Румъния - ден трети.

.
Румъния - ден първи.
Румъния - ден втори.

Днес е по-добре. Събуждам се малко преди 7. А Дени не можем да я изстържем от леглото до 8. Снощи поискахме закуската да ни я опаковат, така че тръгваме веднага. Няма да се връщаме през Синая, а ще караме по другия проход. На идване не посмяхме да минем по него, макар да е по-кратък, защото не знаехме състоянието на пътя. После в хотела проведохме интересен разговор с момчето от рецепцията. Показвам му пътя и го питам дали е хубав, а той ми отговаря, че това е главен път. Аз казвам, че знам, че е главен, но питам дали е хубав, а той пак отговаря, че пътят е главен и това е пътят по който всички са минавали преди да пуснат другия (по който дойдохме). Фактът, че е бил яко експлоатиран още повече ме плаши и пак питам - ама хубав ли е и добре ли е да минем по него, а той казва, че е добре. По-късно си давам сметка, че за него главен път означава хубав, а за мен - нищо. Винаги се сещам за Върбишкия проход, който реално не съществува още от детството ми, но който на повечето GPS-и и карти е маркиран като главен.
Проходът е приятен и поддържан. По целия път срещаме 5-6 камиона и няколко коли. Трябвало е по него да дойдем, ама кой да знае? Отстрани има около милиметър сняг или може би скреж, а самият път е посипан с малки ивички пясък на разстояние около 2-3 метра една от друга. Първоначално си мисля, че някой просто е разсипал от товара си, без да иска, но след около 20тина километра постоянно и равно разсипване, осъзнавам, че е нарочно. На тази снимка се вижда и скрежът и ивиците пясък:

На места шосето е с повече и по-остри завои от онова на идване, но липсата на други участници в движението и дневната светлина си оказват влиянието - движим се спокойно, шегуваме се и се изпитваме кой колко помни от числата до 10 на румънски. Разбира се периодично репликираме и GPS-a, да не се чувства изолиран. Единственото ми притеснение е ОНОВА там свирене, което почти не престава. Милен подхвърли, че е нещо свързано със спирачките и това до толкова ми опъва нервите, че дори не се обаждам. Само стискам зъби и се страхувам да не предизвикам съдбата с някоя изтървана реплика по темата.
Стигаме върха и там грейва слънце. Планините са забележителни в това отношение - само няколко стотин метра делят зимата и приятното пролетно усещане. Навсякъде е сухо, зелено и усмихнато.

По пътя се редят едно след друго туристически градчета. Красиво е. Ще ми се честичко да спираме за снимки, но няма кой да ми угажда и щракам през стъклото. Забелязваме, че навсякъде в Румъния пътните банкети са 10тина сантиметра по-ниски от шосето и доста по-тесни от нашите. Изказвам мнение, че целта е да се намалят пикльовците по пътя. И наистина - никъде, ама никъде в Румъния не виждаме ни един шофьор спрял, за да "разгледа" близките храсти. Тази нашенска традиция много ме дразни.

Целта ни днес са солниците в Слъник - Прахова. Пак пътеписи ни водят натам. Намерих много малко информация по темата, която разказва, че в градчето има една действаща солна мина и една бивша, сега превърната в туристическа атракция. Ние се целим в бившата. Точни координати не можах да намеря, но с помощта на Гугъл-мапс, съм задала приблизително местоположение на GPS-а. Следя движението ни и по хартиената карта, но колкото повече се приближаваме, толкова повече се разминаваме с GPS-a по отношение разстоянието, което ни остава. Според мен ни остават още не повече от 10тина километра, а според него - 40-50. Правим сверка на маршрута и откриваме, че той дори не подозира за едно малко пътче отбелязано на картата. Правим завой и след няколкостотин метра зад нас се залепя полицейска кола. Явно имаме съмнителен вид карайки през пустошта. Малко по-късно надува сирените и отбиваме. По документите всичко е наред. Питат къде отиваме и ни отпращат.
В Румъния винетките са като касови бележки, в които е вписан номера на талона на колата. Няма как да си ги менкаш между различни коли. А и не стържеш лепенки като обезумял всяка зима.
Пътят към Слъник е стръмен. Имам чувството, че е най-стръмното шосе, по което съм минавала. Възможно свиренето на спирачките да го прави още по-стръмен, но през цялото време повтарям "О, ужас!"; "Кошмар!!!" и други подобни. Най-сетне стигаме до равното. Шансът минаващия овчар да знае английски, е минимален, така че спираме до първото магазинче. Има три не-англоговорящи жени. Аз съм добра в обясненията с жестове, така че не се плаша. Пък и солна мина не е трудно - с жест показвам посипване на сол. Продавачката ме поглежда и върти отрицателно глава "Ну,ну!" Ха сега де! Да не би наистина GPS-а да е бил прав и Слъник да е на 50 километра от тук? Не се предавам и показвам гмуркане мнооооого надолу. Едната клиентка подскача весело, зарязва пазаруването и идва с мен до вратата да ми покаже от къде да минем. А аз мислено се заливам от смях, осъзнавайки, че най-вероятно в никой Слънишки магазин не бих намерила сол и, че продавачката ми е отговорила точно това.
Лутаме се известно време, но накрая намираме солника. След кратка финансова суматоха включваща леи, евро и неговорещи чужди езици служители, се спускаме надолу. Асансьорът е малък, а в него сме натъпкани 8 възрастни и 5-6 деца. Натиснаха ни и последните изохкаха, за да се затвори вратата. Успокоявам се с факта, че има специален асансьорен служител и се надявам, че той знае какво прави. А и си казвам, че най-вероятно асансьорите в мините не са като нашите в блока. Би трябвало да са по-сигурни.
Отвън се чува глас, който ни предупреждава нещо на румънски. Вратата се отваря и ни лъхва тежък въздух, с миризма на прах, машинно масло и неясно какво. Вероятно така мирише солта.

Много е голяма! ОГРОМНА Е!!! По-голяма от "огромна" е - не я знам тази дума.
Светлината от прожекторите потъва в нищото, устните ни са леко солени, а звуците са странни - из всички зали се носи тътенът от някаква машина. На таблото пише, че мината е експлоатирана до 1970 година, но явно още нещо доработват. Така и не разбирам какво.
Прилича на къщата на великан. Великански стени, великански коридори, великански стаи високи по над 200 метра. Сигурно е така - тук са живели великани и, когато са си тръгнали, местните са направили туристическа атракция от къщата им. Не вярвам на прозаичните описания от таблото - "Бля, бля, бля... Мината е пусната в експлоатация през 1943 година, после работила до 1970, разкопавали я отгоре надолу..." и такива разни.

Не може да е нямало великани!
А хората са направили санаториум за дихателни проблеми, футболно игрище,

мини музей на солта,

забавления за деца.

Пълно е с деца. Изглежда повечето хора идват заради децата си. Странният и по мое мнение - спарен въздух бил специален и здравословен. Вероятно затова по паркинга забелязах коли от всички краища на Румъния. В мината постоянно се чуват покашлящи деца. Сигурно помага.

А ние вече летим по дългия път към дома. В Румъния пътищата несъмнено са много по-добри от нашите, но шофьорите им са... Хм! Докато караме по главен, първокласен път, една спряла в дясно кола, дава мигач и започва бавно да се изнася пред нас. Първоначално мислим, че както е редно ще ни изчака и тогава ще се включи в движението, но в един момент осъзнаваме, че е почти в средата на пътя. Милен бие спирачки и се изнася в ляво, за да го заобиколи, а онзи се прибира малко и започва да бибитка и да псува, защо не сме му дали път. Отново се сблъскваме с неписаното румънско правило - дадеш ли мигач, значи си с предимство.
Постепенно природните гледки, започват да отстъпват място на цивилизацията. Наближаваме Букурещ. Колите стават повече, а шофьорите още по-"румънски". Някой ден ще дойдем специално, за да разгледаме столицата, но сега времето е кът, така че трябва да пак да хванем околовръстното. GPS-ът ни кара да завием вдясно, но табелата пред нас твърди, че направо е Букурещ, а надясно центура Букурещи. Ние не изобщо да влизаме в града, още по-малко в центъра - защо няма табелка за околовръстното?!? Познаваме го, че е точно под нас, а и GPS-ът е настоятелен да сме завиели надясно. Колкото и да е нелогично табелката за център да води и до околовръстното, завиваме. Да, това е правилният път. Трябва ни още малко време, да осъзнаем, че centura не значи център. Вече сме на Centura Bucuresti. Детето избра правилния подход и заспа, а аз си стягам нервите в очакване на среща с онези хубостници с дядомразовци, парфюми и телефони. За сега обаче е спокойно. И почти няма тирове. Мога най-сетне да снимам коловозите:

Преминаваме околовръстното за не повече от 20 минути. УРА! Още едно изпитание зад гърба ни. Бях се подготвила за едночасовия кошмар от преди два дни.
Когато достигаме границата, вече съм се отказала от идеята за кафе, но продължавам да мрънкам да спрем някъде само да се разтъпчем. Милен стиска останалите ни 26 леи и отказва да ги похарчим в румънско, защото виждаш ли не знаем колко е таксата за моста, а и еврото сме пръснали. Е аз нали съм чела - 3-4 лева е, пък и винаги можем да изтеглим от някъде. Докато той виси на гишето при служителката, аз изчислявам как точно ще разчистим остатъка в мизерните безмитни барачки. Милен влиза в колата и казва - "Таксата е точно 26 леи! Просто я виждах как ни връщаше обратно да си търсим пари." Хм... Язък ми за четенето! Оказа се, че противно на всички проучвания таксата БГ-РО е 4 лева, а РО-БГ - 13 лева. Нищо общо с нищо прочетено. Изводът? Чичо Гугъл е могъщ и знае всичко, но понякога лъже.

Довиждане Румъния! Здравей, Родино!
"Довиждане" ли? Да! Със сигурност е "довиждане"! Ще отидем пак. Дори си мисля, че ще е скоро. Да си починем малко от пътя само. А и колата... Това свирене... Тия дни Милен поне 10-тина пъти повтори - "Още в понеделник ще я закарам в сервиза!", а аз само безмълвно припадах от страх. Малко след Гурково, на около 40 километра от къщи, той доразви темата - "Навремето и Нисана беше така. Японците слагат едни метални пластинки на накладките, които започват да свирят, като наближи време за смяна." - "Абе ти сливи ли имаше в устата да ми го кажеш по-рано??? Аз само дето не получих удар по пътя!" - "Ми ти що не пита?"

Всичко е добре, когато завършва добре. А това приключение определено беше чудесно! Не тъгувай, Румънийо, ние пак ще дойдем!

Румъния - ден втори.

.
Румъния - ден първи.
Ох, не! Пак ли!!!
Часът е 5:15, а аз вече съм будна. Стискам очи до 6, но накрая ставам. Когато съм емоционално превъзбудена не мога да спя, колкото и да съм уморена. Малко след 7 вече всички сме на крак. Дени поглежда в сумрака през прозореца и казва - "Мамо, сърничка!" - "Да не е пони?" (В сайта понитата бяха обявени като част от атракциите на хотела.) - "Не, май е магаре."
Отивам да видя сърничко-пони-магарето и то се оказва кошута.

Разхождаме се из коридорите докато отворят ресторанта за закуска. Намираме сауната:

няколко убити животни по коридора:

А през прозореца виждаме детската площадка и съпруга на познатата ни вече кошутка:

Закуската за двама е предостатъчна и за трима ни и поръчваме само едно кафе допълнително. Плащаме с единствената румънска банкнота, която имаме - 100 леи.
Търсенето на леи в България е голямо приключение. Тъй като се оказа, че в Сливен с тази валута никой не търгува, единият вариант беше да минем през някое чейнчбюро в Русе, а другият - да изтеглим пари от банкомат в Румъния. На кой обаче да му хрумне да поиска не толкова кръгла сума от банкомата, че да не ги дава на цяла банкнота?
И така - реално даваме цяло 50 лева за едно кафе от 3,5 леи. Момчето връща 40 леи и ние му казваме да не рови за останалите лея и 50.
Опа!!!
Това видяхте ли го?
На нас ни отне няколко часа да се усетим, че сме му оставили малко над 50 леи бакшиш. Чела съм, че когато си в друга държава трябва да мислиш в нейните пари, а не да прехвърляш в левове, защото е много вероятно да се объркаш. Тогава си казах - какво толкова може да объркаш? Сега го видях нагледно.

Обещаното си е обещано. Преди началото на каквито и да е екскурзии трябва да уважим детската площадка, еленчето и кошутката.

Когато малко по-късно слизам и аз, Дени вече се е сприятелила с животните, а Милен разговаря с един младеж. В разговора не участват ръце и крака, така че явно е българин.
Да, те са другата българска двойка настанена в хотела. Тяхна е бургаската кола, до която паркирахме снощи. Дошли са буквално няколко минути преди нас. Оказва се, че успели да пристигнат до тук без GPS. Все още ми звучи като фантастика. Разбира се не са успели да намерят околовръстното на Букурещ и са минали през целия град!!! Навсякъде са се оправяли само с питане. Дори карта на Румъния нямат!!! В Букурещ питали за Плоещ и ги пратили на пощата. Всъщност 2та часа, които ние оставихме в Синая, те са отделили за питане и лутане. И пак ми изглежда като геройство, това, което са направили.
Площадката и животинките са отчетени, така че е време да потегляме. Решаваме първо да видим замъкът на граф Дракула в Бран, който ако не бъркам трябва да е на 20-30 километра от Брашов и след това да се върнем и да разгледаме Брашов. Предварително съм се подготвила и имам точните GPS координати на замъка, така че само ги задавам на GPS-a. Той се замисля и заковава точно 100 километра. О не!!! Вчера се утрепахме от път, утре ни чака още толкова и днес ли трябва изкараме няколко часа в колата? Променяме програмата. Ще влезем първо в Брашов и там ще питаме колко е до Бран.
Първо минаваме през циганския квартал. От далеч си личи, че е такъв, защото много прилича на нашите цигански квартали, но е някак по-облагородена тяхна версия. Прането е простряно по телове, не по оградата, а къщичките изглеждат дори уютно.

До тук румънците ни водят по пътищата и циганските квартали. Единствените ни проблеми и с двете категории бяха на букурещкото околовръстно, но през останалото време пътищата бяха така добре уредени и маркирани, че можем само да мечтаем за такива.
По отношение кадрите в туризма сме на един хал. Визирам замъците в Синая. До този момент от хотелското обслужване сме повече от доволни, но и в България има много читав хотелски персонал, така че си оставаме наравно.
Като се има предвид, че всичко, което сме видели от Румъния до момента, са пътища, замък, хотел и цигански квартал - признавам, много водят по точки.

Брашов е голям град. Изглежда ми по-голям и от Пловдив, макар Уикипедията да говори за малко под 300 хиляди. Всички карат бързо, агресивно и нервно. Това е причината, в суматохата, на едно Т-образно кръстовище да завием наляво, вместо надясно. Решаваме да оставим колата и да се движим с такси. Тъй като паркирането в центъра е платено, цената е същата, а напрежението значително по-малко. Правя снимка на мястото, където сме оставили колата и го отбелязвам на картата. Все пак трявба да се върнем, нали?
Таксиджията ни оставя точно пред Бисерица Нийагра (Черната църква), където се засичаме с нашите хора от Бургас. Църквата е голяма и мрачна. С много дърворезби из вътре, но като е забранено снимането - само гледаш и после я помниш нещо, я не. Тя е най-голямата забележителност на Брашов и е най-голямата сграда в готически стил на Румъния, но да си призная единственото, което остава в съзнанието ми след като я напускаме е "голяма и мрачна". Има огромен орган и нещо, което прилича на мини орган побран в малка барачка. Четох, че някои вечери през лятото правят концерти. В някакъв пътепис бях срещала, че се случвало и през зимата. Търся кого да попитам за евентуална програма. Има двама служители - леличката, която продава билети и пред която сега има голяма опашка и един чичко, който къса билтчетата. Пробвам да го питам на английски, но удрям на камък. Може би така е по-добре. И без това Милен ми заявява, че в тъмното не иска да шофира из Брашов, така че наличието на концерт само би ме подразнило.
Часовникът на въпросната църква е нещото, което най-ми харесва. Сигурно защото е шареничък. Или може би заради леко астрономическите му символи.

От близкото магазинче купуваме ръкавички на Дени и така тя се сдобива с красив и практичен спомен от Брашов. Трупането на сувенирчета, събиращи единствено прахоляк ми е много досадно.

Докато обмисляме накъде да продължим, Милен се чуди защо има само 20тина леи, при все че до сега сме се возили на такси и сме купили едни ръкавици. Започваме да връщаме лентата назад и чак тук се сещаме за щедрия бакшиш, който сме оставили на момчето от хотела. То е старателно и учтиво, а и без това офертата е неприлично изгодна. Със здраве да си ги изхарчи!
Теглим още пари от близкия банкомат на Райфайзенбанк. Имаме и евро, но дори да остане, можем да го обменим и в Сливен.

Насочваме се към централния площад пълен с народ, гълъби

и симпатично базарче за всякакви хранителни стоки.

Дени е като коза в зеленчуков магазин и всичките й изречения започват с "Искам...". Обижда ми се, като й казвам, че е козичка, затова ги оставям с тате да избират, а аз обикалям да снимам.

Резултатът е огромна връзка гевречета и меденка.

Гризейки твърдите гевреци се пускаме на разходка по главната.

Температурата е 3 градуса и няма вятър, но пък от sinoptik.bg бяха обещали слънчев уикенд в Брашов.

Тегел напред, един обратно и се насочваме към Бялата църква. Дали наистина я наричат така или аз съм си го измислила - не знам точно. Струва ми се, че името го прочетох в нечий пътепис. След споменатия в началото "Брашов - повече въпроси, отколкото отговори." тя е задължителна стъпка в програмата ни. В двора й се намира първото румънско училище, сега превърнато в музей. В него е отпечатан "Рибният буквар". А първият румънски просветител и автор на румънския химн е Антон Пан (Панов) родом от Сливен.
Пъргавата до преди малко козичка постепенно отмалява, става кисела и мрънкаща, така че правим кратка, затопляща почивка в едно заведение, където ядем какво - дюнери. Тю да му се невиди! Дюнери се ядат в южната, не в северната съседка, но аз така и не разбрах кои са типични румънски храни. По главната видях Италианска пицария, Айриш пъб и разни чуждоземски заведения, но румънското ми е убягнало. Щеше ми се да хапна в обикновена румънска закусвалня, където сядат служителите в обедната си почивка. Зайко се оживява, особено след като отново ни сервират същия, като сутрешния плодов чай, на който тя вече е горещ почитател. Запазваме си опаковката, така че като влезем в супермаркет ще го потърсим.

Църквата "Свети Никола" може да не е най-голямата сграда в готически стил на Румъния, но определено ми харесва повече от Черната църква.

В музея откриваме група румънски ученици предвождани от същия онзи човечец, чийто очи познавам от снимките в "Брашов– повече въпроси, отколкото отговори". За добро или не, аз съм лош физиономист. По-скоро - кошмарен! Възприемам хората не като лица, тела и дрехи, а като излъчване, ако щеш - аура. Този човек излъчва светлина. Този човек огрява света около себе си. Следваме ги известно време от зала в зала и наблюдаваме как обяснява нещо на децата. Задава им въпроси, в отговора на които чуваме Антон Пан. Нищо друго не разбираме обаче. Изпращайки групата се обръща към нас и открива, че не знаем румънски. На английски му обяснявам, че сме от България, Сливен. Той веднага възкликва - "Антон Пан", аз отвръщам, че затова сме тук. Човекът се сеща да ни попита как сме с руския и продължава на него. Казва, че владее руски, френски, немски и старославянски. Показва ни пресата, на която е отпечатан "Рибния буквар". Извинява се, че така препуска през залите, но след 5 минути има служба. Свещеник е. Чакаме 10-15 минути в църквата, с надеждата и ние да участваме във въпросната служба. Църквата е малко по-различна от нашите, но напомня на тях. Личи си, че е източноправославна. Таванът на преддверието й е оформен като небе, обсипано със звезди. Щом има звезди, аз съм спечелена.
Когато се отказваме да чакаме и излизаме навън, виждаме, че се свещеникът задава от към гробищата в посока музея. Явно службата е била опело. С него отново има голяма група ученици.
Това е румънецът, който ме впечатли най-много.

Около 2 следобед е. Според сутрешния таксиджия, до Бран са 35 километра. До момента Дени поне 10 пъти е попитала - "Нали няма да пътуваме никъде днес с колата?" и аз 10 пъти съм отговорила, че няма. Бран отпада. А и аз чак толкова не искам да го видя. Не мога да се отърся от мисълта защо граф Влад Цепеш се казва именно Цепеш - защото е нацепил на кол хиляди хора. Има и други ужасии, за които дори отказвам да мисля. Може да е най-известният румънски замък, но пък Пелеш е най-красивият и ние вече го видяхме. Много ми се иска да се качим на лифта над Брашов, но срещам отпор в останалите от групата, така че се прибираме.
Пътьом спираме в Брашовския Карфур, който прилича на всички други Карфуровци. Купуваме чая на Дени, малко почерпки, снимам рафта с вода Девин

и бързаме да се изнесем преди да се е стъмнило.
Към 5 сме в хотела. Онзи момък с бакшиша пак е там. Чудим се спи ли понякога? Играе го барман, сервитьор и рецепционист. В 8 сутринта отваря хотела и ресторанта, вечер, когато се качваме към стаята си, остава с другите клиенти в ресторанта.
До вечерята има поне час, така че Дени и Милен се захващат със занимания по интереси и тихи игри,

а аз блажено се разпадам в сауната. Искам собствена сауна. Много е хубаво!
В началото съм сама, но постепенно помещението се препълва. Забавлявам се, слушайки две момчета, българчета (явно сега пристигнали). Единият влиза за пръв път в сауна, а другият за втори.
Лаик (след 3 минути престой): Офффф... Ся, каква е целта?
Опитен: Да се изпотим. Ама то е много студено тук. Аз на 120 градуса съм влизал.
То вярно, че сауната беше настроена на 60 градуса, наистина малко, но все си мисля, че на 120 щеше да се е поопекъл. Може пък да е влизал...
Минава време, джомолят разни неща. Опитният обяснява разбиращо, лаикът се съгласява. Освен нас тримата има и една млада румънка. Стои леко притеснено в ъгъла. На излизане дочувам как опитния разяснява на лаика, за какво служи ведрото с вода. А именно - вземаш с черпака от него и СЕ заливаш. Съзнанието ми рисува ококорените очи на румънката при вида на тази картина и евентуални обриви по телата им от лавандуловата есенция във водата. Почти дочувам гласа на Бай-Ганьо в банята - "Булгар, Булга-а-а-ар!" Запазвам самообладание и им препоръчвам да плискат върху камъните.
Всъщност момчетата са симпатични и интелигентни, пък и никой не се ражда научен. И разбира се, са много далеч от Бай-Ганьо, но асоциацията сама изскача.

За вечеря ни очаква изненада - оркестър с традиционна румънска музика. За мен остава мистерия, защо всички ресторантски оркестри смятат, че колкото повече са децибелите, толкова по-високо е качеството на изпълняваната от тях музика. А предната вечер, влизайки в хотелчето, си мислех - "Каква приятна, лежерна музика! Как само гали ухото! И никаква чалга. О, никаква чалга!"
Решавам да бъда добър турист и да се радвам на шанса си, за допир до местната култура. (Въпреки, че и изпълнението на огран в Черната църква би се водило за докосване до местната култура, но определено би ми харесало повече) Тайничко се надявам, че силната музика предполага танци и си наумявам, че ако заиграят традиционно румънско хоро, ще се хвана на него.
Вечерята не е готова, а се избира от менюто, в рамките на 50 леи. Поръчваме. Днес ми се пие вино. Зная, че ще си го пия сама, така че поръчвам само 1 чаша. Изясняваме се със сервитьорчето (същото онова, дето не спи), че ако се наложи ще доплащаме в евро. Музиката продължава да дъни, но никой не става да танцува. То няма и кой - залата е за непушачи и освен нас има само още 1 заета маса. (На която от време на време пушат.)
Питиетата пристигат. Младежът носи бира, сок и чаена чаша. Мисля си - пак изгубени при превода. Сервира ми я и възкликвам от изненада - чашата с вино, която поръчах, се оказва греяно вино, с ябълки и канела.

Вкусно е. Не се връзва много с пилето с горгонзола, което поръчах, но до пристигането му, почти съм я привършила.
На съседната маса сядат 2 двойки. Правя се, че гледам оркестъра, а снимам едното момче, което страшно прилича на Румънеца от Румънеца и Енчев. Забавно е.

Ясно е, че танци няма да има. Музиката се чува силно и в стаята, но там поне можем да говорим, така че решаваме да си ходим. Сервитьорчето казва, че трябва да доплатим 16 леи. По груба сметка ми се струва, че дори да не сме се вместили в лимита от 50 леи, трябва да е със съвсем малко. Нищо, той все още ми е много симпатичен. Кръвта ми обаче кипва, когато изчислява, че 16те леи са 6 евро (при условие, че 1 евро е малко над 4 леи). После дълго размишлявам, как заради едни кирливи 2 евра, тотално е загубил уважението ми. И той и хотелът му. Изглежда ни взе за наистина големи будали след сутрешния бакшиш. Едно е обаче аз да му ги оставя, дори грешейки, а съвсем друго е той да ме излъже, за да си ги прибере.
По този параграф имаме равни точки с румънците.

Заспиването е малко по-трудно заради силната музика, но сме достатъчно уморени, за да не ни пречи дълго. А утре ни очаква дъъъъъългият път към дома.

Румъния - ден трети.