На Европейско първенство в Унгария. Част 1

 „Портфейлът ми го няма!“

Тийнейджърът Б. притеснен изкормва цялата си раница пред касата, а аз плащам вместо него и го успокоявам, че вероятно го е забравил вкъщи. „Не – отговаря ми той – в него е личната ми карта, нали преди малко я вадих за чекиране на полета.“

!!!

Проблемът рязко придобива нови измерения.

ЛИЧНАТА КАРТА!!!

Мозъкът ми бързо обхожда всички възможни варианти – портфейлът е изгубен, откраднат, пътуването пропада, спешно се вади нова лична карта в някое софийско МВР с експесна поръчка. (Дали е възможно изобщо?) В същото време съм изпълнена с учудващо и за мен самата спокойствие и увереност, че ще изскочи от някъде. Тревогите ми по-скоро са в посока не дали, а кога ще се намери, защото ако се проточи търсенето може да възникне конфликт с шофьора на автобуса и останалите пътници. Спрели сме за 15 минутна почивка и минутите вече изтичат.

*  *  *

Как изобщо се стигна до този автобус и закъде сме се запътили? Следва малко предистория:

Датата е 20 декември 2023 година, а ние тъкмо сме се върнали от ресторант по случай 20 години от сватбата ни. Милен между другото подхвърля „Искаш ли през април да отидем до Унгария на Европейското, да гледаме Денито, че вече все по-рядко ще имаме възможност да сме с нея.“ На всичко отгоре допълва, че вече бил проверил какви самолетни линии има и макар в Дебрецен да има летище, няма полети от София, така че ще трябва да отидем с колата.

Бум-бум-бум-цссссс!!! - това се казва подарък за годишнината!

Говоря за същия онзи Милен, който преди няма и два месеца, след Армения, ми заяви - „Беше много хубаво, но повече никъде няма да мръдна от България!“ Същият той, дори бил проверил полетите!!! С кола не ми се пътува, той също не обича, така че в рамките на половин час откривам, че от София може и да няма полети до Дебрецен, но Wizz тъкмо са открили линия  Бургас - Дебрецен, а на нас от Бургас ни е дори по-удобно и цените са нереално ниски. Лошото е, че полетите са само в понеделник и или трябва да оставим Дребосъчето само с Баба за цяла седмица, или да намерим друг вариант за отиване. За връщане понеделникът е перфектен! След още няколко минутки ПланЪТ е окончателно изготвен:

ПЛАН-ът:

1.       В сряда си хващаме автобус за София и следобед летим от София за Будапеща.

2.        Настаняваме се за една нощувка, правим разходка по нощна Будапеща и вечеряме в някой традиционен ресторант.

3.       В четвъртък разглеждаме колкото се може повече от Будапеща до към 13-14 часа и

4.       хващаме влак за Дебрецен.

5.       Пристигаме след около 3 чАса и се настаняваме в Дебрецен.

6.       Петък, събота и неделя е състезанието. Милен категорично е в залата през повечето време, но аз излизам от време на време, когато Дени няма срещи и

7.       успявам да разгледам и Дебрецен.

8.       В понеделник летим за Бургас, от където ни прибира един приятел на Милен.

Планът е готов, но решаваме малко да изчакаме докато и други родители от отбора решат как да се придвижват, тъй като може да се комбинираме с някого.

Все пак към края на януари дебреценските квартири започват драстично да намаляват в Booking и никой от другите родители не проявява интерес към нашия план, така че преценяваме, че е крайно време да финализираме резервациите. Междувременно конфликтът между Rayanair и множество посредници е довел до сваляне и на цените на превозвача, така че успяваме да вземем билети от София до Будапеща за по 50 лева с Ryanair и от Дебрецен до Бургас за по 25 лева на човек с Wizzair. Общо 150 лева в двете посоки, за двамата. Резервирам квартира близо до залата и влизаме във февруари с вече напълно уредено пътуване. Остават само нощувката в Будапеща и влакът между двата града. Там изборът е толкова голям, че не се притеснявам.

Десет дни по-късно, докато подготвям рождения ден на Маринка (А дали не беше по време на самото парти дори?), получавам писмо от WIZZ, че ако искам ще ми върнат 100% от заплатената сума в пари или 120% в кредити в акаунта ми, но полетът няма да се състои. Дори не успявам да се шашна, само си казвам, че трябва да проверя кога е следващия полет и да видя дали ще ни бъде удобен той. Когато най-сетне идва ред да преправя ПланЪТ реалността никак не ми харесва - оказва се, че WIZZ не просто отменят моя полет, а ще пуснат линията чак през юни, т.е. цели два месеца след нашата резервация.

Казвам си „ще му мисля“ и продължавам с ежедневието. Резервирала съм квартира без предплащане, която може да се откаже до последния момент, така че ако се наложи да се откажем, да изгубим само билетите на Rayanair. Нещо с квартирата леко ме гложи, защото ден след резервацията, домакинът се опита да ме заговори във Viber. Отговорих му в Booking, но той предложи да продължим във Viber, тъй като там било по-удобно. Имам един доста неприятен урок с некоректен наемодател в Пловдив, с когото се подлъгах да говоря във Viber, затова настоях комуникацията ни да е само през Booking. (За незапознатите – в Booking се пази история на разговора и ако домакинът се окаже некоректен, можеш да подадеш жалба срещу него. Ако обаче си комуникирал по други канали с него, не можеш да докажеш нищо.) След още около седмица получавам ново писмо, този път в Booking, с което домакинът ме уведомява, че виждаш ли поради спешен ремонт не може да ме приеме, затова трябва АЗ да отменя резервацията. Пиша му, че при тези условия ТОЙ трябва да отмени резервацията. Опитва се да пробута идеята, че това е невъзможно, но след като го игнорирам, набързо я отмея той. Вече и квартира нямаме. Минават още няколко дни и Ryanair също ми изпращат "честитка" за промяна на полета. Казвам си - добре, явно няма да се ходи, но гадовете не предлагат да ми върнат парите, а или да потвърдя че съм съгласна със новия, по-късен час, или да се преместя на предишния или следващия полет.

Ето че в средата на февруари се оказавме само с два билета София – Будапеща за 10-ти април. При това за смолет, който каца в 20:30 часа. А всичко бе така добре подредено! Междувременно и Милен „изтрезнява“ и заявява, че щом няма удобни полети, той категорично отказва да ходи, аз ако искам, да заминавам. Разпитвам този, онзи как ще пътуват, къде ще отсядат и деликатно подпитвам дали имат едно свободно място, но като цяло хората вече са се организирали и няма място за мен. Към средата на март в клуба се повдига въпроса за организиране на автобус. Викам си - ще се запиша, ще платя цялата сума, а в едната посока може все пак да отида със самолет и да видя Будапеща. Да обаче се записваме само двама човека. Аз и М. Около седмица очакваме и други хора да проявят интерес, но колкото повече време минава, толкова по-ясно става, че няма желаещи.

Цялата тази суматоха отново подхранва жаждата ми за пътуване, затова решавам да не се предавам. Може да се върна пак със самолет от Будапеща. Полетите са в понеделник, в 6 сутринта и във вторник по някое време през деня. Ако взема билет за понеделник, трябва да тръгна от Дебрецен за Будапеща най-късно в неделя по обяд, което значи да изтърва голяма част от срещите на Дени в неделя. За какво изобщо съм била път тогава? Ако оставя за вторник... трябва да отсъствам от работа още един ден, а и цените на билетите вече са се надули доста.

Мислѝ разчупено! 

Мислѝ разчупено!

Започвам да мисля разчупено. Започвам да проверявам какво каца и излита в момента в Дебрецен и дали мога с нещо да си направя комбинация.

Мислѝ разчупено!

И тогава излиза Ларнака. Оказва се, че в понеделник, рано сутринта има полет Дебрецен - Ларнака, а в 4 следобед Ларнака - София. Сумарно двата билета правят 150 лева. Е, в началото това бе общата цена за двама ни за отиване и връщане, но към настоящия момент всички опции за прибиране са поне двойни. А и летището на Ларнака е на под 10 километра от града, така че от тия 6 чАса, все ще мога да отделя 2-3 за кратка разходка. Звучи изкушаващо!

Предлагам плана си на М. и двамата със сина ѝ Б. се присъединяват към мен.

Спешно намираме нова квартира в Дебрецен. По-далечна и по-скъпа от предишната, при това има една спалня, а аз ще трябва да нощувам на разтегателния диван в общото помещение, но е от малкото останали свободни квартири, от които може да се стигне пеша до залата. Близо е и до жп гарата, а от Будашеща ще пристигнем с влак. Спирката на автобуса, с който в последното утро ще стигнем до дебреценското летище също е на няколко минути пеш - съвършена комбинация.

Няколко дни по-късно правя резервация и за нощувката в Будапеща. За там намирам квартира с две самостоятелни спални, на 2-3 минути от жп гарата и на пешеходно разстояние от Парламента и множество забележителности. Има над 200 отзива и всички са положителни, в много от тях се споменава, че домакинът е позволил да се остави багажа в квартирата за няколко часа дори след напускането ѝ. Чак ме е яд, че не е в Дебрецен!

Всичко е уредено. Не съм купила единствено билетите за влака Будапеща - Дебрецен, но след като уточнявам, че могат да се закупят и в последния момент, решавам да си оставим възможност да бъдем гъвкави - ако времето е неподходящо за разходки, ще хванем влак веднага щом освободим квартирата в 10, но ако е подходящо, можем да си позволим да тръгнем по някое време следобед.

Вечерта преди тръгване правя най-уникалното събиране на багаж в личната си класация. Отнема ми повече време от обикновено, но така добре успявам да го оптимизирам, че нося абсолютно всичко необходимо - достатъчно дрехи и обувки за студено, топло, сухо и мокро време, бельо, пижама, цялата необходима козметика, две кърпи за баня, джапанки и домашни чехли, дори малък набор лекарства и обезболяващ гел за травмираното ми коляно. И всичко това в раница с размерите на "малък, ръчен багаж" - 20/30/40 сантиметра. Като на всичко отгоре оставям малко свободно място, за мога да прибера дамската си чанта (раница) при преминаване на летището. Цената на допълнителна чанта на полетите на Wizz бе необосновано висока, а като имаме предвид, че на връщане ще се удвои заради забежката до Ларнака решавам, че трябва да се вместя в малката раница. И успявам!

*   *  *

С други думи, постарала съм се да предвидя варианти за реакция във всички случаи, дори и за непредвидените ситуации, но казусът "изгубена лична карта по средата на пътя към София", ме хваща неподготвена.

 След неколкократно преравяне на седалката и преглеждане на целия път до тоалетната и обратно, портфейлът кротко се материализира под дреха на самата седалка. ТОЧНО в момента, когато всички пътници са се качили и шофьорът също заема мястото си. Добър тайминг и голям късмет, защото следващия път, в който Б. би потърсил портфейла си бе на самото летище, а там липсата му щеше да боли много повече.

Макар и с доза адреналин, първото изпитание е преодоляно. 

Дотук добре! (Казал падащият от стотния етаж, преминавайки покрай петдесетия.)

За мен това ще бъде една от малкото непредвидени ситуации по време на цялото пътуване, от което ще запазя само положителни емоции. Усещането ми е, че М. и Б. не останаха така възторжени. И обяснимо, тъй като М. още в автобуса към София усети, че се разболява и през цялото време не бе съвсем в кондиция.

Имам една много любима картинка, която добре описва ситуацията:

         Тук, в моя блог, ще разкажа за кръглото и абсолютно съвършено отражение на историята, така както аз го почувствах и видях от моята плоскост.

Армения. Ден пети, последен.

 Събуждам се в 6:30 с мисълта, че това е последния ми шанс да снимам Арарат. Според ограничената ми статистика от предишните два дни, Арарат сутрин се вижда добре, а към обяд потъва в мараня. Ако толкова искам да го снимам, мога да си надигна д-то и да се кача на Каскадата за изгрева. 

Първото разочарование идва още с прекрачване на портата. Поглеждам вдясно, където при ясно време се вижда върха. Времето е ясно, но Арарат е обвит в мъгла. След кратко колебание решавам, че така и така съм станала, ще се кача на Каскадата, пък може да се изясни.

И така, неделя сутрин е, малко преди 7:30, а аз се разхождам по безлюдните улици на Ереван. Градът още спи. Първият работещ търговски обект който виждам е... сергия за цветя. 

В неделя. В 7:30 сутринта! 

Може на някого спешно да му затрябват цветя в неделя сутрин. Продължавам нататък. По тротоара вървим само аз и някакъв мъж на 20 метра пред мен. Когато стига до една сграда с голямо каменно стълбище, мъжът се изкачва, отваря тежката врата и потъва вътре. Заглеждам се каква е тази сграда. Начално училище. 

Неделя. 

В 7:30. 

Третият човек, когото срещам на същия празен тротоар е жена, малко над средната възраст, която вдига ролетна щора и отключва... салон за красота. Доста странни срещи, но е напълно възможно всички те да си имат прозаични обяснения.

Достигайки Каскадата и хората стават една идея повече, но пак са малко. Мога да си позволя да направя почти безлюдни снимки.

Най-многолюдно представени са кучкарите и охранителите. В Армения има много, ама много охрана. Примерно тук на Каскадата, на всяка междинна площадка има външни и вътрешни охранители. Едните следят за реда вън, другите са седнали на едно столче между ескалаторите и наблюдават преминаващите хора. И само 20 метра по-горе, има друг охранител, на друго столче. И това са само цивилните охранители. Тази сутрин, на една от площадките има и 5-6 униформени полицаи. На най-горната площадка един възрастен мъж изпразва кошчетата. В този ранен, неделен час служителите май са повече от посетителите.

Успявам да хвана изгрева, но Арарат е все така обвит в призрачна мъгла. С издигане на слънцето сякаш видимостта мъничко се подобрява, но точно на върха му трайно се е настанил един продълговат облак и не мърда от там.

Впоследствие ще прочета, че "Мъглата, която е част от характерния пейзаж на Арарат, се появява от изпускането на горещи газове от планината. Мъглата започва на малки участъци, като постепенно обхваща широките части на планината." А някъде другаде ще прочета, че в 300 дни от годината Арарат е обвит в мъгла, но после така и няма да мога да намеря прочетеното и в главата ми ще свети една въпросителна - дали наистина точно това съм прочела? И все пак, ако наистина в 300 дни от годината Арарат е обвит в мъгла, то ние сме били големи късметлии в две от утрините да го видим ясно.

И като съм отворила дума за Арарат да разкажа повече за него. Арарат е символ на Армения. Даже името си ѝ е дал. Бил е част от Армения допреди малко повече от 100 години, когато по силата на Александрополския мирен договор преминава в пределите на Турция. В някакъв руски форум прочетох, че Ленин буквално го е подарил на Кемал Ататюрк. Изборът бил между Батуми и Арарат, но Батуми се оказал по-ценен за Съветския съюз, заради излаза си на Черно море. Колко е вярно, не знам, тъй като по това време Съветски съюз още не е съществувал, но вече е имало наченки на образуването му, така че може и да има доза истина в това твърдение. Иначе е факт, че в края на 1920 година Арарат става турски и турците го наричат Ататюрк. Даже съм чела, че не е добра идея пред тях да споменаваш името Арарат.

Наистина ми е жал за арменците. Толкова близък и скъп, а толкова далечен е Арарат за тях. Те го гледат и благославят, той ги гледа и бди над тях, но не могат да се достигнат. Като някаква трагична любовна история. Арарат дори е част от герба им. Пак из форумите четох, че Турция отправила протестна нота, задето Арарат е част от герба на Армения, въпреки, че не е на нейна територия. Арменците от своя страна повдигнали въпроса, че луната е част от турския герб, но също не е турска територия.

Мммм. да. Отплеснах се. Стана малко "Приказки под шипковия храст"*. И като съм заразказвала приказки, да кажа и за азбуката. Те и с нея много си се гордеят. Сувенирите им включват основно азбука, нар, Арарат и коняк. С много взиране успях да направя разлика между някои букви, но не и в текст. Там всичко ми се слива. А защо отворих дума за азбуката? Докато се подготвях изгледах и доста видеа за Армения и Ереван. Едно от тях беше на двойка руснаци, като мъжът беше с арменски произход. С голяма любов и много знания разказваше за Армения, за природата й, забележителностите, храната, хората, историята и на частта с азбуката се оказа, че била донесена от космоса. Защото ако се изпишат имената на известните метали по времето, когато е създадена азбуката (5 век) и с помощта на нумерология се сумират буквите до получаване на едно число, то неминуемо резултатът бил атомния номер на съответния елемент**.

А какво правех преди да се впусна в разказване на приказки? Посрещах изгрева и отвисоко наблюдавах и снимах Ереван.

Прибирането не искам да е по някой от познатите маршрути затова поемам на запад. Идеята е да стигна до някоя метростанция и да се прибера с метрото. Тръгвам напосоки като от време на време поглеждам картата, за да не се забия в съвсем неизвестна посока. След около час разходка достигам едната крайна спирка на метрото. По пътя съм разглеждала блоковете им, детските градини, улиците, пазарите... Документирала съм факта, че плодовете и зеленчуците присъстват дори в играчките на децата.

Накрая, току пред входа на метрото съм се забляла в една сладкарница с торти със сушени цветя или полуготови торти, за които само си поръчваш украсата и за нула време са ти готови:

Към 10 съм в квартирата. Вече съм навъртяла 10 000 крачки, а си бях казала, че днес ще я карам по-спокойно, без бързане и натоварване.

Още не сме намерили къде да оставим багажа за целия ден, но дори да не намерим, не е толкова фатално - и без това сме решили, че повечето време ще прекараме по пейките.

В 11 се изнасяме. Молим бащата на хазяинът да разпечатаме бордните карти (Не е точно бордна карта, но е лист, който непременно трябва да се разпечата и срещу който на летището ще ти издадат бордна карта. На летище "Звартноц" не приемат електронни бордни карти.) Човекът услужливо се съгласява и сам предлага да оставим багажа в офиса. Благодарна съм. Не очаквах подобен жест, особено след като вчера не се спазарихме за късното освобождаване.

Търсим на картата идеи къде да прекараме възможно най-мързеливо днешния ден. Точно на изхода на една от метростанциите, които все още не сме посетили, има парк. Оказва се с романтичното име - "Парк на влюбените". Не е изненада, че и тук има табладжии.

Следват английския парк, където попадаме на кучешки фестивал и Планетариума,

за да акостираме отново в любимия ни парк "Варданян".

Ереван трябва да се почувства!

В повечето пътеписи, които прочетох се казваше, че за Ереван един ден е достатъчен - има кратък списък със забележителности, повечето от които на пешеходно разстояние едни от други. Може и така да е. Ние обаче му отделихме почти 5 дни и мисля, че точно затова ни хареса. Защото си позволихме да му се наслаждаваме, а не просто да го разглеждаме.

Ереван е вкусен, приветлив, чист, добронамерен и спокоен, въпреки тълпите от хора и задръстванията. Ереван е пълен с паркове, фонтани, чешмички, статуи, цивилни и униформени охранители, търговци на плодове, зеленчуци, треви и подправки, както и търговци на всичко туристическо - екскурзии, транспорт, сувенири, храна. Ереван е пълен с руснаци. Много руснаци. Или поне такива, на които руският език им е майчин.

И защото му отделихме време, накрая за финал, точно когато се отправяме към квартирата за багажа, в парка до Вернисажа един човек започва да настройва бутилките си. Скоро ставаме свидетели на:

Във форум "Магеланци" бях попаднала на един много емоционален изблик по темата Армения, който споделям на 100%: "И да, Армения е разкошна държава! Обожавам я, хора! За всичко останало има Дубай." :) 

Албум със снимките ни от Армения.

И малко видеоклипове.

Послеслов:

Наскоро прочетох, че всяко пътуване можеш да го изживееш по три пъти - веднъж, докато се подготвяш за него, втори път, по време на самото пътуване и трети път - докато го разказваш. Аз си доставих удоволствието да преживея и трите, надявам се, че съм успяла да предам емоцията.

_____________________________________________________

* Обяснение за поколенията различни от моето - в нашето детство имаше анимационно филмче  за Ушко и Зъбчо със звучното заглавие "Приказки под шипковия храст.".

** Опитах с два други елемента - сребро и олово. Убих над половин час в търсене и сравняване на букви, но резултатът е много далеч от атомните им числа.

Армения. Ден четвърти.

 "Ето, Данче*, цената е 5 хиляди." - казва на чист български едното момиче, докато компанията превзема автобуса. Нищо, че са трима, шумни са като за десетима и буквално изпълват малкото жълто автобусче, в което чакаме, за да потеглим в посока Гарни. Въпреки това, мисля, че никому не пречат, дори напротив - по-скоро зареждат с настроението си. Влизайки в автобуса, спътничката ни вижда единствено табелката със задраскана цигара до шофьора, на която пише 50 000 (250 лева). Без да обръща внимание на цигарата или да се замисли, че този автобус спира и на други места, моментално решава, че това е цената на билета до Гарни, за където пътуват и те. Казва 5 хиляди, но всъщност има предвид 500 (Кой ти ги брои нулите!). И тук идва най-забавното - познава! Вижда 50 хиляди, казва 5 хиляди, а има предвид 500 - натрупва серия от грешки и накрая стига до верния резултат. 

На противоположния полюс аз, в цялото си старание да съм добър организатор на нашата скромна група от двама човека, 5 минути преди това, съм влязла в автобуса, огледала съм подробно всички табели. Снимала съм червената, в която само на арменски са описани цените, качила съм снимката в google translate, превела съм си я и съм си запазила копие на резултата. И накрая какво - достигам до същия извод - цената до Гарни е 500 драм. (2,50лева за 20 километра). 

Преводът е странен, към абсурден, но Гарни се разчита.
За останалите населени места мога само да гадая.

Сядат до нас и разменяме няколко думи. Те са изненадани, че виждат българи, а аз казвам, че сме пътували в един самолет. Всъщност точно дамата с "петте хиляди" се бори с банкомата на летището преди нас. Накрая нито тя, нито впоследствие ние, успяхме да изтеглим пари от там, но я запомних. Вчера са ходили до Севан. Питам ги как е и отговарят "Аааа, хубаво е.", но това "ааа" в началото, ме кара да мисля, че е "хубавко", а не "Уау!" Може би си търся оправдание или успокоение за това, че Гарни, най-вероятно, ще се остане единственото посетено от нас място извън Ереван.

С потеглянето на автобуса и двамата с Милен настройваме картите на телефоните. За всеки случай единият е отворил Яндекс мапс, а другия Гугъл мапс и на двете карти задаваме като крайна точка Гарни, за да не го пропуснем. В Армения няма и да разбереш, че тук има спирка, ако някой изрично не заяви желанието си за слизане. В този момент чувам спътниците ни да се чудят: "Добре, а как ще разберем къде да слезем?" и пак се развеселявам от контраста в подхода. Казвам, че сме си настроили картите и ще слезем заедно.

Автобусът е раздрънкан, пътят неравен и със завои, но за сметка на това - живописен. Пътуваме около 40 минути, в поне половината от които се вижда Арарат. Въздухът е чист, Арарат - облян от слънце, но опитите ми да му направя снимка в движение са обречени на неуспех. На няколко пъти спираме в нищото или почти "нищото", от където се откриват чудни гледки и ако бях сама, можеше спонтанно да сляза за кратко прекъсване до следващия автобус, но нали сме тръгнали за Гарни.

В 10:30 пристигаме. На кръстовището, където ни оставя автобуса има няколко табели. Една сочи към храма, друга към Каменната симфония. Ние сме убедени, че Симфонията ни е по-важна, затова потегляме нататък, а спътниците ни и двама японци се отправят към храма.

Оказва се, че нашата табела показва автомобилния път към Каменната симфония. Той е по-обиколен, но доста приятен. Аз нали съм наплашена от вчерашното четене, че било много стръмно, все очаквам да я видя тази стръмнотия. А то едно лежерно спускане по асфалтов път, но преди да започне спускането, още докато сме в селото, снимам следната картинка:

Селските клуб по карате и станция за електромобили.

Какво се оказва - че Гарни може да е село, но си има карате клуб и станция за зареждане на електромобили. Пък после разправяйте, че Армения била изостанала. Извън кадър, но на същото място е поредната чешмичка. Толкова е готино това с безбройните чешми за питейна вода в Армения. Създава усещане за изобилие и благодат. Нищо и никаква вода, но всъщност безценна.

След 10-15 минути лежерна разходка достигаме входа на Каменната симфония. Името й идва от това, че дългите колони, от които е изградена създават усещане за огромен музикален орган.  Навсякъде бях чела, че не се плаща вход, но съдейки по будката и билетчетата, които ни издават, таксата си е съвсем легална. Цената е 200 драм (1 лев).

Ждрелото е прорязано от река, от двете страни на която се издигат дълги, успоредни, шестоъгълни колони. Туристите са малко и това прави мястото още по-очарователно.

Как се е случила цялата тази чудесия?

Не знам.

Проучванията ми показват, че със сигурност тези колони са базалтови и с вулканичен произход. Образувани са при охлаждането на лава с температура 840-890 градуса по Целзий. Срещат се рядко, но има подобни на още няколко места по света. Както вече казах, едно от тях е каньонът Студлагил в Исландия, друго е Пътят на Великаните в Ирландия и трето е Дяволската кула в Североизточен Уайоминг, САЩ. И сега тук идва разминаването. В информацията за Студлагил пише, че: 

Геолозите вече знаят, че тези шестоъгълни колони се образуват в процес, наречен колонно съединяване. Когато базалтовата лава тече и се охлажда бавно с течение на времето, тя се свива по обем и се разпада на симетрични шарки. Тези форми, предимно шестоъгълници, се струпват заедно, за да образуват стройни колони.

А според информацията за Дяволската кула:

Базалтовата лава се охлажда много бързо в сравнение с другите видове разтопени скали. Докато го прави, тя се свива и може да се оформи във високи колони. Най-често срещани са тези със 6 страни, но по принцип е възможно колоните да имат от 5 до 8 страни. 

Едно е сигурно - базалтът явно се охлажда с различно темпо от останалите съставки на лавата и благодарение на това ние имаме шанса да се любуваме на Каменната симфония.

Достъпът на автомобили е забранен, но все пак, за да не се скършат горките туристи от преминаването на 4-500 метровото разстояние, едно влакче снове напред-назад.

Навсякъде има табели да не се застава под скалите, поради опасност от падащи камъни, а на едно място дори има табела, че е забранено катеренето. Явно, някому все пак е хрумнало да се катери по тях, въпреки, че видимо са чупливи. Луди всякакви!

Достигаме долния край на 500 метровия участък на Симфонията. Езическият храм се вижда ей там в далечината и смятаме да се качим от тук, но преходът не изглежда да е чак пък толкова страшен, колкото се жалваха писачите из интернет. Аз съм се настроила за изкачване поне на Карандила, а се оказва, че е по-леко дори от Халката. Такъв преход го тръгвам с Маринка без да се замисля, Може с повечко почивки да е, но няма да й се опре.

 В общи линии след последната будка на охранител, тръгваме по чакълест път нагоре и държим все вдясно. Бих казала, че по-голяма част от пътя става дори за автомобил. Чак ме хваща яд, че им се вързах на тези "кашкавал туристи" дето се оплакват колко било стръмно. За около половин час мотня, с множество почивки за снимки, сме горе. По-стръмни са само последните стотина метра.

Изкачваме се до платото, влизайки в района на храма не през официалния вход, а някъде отстрани и се оказва че така сме избегнали 6те лева такса. Навалицата тук е потресающа. Хора сноват напред - назад, всички искат да се снимат поседнали на стълбите, изправени, с чупка в кръста, с чупка в китката изобщо с всякакви чупки. Пристигайки от спокойствието и величието на природата, това ми действа доста дразнещо. Допълнително лошо впечатление ми прави, че виждам две пресъхнали чешми. Не мога да се отърся от съмнението, че нарочно са спрени - никъде другаде в Армения не видях пресъхнала чешма. 

Чудя се как да се извъртя, така че да снимам успея да направя снимки без или почти без наличието хора.

Храмът Гарни е езически храм, построен в чест на слънчевия бог Мхер. След приемането на Християнството в Армения през 301 година (първата страна в света приела Християнството за официална религия), единствено той остава неразрушен, но през 1679 земетресение го срива почти до основи. Възстановен е през 19ти век и допълнително реконструиран през 70те години на 20ти. Води се, че е единственият напълно запазен езически храм в Съветския съюз, ако "възстановен през 19ти и реконструиран през 20ти" може да мине за "напълно запазен".

Не знам дали при други обстоятелства (примерно ден различен от събота и по-малко народ) бих се впечатлила от евентуалното му величие, но сега му отделяме не повече от 10 минути. През сергии и строежи се отправяме обратно към автобусната спирка. По принцип посещението на Гарни се съчетава с посещение на близкия манастир Гегхард, но 50 процента от нашата група са категорично против и настояват максимално бързо да се прибираме в Ереван.

Съгласявам се, имам ли избор. Единственото, за което успявам да се преборя е да слезем от автобуса на средата на пътя, от където бях забелязала че има чудна гледка към Арарат. 

'Начи легнал ми е на сърцето този Арарат! На няколко пъти успях да го мерна в истинския му блясък, но все не мога да го снимам. Сутринта, на идване, се виждаше прекрасно (само дето стъклата бяха мътни и автобусът друсаше, та за снимки не ставаше), а на едно място забелязах ресторант, от който ще мога да закова перфектния кадър. Ще слезем там, хем ще обядваме.

Речено - сторено. Този път не мога да задам точка за слизане на картата, защото нямам идея къде е. Помня само, че имаше добра видимост и ресторант с някакви бунгалца наоколо. Дебнем 15-20 минути и накрая познаваме мястото. С един скок сме до шофьора и му казваме да спре тук. Знам, че има спирка, защото на идване една жена слезе на това място. Шофьорът ни поглежда доста учудено, но спира.

Оглеждаме се и се оказва, че съвсем не съм първата, на която й е хрумнало, че на това място се открива чудна гледка. Мястото се казва Араратска арка или Арка на Чаренц и паметникът във формата на арка е построен на това тук, точно заради откриващата се гледка. 

Иде ми да се разрева от яд - Арарат е обвит в мараня и едва се забелязва. На снимката почти не се вижда.

Ето така би изглеждала мечтаната от мен снимка:

Снимка свалена от интернет. Вярно, че малко е барната, но сутринта това го видяхме на живо.

вместо това получавам:

Тук, ако добре увеличиш снимката и се вгледаш хубавко, има шанс да откриеш Арарат закътан между облаците.

Гледката все пак си заслужава и бих й се възхитила, ако не знаех какво изтървам:

И тук с повечко увеличение може да бъде забелязан Арарат.

Ресторантът се оказва не-голяма стая, която се запълва с грузинска компания точно пред нас. Решаваме, че ще хапнем в Ереван и се насочваме към автобусната спирка. Чакаме десетина минути и след още 10-15 вече сме в квартал Нор-Норк. Реално пътят е не повече от 10 километра, но в по-голямата си част пресича ереванските квартали и трафикът е бррр... Накрая, за да паркира на стоянката, автобусът успешно преминава през един уличен пазар изобилстващ от коли, хора и стока и точно, когато си мисля, че сме на финала се оказва, че трябва да се провре между два паркирали автомобила, които са оставили проход по-малък от ширината на един автобус. Все пак шофьорът не се отказва и в първия момент дори допускам, че това е вид наказателна акция. Надничам през прозореца в очакване да видя как ще падне огледалото на мерцедеса отляво, но нищо не се случва. Автобусът се промушва (убедена съм, че е с помощта на магия) и паркира на стоянката, сякаш нищо не е било. На слизане единственото, което мисля е "Малеее, а аз предлагах да си наемем кола и да обикаляме!"

Вече сме големи фенове на Яндекс такси, така че директно поръчваме едно към квартирата. Това е третото такси, все за този участък и цената всеки път е различна. Така или иначе все е ниска и предварително я знаеш.

Милен разбира се избира да си остане в квартирата, а аз едва издържам 20тина минути да ми се позареди телефона и се изстрелвам навън.

Решавам да се спусна по нашата уличка. Както вече разказах, квартирата е в тиха уличка, на метри от основен за Ереван булевард. Тук времето тече по различен начин и хората излъчват спокойствие. В по-голямата си част къщите не са лъскави, но прането е простряно навън а много от вратите дори са отворени. Почти съм сигурна, че всички останали са отключени. На два-три пъти се опитвам да я разгледам през последните дни, но все ми се струва, че е задънена и ми е неудобно да се навирам в дворовете на хората. Сега обаче видях на картата, че има изход, така че решавам да се потопя в спокойствието на това вълшебно място. Малкото хора, които срещам ме поглеждат с доза учудване какво правя тук, но не и с враждебност. И в този момент, преминавам покрай отворената врата на една къща. До вратата, на столче стои възрастна жена, а някъде от вътре се чува гласа на друга, която пее протяжна арменска песен. Размазвам се. На следващия ден ще кажа на хазяина ни, че не съм впечатлена от храма Гарни, но съм се влюбила в тяхната уличка и ще видя неразбирането в очите му. За миг ме обзема желание да се присъединя към компанията им, но осъзнавам, че е неуместно. Подминавам и спирам за няколко минути зад ъгъла. Просто да послушам.

Продължавам и след няколко завоя и някакви складове, 

изведнъж излизам на друг булевард. Вървя безцелно, в очакване да открия още нещо хубаво и точно тогава то се случва. 

Залепен за огромно кръстовище откривам оазис на красота и спокойствие. Това се превръща в любимото ми място в Ереван - парка "Варданян", построен по случай 2800-та годишнина от създаването на град Ереван. (2800!) Вълшебно място, за което нито един гид не беше споменал. Редувам ентусиазирано снимане със спокойно изтягане по пейките и наслаждаване на гледката.

Почти губя представа за времето, но в един момент се сещам, че трябва да тръгна. С Милен имаме уговорка да се срещнем на Каскадата по залез слънце. Вчера нали го пропуснах, днес трябва да стигна навреме. Нарочно тръгвам по обиколни пътища, за да прекося нови места и попадам на ресторант "Кавказкая пленница".

Когато пристигам до Каскадата, долните площадки вече са в сянка, но на горните, слънцето все още грее. Звъня на Милен, той казва, че ще се забави и се разбираме да го чакам направо горе.

Арарат отново е обвит в мараня, 

но дай ми на мен изгреви и залези и не ме търси, така че съм щастлива.

Изкачвам се до най-горната наблюдателна площадка. Там, където е паметникът по случай 50 годишнината от съветската власт. От тук гледката е още по-впечатляваща, само да не беше грозната язва в подножието й. И хората (не само държавите) сме така - понякога така свикваме с някоя неуредица в дома си, че не си даваме сметка колко лошо впечатление правя тя отстрани.

Поне половината от туристите наоколо са по-млади от тази дупка.

Ереван, слънце, луна, Арарат и една поне 35 годишна яма.

По пътя обратно спирам за един разкошен кадър и усещам, как виждайки ме, няколко човека зад мен също вадят телефоните.

Тъй като Милен явно не чува, че му звъня, му изпращам съобщение, че батерията ми свършва и ако не му отговоря, да ме чака в основата на Каскадата. 

Намираме се и предлагам да го заведа до парк "Варданян". Разхождаме се по шумните и претъпкани еревански булеварди и след около половин час вече сме в Рая. По тъмно фонтаните са още по-впечатляващи! Като си помисля, че снощи половин час мръзнахме до фонтана на площада на Републиката, в очакване на шоуто, а на двеста метра от нас се е разигравал ето този спектакъл. Тъжното е, че утре по това време трябва да сме на летището и ни остава само тази вечер да му се любуваме, а батерията ми няма достатъчно заряд за всичките клипове, които ми се иска да направя. Запечатвам красотата само в съзнанието си и на няколко буквално "откраднати" кадъра.

По пътя към квартирата минаваме покрай студио за красота "Маринка".

Вече "вкъщи" крачкомерът ми показва

крачки.

Голям ден беше днес!  Това ще остане любимият ден ми от престоя ни в Армения.

Утре полетът ни е чак в 11 вечерта и сме решили да не нощуваме в София, т.е. след това ще имаме още три чАса шофиране. Ще трябва да прекараме деня кротичко и без много вървене. 

Освобождаването на квартирата е до 12 ч. Докато размишлявам какво да правим с багажа, ми хрумва, че можем да доплатим за "късно освобождаване", да се разходим, после да се приберем, да се изтегнем за малко и отпочинали да тръгнем за летището. 

Милен изпраща запитване към домакина ни през WatsUp и той ни връща цена като за цяла нощувка. Да си призная, не очаквах да е повече от 50%. Е хайде моля ти се, за единия багаж и половин час почивка, да платим 75 лева, множко ми се вижда. Отказваме, хазяинът започва да се пазари, но не пада под 60 лева. 

Нищо, все ще намерим някакво решение.

_____________________________________________________________________

* Не помня какво беше името. "Данче" е случайно избрано.