Първото ми стъпване в "Селото, което открадна сърцето ми" бе преди двадесетина години, по времето, в което селските къщи масово сменяха собствениците си. И двамата ми родители нямат наследствени имоти на село, а по онова време вече много им се искаше да влагат любов и енергия в някоя къщичка с дворче. "Селото, което открадна сърцето ми" не е от селата, през които можеш да преминеш случайно. Трябва изрично да си избрал да отидеш там, защото пътят за "Селото, което открадна сърцето ми" е път специално до "Селото, което открадна сърцето ми". Статия в някакъв вестник и ред съвпадения ги бяха завели до там, но с първите едно-две посещения така и не бяха успели да открият "своето място".
Кант е казал, че "Природата не търпи празно пространство." а аз бих допълнила, че във всяка общност има роли, които винаги намират своя представител. Без значение дали е група от 10 човека, работен колектив, клас ученици, село, град или дори държава, винаги има лидер, отшелник, клюкар, лекар или селски идиот, примерно. И ако някоя от тези "длъжности" се освободи, то тя неизменно бива заемана от друг. В дадения случай, ролята на "агент за недвижими имоти" бе заета от човек, който се оказа познат на баща ми. Не, че печелеше от това, просто някой е трябвало да запълни "вакантното" място, така че този човек имаше информация за всички обявени за продан къщи. В продължение на няколко посещения родителите ми бяха развеждани из различни имоти, но никой не успяваше да грабне сърцата им. Единият бе твърде комуникативен (т.е. всеки ще наднича в двора ти), другият твърде захлупен (без никаква гледка), третият твърде разрушен, четвъртият - с толкова наследници, че на практика е непродаваем.
Запознаха и мен с "агента по недвижимо имущество"(светла му памет) - приятен и интересен човек, който съвместяваше тази си роля с ролите "странник", "отшелник" и "автоморга". Той нахвърля още няколко възможности, но пак не се оформяше "щастлива развръзка". Тогава ги оставихме да си приказват с татко и двете с майка излязохме да се разходим из района. То си личи кои къщи са запуснати, така че и без "агент" можехме да направим оглед.
И до сега си спомням как Я видях за пръв път. Къщичката, която в последствие стана "нашето място", е също толкова на края на пътя, колкото и "Селото, което открадна сърцето ми". Покрай нея не се минава "на път" за някъде другаде (най-много до съседите, които в последствие също се оказаха "съкровище"), до нея трябва да дойдеш специално. Едва се виждаше сред шубраците в двора, но ценното й е, че тя хем е сгушена в ниското, хем никой от високо не може да наднича в нея и хем има прекрасна, просторна гледка. Това са серия по принцип несъвместими качества, които точно това място съвместява прекрасно. Още тогава казах: "Това е! Дано се продава!"
 |
| Гледката, която завинаги ме спечели. Къщата и дворчето са скрити долу. |
Следват 8-10 щастливи години, в които мястото разцъфтя и бе превърнато от родителите ми в "райска градина". Използваха буквално всяка възможност да се откъснат от ежедневието и да му се насладят. Една Нова година дори ги затрупа снега там и няколко дни по-късно трябваше сами да разравят пъртини. Летата изкарваха почти изцяло там. А пролетите... О, пролетите - най-красивия период на годината, на най-красивото място на света. Какво можеш да искаш повече!
 |
| Спомен от последното стъпване на човешки крак на мястото, преди 4 години. |
Докато бях в майчинство с Дени, успявах по-често да се присъединявам към тях но в следващите години, въпреки любовта и желанието ми, все по-рядко ми се отдаваше случай. Междувременно най-ценното качество на селото, неговата откъснатост от света. се превърна в най-големия му недостатък, защото колкото и да е хубаво, е твърде рисковано да се установиш там за постоянно.
Ето защо родителите ми си купиха имот в друго, много по-леснодостъпно село, прехвърлиха енергията си там и посещенията им в "Селото, което открадна сърцето ми" започнаха да оредяват.
Докато накрая просто спряха.
"Селото, което открадна сърцето ми" бе старателно премълчавано и избутвано встрани от разговорите, защото раздялата с този рай наистина ги бе наранила. Всичките ми опити да организирам дори кратко посещение там, бяха прекършвани още в зародиш с думите "Ти знаеш ли какво е там! Абсолютно непроходимо е и къщата е превзета от съсели!"
И така година след година. Периодично се моля поне да отскочим до "Селото, което открадна сърцето ми", но винаги срещам стена.
***
Петък.
Утре имам рожден ден, а още не съм измислила как да го празнувам.
Обичам рождените дни. В тийнейджърските си години започвах подготовка за празненството месец по-рано. Когато се появиха децата ми, прехвърлих тази енергия в подготовка на техните празници, но в последните години си казах, че и аз съм човек и макар и по-скромно, отново започнах да отбелязвам и своите. Миналата година организирах дълъг, морски уикенд за нас и кумовете ни, по-миналата също успях да го почувствам като празник, но ето че сега почти настъпи, а аз още нямам концепция как да го посрещна. Преди няколко дни предвидливо подхвърлих на Милен да се подготви за дълго пътуване, защото в северозападна България, примерно, никога не сме ходили. (Малко в стил "Ако искаш куче, започни да молиш родителите си за кон.") Видях го, че се намуси, а и на мен не ми се прекарват два дни само в път, но какво ще е това нещо, което хем много искам, хем пък няма да е убийствено далеч. Вчера проверих дали да не си направим едно пътешествие с теснолинейката Септември-Добринище (така Милен няма да бъде целодневно ангажиран само с шофиране), но скоростта й е такава, че няма да ни стигне дори цял уикенд за отиване и връщане от и до Сливен.
Нещо друго трябва да е. Говорихме със Златка дали да не си направим един пикник на палатки, но предвид това, че и за двете семейства въртенето около скарата не е занимание предизвикващо радост и удовлетворение, какво друго да правим там? Последния път организирахме уборка на района и със сигурност има още доста работа, та може пак да се захванем с това...
Какво, какво?
Я пак?
Нощувки в дивотията...
Работа...
Чистене...
Ако гостите ми така или иначе ще нощуват в дивотията, ще чистят и работят, аз 'що не взема да ги завлека до къщата в "Селото, което открадна сърцето ми"? Току виж сме го съживили. Ако успеем да си го почистим ще спим вътре, ако не можем, ще спим на палатки в двора, ако не можем, ще спим в двора на съседите, ако и това не стане, Старозагорските Бани са съвсем наблизо - ще спим там.
2021 година.Петък.
Планът е готов! Ще си го видя! Най-сетне ще мога да видя моето любимо "Село, което открадна сърцето ми"!
2021 година.Петък.
Секунди преди да тръгна за работа Милен отваря очи. Съобщавам в едно изречение плана и излизам преди да е казал, че няма да стане.
2021 година.Петък.
08:45 Разговорът завършва със: "Със или без благословията ви, аз ще отида!"
Петък.
След работа.
Нямам търпение да дойде "утре". За пръв път ще посрещна рождения си ден без да въртя торти и почерпки, но това ни най-малко не ме тревожи. Имам да мисля за чували, ръкавици, препарати, включително и препарат против стършели (Пу-пу, дано не се налага!). Да приготвя нещо, с което да нахраня гостите си, но да е подходящо за хапване в "полеви условия". И още - метли, парцали, мотики, вили, храсторез, ножици...
Да осигуря "План Б" - нощувка на Баните.
Да приготвя багажа...
2021 година.
Събота.
00:00 часа.
ЧРД на мен!
Дали е честно спрямо останалите? Аз ясно, че съм влюбена в мястото, но дали пък не бъркам, като искам от тях да сбъдват моите мечти?
***
2021 година.
Събота.
Цял ден приемам поздравления.
Хубаво е!
Още по-щастлива съм, че съм в "Селото, което открадна сърцето ми" с хора, които много обичам - моето семейство, това на кумовете ни и моите родители.
Когато отваряме вратата на къщата, още на входа, ни посрещат новите местообитатели - съселите.
Предстои да мислим как, по най-приемлив начин. да бъдат убедени да сменят местоживеенето си. Вътре, във всички стаи, има следи от ежедневието им, така че пълним десетина чувала боклук и унищожени дрехи. Откриваме и едно гнездо с малки съселчета. Толкова мили животинки, че Кико чак си пожелава да осинови едно. Не му се получава, но е длъжен да опита.
Постепенно сенките се издължават и започваме да се приготвяме за тръгване. Все още има много работа по къщата, но първата крачка е направена, а и вече се знае какво е състоянието, така че следващия път ще е много по-лесно. Леко ми е на душата, а и виждам, че всички са доволни от деня. Струваше си!
Вечерта залагам на сигурно и отиваме да спим в една хижа на Старозагорските Бани, която също се оказва приятна изненада. Съдейки по изостанали табели, навремето е била база на Строителни войски, а днес се кичи с гръмката титла "хотел", макар "хижа" да й приляга много повече. Хижарят сам по себе си е атракция - леко флегматичен и с мнооого лежерен подход към живота, вселената и всичко останало. Първоначално, по телефона ми казва "Ама нали няма да ползвате ресторанта, че гледаме да не го отваряме много." (каквото и да значеше това). После, докато ни настанява, споменава, че готвачките били загорили нещо, което явно означава, че готвачки има и ресторантът работи. Питам го - "Можем ли да ядем наша храна в ресторанта?" (уж, за да не готвят) - "Не." - "Можем ли да ядем в стаята?" - "Не." - "Къде можем да се нахраним?" - "На долната тераса" (Към 21 часа, неосветена, при температура около 12 градуса. Вижда се, че не го прави със злоба, а по-скоро от разсеяност.). - Още веднъж питам - "Все пак, не може ли да поръчаме в ресторанта?" - "Ами... Само скара... Кебапчета, кюфтета.... Салати... Панирани хапки..." Оказва се, че няма само готвено. :)
Настаняваме се в ресторанта, където откриваме, че даже меню има. Докато приема поръчката домакинът ни между другото отговаря на въпроса: "А каква е разликата между Шопската и Гръцката салата?" - "Едно и също е... Само различно нарязано." Оказва се, че прекосявайки дължината на ресторанта успява да "занесе" до жена си (която играе роля и на готвачка) само половината от исканията ни, но тъй като тя явно си знае стоката, идва да ни вземе поръчката отново.
Всички тези неуредици обаче си заслужават на фона на гледката, която се открива на следващия ден, когато отваряме очи по светло.
Прекрасно място, ако обичаш природата и тишината.
Следва разходка из Старозагорските Бани,
Езерото
и кратък поход до Богородична стъпка.
Заслужаваше си! Благодаря на близките ми, че ми се вързаха!
