Една бърза Южна Италия, за зарибявка. Част втора - Алберобело и Монополи.

Част втора - Алберобело и Монополи.

Продължение от първа част: Матера.      

  Главни действащи лица: Две А-та и две М-та. Ще ги кръстим Аз, Милен, A. (тя) и М. (той). 

  Декор: Южна Италия, в тока на ботуша, през късна пролет.

Вчера кацнахме в Бари и разгледахме Матера. Днес ще се отправим към Алберобело, но пътят с обществен транспорт до там задължително минава през Бари, така че 6 и 35 сме на гарата. Половината от влаковете за Бари правят смяна в Алтамура. Ние специално избрахме директен. Влакът е нов и комфортен. Има електронно табло на което тече информация за пътя, маршрута и наред с това текат разни реклами. От тях научаваме, че "първите дами" (то май не само "дами" има сред тях, но да не издребняваме) на Г7 имали визита в Алберобело, за където сме тръгнали и ние. Казваме си "добре, че сме се разминали - само "първи дами" ни трябват да ни се мотат в краката", но в последствие ще се окаже, че нещо не сме разбрали клипчето и "първите дами" са синхронизирали посещението си с нашето. Но докато го научим ще мине известно време, в което от готиното влакче ще се прехвърлим на не чак толкова комфортния автобус. И пак късмет, че влязохме, защото опашката за 54 местния автобус се състоеше от над 70-80 човека, а ние сме около средата й. Намалява, намалява, по едно време гледам автобусът се напълни, а пред нас има компания от 8 момичета. Стюардесата ги пита колко са и като разбира бройката, им казва, че няма място за тях. Така буквално на магия се качваме заемайки 4 от последните 5 свободни места. Какво се случи с тумбата, която не успя да се вреди за автобуса, така и не разбрах. Предположихме, че са пуснали втори автобус, защото момиченцата приеха твърде спокойно факта, че няма място за тях.

Има една схема на Бари Чентрале, която може да се намери на много места из интернет. Струва ми се, че е тръгнала от "Магеланци", но и в бегемамата я открих.

В нея е маркирано на кой коловоз кои влакове пристигат и кои автобуси от къде тръгват. Във "Файла" съм си сложила картата, че и линк към нея имам, но накрая пак използваме добрия стар метод на питането. В Италия полицаите са много и са услужливи, така че многократно ги използваме за информация. За да се стигне до стоянката на автобуса за Алберобело трябва да се премине от другата страна на булеварда и да се купят билети от барчето до стоянката.

 

Нали се качихме последни, за нас са останали "музикантските " места - тези най-отзад. В сравнение с вчерашния автобус и тазсутрешното влакче, този е мнооого зле. Твърде ми напомня на автобуса с който детето наскоро ходи на училищна екскурзия, а за него си мислех - "Защо в офертата пише 'комфортен автобус', като ще ги извозват с над 20 годишна машина?" 

Автобусът ни изсипва в Алберобело. Очаквах, че като слезем директно ще се виждат белите къщички прилични на смърфски домове, но няма нищо подобно. Започваме да се въртим объркано и да търсим на картата къде са трулите. До нас един услужлив английски дядо ни казва - "Тръгнете по тази улица нагоре и после завийте вдясно. То е съвсем малко - няма много за гледане."

И тръгваме ние по улицата, завиваме вдясно и верно се появяват разни трули, но не и това, което съм виждала по снимките. 

Бяло и красиво...

цветно и спокойно...

с очарователни гледки от скътани ъгълчета...

и площад с катедралата "Свети Козма и Дамян". 

Чудничко, ама не е Онова от снимките!

Спомням си, че колежката беше споменала, че освен популярния квартал с трулите има и един по-малък, където няма чааак толкова много туристи. Горкият дядо, да бие път от Англия чак и да се забие в малкия квартал, пропускайки основната забележителност! И той не е лош и си има своите уютни кътчета подредени като за снимка. Добър турист съм и снимам разбира се. :) 

Трулите, китките, гащите и италианските баби.

Задънена уличка.

Детайли.

Купувам сувенири и картичка от едно капанче. Марка имам от вчера, намирам пощенската кутия и в момента, в който си пускам пратката до мен спира пощенския автомобил изпразва кутията (10 дни по-късно картичката ще е у нас). Потегляме из уличките на малкия квартал с трули. В края му достигаме до "единственото двуетажно труло", превърнато в музей. Събират ми еврата, за го разгледам, наснимвам го 

и накрая изравям в интернет една от онези снимки, с които се рекламира Алберобело и питам администраторката "Къде мога да видя ТОВА?" С жестомимичен език тя ми обяснява да се върнем обратно по улицата и да вървим надолу по нея докато го стигнем. 

Пътьом срещаме сватба 

и още малко по-долу пред нас най-сетне се ширва площада, над който грее големият трулски квартал.

В малкото кварталче имаше хора, но тук са на тълпи, затова подминаваме първите няколко улички и потегляме нагоре чак от другия край на площада, където е по-спокойно. Въпреки, че не е съвсем безлюдно, от време на време все пак е възможно да се правят снимки тип "картичка":

 Мъжете се движат известно време с нас и накрая заявяват, че ще се върнат на площада и ще заседнат на по биричка и сандвич. Ние с А. продължаваме из белите улички, уважавайки все повече и повече сувенирни магазинчета. 

 

Има различни легенди за построяването на трулите. Една от тях разказва, че в стремежа си да избегнат високите данъци, населението на Пулия построява конструкциите без цимент и други спойки, за да минат за "временни постройки". Трулите са изградени като цилиндрична основа с врата, над която стои голям камък. На камъка се държи цялата конструкция на конусовидния покрив. Твърди се, че трулите могат да  бъдат превърнати в купчина камъни, за около час, като е достатъчно да се издърпа камъкът над вратата. Според друга версия трулите са строени така, защото е принципът на строителство е елементарен, а и варовикът в района е в изобилие. 

Във всички сувенирни магазини могат да се купят трули във всевъзможни видове - на висулки, гривнички, чантички, кърпи, покривки, ръкохватки, керамични сувенирчета, картини и буквално каквото си пожелаете. В някои има макети и схеми на трули:

На покривите на много от трулите има нарисувани символи. Разбира се бизнесът в магазинчетата се възползва и от това и на много места можете да откриете сувенири със символите или тълкувания на символиката. Ако желаете, има място, където могат да ви изработят бижу с избран от вас символ, дори от благороден метал. Питат ни на какъв език искаме да ни дадат списък с тълкуванията, но се налага да разочаровам човечеца отговаряйки с "български". Примиряваме се с руски и английски.

 

 

Колкото по-нагоре се изкачваме толкова повече туристи има. Става ми все по-трудно да правя снимки без хора в тях и се примирявам с три дами в най-популярната трулска композиция 

Най-популярната трулска композиция. Наложи се да трия от снимката трите дами, които не успях да избегна. Правих го "на ръка" така че при вглеждане все пак може да се разкрие местоположението им.

Още с влизането си в трулския квартал започнахме да забелязваме едни сериозни "чичковци" - някои са костюмари, други униформени, но вече стават все по-нагъсто.

Докато достигнем катедралата на върха на хълма, вече недвусмислено си личи, че нещо предстои. Първоначално мисля, че е поредната сватба, но най-накрая става ясно, че информацията, която видяхме сутринта във влака не е в минало, а в бъдеще време и "първите дами"  са съобразили посещението си в Алберобело с нашия график. 

Питам някакъв журналист колко има до пристигането им и се оказва, че след около 20-тина минути, по програма, трябва да са тук. Решаваме, че е по-добре да не се врем между шамарите като ги чакаме, а да се върнем при мъжете. 

Долу, на площада хапваме по една...

ПУУУУЧААА

Така и не разбрах - дали заради артистичния подход на господина от снимката, дали заради вкуса или и двете взети заедно, но за мен Пучата печели лидерството сред храните които опитахме в Италия.

Все още чувам интонацията с която извиква "Пууучаааа...", когато сандвичът ти е готов и трябва да си го вземеш, а усмивката не слиза от лицето му.

Отвън до масичките ни очаква тази приятна табела, която ни приканва да не бързаме, защото сме в най-очарователното градче на света и все пак да си отсервираме и да оставим мястото така, както сме го намерили. От табелата разбирам, че човекът е очаквал да бъде сниман, а на мен ми бе неудобно да запиша на видео готиното "Пууучаааа..." и само крадешком направих една снимка. Нищо, следващия път.

А сега е добре да се ориентираме към спирката. Когато пристигнахме ни казаха, че автобусите тръгват от същото място, но в интернет бях намерила съвсем друга точка. Ще минем покрай нея на път за мястото от сутринта. Ще пътуваме до Монополи, за да вземем от там транспорт към Остуни.

Обръщаме се за последни панорамни снимки. Алберобело от всякъде е красив.

Както вървим по една... досега не бях забелязала, но е наистина доста безлюдна тази уличка... ни застигат няколко автомобила. Очевидно 2-3 от тях са охранителни и един е дипломатически. Нищо чудно някоя "първа дама" да се мъдри вътре. Уф... а ние се опитвахме да се измъкнем от тях. Излизаме на следващата пресечка, която също е изпразнена от паркирали автомобили и на която нервна полицайка се опитва да отпрати надалеч заблуден автомобил. Мястото, на което се намираме ми изглежда доста познато. Точно него съм гледала в Google Street View като автобусна спирка за Монополи, когато правех предварителните проучвания. Опитвам да заговоря полицайката, но тя се прави, че не съществуваме, въпреки, че на цялата голяма улица сме само ние и тя. След няколко опита кандисва и за да ни изгони посочва, че за "стейшъна" трябва да вървим надолу. И ние се понасяме надолу. 

Времето до тръгване на автобуса започва да се стопява. Имаме резервен план след два часа, но е по-добре да ги прекараме в Монополи.

Изминаваме още една безлюдна пресечка, в края на която цари оживление, пълно е с униформени и има... train station (жп гара). Един млад полицай, виждайки че се задаваме, почти скача насреща ни и ни пита за къде сме тръгнали. "Bus station" казваме почти отчаяни. Той пък ни отпраща по съседната уличка къде... нагоре.

Става ясно, че нямаме никаква работа тук и явно всеки момент ще се появят "първите дами". Е, за пореден път ги изпреварваме и сме по-първи и от "първите дами". Само че трябва да си гоним автобуса, така че потегляме в посоката, в която ни отпрати полицайчето.

Нямаше да забележа пресния асфалт ако М. не му бе обърнал внимание. Точно по маршрута на процесията и свършва до първия завой. 

Най-сетне се връщаме до автобусната спирка, на която слязохме. Пътьом купихме билети от една газ станция на около 500 метра. Тази информация съвсем случайно я бяхме научили при пристигането си и то защото много настойчиво разпитвах една представителка на превозвача за автобуса за Монополи и тя между другото го спомена.

Автобусът е също толкова гаден и препълнен като на идване, но тя и фирмата е същата - Ferrovie Sud Est. Те са превозвачите за района и избор нямаме. Пристигаме в Монополи след около час. Автобусът ни оставя на една спирка на никакво място. Поне морето е очевидно в каква посока се намира. Интуицията и всичко, което съм прочела ми показват, че трябва да се движим надолу и надясно, но групата иска да тръгнем надолу и наляво. Демокрация. Групата надделява. Накрая най-сетне виждаме Адриатическо море, 

но сме точно под табелата, на която изрично е написано, че тук къпането е забранено.

 Дори е очертано къде точно е забранено. Е, точно там , където се изкъпаха мъжете: 

Аз до края ще си остана с притесненията някой да не се гътне или поне да не се обрине, защото точно до плажа има огромни цистерни за гориво, но нищо не им се случва. Така че къпането в Адриатическо море е отчетено, само дето забележителности на Монополи, за които се бях подготвила, остават мираж. 

Имаме само 2-3 часа в градчето и групата предпочете да ги изплажуваме. Всъщност ако не обръщаме внимание на заплашителните табели, това бе много чаровен, малък, пясъчен плаж.

Втората ни нощувка трябва да е в Остуни, а най-добрият начин да се придвижиш до там е с влак. Бях чела, че жп гарата на Остини е извън града и затова опитваме да хванем автобус, но така и не ни се получава (това си е цяла отделна сага, но ще я пропусна). Накрая се примиряваме с влака и това се оказва много добро решение. Само дето после трябва да хванем маршрутка от жп гарата до града. Ето и разписанието на маршрутките. Билети се купуват или от барчето на жп гарата в Остуни, или от шофьора. От шофьора май е по-скъпо, но ние взимаме от него.

Остуни с прозвището "Белият град" пленява с красотата си още от пътя, но за него ще разкажа в следващата, трета част - Остуни и Бари.