Поморие - нашата раздяла с лятото.

Оплаках се вече за несгодите ни със село Шкорпиловци. В същото време, там ми светна, че не е нужно да миришеш нечии крака, за да се опънеш на плажа. Усетих се, че щом има едно такова място, ще има и второ, където детето да играе, пищи и хвърля пясък на воля, без това да травмира други летуващи. Забелязах, че е възможно да се натопиш целия в морето и въпреки всичко да си виждаш краката. Открих, че морето не е мъртва вода, животът в която се ограничава най-много до водорасли и медузи понякога. И не на последно място разбрах, че нашият начин за почиване са бунгалата - с ограничения брой съседи и дворче за тичане.

И се разгелзих.

Дощя ми се да имам всички тия придобивки, но ей тук, наблизо, по Южното Черноморие.
За Къмпинг "Градина" чух прекрасни отзиви, но след няколко кОпки в глобалната мрежа забелязах, че масово медийни и телевизионни знаменитости са засичани там. Което ще рече че не е толкова спокойно. След дълги лутания, четене и проучване избрах пясъчната коса на град Поморие. И въпреки, че голите снимки на Мартина Вачкова се оказаха точно от там, все пак обещаваше някакво спокойствие. Казах си - ако не харесаме нищо там, ще се върнем в нашата квартира отпреди 10 години. Тя беше в края на улица "Крайморска" - макар, че не е бунгало е спокойно и точно до плажа. Отворих Panoramio, за да разгледам снимки от околността и косата ми настръхна. По неохраняемия навремето плаж стърчаха чадър до чадър, виждаха се стотици хора и заведения. Нашата къщичка си беше на мястото, но за нея имаше залепен огромен хотел и наоколо се извисяваха още десетки като него!!!

...

(Тук не искам да пиша. Бях вбесена ядосана и отчаяна едновременно. Оставаше ни само пясъчната коса. Дано поне тя става.)

В Поморие вече, се спряхме на бунгалата на "Зора 2000". Възможно е да има и по-добри, но ние останахме много доволни. Северната стена на нашата баня служи за гръб на плажа. От масичката пред бунгалото до топването във водата ни делят 20-30 крачки. Денонощно слушаме шума на морето. Тръгвайки за плаж не събирам багаж - ако нещо ми потрябва, отскачам до бунгалото. Вътре - санитарен възел, хладилник и телевизор. Леглата - с удобни матраци. На 100-тина метра има заведение с българска кухня, малко по-скъпо от мястото, на което се храня в Сливен. Липсваше ми само безмесната храна.

В дъното, вляво - нашата масичка. Стълбите до нея водят към плажа.

Тази тераса е всъщност покрива на бунгалото ни. Що изгреви и залези снимах от нея...

Вдясно са плажът и морето, вляво се вижда малко от Поморийското езеро. Пясъчната Коса е ивицата, която продължава насреща.

Това са другия вид бунгала - къщичка с две спални, хол и бокс.

Снимка от тераста. Насреща - Поморийското езеро.

Заведението, в което се хранехме най-често.

Среднощен гост. :)

 Отпуснах си душата на това място. Може да не намерих  южночерноморското Шкорпиловци, но намерих спокойствието, което търсех. Ставах рано, лягах рано, а денем правех големи (до огромни) разходки по плажа и покрай езерото. Единия ден стигнах чак до Ахелой. Това бе най-впечатляващото ми приключение.

Излюпвам се с изгрева. Отдавам му полагащите се двадесетина снимки и в седем без десет вече вървя по пясъка. Нямам ясна цел - до където стигна. Зная, че до ахелойския плаж са към 7 километра. Ако мога ще ги мина. Включвам GPS tracker-а на телефона, за да ги засека. След около 1500 метра белезите от човешко присъствие съвсем намаляват. Остават само изхврълените от морето боклуци. За съжаление те са всякакви и навсякъде. Морето ближе краката ми, слънцето целува раменете ми, а аз се опитвам да уловя в апарата прелитащите наоколо черни птички. (След няколко дни ще разбера, че са корморани, но сега все още ми приличат на черни чайки.) Безгранично спокойствие. Поморие вече се вижда като малки точици, а Ахелой още се вижда като малки точици:

Поморие.

Ахелой.



Стигам композиция от мидички, явно сътворена от бурното вчера море. Не искам да докосвам нищо. Достатъчно е да я снимам:

И все пак, мисля си, каква оригинална завеса или мухарник може да се получи.

Още час и в далечината се очертава силуета на постройка. Прилича на барака, малко по-голяма от палатка. Кой, какво и защо? Тук в нищото. Далеч от всякъде. 

Зрънце страх се прокрадва с мисълта, че вътре може да има... Всичко може да има.

Приближавайки се поздравявам. Достатъчно силно, за да ме чуе буден човек и достатъчно тихо, да не събудя спящ. Празна е. И оригинална. Прилича на изцяло създадена от "морски дарове".

Има адрес,

пощенска кутия,

пейка и гараж

място за обувките,

тъжен надпис,

легло, надуваем дюшек, икони, телефонен номер, леген, туба.

Някой е живял тук.  Само питейната вода е проблем, но явно се е справил. Наснимвам хубаво, без изобщо да докосна нещо и поемам по пътя си. Ахелой все още е твърде далеч, но малко по малко започва да изглежда по-близо от Поморие.

Нещо странно има в гларуса притичващ покрай водата. Крилото му е счупено. Вероятно няма шанс да оцелее, но и аз не виждам начин да му помогна. С годините все по близка ми става идеята, че човек не трябва да се меси в законите на природата. За съжаление дори храна не мога да му предложа. Старая се само да го притесня възможно най-малко и отминавам.

Изглежда наближавам все повече. Преди малко се разминах с един човек, а и онова прилича на човешки силует. Такъв е. Чисто гол. Тук е рая на нудистите, така че гледката нито ме учудва, нито притеснява. Поздравявам и подминавам. Да, ама не. Въпросният решава да ме заговори. Следват възклицания - "Ама как така? Чак от Поморие?" Опитвам да се измъкна, но успява да открадне 3-4 минути от времето ми. Не се притеснявам от липсата на хора. Притеснява ме наличието им.

Малко преди края срещам магаренце:

А после най-сетне се запознавам с пазача на ахелойския плаж. Страховит поглед зареян в морето.

Освен него в региона се срещат и странни черни човечета (след малко и аз ще се присъединя към тях),

което значи, че съм стигнала до калното езеро. Толкова е солено, че дори не можеш да потънеш:

Грух:

 Наказани:

Калното езеро се обитава предимно от руснаци. Престоят ни в Поморие ме кара да си спомня максимата, че никой не е пророк в собствената си държава. Единици са българите, склонни да повярват, че тук, съвсем близо до тях, има някаква си кал, която би могла да им помогне. Всеки предпочита да търси спасението надалеч. В нещо мистично и по-трудно достъпно, ако пък е и скъпо, значи най-вероятно то е истината!
И все пак нека споделя с вас някои митове, легенди и напълно доказани факти за поморийската кал. Моите проучвания изградиха следната схема на действие:
1. Клепаш се с калта. Колкото по-дебело, толкова по-добре. Колкото по-навсякъде, толкова по-добре.
2. Чакаш около половин час на слънце да изсъхне. Дано да няма вятър, за да се затоплиш. При вятър по-добре да легнеш на горещия пясък. Овалването в пясък, което някои практикуват, било мит и не само не действало по-добре, но и пречело на калта да изсъхне и попие.
3. След половин час се миеш. НО! Най-добре е да се измиеш в соленото езеро. Къпането в морето е допустим компромис, ако няма как да влезеш в езерото. Къпането с течаща вода, обезмисля начинанието.
4. Забелязах, че "старите кучета" си носят по една бутилчица с жълтеникава, мътна течност и се мажат с нея. Оказа се прословутата поморийска луга, с която правят процедури по всички балнеосанаториуми и която е основна съставка на паста за зъби "Поморин". Ако нямаш луга, просто прескачаш точка четири.
5. Никакво къпане! Поне 4 часа не се миеш с чиста вода, а когато все пак решиш да вземеш душ, го правиш без сапун. (Това ми беше най-неприятната и трудно изпълнима част.)

Освен това няма никакъв смисъл да си взимаш кал за вкъщи, защото тя губи свойствата си само 10 до 20 часа след изваждане от езерото. (За разлика от нея лугата запазва лековитостта си и това ми обясни, защо навсякъде правят компреси с луга, но само в Поморие има кални процедури.)
Ето какво още пише на табло в Посетителския център на Поморийското езеро:

Но да се върнем в калището, защото ме чакат още 6 километра обратно. GPS-ът твърди, че толкова съм извървяла в едната посока до тук. Милен ми звъни да пита къде съм. Часът е малко преди 10 и те тъъъъкмо са станали. Бях го предупредила, че ако каталясам ще ме прибира с колата от Ахелой, но се чувствам свежа като репичка. Освен това обратният път ще бъде по друга пътека та ме очакват нови гледки и емоции - няма да скучая. Сега мисля да вървя покрай езерото.

Минавам солниците. Осъзнавам колко е голяма купчината сол чак когато я сравнявам с камиончето и сградата до нея:

Гледките тук са различни. Нито по-хубави, нито по-лоши. Различни и също толкова очарователни:

След около час (тук по пътя се върви значително по-лесно), наближавайки вече Поморие, в морето виждам платноходка окъпана в сребърни отблясъци. Само дето не е с алени платна:

 

Малко по-късно съм в бунгалото вече. Очаквах след 12 километра, (половината по пясък) да съм каталясала, но вечер, след работа съм доста по-уморена. Денят едва сега започва.

Разказах това "приключение", защото то най-цялостно обхваща това, което харесах в Поморие. Красота, спокойствие и досег с природата. Всеки ден правех някакви, макар и по-кратки разходки по Косата и мисля, че точно те ми доставиха душевния мир, с който се върнах от тази почивка. Какво толкова му харесах на това Поморийско езеро не мога да кажа, но определено се чувствам запленена. За разлика от мен, Дени видя в него само голяма, миризлива, кална локва и го споменава с отващение.

Сега май е момента да разкажа и за изгревите и залезите. Бяха великолепни! Всяка сутрин и вечер снимах, снимах, снимах... То не бяха слънца, то не бяха луни, то не бяха лъчи преплитащи се в косите на дъщеря ми, прелитащи птици или самолети. А като се прибрах - трих, трих, трих... Качих в Пикаса съвсем малко и се оказа, че след грандиозната чистка са към петдесеттина. Ама много красиво пусто! Кеф ти изгрев в морето, кеф ти залез в езерото. Ако ги искаш наопаки, просто минаваш от другата страна на полуострова. При това бунгалото ни беше с много стратегическа позиция - десет крачки и имаш видимост и към двете води. Да не говорим за дървото, което сякаш нарочно се извисяваше в посока запад. Да го бях търсила, нямаше да го намеря.

(Слагам тук три-четири снимки, който иска повече, да ги види в албума в Пикаса. Връзка към него - най-долу.)

Веднъж само се разходихме до центъра на Поморие.

Безумие!

Вероятно ние сме странните, щом повечето хора предпочитат да отдъхват така - лунапарк, въртележки, шум, светлини, миризми, викове, крясъци... Все едно бяхме не на 2-3, а на поне 20 километра от нашата идилия. Поморие ме разочарова с посоката, в която се е развило. Още в предварителните проучвания попаднах на реклами в руски сайтове, приканващи закупуване на апартаменти в града. Пристигайки там, открих, че положението е вече критично. Малкото солено езеро, (което помнех от преди и, което сега нещо ми се губеше на картите) се оказа засипано. На негово място е изникнал така нареченият "Руски квартал". Нови, луксозни кооперации. Повечето празни. Блок до блок. Нищо повече. (Аз вярно, че съм параноична, ама знаете ли, че Китай точно така си загуби трите спорни острова? Богати японски фамилии купуват земята. После Япония я изкупува от тях и ги национализира.)

Чух слухове, че общинарите вдигнали мерника и на Голямото солено езеро, което навремето беше "Голямо", но днес е единственото Поморийско езеро. Не да го засипят съвсем, но да го "облагородят" така да се каже. За късмет, то е част от Натура 2000 и засега не успяват. Дано!

Само едно нещо ми хареса от днешно Поморие. Крайбрежната алея по южния бряг. Тя и преди си беше приятна за разходки, но сега са направили стълбички и понеже тук морето е тихо и спокойно, заливът се е превърнал в огромен,  плувен басейн,

 където можеш да плуваш към залеза:

Аз обичам да сбъдвам мечти. И своите и на близките ми. Понякога знам, че трябва малко да изчакам, но си живея със спокойната увереност, че истинските желания рано или късно се сбъдват. Ето защо, когато се оказа, че точно в края на престоя ни е началото на тази консервационна ваканция:

не удържах на изкушението. Тук и без това много ми харесва, и без това искам да науча повече за Поморийското езеро, а имам и шанс да помогна за развитието му.

Семейният съвет първосигнално каза "НЕ!", но им благодаря, че после размислиха и ме оставиха да си сбъдвам желанията. Така останах още три-четири дни след тях. Първоначално мислех да е седмица, но допуснах грешката да подходя към нещо ново с очаквания, което често води до разочарования.

И така, в неделя се разделих с Милен и Дени и се впуснах да "консервирам" Поморийското езеро. С нетърпение и леко безпокойство очаквах газенето във водата, пренасянето на кофи и якото бачкане, което ме очаква. Притеснявах се само да не се окаже толкова трудно, че да взема да каталясам още след първия ден или час и по този начин да излъжа хората, които разчитат на моята работна ръка. Казах си - ще се стегна и толкова.

Няма да се впускам в подробности, но на четвъртата сутрин бях вече не разочарована, а дори ядосана. Оказа се, че изобщо няма работа за мен. Жените в групата бяхме три и явно никой не желаеше да ни поверява отговорна работа. Дори каквато и да е работ. Три дни плевихме градинките около Посетителския център. (Накрая трябваше едва ли не да садим наново плевели, че да има какво да скубем.). Буквално се чудеха какво да ни намерят, само да не им се мОтаме в краката.

Завършила съм сравнително мъжка специалност и мислех, че съм претръпнала на това пренебрежително, до надменно отношение, когато става дума за "мъжка" работа. Явно не съм, защото се издразних. На четвъртия ден си заминах. Разбрах, че после дошло интересното и имало работа за всички.

Въпреки всичко изобщо не съжалявам, че се включих в консервационната ваканция. Научих още за Поморийското езеро и се запознах с наистина интересни хора. А това, че съм имала неоправдани очаквания си е моя, не тяхна грешка.

Две снимки през далекогледите на Посетителския център:

Това бе тазгодишната ни морска ваканция. Не намерих южночерноморското Шкорпиловци, но намерих Поморие и пленителното му езеро. Доволна съм.


Всички поморийски снимки тук:

Поморие 2012

Търси се... село Шкорпиловци по Южното Черноморие

Тук съм писала как открих село Шкорпиловци.
Срещата ми с това място коренно промени отношението ми към лятната почивка на море. Видях безкрайни, пусти плажове, рибки плуващи между краката ти, живи миди, охлюви, рапани и прелитащи разнообразни птици. Осъзнах, че все още се намират местенца, където почивката може да е почивка. Където не се налага да влизаме на смени във водата, за да пази един багажа. Където децата могат да играят на воля, без да им подвикваме, че пречат на някого. Където не можем да разберем какво правят най-близкостоящата до нас двойка и дори провеждаме гласуване, за да стигнем до извода, че е наистина "това", за което си мислим.
Това го писах и в предишната шкорпиловска тема. Там обаче не написах негативите. Те не са толкова много, но тази година все пак решихме да опитаме и нещо друго. А негативите бяха следните:
По някаква причина село Шкорпиловци явно не споделя моите чувства към него. При първото ни посещение домакинът на бунгалата ни обясняваше колко сухо е мястото. Показа ни от къде облаците го заобикаляли и понякога по цяло лято не капвала капка дъжд. Което може да е добре за летуващите, но регионът се изхранва не само с туризъм, а и със земеделие.
Каръци ли сме, късметлии ли сме незнам, но ние нямаме ни една почивка без дъжд. (Даже обмислях да пусна обява, че съм склонна да посещавам Шкорпиловци срещу скромно заплащане, точно в най-сухия период. Дъждът е гарантиран!) Миналата година обаче надмина всички очаквания. Лятото на 2011-та беше сухо и горещо. Имаше само една дъждовна седмица. Познайте коя? Правилно - тази през която бяхме в Шкорпиловци. Ама като казвам дъждовна, разбирай студ и дъжд! Температура на водата 18-19*С и на въздуха 15-24*С То вярно, че точно такива историйки градят спомените, ама нашето си беше голяма каръщина. Тръгнахме в жега, пътувахме в жега и малко преди морето се смрачи. Докато стигнем, вече беше застудяло. После имахме един петък, в който слънцето се изпече преди обяд и... това е. Горещото време се завърна в първия ми работен ден. Иначе ходехме с дълги ръкави на плажа.
Намират се и още една-две причини това лято да потърся друга дестинация.
Може би най-сериозната от всички бяха уикендите. В почивните дни, иначе тихото и пусто Шкорпиловци се превръщаше в място за шумни купони на компании от близката Варна. Шумни, ама ШУМНИ! С мощни уредби! В каръшката 2011-та, цяла нощ, две по-високи от мен колони дънеха чалга на 10тина метра от бунгалото, насочени към прозореца ни. Там обаче е така. Това са предимствата и недостатъците на "дивото" - всичко е позволено. Хазяите се оправдават с "редовни клиенти".
Втората причина е, че ни се искаше да сме още по-близо до морето. Вярно, че бунгалата са на първа линия, но тази първа линия включва 10-тина минути път през дюните.
Има още няколко дреболии, които ако бяха само те, не биха ме отказали, затова няма да ги споменавам.


И така - това лято се заех да търся Шкорпиловско подобие, но по Южното Черноморие. Хем да ни е по-близо, хем да ни е по-топло.
Не успях да намеря и се върнахме в любимото ни навремето Поморие (което се оказа, че няма нищо общо със спомените ни), но за това ще разкажа в отделна тема. А сега отговорно заявявам:

Събират се предложения за плажове със следните качества:
1. Спокоен, (ЗАДЪЛЖИТЕЛНО!!!) слабо населен, най-добре не населен.
2. Бунгала или място за къмпингуване с добра сянка и задължително питейна вода - на първа линия.
3. Отдалеченост от всякакъв род дискотеки и евентуални шумни компании.
4. Ако може и морето да плитко, и пясъкът да е ситен... ех...


Победителят ще бъде възнаграден с домашно приготвена сладост. Примерно доза ябълкови кексчета. Макар да е нескромно, смея да твърдя, че си заслужава!

Павел баня - ама заедно ли?

Откарахме 10тина дни в Павел баня. Аз лекувах едно, Милен друго, а Дени - тя просто дойде с нас и се научи да плува.
Дали не тръгнах с много очаквания? Не знам. Но не съм впечатлена особено. Хубавото и не-хубавото бяха горе-долу по равно, но аз си представях тихо градче в Долината на Розите, изпълнено със спокойствие и аромат на цветя. Не познах.
Жестоката реалност ме приземи още в първите няколко часа. Огромен комплекс от три, 8 етажни блока, с по 12 стаи на етаж, постоянна война за място в ресторанта и нали исках аромат? Да - настаниха ни в стая на първия етаж, с такава смрад от канализацията, че се процеждаше до външния коридор през две плътно затворени и уплътнени врати. Наложи на кръгъл час да се появявам като кукувичка на рецепцията, докато на втория ден извоювам друга стая. Към нея съм без забележки.
Освен това имаше разни подмятания на тръгване, дето аз, будаленцето, така и не можах да разшифровам в началото. Като въпроса на един колега - "Сама ли отиваш и има ли кой да те пази?" Хм... От какво да ме пази? После започнах да забелязвам странни дреболийки и чааааак към третия ден навързах, че много хора лекуват не само кокали в тази Павел баня. Върхът беше, когато наш познат, научавайки, че сме там възкликнал "Ама заедно ли?!?" Дааа... Хората гледаха да не са със законната половинка на това място. Не че ми пречеха. Изненадах се, защото не го очаквах.
Хотелът е с външен и вътрешен басейн. До вътрешния няма свободен достъп и се влиза само по предписание за по 20 минути, а външния въпреки, че е част от комплекса се плаща отделно. Което не би било голям проблем ако работеше. За беля, в деня на нашето пристигане го затворили от ХЕИ и го пуснаха чак на петия ден.
За ресторанта май не ми се пише. Всички други проблеми с времето се оправиха, но ресторантът си остана безкрайно неприятно и за трима ни място. Върна ме в онези изкривени соц. разбирания, че клиентът е длъжен на сервитьори и управители и най-добре за него е бързо и послушно да изпълнява задълженията си. В точния час!
До тук с кусурите. Втората ни стая гледаше на изток, към външния басейн и като бонус нощем почти не се чуваше музиката от съседното заведение. В западните стаи беше ад - зверска жега и шум. Ни да отвориш, ни да затвориш. Но ние си имахме спокойствие и чудна гледка - Стара планина, Шипка, Бузлуджа, язовир "Копринка" и слънчогледови поля. Доволна съм.

Срещнах и стара приятелка от университета. Т.е. тя ме позна почти в гръб още докато се регистрирах. След 15 години!!! Засякохме се само три дни, в които видях, че си е същата и че 15 години не са толкова много.
Като споменах регистрацията, та се сетих как останахме без джапанки още първия ден. Наложи се да чакаме два часа и половина за миризливата стая, а в това време багажа отлежаваше в колата на припек. (А да! Там почти навсякъде е забранено да се паркира. Страховити табелки плашат със страховити глоби, а разрешената за паркиране зона е за 30-тина автомобила и цената й е 5 лева на ден.) Когато най-сетне ни настаниха, не можах да си обуя джапанките. Бяха се свили от горещината. На Милен също. И една шапка с периферия ми пострада тогава. Изкриви се до неузнаваемост и сега става само за клоунада. Харесвах си я.
Но това беше част от кошмарното начало. После почти ежедневно се виждахме с приятелите ни от Казанлък и настроението се оправи. Когато отвориха и басейна всичко си дойде на мястото. Вече ми харесваше.Външният басейн наистина е хубав и сравнително спокоен (без уикендите, когато буквално завря).
Направихме си и две екскурзийки, като не броя неколкократното ходене до Казанлък.
Първата бе до село Скобелево. Там се целехме в щраусова ферма и в частен етнографски комплекс, който трябваше да ни покаже как се е извършвала преработката на рози навремето.
Хм... Май и за розоварната ще пропусна да разкажа. Не ми се вадят пак неприятните емоции. Влязох със страхотно желание и много положителни очаквания. Малко по-късно излязох с лют скандал, недоумявайки как може в частен комплекс държанието на служителите да е като в по-горе споменатия див социализъм - мързел и нежелание за работа. След като платихме по 6 лева вход на човек, ни казаха - "Ми отидете се снимайте там с розите." Беседа няма, щото била само на кръгъл час, а сега е малко след три. "А и вие да не сте дошли тук заради беседата!"
Очевадно беседа в три не е имало, очевадно и в четири няма да има, в това следобедно вторнишно мъртвило. А ние просто помолихме накратко да ни разкажат какво всъщност има да се гледа тук. Станах много лоша и успях да си получа парите обратно. Десет минути по-късно ги оставих във фермата за щрауси. С КЕФ! Един сладкодумен чичко те поема от вратата, води те при щраусчетата си, разказва ти бивали и небивали историйки и тънко и ненатрапчиво ти прави реклама на сувенирите си и кремкарамела от щраусово яйце. Ако не гонехме график, бих останала и още в барчето му. Страхотен!
Втората ни екскурзийка бе до село Турия - родното място на Чудомир. Тихо, спокойно и подредено планинско селце. Достави ни страхотно удоволствие. Докато изчаквахме музея да отвори, пихме кафе в чистия, светъл, прохладен и приветлив пенсионерски клуб на селото.
Две кафета, бутилка минерална вода и бутилка студен чай - лев и 55. Пак се върнах в соц-а. Ама в сладката му част. Жената зад бара малко извинително ми каза, че при тях било по-евтино. В ъгъла на залата, имаше подредени книги от и за Чудомир.

Точно в два, музеят отвори. То не е кой знае какъв музей - една къща от три стаички. Построена е от инициативен комитет през 1990 година по чертежи и спомени за истинската чудомирова къща. Експонатите вътре са дарения от роднините му. Жената, която отключва и, която отдели поне половин час, да ни разказва за Чудомир и село Турия, всъщност работи като секретарка в кметството. Грижата за музея е допълнително занимание. А с каква любов говореше за селото си и с колко гордост изтъкна, че само в началото на Втората световна война са пропуснали за една или две години кукерските игри. Или "Старците" както те ги наричат. И до сега си спазват и тачат всички ритуали и обичаи. Достави ми страхотно удоволствие! Признавам - тръгнах с насълзени от вълнение очи. Особено след като неволно съпоставях отношението с това в розоварната в Скобелево. Винаги си личи, когато вършиш работата си с желание и любов!

В общи линии това са ми впечатленията от Павел баня. Най-хубавото от почивката беше басейна. Просто изряден! Не мисля обаче, че ще се върна в хотела. Винаги можеш да си наемеш квартира в градчето и да се плацикаш в безценната павелбанска вода в басейна. Най-вече ще си спестиш влизането в ресторанта.

Снимки:

Павел баня - лято 2012

До Русе и назад.

Това година ни се отвори хубав повод за разходка до Русе - сватба.

Да са ни живи и здрави младоженците (те си знаят кои са), да доживеят дълбоки старини заедно, с много любов и разбирателство!
Още като чух за пътуване до Русе посред лято, ме осени идеята да не се прибираме веднага, а да обиколим и разгледаме околностите. Отдавна съм разбрала, че родните ни забележителности не отстъпват нито по красота, нито по екзотика на чуждите.Планът бе следния: Русе, Басарбовски манастир, Ивановски скални църкви, Средновековен град Червен, (Тук имаше още няколко забележителности, които можехме да разгледаме при достатъчно време, като пещерата "Орлова чука" примерно, но не би.) град Бяла, Велико Търново и Трявна.
В неделя по обяд се сбогувахме със сватбарите и поехме по пътя на културата.
Този ден бе един от най-горещите за лятото, по мои субективни усещания - най-най-горещия. Ето защо част от "културата" бе леко попретупана. Поразгледахме Русе, на прибежки от сянка до сянка додрапахме до Дунава,

отчетохме и него и се метнахме на колите.
Спирка първа - Басарбовски манастир.

Манастирът е забалежителен най-вече с това, че е единственият действащ скален манастир в България. За добро или за лошо се случи точно 15 август - Богородица. Това ще рече - много народ и нагарчащо комерсиално усещане. Като прибавим и изгарящото следобедно слънце, спомените ми за мястото не са много. На входа попитах един млад, наперен монах (мисля) как можем да научим нещо повече за манстира, а той с известна обида в гласа ми отговори, че ако питам за екскурзовод - нямат. Същото ми се случи и на другия ден в Преображениския манастир. Всъщност не питах за екскурзовод, питах за информация. Разсъждавах доста по въпроса последните дни. Не мога да разбера защо и в двата манстира надменно и почти троснато ми отговаряха, че нямат екскурзовод, а в същото време в момента манастирите нямат нищо против поклоническия туризъм и тъговията около него. Ако се разтърсите из туристическите агенции, а и не само из тях, ще забележите, че поне половината от чисто българските екскурзии, са всъщност поклонически туризъм. Не искам да бъда разбрана погрешно - одобрявам тези екскурзии, но все си мисля, че няма нищо лошо, ако ми се даде възможност влизайки в манастира да науча повече за него. Ако щеш това да е информативна листовка, която да мога да закупя наред с гривничките с икони, пластмасовите кръстчета, магнитчетата за хладилник и т.н.
Всъщност, за да съм коректна и евентуално ползена на някой, който тепърва смята да посети Басарбовския манастир, трябва да отбележа, че след като излязохме открихме табло с част от живота на св. Димитрий Басарбовски. Намира се отвън, под едно навесче. Защо монахът не ми каза за него - незнам.
От там се насочихме към Ивановските скални църкви/манастири. По пътя на мен ми прилоша от горещината и се наложи да укротим топката. На паркинга в подножието на скалата

направихме почивка. Когато се посъвзех, бавничко се закатерихме нагоре. В началото написах Ивановски скални църкви/манастири, защото скалите в целия регион са надупчени от манастирски килии, но от друга страна отворена за посетители е само една скална църква.

(Това е тераската на църквата погледната отдолу)
В нея попаднахме на един приятен и словоохотлив господин (винаги си личи, когато някой си обича работата), който ни разказа част от историята на манастирите. По думите му се работи в посока следващата година за посещение да бъдат отворени и едно-две жилищни помещения и... библиотека или писалище. (Трябва да призная, че в този момент все още не бях на себе си, та някои неща ми се губят.)
От Ивановските манастири се насочихме към средновековния град Червен (ако някой не знае - ударението е на първото Е, т.е. чЕрвен).

Тук вече бях възхитена. Мястото е прекрасно, а и слънцето вече не бе така страшно. Паркингът е в подножието на скалата (и тези крепост се намира на върха на една скала), до него има заведение, рекичка, дървени масички и пейчици и люлки. Защо не знам, но и двамата Милен имахме усещането, че реката тече в обратната посока. Самият град е бил на живописна скала,

със страхотна панорама във всички посоки:

Запазени са основите на много постройки, а на някои и не само основите

и това, което силно ни впечатли е факта, че е имало 9 или 11 църкви. Буквално през 5-10 метра имаше основи на църква.
Най-запазена е една бойна кула, която е послужила за модел при реставрацията на Балдуиновата кула на Царевец.

Всъщност Балдуиновата кула не се знае нито точно как е изглеждала, нито къде точно се е намирала. При реставрацията на Царевец са решили, че тъй като двата града са от един и същи период, то Балдуиновата кула най-вероятно е изглеждала по този начин.

Поглед отвътре.

Поглед през наблюдателницата.

Пчелно семейство, което се бе заселило в бойната кула, но никак не беше войствено настроено.
Самото село Червен също ми направи много добро впечатление. Изглеждаше някак чистичко и подредено. Навсякъде по пътя имаше табли за квартири, макар в интернет да бях намерила само една обява. Хареса ми и ако не бях предварително уговорила нощувка в една хижа до град Бяла, нищо чудно да бяхме останали там. Но за хижата не съжалявам никак!

Хижа Янтра се намира на 6 километра от Бяла. След два изтощителни дни, нейното безвремие бе тъкмо на място. Бяхме единствените посетители в цялата хижа, дори хижарят се прибра да си спи в Бяла. Гледаката бе замшеметяваща, въздухът - също.

Всичко би било перфектно ако не бяха услужливите домакини. Цяла нощ се чуваха бързите им съселски крачета, които притропваха от единия край на покрива, до другия, по терасата и коридора. Чувах ги как се мятат от покрива на близкото дърво. А връха беше, когато посред нощ един от всичките притича от единия край на стаята ни до вратата на терасата и след като се увери, че мрежата е добре затворена и няма опасност да ни изядат комарите, се върна обратно. Знам, че нищо не могат да ни направят и дори лично се уверих, че повече се страхуват от нас, при срещата с една от любезните домакините в дамската тоалента, но въпреки всичко нямах желание за втора нощувка. И все пак хижата остави у всички ни много приятни спомени.
Понеделникът започна с бърза разходка из Бяла, Преображенски манастир и посещение на Велико Търново. Отново беше УЖАСНО горещо, та за Царевец дори и не помислихме. Огледахме набързо чаршията, Денито изяде едно захарно петле и се отправихме към село Пчелище на гости на едни приятели. Ако смятате за пръв път да отидете до Пчелище бъдете сигурни, че ще се объркате пътя. Ние го постигнахме въпреки множеството подроби обяснения. Отидохме уж за малко, но оставихме целия следобяд там. Селската им къща бе изпипана с любов и вкус. Беше наистина приятно!
Дойде време и за Трявна.
ТРЯВНА!
О, Трявна!
Колкото и да пиша за нея ще е малко. Вече няколко дни от как сме се прибрали, не преставам да мисля за магията на това градче. Моята история с Трявна започва доста отдавна. Вече има близо десет години откак мечтая, мрънкам, моля, правя сметки, проверявам влакове и квартири. Спомням си, че още преди да забременя твърдях, че е крайно време, най-сетне да видя Трявна. И все нещо ми се изплъзваше. На няколко пъти дори и датите бяха уговорени и пак се разминавахме. Сега най-сетне пристигнах. Повишените очаквания, разбира се предвещаваха разочарование и аз го осъзнавах. Беше ми тъжно, че ще се разделя с мечтата си, но се и радвах на възможността да разгледам това прехвалено градче.
Пристигнахме привечер и се настанихме в комплекс "Бръшлян" с разкошна, панорамна гледка към града.

Хотелската част.

Къщичките, в които се настанихме ние.
Бяхме доста уморени, така че вечеряхме и оставихме всички забележителности за следващия ден.
На сутринта ни посрещна тази гледка:

Там от високото забелязах една красива сграда, за която реших, че сигурно е 5-звезден хотел:

Когато слязохме в центъра с учудване открих, че това е:

Община Трявна.
Не веднъж съм правила снимки на красиво аранжирани паркове и градини. Винаги ми се налага да се завъртя така, че в кадъра да не попадат хартийки, фасове или част от грозен фон. Понякога дори не успявам. В Трявна това не се налага. Трявна е чиста и красива. НАИСТИНА!

Тези риби са снимани в центъра на центъра на града! Имаше парчета по 30тина сантиметра. Градът е изпълнен с красота, любов и спокойствие! Дори забранителните табели имат следния вид:

Хората са учтиви и добронамерени, а тоалетната в стария град изглежда така:

Вътре стените са изписани с тоалетни "мъдрости" и тематични рисунки. За разлика от обикновените тоалетни, тази е чиста и рисунките са приятни за окото. Запомних само две от мъдростите. "За някои най-непревземаемият връх е венериния хълм." и "Не е вярно, че водят до Рим - всички пътища водят до тук."
Културното ни пътешествие започна с Музея на Азиатското и Африканското изкуство.

Подобен музей звучи странно за град като Трявна. Научавайки историята му обаче, той се оказва съвсем на мястото си. По-голяма част от експонатите са дарени от български скулптор Златко Паунов, живеещ от много години в Ню Йорк. До колкото си спомням от разказа на служителката в музея (много приятна млада жена, говореща с огромна любов не само за работата си, но и за града, в който живее) скулпторът е напуснал България веднага след завършане на висшето си образование, някъде през 60те. Дори след "избухване" демокрацията е отказвал да се прибере. Някакво лично нещастие го кара да потърси корените си и през 1995 година, родът на майка му го отвежда до Трявна. Виждайки красотата и духа на това планинско градче, решава да дари цялата си колекция от оригинални африкански и азиатски предмети. Първоначално експонатите се излагат в една от залите на Школото. През 2004 г. за дарението изцяло се реставрира стара сграда от средата на XX век. Експозицията е уникална по богатство и разнообразие за България, а и не само за нашата страна.
В този музей си закупихме обходен билет. Билетът струва 10 лева, важи 3 дни и е за 6 музея (по 2 лева вход), т.е. единият ти излиза безплатен. Нищо особено, НО! Първо на самият билет има малка карта на града, с отбелязани местоположенията на забележителностите и второ (в моя случай най-важно) никога нямаше да ги обходим тия забележителности ако не бях купила обходния билет. Още на втория музей Милен каза, че културата му е дошла в повече и... Абе дай да не се занимаваме с глупости. После ги обиколихме и му харесаха, но без обходния билет, повечето нямаше да видим. А те си заслужават.
Даскаловата къща обаче ме накара да се просълзя. Бях подготвена, че там ще видя "онези" две слънца от облога. Смътно имах представа за легендата - майстора и калфата се съзтезавали, майсторите от селото избрали слънцето на майстора за по-хубаво, но дъщерята на собственика избягала с по-младия калфа. Е, оказа се, че не е баш така, защото изследванията са показали, че и дърворезбарите и собственика са реални личности, но дъщеря с името Милкана не е имало. Но пък колко човека щеха да помнят легендата, ако нямаше замесена любов?
Харесвам дърворезбата. Много я харесвам. Минавах от зала в зала и се дивях на видяното. С всяка следваща крачка започвах да се чувствам все по-малка и евтина някак си. Живеем в бързо и сравнително лесно строящи се сгради, заобиколени от евтини и временни предмети, някои от които са само имитация на нещо стойностно, но нищо повече. А там виждах предмети изработването на които отнема месеци и години. Изкачвайки втория етаж насреща си видях дърворезба "Патриотична стая". Казах си - може би е стояло на вратата в някое училище. В следващия миг видях царете и се изумих. Не знам какво родолюбие трябва да гори в сърцето ти, за да поръчаш изработването на всички български царе и ханове от дърво, но знам, че това е начин да запалиш тази любов и в сърцата на растящите след теб. В музея има наистина изумителни творби от дърво. Сигурна съм, че и при следващото си посещение на Трявна ще се отбия там.
А пред него, в градинка с чешмичка се намира ето тази статуя:

Забележителното в този град е, че дори паметника на който стоят думите "Свобода или смърт!" излъчва спокойствие и хармония.
Два дни обикаляхме по улиците на града и разговаряхме с Милен каква е разликата между Трявна и Сливен. Ще цитирам изцяло неговата теза, която напълно подкрепям.
И двата града имат градски часовник. Този на Трявна в 22 часа пее "Стройна се Калина вие...", Сливенския - "Стани стани юнак балкански!".
В Центърът на Трявна има такива паметници:


Сливенските са все воеводски, като баш на централния площад е Хаджи Димитър със стърчащи пищове и ножове.
Във възрожденските къщи на Трявна експонатите са старинни мебели, дърворезби и предмети от бита. В къщата на Хаджи Димитър в Сливен са наредени различни по вид и големина оръжия.
Може и още да се продължи в този дух. Да ме извиняват "братята роми", но е истина, че в Трявна видяхме само трима-четирима и съм сигурна, че това също оказва огромно влиание върху спокойствието и чистотата на града.
С едно изречение - въпреки силно повишените ми очаквания към града, Трявна все пак успя да ги надмине.
Стоях на пейка до музикалното фонтанче пред общината

и си дадох сметка, че (макар за някои да прозвучи пресилено) единственият толкова спокоен, красив и подреден град, който съм виждала е Виена. Признавам, че не съм пътувала много в чужбина, но в България съм виждала не малко.


В сряда следобяд се сбогувахме с Трявна и в душите ни цареше мир и спокойствие. Когато в къщи се загледах в новините, видях нов и непонятен за мен свят и си дадох сметка, че за няколко дни успяхме напълно да се откъснем от ежедневието. Прекрасно изживяване!