Една бърза Южна Италия, за зарибявка. Четвърта част - няколко часа в Бари.

Бари.

Продължение от Една бърза Южна Италия, за зарибявка. Част трета - Остуни. в края на която тъкмо се бяхме качили на влака за Бари и сърцата и душите ни все още бяха опиянени от бялата красота на Остуни.

Ако чуя някой да казва: "То там няма какво да се гледа!" задължително се втурвам вербално или мислено да защитавам мястото. Смятам, че отивайки "на гости" на съответната дестинация, човек трябва да е с отворени очи, уши и душа и не наготово да чака да види предъвкани забележителности, а да се опита да усети духа на мястото и местните и, че навсякъде има какво да се види. Точно за Бари нееднократно попадах на подобни оценки. Обаче имаше и един пътепис озаглавен "А Бари се оказа страхотен!", в който авторът разказваше как през деня са обикаляли из Пулия с обществен транспорт, а привечер са ходели в Бари на плажа кръстен "Pane e Pomodoro", в превод "Домат и хляб". Звучеше толкова романтично, че в мен се зароди идеята да си наемем квартира само в Бари и да не се налага да разнасяме багажите на гръб. М. беше този, който се възпротиви и грам не съжалявам, че се отказахме от тази идея. И нощна Матера ми хареса много, и нощно Остуни, а утрото я Белия град бе неповторимо! Така че на Бари му оставихме 3-4 часа, в които трябваше да открием красотата му.

Ранен следобед е и тъкмо сме слезли от влака на жп гарата в Бари. Старият град е на няколко стотин метра, след като се премине през една търговска улица. Аз съм хапнала от нещата, които бях купила от автентичната пекарна в Остуни, но Групата е гладна, затова се поддаваме на изкушението, когато насреща ни се изпречва тази реклама, без да му мислим, че сме в Южна Италия, легендарна с вкусната си храна. и без да си дадем сметка, че да си само за три дни Тук и да обядваш в азиатски ресторант, граничи с престъпление. Мъжете си поръчват японски супи мисо, А. избира някакъв пелмено-подобен специалитет, а аз решавам, че щом не съм толкова гладна, мога да опитам легендарните "стогодишни яйца", за които само съм чела, но за пръв път ще видя на живо. Съвсем скоро разбирам, че стогодишните яйца изобщо не са "моето", но съм отметнала още едно преживяване. Останалите са доволни от избора си. На излизане ни дават бисквитки с късметче и ми се пада:

Доообрееее... Ще се постарая.

Отправяме се към Стария град и след не повече от 200 метра разбираме, че интересите на двете двойки се разминават, така че си уговаряме среща в 16:45 направо на спирката на автобус № 16, с който ще се придвижим до летището. Те остават на шопинг, а ние с Милен продължаваме. Достигайки до главната порта моят съпруг сяда на стълбището и казва "Ще те чакам тук, на сянка. Какво да му гледам?", а аз не се впускам да го убеждавам в противното, донякъде защото знам, че за него наистина би било мъчение да обикаля, донякъде от лична изгода. Оставям му раницата си и потъвам в Стария Бари. Точно пред мен има голям група туристи и екскурзоводка с байраче. Не ми се иска да се омесвам с тях и криввам в първата уличка вдясно.

Скоро излизам на някакъв паркинг, където забелязвам голяма пощенска кутия. Чудесно! Марка имам от сутрешното приключение с пощенския служител в Остуни, остава да намеря картичка, което е значително по-лесно. Шмугвам се пак в малките улички и след малко отново попадам на голямата група с екскурзоводка и байраче. Упорито не искам да ги последвам и отново се отклонявам в друга малка уличка, където попадам на производители на домашно приготвени, регионални и локални специалитети.

Да, хубаво е, обаче Остуни сутринта много вдигна летвата! Обикалям, гледам, дори снимам тук там, но си мисля - не е като Белия град и даже ми минава онази еретична мисъл - "няма какво толкова да му се гледа". И изглежда разгневявам Бари, та ми спретва преживяване, каквото никога не съм имала...

Влизам от уличка в уличка, чаровни са, но пак си казвам - 'ми не е като Остуни, на малкия му пръст не може да се закачи. 

Обаче пък е автентично. Категорично е автентично. 

Вратите на много от къщите са отворени да се проветряват. Накои имат спуснато перде, други и това нямат. Прането е простряно често пъти направо на улицата или на простор до входната врата. Една булка си мие тераската и щедро пличка вода, нищо, че отдолу сноват туристи и замалко да ми осигури непоискана прохлада.

Както си вървя и Стария град свършва, а аз излизам срещу една крепост. Зад нея очевидно е морето и сигурно е много живописно, но решавам да не ходя до там, да не би да се увлека и да закъснея за срещата. 

Две-три снимки от далеч и свивам обратно в Стария град. Според вътрешното ми усещане за ориентация (което по принцип е доста добро) съм прекосила старата част на Бари и съм от другия й край. Я! Тук също има пощенска кутия. Хм... и тя, и околностите твърде много приличат на предишната. Същата е. Как съм се заблудила само?!? Странно, защото рядко се бъркам.

Този път решавам да мина по различна уличка от предишния и попадам пред една катедрала. А... замалко да я пропусна тази забележителност.

Цък-цък няколко снимки и продължавам нататък. Хм... по друг път минах, пък пак до крепостта излязох. Ще свия отново в уличките... Ха, насреща ми А. и М. - "Как сте, видяхте ли се с Милен? Той на входа стои. Не? Хайде приятна разходка."

Продължавам и след малко виждам мокрото петно под измитата тераса, дето булката щеше да ме изкъпе, само че сега вървя в обратната посока. Интересно, не очаквах да съм тук.

Усещам, че нетипично за мен, започвам да се губя, но то конинку е кварталче, дори да трябва да го обиколя цялото все ще изляза. А и навигация имам.

Намирам магазинче за сувенири, от което си купувам картичка. Питам къде да я пусна (макар да съм убедена, че Онази кутия е на стотина метра, но вече и сама не си вярвам) и продавачката ме насочва към лъскавата, червена пощенска кутия на входа на магазина. Приличаше ми на бутафорна и затова я бях игнорирала. (Впоследствие това ще е единствената картичка, която няма да достигне адреса си, явно кутията наистина е бутафорна.) Продължавам да се лутам из уличките, но решавам, че е време да постепенно да се връщам към Милен, че както се бъркам, това може да отнеме повече време от очакваното.

Следващите минути ми се губят. 

10-15-20... идея си нямам. 

• Знам, че с всяка изминала крачка паниката ми се увеличава. 
• Знам, че правя опити да обиколя целия квартал, но така и не откривам Милен. (впоследствие като разглеждах картата многократно съм минавала на метри от него)
• Знам, че включвам навигацията и тичам, а имам чувството, че стоя на едно място.
• Знам, че неколкократно излизам до крепостта, накрая в отчаяние я обикалям, но не помага.
• Знам, че неколкократно виждам мокрото петно от измитата тераса.

... и хората се разхождат спокойно, а аз съм в пълна безизходица, сякаш някаква външна сила ме държи.

В този момент Милен звъни и пита: "Какво става?" - Отговарям, че съм се загубила и че навигацията не може да ми помогне. Премълчавам, че вече отива "и половина", а "в без петнайсет" имаме среща чак до гарата, но той го знае. Само казва: "За това не мога да ти помогна, виж как ще се оправиш."

Тичам. 

Почти съм се разревала, но продължавам да се въртя в капана на Бари като хамстер. Дори не мога да попитам някой местен, защото италианците, в болшинството си, знаят само италиански.

При поредното излизане до крепостта часът е "без двайсет". След 5 минути трябва да сме на гарата. Дори сега да тръгвахме от Стария град, пак щяхме да закъснеем, а аз дори не съм намерила Милен. Обмислям как да кажа на групата да потеглят без мен към летището. Оставили много сме голям аванс, така че все трябва да мога да стигна навреме за полета, но знам, че Милен много ще се подразни, обаче 'баси, не съм допускала, че ще се загубя в 30 къщи на кръст.

Нямам друг полезен ход, така че влизам в едно магазинче за сувенири, където две симпатични дами на средна възраст си приказват и с ръце, крака и много драма, обяснявам, че се опитвам да стигна до входа на стария град. Срещам неверие в погледите им, че наистина ги питам това, което са разбрали (явно не допускат, че това може да е трудно за някого), но след второто или третото обяснение ми показват съседното до тях тунелче и ми казват да вървя САМО направо. - "И ще стигна до входа?" - "Да, да, САМО НАПРАВО!"

Не помня на какъв език си говорим. Помня, че бяха категорични - само направо.

И се затичвам САМО НАПРАВО

и пак минавам покрай едни складове,

и пак минавам покрай катедралата,

и пак минавам покрай мокрото петно,

и пак виждам децата, които преди малко си избираха къде да играят,

и точно тук ми се приисква пак да свия в ляво, защото ми изглежда, че така трябва да бъде, но вече бях свивала от там, а и дамите казаха "само направо",

и продължавам направо.

И след няколко метра излизам при Милен.

И е чудо!

И казвам: "Извинявай, че се забавих, но наистина се загубих! Давай да тичаме, че вече е без 15..."

... а той ме поглежда и отвръща: "Четири без петнайсет е, а срещата е в пет без петнайсет."

И се разревавам.

Доста близка до реалността карта на маршрута ми. Със зелено е отбелязано "само направо".

И тръгваме, вече бавно, към гарата, но Бари наистина ми е сърдит и още първия светофар се разваля току пред нас и колкото и да натискаме бутона за зелено, то така и не светва за пешеходците. Накрая се оформя голяма тълпа, която просто спира колите с едновременното си придвижване. 

Явно съм го обидила Бари-то и докато не кажа, че ми харесва не смята да ме пусне да си ходя.

Вече и аз съм му сърдита, така че опитва с друга тактика, да ме приласкае с добро - докато вървя в яд и отчаяние, пресичаме богато украсена с цъфнали зокуми улица, в дъното на която се кипри театър Петручели.

Добре прощавам му (на Бари). 

И признавам - красив е.

Помирили сме се.

Има доста време до срещата, а вече сме на 3-4 минути от гарата, затова решаваме да спрем в един парк на пътя и там да изчакаме да мине времето. Сядаме на единствената свободна сенчеста пейка. Всички останали са заети от... Как се казва? "Афро-италианци"?. Както и да се казва, става дума за хора, с видими африкански корени, които освен видимите си корени имат и доста забележимо неразбирателство със закона или поне се разхождат по периферията му. Освен това повечето приличат или на клошари, или на бездомници, или - и двете.

Все пак сядаме на пейката. Хората нищо не са ни направили, а и ние сме в центъра на Бари - какво толкова може да ни се случи? 

Телефонът ми звъни и започвам разговор. След няколко минути, по-средата на изречението, възкликвам: "Току-що станах свидетел на кражба!" Миг преди това, в на метри от мен е преминал един от онези хора, с видим конфликт със закона, който с възторг и размахва цветен, дамски портфйл.

Просто няма как да е негов - нито радостта съответства, нито украската на портфейла.

Оглеждаме се за полицай, не виждаме такъв и само придърпваме по-близо до себе си своя багаж.

След малко по алеята се задават А. и М. и се събираме още преди да е станало време за срещата ни. Още по обяд сме проверили от къде точно тръгва № 16 и сме си купили билети. Също така сме уточнили факта, че не е необходимо да валидираме билетите предварително, така че просто се преместваме заедно до спирката и зачакваме. Там - народ, автобуси, абе чудо!

И автобус за Г7 има. То просто няма измъкване от тия....

Имах аз една идея, но да си призная не ми стискаше да я реализирам.

От Бари Чентрале (където сме в момента) до летището на Бари може да се стигне с автобус № 16, с влак и с такси. С автобусът е 1 €, с влака 5 €, а таксито - 30-35 €. За четирима съответно 4€, 20 € и 30-35 €. По време на предварителните проучвания обаче, попаднах на информация, че цената на билета с влак до летището е 5€ а до следващата гара е 1.5 €. Пита се в загадката - пречи ли му нещо на човек да вземе билет за следващото населено място, а да слезе на летището? Ама като не знам отговора! Представи си, че нещо все пак му пречи. Представи си, че вратата за слизане се отваря само с билет или... кой знае какво? Ако съм сама и имам достатъчно време за евентуално връщане от следващата гара до летището, бих опитала, но със съпружето такова приключение би коствало мноооого нерви и за двама ни. А сега има замесени и още хора.

Така че сме се спрели на най-евтиния вариант - автобус, пък и то колко е - десетина километра. Дори да е пълен автобуса, все някак ще ги изтърпим.

Остават под 10 минути до тръгването на автобуса. Наоколо има доста други, но точно нашият още не се е появил. Седим си и си чакаме на стоянката, обсъждаме екзистенциални въпроси като честно ли е ако двама мъже тръгнат сами на пътешествие веднага да им се лепва етикет "хомо", докато за две жени това да не важи и реципрочно - честно ли е ако жената често сменя партньорите си да бъде заклеймявана като "к..ва", докато мъжът, в аналогична ситуация, да бъде квалифициран като "бохем"... и в този момент А. казва "Елате, елате..." и ние хукваме, и се оказва, че номер 16 е паркирал някъде ей там встрани, щото, видиш ли, няма място до стоянката. И за съжаление вече е пълен.

Качваме се и емпирично доказваме Теорията на относителността - следващият един час граничи с безкрайност. Преди малко, когато се бях изгубила в Стария град, времето отлиташе с бясна скорост, докато сега имам чувството, че никога няма да пристигнем. По неволя научавам оценките от матурите на целия клас, на момиченцата седящи пред мен (фактът, че глаголът за тях е "седящи", а за нас "стоящи", допълнително нагнетява обстановката). Научавам оценките не наведнъж. Една по една, като за всекиго има и коментар - кой къде е ходил на курсове и заслужава ли или не съответната оценка. После научавам и екзотичното родословно дърво на гаджето на едната. Също така как са се запознали и защо са станали гаджета. Освен това е задушно, вече сме доволно уморени, а сме и с багаж. И тъъъкмо мерна летището и си помисля, че пристигаме, автобусът току кривне в някой квартал. 

И пак, 

и пак. 

И пак... Тегаво е. 

И продължително. 

Слизайки от 16 номер си мисля, че четирите евро разлика между влака и автобуса си заслужават.

Хубавото на полета до България е, че съм на седалка до прозореца. Успявам да снимам нощен Бари. После случайно откривам, че въпреки самолетния режим, Гугъл мапс-а ми показва къде сме, защото местоположението ми е включено. Логично е, но не беше ми хрумвало да го пробвам.

А после виждам и Охридското езеро и съм шокирана колко надалеч се вижда от нашата височина, защото картата показва, че сме някъде над Скопие, а езерото се вижда ееей там.

Лошото в цялата история е, че  когато кацаме се оказвам цялата нахапана от бълхи. За мен остава загадка дали от самолета си "обзаведох" или ги "лепнах" още от двете момиченца, за които освен всичко друго разбрах, че са имали проблем от хигиенично естество с квартирата.

Абе добре си беше. Да ви кажа една тайна на ухо - не вярвам да превърна Милен в страстен пътешественик, но от ходене на ходене, май все по-спокойно приема мисълта за пътуване.