Тайната на бабиното
дълголетие.
- Деца,
затворете очи и си представете, че навън е зима. Всичко наоколо е бяло и съвсем, съвсем тихо.
Студът щипе по бузите, а снегът хрущи под краката ни. Виждате ли снежинките,
които се спускат от небето…
- Гуспужа,
аз кат‘ си затвора очите и нищо не виждам!
Не, това не е виц. Това е една от многото истории, които моята баба
Мика (Маринка Стойчева Анчева) разказва за учителстването си. Те са все такива
– забавни и по детски наивни. Любима ми е и онази, в която тя всяко междучасие
потропва по чина с показалката и подканя първокласниците бързо-бързо да излизат
на двора, а те хем подтичват, хем я избикалят отдалеч. Цял месец по-късно тя
разбира, че опитите й да говори на майчиния им език са се провалили и вместо
„бързо-бързо“ („чабук“ на турски), тя през цялото време им повтаря
„чибук-чибук“ - „пръчката-пръчката”, че и за капак с показалката ги подканя. А
децата, милите, бързат ли бързат. Налага се спешно да свика родителска среща,
на която за пръв път в историята на селото присъстват и жени, та да се извини.
Разбират я първо бащите, които поназнайват български език и започват да се
смеят, а майките се въртят и се питат какво става. Историята завършва как
всички се смеят със сълзи.
Или другата, за Иванчо и Марийка (те наистина така са се казвали). Как
само седмица след най-първия учителски ден на 20 годишната тогава Маринка,
дошъл инспектор на проверка и в средата на часа, сладката и примерна Марийка се
хванала за носа и извикала: „Иванчо има пърдел!“ Как баба Мика си мисли, че се
е провалила, а инспекторът е толкова доволен от реакцията й и начинът по който
овладява ситуацията, че пред целия колектив я хвали, че се държи като учител с
осемгодишен стаж.
Как в междучасията играе народна топка с учениците и точно това е едно
от нещата, които впечатляват младия селски кмет. И как той (дядо Кольо) я
спечелва да му стане жена. (Истинска конспиративна история.) Как години
по-късно, наред с редовните, води и вечерни
часове, за да ограмоти и родителите. Как в по-зряла възраст, вече като
директор, организира доброволния труд на други едни родители и успяват за
половин година да построят втори етаж на училището. Да го обзаведат и да го
превърнат във вълшебно място, в което дори да се събуват преди да влязат. Или
как, в края на учителската си кариера, буквално възкресява едно запуснато,
изоставено и занемарено селско училище в така наречените „трудни“ райони,
превръщайки го в образцово място и събуждайки любовта на учениците към
знанието.
Ей такива са бабините истории. Жизнеутвърждаващи. И преди съм
разсъждавала върху това, но в последните дни, покрай нейната стогодишнина...
СТО-ГОДИШНИНА!
Да, 100!
...си мисля какво е
най-характерно за баба Мика. Кое е онова нещо, което я е запазило да преживее
цял един век? Дали може в едно изречение да се вмести „формулата“ й за
дълголетие? И дори да звучи изтъркано, мисля, че нейната тайна е в това, че
успява гледа с усмивка на нещата. В това, че запомня хубавото от всяка история.
Защото, както всеки един и тя не е пожалена от съдбата. И в нейния живот има
тежки моменти. Дори, на няколко пъти, самата тя е била на косъм със смъртта.
Още на 13 годишна възраст, докторът казва на баща й: „Бай Стойчо, още два часа
да се бяхте забавили и нямаше да я има Маринка.“ На 59 годишна възраст е
оперирана от злокачествен тумор, а на 83 получава перфорация на червата и
живото-застрашаваща загуба на кръв от най-обикновен аспирин. Това, че ракът е
взел живота на голяма част от близките й – баща, майка, свекър, свекърва, брат, съпруг – научих едва, когато
прочетох тетрадката й със спомени. Обаче, като се замисля, не помня баба да се
е оплаквала. Драмите се случват, събарят я, тя се изправя, отърсва се и
продължава нататък. Сигурно и това е част от тайната й за дълголетие.
Така се изправи и след смъртта на дядо. Тя беше на 73, когато той си
отиде и баба го понесе много тежко. В следващите две години бе на ръба да се
предаде. Бе свикнала да се грижи за някого цял живот, а ето че сега бе останала
сама. Очевидно не искаше да се предава, защото търсеше начин да продължи. Даде
едната стая от гарсониерата си на студентка. Не беше за пари. Баба харчеше
повече, за да се грижи за нея, отколкото получаваше. Просто имаше нужда да се
грижи за някого. За съжаление, след година, момичето прекъсна по здравословни
причини. Така вместо да получи утеха, баба допълнително се натовари. Опита и с
приятелка да живее, но не се получи. Тогава извърши нещо наистина смело.
Съгласи се, въпреки, че най-вероятно ще бъде одумвана, да сподели живота си с
един вдовец от съседния блок, с когото комшийките решили да я свържат.
Портретът на моя дядо не слезе от стената. И досега е там. И макар дядо да бе
нейния си мъж, тя знаеше, че има отредено още време за живеене. И трябва да го
направи по най-добрия начин. Защото животът ни е само един и трябва да полагаме
усилия да го живеем пълноценно. Баба прие новия човек в живота си и буквално
разцъфтя в следващите 8 години съвместен живот. Когато изпрати и него от този
свят, тя все пак се научи да живее сама. И пак не се предаде, продължи да бъде
активна. Дори много активна. И в пенсионерския клуб бе редовна, и по екскурзии
ходеха, и шиеше, и пееше, и стихове пишеше, и рецитираше. Творческият импулс
винаги е извирал от нея. Убедена съм, че той също има огромна роля за
дълголетието й.
Баба Мика започва да шие на машина още като дете и до съвсем скоро,
редовно ни подаряваше я по някое шалте, я ръкохватки, я престилка. Плетенето на
една кука го прекъсна малко по-рано, заради зрението. Рано, рано, колко да е
рано - на около 80 години. Преди това успя да оплете по една торба дантелени
карета и покривки за всеки от внуците. Пише стихове. Рецитира. Готви прекрасно
и е истинска чистница. От нея знам, че „добрата домакиня се познава по
ъгълчетата на прозорците.“ Майка ми е разказвала как сутрин, преди работа, баба
избърсва набързо стъклата и тогава започва деня си.
Стъклата.
Сутрин.
Преди работа.
Не й е било лесно. Но както казах - не помня да се е оплаквала от
живота си. Явно успява не само да намери хармония с всичко, което й се случва,
но и да го промени и облагороди по нейния си начин.
Ако се върнем на историите разказани в началото, ще забележим, че тя
нееднократно е била новатор в различни области, без да се плаши от това. Дали
ще си позволи да играе на народна топка с децата в междучасията, дали ще остане
след часовете, за да образова неграмотни родители, дали ще покани за пръв път в
историята на селото жени (!) на родителска среща или ще се захване да строи и
ремонтира училища. Все неща, за които
никой не й е проправял пътя. Така ги е почувствала, така ги е направила.
Маринка Стойчева Димова (впоследствие - Анчева) е родена на 14
октомври 1921 година, в село Светлен, Търговищко. Селото е населено предимно с
изселници от Беломорска Тракия. Тя е четвърто дете в семейството. Изтърсаче.
Като дете е била много буйна. Майка й все казвала, че е трябвало тя да се роди
момче, а не батко й. Родителите й много държали да изучат децата си, но за нея
парите не стигнали и се наложило след завършване, веднага да започне работа. И
така, без никакво учителско образование и нито грам опит, тя става учителка на
първи клас, далеч-далеч в Родопите, в село Лилково. Точно тогава, в края на
първата седмица, се случва и онази драматична история с Иванчо и Марийка. След
две години преподаване в Родопския край, баба Мика получава право да изкара тримесечен курс, да издържи
изпит и да получи диплома. Малко наопаки са
се случвали нещата тогава - първо скачаш в дълбоките води като учител и ако
оцелееш - имаш право да се дипломираш.
След дипломирането си
започва работа в село Кардам. Това е периода, в който наред с преподаването по
най-различни предмети, играе с учениците народна топка, а кметът Кольо Анчев,
все си намира работа да се задържи около двора. От време на време я изпраща. Тя
го харесва, но къде ти, той бил най-желания ерген, а тя - дребничка и слабичка,
изобщо никакви надежди не таяла. Един ден, докато била във ваканция при
родителите си, той й се обадил да се върне в Кардам, заради вечеринка, в която
и той щял да участва. Посрещнал я на гарата, изпратил я до тях, вечеряли с
храната, която била донесла и той ха да
си тръгне, ха да си тръгне… не си тръгва. Към полунощ й казал - не мога сега да
си тръгна, навсякъде е заключено, какво ще си помислят хората. И останал…
Завинаги. Впоследствие станало ясно, че бил дочул, че тъкмо нея вечер са се
канели да я крадат за някакъв друг ерген и решил да действа пръв.
След няколко години се преместили да живеят в Шумен. Купонна система,
едно дете, второ дете. Квартира от две стаи, при двама различни хазяи - кухнята
при един, а спалнята - на другия етаж, при друг. Децата растат. Баба Маринка
учителства в училище съвсем в края на града. Учениците от всякакви етноси -
българи, турци, цигани, евреи и арменци. И за да е още по-трудно, тя решава
след часовете да образова неграмотните родители. Явно се справя добре, защото все по-често има
открити уроци и желаещи да се учат от начина й на преподаване. Минават години и
един ден, прибирайки се от морска почивка, започва да получава поздравления. В
началото дори не разбира за какво, мислела, че е нещо за почивката. Оказва се,
че без нейно знание, е
назначена за директор на малко училище в центъра на града. След година се
наемат да вдигнат втори етаж на училището. Кметът на Шумен й казва, че ако го изграждат само работници ще отнеме две
години и баба Мика решава да организира родителите да помагат. Целта им е била
да се справят само за лятната ваканция, но не успяват. За нова година, обаче,
се нанасят в новото училище. Настроението е приповдигнато. Деца, родители,
учители - всички са влюбени в тяхното си място, където
влизат по пантофи, за да не се цапа.
Поставят си за цел в училището да няма изоставащи ученици (много по-трудно
постижима цел от днешно време) и я постигат. За съжаление училището
просъществува само 8 години и бива обединено с по-голямо, а сградата е дадена
на Радио Шумен. Скоро след това, през 1971 година, идва време баба Мика да се
пенсионира. Тя обаче избира да удължи стажа си, като отива да преподава в така
наречените “трудни райони”, в село Пристое. Точно там се случва историята
“чибук”-”чабук”. Точно там, на нейна родителска среща, за пръв път присъстват и
жени. Деца и родители така я обикват, че когато на следващата година я
назначават за директор на училището в съседното село Гусла, всички искат да
местят и децата си подире й. Не им разрешили. Тя пък била ужасена от състоянието на
ново-повереното й училище - напълно запуснато и вместо двор - една кална,
обрасла площ. Баба Мика не търпи такова нещо и бързо организира всички от
селото да помагат. Осигуряват им 300 дръвчета, 150 корена рози, плочки и пясък.
За един предиобед, с помощта на цяло село, успяват да засадят дръвчетата и
розите, да поставят плочките и да изградят пясъчник за скачане по физическо
възпитание. Когато дошло следващото лято, цялото училище ремонтирали - от
ремонта на покрива, до смяна на пердетата. Всичко. След още една година
преподаване, окончателно завършва учителската й кариера.
Синът и дъщерята са вече със собствени семейства, появили са се и
внуци. Тя хем помага на тях, хем се занимава се занимава с активна дейност в пенсионерския
клуб. По това време, вече може да се отдаде на другите си хобита и умения. Пише
стихове, рецитира свои и чужди произведения, шие, плете… Твори!
През 1980 година и двамата с дядо получават една и съща диагноза -
злокачествен тумор. Операцията на баба е успешна, на дядо - не. Малко по малко,
в следващите 15 години, той става все по-трудно подвижен, докато накрая е
напълно зависим от грижите й. Не съм я чула да се оплаква.
Вече разказах колко тежко й беше, след загубата му и как успя да
събере сили, да се изправи и да продължи. И така още четвърт век, в който продължи да твори и да живее.
Ето, че сега баба Мика - Маринка Стойчева Анчева - навършва сто
години. Изживя ги с достойство и се превърна в добър пример за нас,
наследниците й.
Бъди ни жива и здрава, бабче!
