Една бърза Южна Италия, за зарибявка. Част първа - Матера.

Част първа - Матера.

Главни действащи лица: Две А-та и две М-та. Ще ги кръстим Аз, Милен, A. (тя) и М. (той). 

Декор: Южна Италия, в тока на ботуша, през късна пролет.

   Всичко започна от едно недоразумение. Около месец - месец и половина по-рано се бяхме разбрали с едни приятели да ходим на пикник покрай някакви бари. Кой не чул, кой не разбрал, а и времето ни спъна, та барите се провалиха, но някак в цялата суматоха се чу лафа: "Като няма да има пикник на бари, да вземем да идем на Бари." и след няколко минути имахме билети за Бари. В тези няколко минути Милен изпадна в кратко, но съществено за реализацията на проекта, умопомрачение и на въпроса "Искаш ли да идем до Бари в средата на юни?" взе, че каза "Защо не!" Аз мълчах, стисках зъби и гледах встрани, за да не се усети, че влиза в капан. Ако аз го бях попитала, щеше да отвърне "Категорично не!", защото това е същия онзи Милен, който след Армения ми заяви - "Много беше хубаво, но повече никъде няма да ходя!" Дори и аз не повярвах, че се получи, защото 30 секунди по-рано бях отговорила от негово име, че няма как той да се съгласи на такова нещо. В следващия месец и нещо, сто пъти повтори - "Как ме изработихте! Ако имах време да помисля, никога нямаше да се съглася!", но картите вече бяха хвърлени и билетите купени, така че от 13 до 15 юни две двойки ще сме в Южна Италия.

Времето си минава, аз съм се фокусирала върху други неща и някак си очаквам, другата двойка да се заеме с организацията, но ето че 10-тина дни преди полета ние сме само с билети за отиване и връщане, а аз дори не знам какво толкова има около Бари. Те бяха изпратили един примерен маршрут, скоро след резервацията на билетите и това е. И така, двете дами - аз и А. се захващаме да правим организация, да чертаем маршрут и да резервираме нощувки. След много перипетии се спираме на вариант: 

1 ден:

• Полет до Бари в 11 часа.
• Автобус до Матера.
• Следобед и нощувка в Матера.

2 ден:

• Придвижване до Алберобело.
• Следобед придвижване до Остуни с два-три часа престой в Монополи.
• Нощувка в Остуни.

3 ден:

• Предиобед в Остуни.
• Придвижване до Бари и няколко часа в Бари.
• Вечерен полет за София.

   За да стигнем до тези няколко точки се налага да направим много сериозно проучване, а аз съвсем се вживявам и подготвям екселски файл, с разбивки на графика по часове, места за посещение, разписания на публичния транспорт, полезни цитати от блогове и форуми и линкове към важни сайтове. Очаквано, многократно съм обект на майтап заради файла, но той си свършва работата. Накрая, макар това да ми коства няколко безсънни нощи, влизам в приключението добре подготвена и вече знам къде отивам и какво ще гледам там, че и от колко до колко часа. :) Единствено за изхранването нямам точен план, въпреки че М. многократно попита "Какво ще ядем там?" и накрая решаваме да сме на "зърнена диета" - каквото зърнем, това ще ядем.

Два дни преди полета надниквам за всеки случай на сайта на летище Бари и се сблъсквам челно с ето тази бележчица, която ме уведомява, че:

"Aeroporti di Puglia информира всички клиенти, че граничният контрол ще бъде временно въведен отново за всички международни пристигащи и заминаващи пътници, започвайки от 5 юни в 14:00 до 18 юни в 14:00.

Тази изключителна процедура е поискана от италианския министър на вътрешните работи поради 50-ата среща на върха на Г-7, която се провежда в Пулия от 13 до 15 юни 2024 г.

В съответствие с необходимите мерки за сигурност и според указанията на компетентните органи,

могат да бъдат наложени ограничения върху трафика и паркирането в районите на летищата Бари, Бриндизи и Гротагли.

Aeroporti di Puglia съветва пътниците да използват обществен транспорт, за да стигнат до летищата, за да избегнат потенциални затруднения, които могат да възникнат с пристигането на делегации от страните, участващи в международната среща на върха.

Заминаващите пътници са горещо поканени да пристигнат на летищата доста по-рано от планирания час на заминаване и да следят отблизо статуса на своите полети.

Aeroporti di Puglia се извинява за причиненото неудобство и благодари на всички пътници за съдействието."

    Добре де, може ли чак пък с такава точност да се засечем с Г7 - от 13 до 15 юни! Единственото разумно обяснение бе дадено от братовчедка ми: "Те са ти хакнали плана, видели са, че е много добър и са решили да го ползват." и последвалите събития ще покажат, че може и да има нещо вярно в това твърдение.

   И така, на 13 юни около обяд аз, Милен, А. и М. кацаме с малко закъснение на летище Бари. Граничен контрол на документите очаквано има и се струпваме да чакаме на опашка. По някое време дали им писва на служителите или решават, че сме твърде безобидни, но започват да ни пробутват и без да ни гледат документите. Опашката бързо намалява, но както сме заедно с Милен, така се оказвам от другата страна на контрола с останалите ни спътници, но без него. Накрая и той се появява и казва - "Всички други ги пуснаха, само мен ме задържаха и ми поискаха документите." Този факт съвсем затвърждава образа му на "съмнителен субект", след като още на софийското летище, пак само на него от компанията, направиха натривки на дланите. Всъщност единственото ни обяснение е, че само той от компанията е (беше навремето) рус със сини очи.

  Имаме два часа до автобуса за Матера - достатъчно време да си купим билети, че и да помързелуваме. До Матера може да се стигне както с автобус от летището, така и с влак от централната гара на Бари - Bari Centrale. Избрали сме автобуса, макар да трябва да го поизчакаме малко. Във файла ми пише - "билети се купуват от барчето, книжарницата или онлайн" обаче ни барче продаващо билети, ни книжарница виждаме, а онлайн сайтовете нещо се запъват. Накрая А. успява да ги купи от Омио (мисля) на цена 3.40 €. Автобусът е голям и комфортен, че и полупразен. Сутринта сме станали в 4, така че проспивам повечето от пътя.

   В 14:30 слизаме на около 350 метра от квартирата, но настаняването е от 16 часа. Писах на домакина с надежда да ни пусне по-рано, но той каза 15:30. Решаваме да се разходим, гладните хапват и правим първите панорамни снимки.

Толкова пъти прочетох "До средата на миналия век квартал Саси ди Матера е смятан за срама на Италия.", че имам чувството, че това едва ли не всеки го знае. Факт е, че аз самата не го знаех до "онзи ден", така че ще поразкажа:

Матера.

Матера:

До средата на миналия век квартал Саси ди Матера е смятан за срама на Италия. Бил е най-най-бедняшкият квартал, където хора и животни са живеели заедно в пълна мизерия в изкопани в скалите пещери без ток, вода и канализация. Любопитно ми е на кого е хрумнало и как са стигнали до идеята, но правителството решава да изсели жителите и вместо да унищожи квартала, да го превърне в туристическа дестинация. Тук са ударили в десетката!

В един италиански сайт сайт попаднах на интервю с някоя си Марианджела от Матера. Ето 9 важни неща, които Марианджела разказва за Саси ди Матера:

1. Какво представлява Sassi?

Саси се превежда като камъни. Саси е селище, което е построено във и от порест варовик - туф от района. Първоначалните жилищни помещения са били примитивни пещерни жилища от другата страна на каньона. Постепенно хората си проправят път, за да построят града, известен днес като Саси ди Матера. Sassi се състои от два квартала - Sasso Caveoso и Sasso Barisano.

2. Матера датира от неолита.

Това е един от най-старите градове в света с около 7000 години регистрирана, непрекъсната човешка дейност. Матера е била само скалистият Саси до около 16 век. Днес Матера има нова част с население от около 60 000 души. 

3. Саси ди Матера е нещо като многоетажна пещера.

Смята се, че в Саси има осем до 10 слоя домове, всеки построен на върха на другия. Липсва ред поради естествената кривина на каньона. Може би не е изненадващо, че по-рано богатите са заемали по-високите нива, докато бедните са пребивавали в по-ниските по-основни пещерни жилища.

4. Животът в Саси е бил определено социален.

Жилищата са построени около общ двор. Всички врати са водели към обща зона, където семействата играят, пеят и работят заедно. Мъжете е трябвало да се придвижват с добитъка си по 10 километра, за да работят на нивите. Те са били навън по цял ден, до късно през нощта. Жените и децата са били заедно през деня, в общото пространство.

5. Семействата са правели хляб в квартална фурна.

Селската общност е произвеждала хляб в големи количества, за да осигури постоянно снабдяване с храна. Тестото се е замесвало вкъщи, след което е хлябът е носен в общата фурна. Маркирали хляба си с дървен печат, за да го идентифицират, след като е бил изпечен.

Марианжела посочва комините. Всеки е различен. Тя обяснява, че комините са семейни символи и на някои дори има изписани инициалите на фамилията.

6. "Градът, който виждате, е машина, която събира вода".

Градът изградил забележителна водна система, която им позволявала да събират прясна дъждовна вода с дренажна система в толкова големи подземни акведукти че използвали лодки, че се налагало да ползват лодки.

7. Колкото и впечатляващ да е бил градът в инфраструктурата, условията, в които хората са живели, когато италианското правителство е проучило обстановката, са довели до пълна евакуация.

В началото на 50-те години на миналия век книгата на Карло Леви "Христос се спря в Еболи", привлича вниманието към забравената земя. Саси е посетен от тогавашния премиер Алчиде де Гаспери. Това, което той вижда е шокиращо: цели семейства, живеещи в пещера в единична стая с добитъка си, без течаща вода или електричество. Болестите и насекомите са широко разпространени, тъй като канализация се излива по улиците.

Д-р. Карло Леви е италиано-еврейски художник, писател, активист и лекар от Торино. Леви е заточен в съседния град Галяно като политически затворник поради антифашистки убеждения. Книгата му "Христос се спря в Еболи" не е базирана предимно в Саси ди Матера, а в провинция Матера. Въпреки това, именно това писание привлича вниманието към условията на живот.

8. Въпреки, че заповедите за евакуация са от 1952 г., Саси ди Матера се изпразва окончателно едва в края на 80-те / началото на 90-те години.

На около 16 000 жители е предложена размяна на пещерните си жилища за нов апартамент. Както споменахме, тези пещери са не само хора, но и добитъка им. Животните били оставяни и жителите често се връщали, за да приютят конете, мулетата, козите, свинете и т.н. в изоставените си домове. Днес все още могат да се видят много зазидани от правителството врати, за да се попречи на хората да се върнат в къщата с животните си.

9. Днес около 70% от Саси ди Матера е собственост на правителството.

Реставрацията е в ход вече близо три десетилетия, но все още могат да се видят изоставени рушащи се домове. На въпроса дали бившите жители са се върнали Марианжела обяснили, че бабата на съпруга й е израснала в Саси и подобно на много от другите отказва да се върне, за да го види. Това поражда твърде много спомени за този тежък, тъжен и груб живот. Тя не може да повярва, че днес идват хора от цял свят, за да видят сайта.

Марианжела смята, че е чудо, че съживяването е станало. Тя си спомня как като дете са я предупреждавали да не влиза в "Заси" заради "лоши хора" и наркотици.

През 1993 г. Саси ди Матера е обявен за обект на световното културно наследство на UNESCO. Това означава, че той се счита за „изключителна стойност за човечеството“ и е защитен, за да се запази културното и природно наследство на района.

   Наближава 15:30 и можем да се настаняваме в квартирата. Избрахме да не е в стария град, тъй като в отзивите на повечето жилища там, се споменава миризмата на мухъл. Нашата квартира е в нова сграда на по малко от 10 минути пеш от стария град. Решаваме да минем по малко по-дълъг път, който обаче върви през историческата част и тези 5-10 минути се превръщат в половин час, защото постоянно се захласваме по нещо. Най-сетне се настаняваме и квартирата надхвърля всичките ми очаквания - две отделни просторни спални с високи тавани, кухня с трапезария, вестибюл и разбира се баня с тоалетна. С ново обзавеждане, чисти хавлии и чаршафи и множество дребни, приятни детайли.

Вземаме по един бърз душ и се спускаме към Саси ди Матера. Предварително съм изтеглила карта, на която има отбелязани Белведере-та (Belvedere = красива гледка), т.е. точки, от които се вижда добре града, а и докато чакахме настаняването минахме покрай един Туристически информационен център и си взехме хартиени карти (имам карти от почти всички места, които съм посетила). Още с тръгването влизаме в един "музей". Слагам кавички, защото сме подведени да мислим, че това е водохранилището, а си е, както се изрази М., "на дядо мазето".

И така, в "на дядо мазето" виждаме няколко изкопани в земята водосъръжателя, подземна стая за съхранение на вино и ню-ню остатък от сталактит (-мит/-тон, не става ясно). Докато ни приканя да влезем дядото ни пита от къде сме и като чува България, отваря портфейла, показва една снимка, споменава 2-3 думи на български и казва, че снаха му била от Пловдив, Варна и има внучка в България. Предвид измисления музей, силно се съмнявам в достоверността на историйката. Ако имате път към "на дядо мазето", пробвайте да му кажете, че сте от някъде другаде, Полша примерно, да видим дали снахата няма да се окаже полякиня.

Гледка тук...

Тези красиви цветя взеха, че се оказаха...

каперси.

Гледка там...

Разочарованието от "на дядо мазето" не успява да развали удоволствието от белведеретата, но за малко да ни откаже да влезем в следващия изпречил се на пътя ни музей. На ръба съм да му сложа кавички и на него, но все пак си е музей - две пещерни стаи пресъздаващи живота на хората в Саси ди Матера с две не особено дружелюбни администраторки на входа.

Пример за типичен дом в Матера.

Магарето, прасето, кокошките, тоалетната и всички провизии, в едната стая...

...хората с цялата им покъщнина - в другата.

Масата за хранене.

Фурната и изпечения хляб, с характерна за Матера форма.

Уред за "закърпване" на чинии. С шилото се пробиват дупки в счупената посуда и се зашива.

Излизаме и веднага се нахвърляме на следващите обекти за снимане - отсрещните скали изпъстрени с множество килии в скалите и руини отгоре:

От прочетеното знам, че над реката има въжен мост. С А. решаваме да се разходим до него. Мъжете остават на по биричка да ни чакат.  

Спускането към него се оказва доста стръмно и на места наистина много хлъзгаво и то не поради кал, вода или сипей, а заради излъскани до блясък, от преминаващите туристи, камъни. Тези лъскави, почти светещи камъни могат да се видят навсякъде из Саси. Падам два пъти по пътя надолу към моста и още 1 или два пъти по улиците на Саси. Не мога да си представя как се придвижват хората, когато вали дъжд.

Слизането до моста ни отнема двайсетина минути (сумарно - слизане, катерене, снимки и "уаау"  ни отнема около час и половина), но си заслужава. Мястото е доста по-обрано откъм туристи. Дотолкова, че започвам да поздравявам срещнатите с "Бонджорно!". Гледката към Матера също си заслужава, както и величествените скали, върху които е построена. 

След като се налюбуваме и наснимаме, се изкачваме обратно по стръмния склон - хората не обичат да се катерят, а аз мразя да слизам. В тази посока е много по-лесно. Мъжете горе тъкмо привършват бирата, но вече са сериозно гладни. Време е за вечеря, а аз още не съм се "заровила" из малките и неизвестни улички на Матера.

Харесваме си първо едно заведение, пълно с местни, но се оказва, че свободните маси са резервирани. Налага се да се преместим в съседното, което не само че има свободни маси, а и на заетите му маси стоят само туристи. Какво да се прави - народът е гладен и не можем да си позволим да издирваме по-подходящо заведение. Всички поръчваме различни ястия. Аз се спирам на орекиете - традиционна за региона паста, а Милен, като традиционалист решава да не рискува и избира пица Дяволо. Въпреки, че блогърите масово твърдят, че пиците не са най-голямата гордост на региона, Милен ще остане най-доволен от избора си. 

Преди това обаче аз ще изтичам да си купя пощенска марка от един табако-шоп, за където ми бяха обяснили, че трябва да има марки, но още беше затворен, когато минахме от там. Тръгвам, като си мисля, че ще се ориентирам лесно, но след няколко завоя в малки и криви улички се усещам, че е по-добре да си отбележа някаква точка, че иначе няма да мога да се върна при компанията. Пътят до табако-шопа се оказва почти километър, но пък успявам за закова Матера на свечеряване. 

Когато пристигам продавачката тъкмо е затворила, измила пода и брои парите. Все пак е така добра да отвори, колкото да ми продаде 2 пощенски марки, но не и чак толкова добра, че да ми даде химикал да си надпиша картичките. (Лирично отклонение - звучи шизофренично, но обичам да си изпращам картички от чужбина. Пощенските картички които изпращам до семейството си, когато пътувам някъде, са вид  сувенир, който хем е красив, хем заема малко място.) Налага се да се обърна за съдействие към един арабин от съседния магазин, който допреди малко крещеше нещо по телефона. Противно на притесненията ми, човекът се усмихва и ми подава химикал, така че след малко съм надписала, пуснала картичката в една мърлява пощенска кутия и съм потеглила обратно. 

На идване минах по толкова сложен път, че е абсурд да се върна по същия път, а и не искам - беше по периферията на Саси, а на мен ми се иска да "се загубя" из уличките му. И макар да съм с навигация на телефона "изгубването" ми се получава - слизам по някакви пусти и почти страховити улички и стълби, които са толкова стръмни, че ме заболяват коленете, но пък са наистина очрователни! 

Пристигам при групата с голямо закъснение, почти два километра съм извървяла и когато им се извинявам, те казват - тъкмо на време идваш, преди малко донесоха вечерята.

Хапваме, правим малко снимки на нощна Матера и се прибираме в квартирата.

Влакът ни утре тръгва в 7 без десет. До последно не вярвах, че няма директен транспорт от Матера до Алберобело и се надявах, че докато сме в Матера все ще изскочи нещо, но не би - трябва да се върнем с влак до Бари и от там да хванем автобус за Алберобело.

Следва част втора - Алберобело и Монополи.

Поморие - нашата раздяла с лятото.

Оплаках се вече за несгодите ни със село Шкорпиловци. В същото време, там ми светна, че не е нужно да миришеш нечии крака, за да се опънеш на плажа. Усетих се, че щом има едно такова място, ще има и второ, където детето да играе, пищи и хвърля пясък на воля, без това да травмира други летуващи. Забелязах, че е възможно да се натопиш целия в морето и въпреки всичко да си виждаш краката. Открих, че морето не е мъртва вода, животът в която се ограничава най-много до водорасли и медузи понякога. И не на последно място разбрах, че нашият начин за почиване са бунгалата - с ограничения брой съседи и дворче за тичане.

И се разгелзих.

Дощя ми се да имам всички тия придобивки, но ей тук, наблизо, по Южното Черноморие.
За Къмпинг "Градина" чух прекрасни отзиви, но след няколко кОпки в глобалната мрежа забелязах, че масово медийни и телевизионни знаменитости са засичани там. Което ще рече че не е толкова спокойно. След дълги лутания, четене и проучване избрах пясъчната коса на град Поморие. И въпреки, че голите снимки на Мартина Вачкова се оказаха точно от там, все пак обещаваше някакво спокойствие. Казах си - ако не харесаме нищо там, ще се върнем в нашата квартира отпреди 10 години. Тя беше в края на улица "Крайморска" - макар, че не е бунгало е спокойно и точно до плажа. Отворих Panoramio, за да разгледам снимки от околността и косата ми настръхна. По неохраняемия навремето плаж стърчаха чадър до чадър, виждаха се стотици хора и заведения. Нашата къщичка си беше на мястото, но за нея имаше залепен огромен хотел и наоколо се извисяваха още десетки като него!!!

...

(Тук не искам да пиша. Бях вбесена ядосана и отчаяна едновременно. Оставаше ни само пясъчната коса. Дано поне тя става.)

В Поморие вече, се спряхме на бунгалата на "Зора 2000". Възможно е да има и по-добри, но ние останахме много доволни. Северната стена на нашата баня служи за гръб на плажа. От масичката пред бунгалото до топването във водата ни делят 20-30 крачки. Денонощно слушаме шума на морето. Тръгвайки за плаж не събирам багаж - ако нещо ми потрябва, отскачам до бунгалото. Вътре - санитарен възел, хладилник и телевизор. Леглата - с удобни матраци. На 100-тина метра има заведение с българска кухня, малко по-скъпо от мястото, на което се храня в Сливен. Липсваше ми само безмесната храна.

В дъното, вляво - нашата масичка. Стълбите до нея водят към плажа.

Тази тераса е всъщност покрива на бунгалото ни. Що изгреви и залези снимах от нея...

Вдясно са плажът и морето, вляво се вижда малко от Поморийското езеро. Пясъчната Коса е ивицата, която продължава насреща.

Това са другия вид бунгала - къщичка с две спални, хол и бокс.

Снимка от тераста. Насреща - Поморийското езеро.

Заведението, в което се хранехме най-често.

Среднощен гост. :)

 Отпуснах си душата на това място. Може да не намерих  южночерноморското Шкорпиловци, но намерих спокойствието, което търсех. Ставах рано, лягах рано, а денем правех големи (до огромни) разходки по плажа и покрай езерото. Единия ден стигнах чак до Ахелой. Това бе най-впечатляващото ми приключение.

Излюпвам се с изгрева. Отдавам му полагащите се двадесетина снимки и в седем без десет вече вървя по пясъка. Нямам ясна цел - до където стигна. Зная, че до ахелойския плаж са към 7 километра. Ако мога ще ги мина. Включвам GPS tracker-а на телефона, за да ги засека. След около 1500 метра белезите от човешко присъствие съвсем намаляват. Остават само изхврълените от морето боклуци. За съжаление те са всякакви и навсякъде. Морето ближе краката ми, слънцето целува раменете ми, а аз се опитвам да уловя в апарата прелитащите наоколо черни птички. (След няколко дни ще разбера, че са корморани, но сега все още ми приличат на черни чайки.) Безгранично спокойствие. Поморие вече се вижда като малки точици, а Ахелой още се вижда като малки точици:

Поморие.

Ахелой.



Стигам композиция от мидички, явно сътворена от бурното вчера море. Не искам да докосвам нищо. Достатъчно е да я снимам:

И все пак, мисля си, каква оригинална завеса или мухарник може да се получи.

Още час и в далечината се очертава силуета на постройка. Прилича на барака, малко по-голяма от палатка. Кой, какво и защо? Тук в нищото. Далеч от всякъде. 

Зрънце страх се прокрадва с мисълта, че вътре може да има... Всичко може да има.

Приближавайки се поздравявам. Достатъчно силно, за да ме чуе буден човек и достатъчно тихо, да не събудя спящ. Празна е. И оригинална. Прилича на изцяло създадена от "морски дарове".

Има адрес,

пощенска кутия,

пейка и гараж

място за обувките,

тъжен надпис,

легло, надуваем дюшек, икони, телефонен номер, леген, туба.

Някой е живял тук.  Само питейната вода е проблем, но явно се е справил. Наснимвам хубаво, без изобщо да докосна нещо и поемам по пътя си. Ахелой все още е твърде далеч, но малко по малко започва да изглежда по-близо от Поморие.

Нещо странно има в гларуса притичващ покрай водата. Крилото му е счупено. Вероятно няма шанс да оцелее, но и аз не виждам начин да му помогна. С годините все по близка ми става идеята, че човек не трябва да се меси в законите на природата. За съжаление дори храна не мога да му предложа. Старая се само да го притесня възможно най-малко и отминавам.

Изглежда наближавам все повече. Преди малко се разминах с един човек, а и онова прилича на човешки силует. Такъв е. Чисто гол. Тук е рая на нудистите, така че гледката нито ме учудва, нито притеснява. Поздравявам и подминавам. Да, ама не. Въпросният решава да ме заговори. Следват възклицания - "Ама как така? Чак от Поморие?" Опитвам да се измъкна, но успява да открадне 3-4 минути от времето ми. Не се притеснявам от липсата на хора. Притеснява ме наличието им.

Малко преди края срещам магаренце:

А после най-сетне се запознавам с пазача на ахелойския плаж. Страховит поглед зареян в морето.

Освен него в региона се срещат и странни черни човечета (след малко и аз ще се присъединя към тях),

което значи, че съм стигнала до калното езеро. Толкова е солено, че дори не можеш да потънеш:

Грух:

 Наказани:

Калното езеро се обитава предимно от руснаци. Престоят ни в Поморие ме кара да си спомня максимата, че никой не е пророк в собствената си държава. Единици са българите, склонни да повярват, че тук, съвсем близо до тях, има някаква си кал, която би могла да им помогне. Всеки предпочита да търси спасението надалеч. В нещо мистично и по-трудно достъпно, ако пък е и скъпо, значи най-вероятно то е истината!
И все пак нека споделя с вас някои митове, легенди и напълно доказани факти за поморийската кал. Моите проучвания изградиха следната схема на действие:
1. Клепаш се с калта. Колкото по-дебело, толкова по-добре. Колкото по-навсякъде, толкова по-добре.
2. Чакаш около половин час на слънце да изсъхне. Дано да няма вятър, за да се затоплиш. При вятър по-добре да легнеш на горещия пясък. Овалването в пясък, което някои практикуват, било мит и не само не действало по-добре, но и пречело на калта да изсъхне и попие.
3. След половин час се миеш. НО! Най-добре е да се измиеш в соленото езеро. Къпането в морето е допустим компромис, ако няма как да влезеш в езерото. Къпането с течаща вода, обезмисля начинанието.
4. Забелязах, че "старите кучета" си носят по една бутилчица с жълтеникава, мътна течност и се мажат с нея. Оказа се прословутата поморийска луга, с която правят процедури по всички балнеосанаториуми и която е основна съставка на паста за зъби "Поморин". Ако нямаш луга, просто прескачаш точка четири.
5. Никакво къпане! Поне 4 часа не се миеш с чиста вода, а когато все пак решиш да вземеш душ, го правиш без сапун. (Това ми беше най-неприятната и трудно изпълнима част.)

Освен това няма никакъв смисъл да си взимаш кал за вкъщи, защото тя губи свойствата си само 10 до 20 часа след изваждане от езерото. (За разлика от нея лугата запазва лековитостта си и това ми обясни, защо навсякъде правят компреси с луга, но само в Поморие има кални процедури.)
Ето какво още пише на табло в Посетителския център на Поморийското езеро:

Но да се върнем в калището, защото ме чакат още 6 километра обратно. GPS-ът твърди, че толкова съм извървяла в едната посока до тук. Милен ми звъни да пита къде съм. Часът е малко преди 10 и те тъъъъкмо са станали. Бях го предупредила, че ако каталясам ще ме прибира с колата от Ахелой, но се чувствам свежа като репичка. Освен това обратният път ще бъде по друга пътека та ме очакват нови гледки и емоции - няма да скучая. Сега мисля да вървя покрай езерото.

Минавам солниците. Осъзнавам колко е голяма купчината сол чак когато я сравнявам с камиончето и сградата до нея:

Гледките тук са различни. Нито по-хубави, нито по-лоши. Различни и също толкова очарователни:

След около час (тук по пътя се върви значително по-лесно), наближавайки вече Поморие, в морето виждам платноходка окъпана в сребърни отблясъци. Само дето не е с алени платна:

 

Малко по-късно съм в бунгалото вече. Очаквах след 12 километра, (половината по пясък) да съм каталясала, но вечер, след работа съм доста по-уморена. Денят едва сега започва.

Разказах това "приключение", защото то най-цялостно обхваща това, което харесах в Поморие. Красота, спокойствие и досег с природата. Всеки ден правех някакви, макар и по-кратки разходки по Косата и мисля, че точно те ми доставиха душевния мир, с който се върнах от тази почивка. Какво толкова му харесах на това Поморийско езеро не мога да кажа, но определено се чувствам запленена. За разлика от мен, Дени видя в него само голяма, миризлива, кална локва и го споменава с отващение.

Сега май е момента да разкажа и за изгревите и залезите. Бяха великолепни! Всяка сутрин и вечер снимах, снимах, снимах... То не бяха слънца, то не бяха луни, то не бяха лъчи преплитащи се в косите на дъщеря ми, прелитащи птици или самолети. А като се прибрах - трих, трих, трих... Качих в Пикаса съвсем малко и се оказа, че след грандиозната чистка са към петдесеттина. Ама много красиво пусто! Кеф ти изгрев в морето, кеф ти залез в езерото. Ако ги искаш наопаки, просто минаваш от другата страна на полуострова. При това бунгалото ни беше с много стратегическа позиция - десет крачки и имаш видимост и към двете води. Да не говорим за дървото, което сякаш нарочно се извисяваше в посока запад. Да го бях търсила, нямаше да го намеря.

(Слагам тук три-четири снимки, който иска повече, да ги види в албума в Пикаса. Връзка към него - най-долу.)

Веднъж само се разходихме до центъра на Поморие.

Безумие!

Вероятно ние сме странните, щом повечето хора предпочитат да отдъхват така - лунапарк, въртележки, шум, светлини, миризми, викове, крясъци... Все едно бяхме не на 2-3, а на поне 20 километра от нашата идилия. Поморие ме разочарова с посоката, в която се е развило. Още в предварителните проучвания попаднах на реклами в руски сайтове, приканващи закупуване на апартаменти в града. Пристигайки там, открих, че положението е вече критично. Малкото солено езеро, (което помнех от преди и, което сега нещо ми се губеше на картите) се оказа засипано. На негово място е изникнал така нареченият "Руски квартал". Нови, луксозни кооперации. Повечето празни. Блок до блок. Нищо повече. (Аз вярно, че съм параноична, ама знаете ли, че Китай точно така си загуби трите спорни острова? Богати японски фамилии купуват земята. После Япония я изкупува от тях и ги национализира.)

Чух слухове, че общинарите вдигнали мерника и на Голямото солено езеро, което навремето беше "Голямо", но днес е единственото Поморийско езеро. Не да го засипят съвсем, но да го "облагородят" така да се каже. За късмет, то е част от Натура 2000 и засега не успяват. Дано!

Само едно нещо ми хареса от днешно Поморие. Крайбрежната алея по южния бряг. Тя и преди си беше приятна за разходки, но сега са направили стълбички и понеже тук морето е тихо и спокойно, заливът се е превърнал в огромен,  плувен басейн,

 където можеш да плуваш към залеза:

Аз обичам да сбъдвам мечти. И своите и на близките ми. Понякога знам, че трябва малко да изчакам, но си живея със спокойната увереност, че истинските желания рано или късно се сбъдват. Ето защо, когато се оказа, че точно в края на престоя ни е началото на тази консервационна ваканция:

не удържах на изкушението. Тук и без това много ми харесва, и без това искам да науча повече за Поморийското езеро, а имам и шанс да помогна за развитието му.

Семейният съвет първосигнално каза "НЕ!", но им благодаря, че после размислиха и ме оставиха да си сбъдвам желанията. Така останах още три-четири дни след тях. Първоначално мислех да е седмица, но допуснах грешката да подходя към нещо ново с очаквания, което често води до разочарования.

И така, в неделя се разделих с Милен и Дени и се впуснах да "консервирам" Поморийското езеро. С нетърпение и леко безпокойство очаквах газенето във водата, пренасянето на кофи и якото бачкане, което ме очаква. Притеснявах се само да не се окаже толкова трудно, че да взема да каталясам още след първия ден или час и по този начин да излъжа хората, които разчитат на моята работна ръка. Казах си - ще се стегна и толкова.

Няма да се впускам в подробности, но на четвъртата сутрин бях вече не разочарована, а дори ядосана. Оказа се, че изобщо няма работа за мен. Жените в групата бяхме три и явно никой не желаеше да ни поверява отговорна работа. Дори каквато и да е работ. Три дни плевихме градинките около Посетителския център. (Накрая трябваше едва ли не да садим наново плевели, че да има какво да скубем.). Буквално се чудеха какво да ни намерят, само да не им се мОтаме в краката.

Завършила съм сравнително мъжка специалност и мислех, че съм претръпнала на това пренебрежително, до надменно отношение, когато става дума за "мъжка" работа. Явно не съм, защото се издразних. На четвъртия ден си заминах. Разбрах, че после дошло интересното и имало работа за всички.

Въпреки всичко изобщо не съжалявам, че се включих в консервационната ваканция. Научих още за Поморийското езеро и се запознах с наистина интересни хора. А това, че съм имала неоправдани очаквания си е моя, не тяхна грешка.

Две снимки през далекогледите на Посетителския център:

Това бе тазгодишната ни морска ваканция. Не намерих южночерноморското Шкорпиловци, но намерих Поморие и пленителното му езеро. Доволна съм.


Всички поморийски снимки тук:

Поморие 2012