„О, това е толкова тъжно.“

Млъкнах. Бях шокирана, честно. Вероятно го бях разказвала стотина пъти и никой никога не бе имал смелостта да произнесе тези думи. Това беше едва втория панаир, в който участвах, така че не бях готова да се справя с този коментар. Не знаех как да отговоря. Просто замълчах за кратко, събрах се и продължих с онова, което беше останало от изявлението ми за мисията ни. Малко след това тя се усмихна и продължи пътя си.

Щеше да е по-различно, ако тя каза: „О, това е толкова тъжно.“ след като обясних, че е почти невъзможно за брат ми да намери от конфекция панталони, които да му паснат или когато споменах, че типичният човек е с 6 до 7 инча по-висок от средния човек със синдром на Даун и как това затруднява за повечето хора със синдром на Даун да намерят дънки или панталони, които са подходящите размери.

Щях да се оправя с отговора „О, това е толкова тъжно“, ако той следваше веднага след обяснението ми, че майка ми подгъва всичките му панталони, така че да са с правилната дължина. Но не това се случи преди това. Случи се веднага след като казах: „Брат ми се роди със синдрома на Даун.“

Разстроена съм от себе си, че не се обърнах към нея точно тогава и там, но в действителност съм просто щастлива, че запазих хладнокръвие.

Иска ми се да се върна, за да й кажа учтиво, че всъщност е точно обратното. Не ми е тъжно, че брат ми се роди със синдром на Даун. Брат ми е страхотен. Забавно му е да се мотае и да е наоколо. Той има заразен смях, който звучи като Roscoe P. Coltrane, който научи, след като изгледа безброй път всеки епизод на „Dukes of Hazzard“, правен някога.

Той обича да се смее и да си прекарва добре. Голям фен е на WWE и обича повечето професионални спортове. Той е склонен да се увлече по всеки професионален отбор, който се побеждава, и след това да твърди, че е техен дългогодишен фен, но отклонявам се. Обичам от време на време да се майтапя с него и той ми връща топката.

Работи на непълно работно време в местен ресторант и помага на нашия университетски футболен отбор като треньор / мениджър. Като цяло е бил здрав през своите над 30 години и е живял пълноценен живот с многобройни постижения и етапи. Той е обичан от мнозина.

Щастлива съм, че го опознах и го нарекох мой брат. Беше едновременно просветляващо и вдъхновяващо. Вярвам, че съм по-добър човек поради факта, че той ми е брат. Фактът, че той има синдром на Даун, далеч не е тъжен .

Това, което е тъжно, е, че все пак някой би стигнал веднага до такова невежо заключение или би имал очите да го каже. Притеснява ме, че такъв ход на мисли съществува дори днес.

Ако не сте опознали никого със синдром на Даун достатъчно добре, за да разберете, че не е тъжно да се раждате със синдрома на Даун, това е наистина тъжно.

Ако можех да върна този момент и да бъда там отново с тази дама, единственото ми опровержение би било едно предложение. Моля, отделете време, за да опознаете някой със синдром на Даун. Отнасяйте се с тях както с всеки друг. Задавайте им въпроси и наистина проявете интерес към тях. Елате да видите този човек какъв е и в крайна сметка ще научите, че да се родиш със синдром на Даун е всичко друго, но не и тъжно.

When a Stranger Said It Was 'Sad' That My Brother Has Down Syndrome

Xtra Apparel