Поморие - нашата раздяла с лятото.

Оплаках се вече за несгодите ни със село Шкорпиловци. В същото време, там ми светна, че не е нужно да миришеш нечии крака, за да се опънеш на плажа. Усетих се, че щом има едно такова място, ще има и второ, където детето да играе, пищи и хвърля пясък на воля, без това да травмира други летуващи. Забелязах, че е възможно да се натопиш целия в морето и въпреки всичко да си виждаш краката. Открих, че морето не е мъртва вода, животът в която се ограничава най-много до водорасли и медузи понякога. И не на последно място разбрах, че нашият начин за почиване са бунгалата - с ограничения брой съседи и дворче за тичане.

И се разгелзих.

Дощя ми се да имам всички тия придобивки, но ей тук, наблизо, по Южното Черноморие.
За Къмпинг "Градина" чух прекрасни отзиви, но след няколко кОпки в глобалната мрежа забелязах, че масово медийни и телевизионни знаменитости са засичани там. Което ще рече че не е толкова спокойно. След дълги лутания, четене и проучване избрах пясъчната коса на град Поморие. И въпреки, че голите снимки на Мартина Вачкова се оказаха точно от там, все пак обещаваше някакво спокойствие. Казах си - ако не харесаме нищо там, ще се върнем в нашата квартира отпреди 10 години. Тя беше в края на улица "Крайморска" - макар, че не е бунгало е спокойно и точно до плажа. Отворих Panoramio, за да разгледам снимки от околността и косата ми настръхна. По неохраняемия навремето плаж стърчаха чадър до чадър, виждаха се стотици хора и заведения. Нашата къщичка си беше на мястото, но за нея имаше залепен огромен хотел и наоколо се извисяваха още десетки като него!!!

...

(Тук не искам да пиша. Бях вбесена ядосана и отчаяна едновременно. Оставаше ни само пясъчната коса. Дано поне тя става.)

В Поморие вече, се спряхме на бунгалата на "Зора 2000". Възможно е да има и по-добри, но ние останахме много доволни. Северната стена на нашата баня служи за гръб на плажа. От масичката пред бунгалото до топването във водата ни делят 20-30 крачки. Денонощно слушаме шума на морето. Тръгвайки за плаж не събирам багаж - ако нещо ми потрябва, отскачам до бунгалото. Вътре - санитарен възел, хладилник и телевизор. Леглата - с удобни матраци. На 100-тина метра има заведение с българска кухня, малко по-скъпо от мястото, на което се храня в Сливен. Липсваше ми само безмесната храна.

В дъното, вляво - нашата масичка. Стълбите до нея водят към плажа.

Тази тераса е всъщност покрива на бунгалото ни. Що изгреви и залези снимах от нея...

Вдясно са плажът и морето, вляво се вижда малко от Поморийското езеро. Пясъчната Коса е ивицата, която продължава насреща.

Това са другия вид бунгала - къщичка с две спални, хол и бокс.

Снимка от тераста. Насреща - Поморийското езеро.

Заведението, в което се хранехме най-често.

Среднощен гост. :)

 Отпуснах си душата на това място. Може да не намерих  южночерноморското Шкорпиловци, но намерих спокойствието, което търсех. Ставах рано, лягах рано, а денем правех големи (до огромни) разходки по плажа и покрай езерото. Единия ден стигнах чак до Ахелой. Това бе най-впечатляващото ми приключение.

Излюпвам се с изгрева. Отдавам му полагащите се двадесетина снимки и в седем без десет вече вървя по пясъка. Нямам ясна цел - до където стигна. Зная, че до ахелойския плаж са към 7 километра. Ако мога ще ги мина. Включвам GPS tracker-а на телефона, за да ги засека. След около 1500 метра белезите от човешко присъствие съвсем намаляват. Остават само изхврълените от морето боклуци. За съжаление те са всякакви и навсякъде. Морето ближе краката ми, слънцето целува раменете ми, а аз се опитвам да уловя в апарата прелитащите наоколо черни птички. (След няколко дни ще разбера, че са корморани, но сега все още ми приличат на черни чайки.) Безгранично спокойствие. Поморие вече се вижда като малки точици, а Ахелой още се вижда като малки точици:

Поморие.

Ахелой.



Стигам композиция от мидички, явно сътворена от бурното вчера море. Не искам да докосвам нищо. Достатъчно е да я снимам:

И все пак, мисля си, каква оригинална завеса или мухарник може да се получи.

Още час и в далечината се очертава силуета на постройка. Прилича на барака, малко по-голяма от палатка. Кой, какво и защо? Тук в нищото. Далеч от всякъде. 

Зрънце страх се прокрадва с мисълта, че вътре може да има... Всичко може да има.

Приближавайки се поздравявам. Достатъчно силно, за да ме чуе буден човек и достатъчно тихо, да не събудя спящ. Празна е. И оригинална. Прилича на изцяло създадена от "морски дарове".

Има адрес,

пощенска кутия,

пейка и гараж

място за обувките,

тъжен надпис,

легло, надуваем дюшек, икони, телефонен номер, леген, туба.

Някой е живял тук.  Само питейната вода е проблем, но явно се е справил. Наснимвам хубаво, без изобщо да докосна нещо и поемам по пътя си. Ахелой все още е твърде далеч, но малко по малко започва да изглежда по-близо от Поморие.

Нещо странно има в гларуса притичващ покрай водата. Крилото му е счупено. Вероятно няма шанс да оцелее, но и аз не виждам начин да му помогна. С годините все по близка ми става идеята, че човек не трябва да се меси в законите на природата. За съжаление дори храна не мога да му предложа. Старая се само да го притесня възможно най-малко и отминавам.

Изглежда наближавам все повече. Преди малко се разминах с един човек, а и онова прилича на човешки силует. Такъв е. Чисто гол. Тук е рая на нудистите, така че гледката нито ме учудва, нито притеснява. Поздравявам и подминавам. Да, ама не. Въпросният решава да ме заговори. Следват възклицания - "Ама как така? Чак от Поморие?" Опитвам да се измъкна, но успява да открадне 3-4 минути от времето ми. Не се притеснявам от липсата на хора. Притеснява ме наличието им.

Малко преди края срещам магаренце:

А после най-сетне се запознавам с пазача на ахелойския плаж. Страховит поглед зареян в морето.

Освен него в региона се срещат и странни черни човечета (след малко и аз ще се присъединя към тях),

което значи, че съм стигнала до калното езеро. Толкова е солено, че дори не можеш да потънеш:

Грух:

 Наказани:

Калното езеро се обитава предимно от руснаци. Престоят ни в Поморие ме кара да си спомня максимата, че никой не е пророк в собствената си държава. Единици са българите, склонни да повярват, че тук, съвсем близо до тях, има някаква си кал, която би могла да им помогне. Всеки предпочита да търси спасението надалеч. В нещо мистично и по-трудно достъпно, ако пък е и скъпо, значи най-вероятно то е истината!
И все пак нека споделя с вас някои митове, легенди и напълно доказани факти за поморийската кал. Моите проучвания изградиха следната схема на действие:
1. Клепаш се с калта. Колкото по-дебело, толкова по-добре. Колкото по-навсякъде, толкова по-добре.
2. Чакаш около половин час на слънце да изсъхне. Дано да няма вятър, за да се затоплиш. При вятър по-добре да легнеш на горещия пясък. Овалването в пясък, което някои практикуват, било мит и не само не действало по-добре, но и пречело на калта да изсъхне и попие.
3. След половин час се миеш. НО! Най-добре е да се измиеш в соленото езеро. Къпането в морето е допустим компромис, ако няма как да влезеш в езерото. Къпането с течаща вода, обезмисля начинанието.
4. Забелязах, че "старите кучета" си носят по една бутилчица с жълтеникава, мътна течност и се мажат с нея. Оказа се прословутата поморийска луга, с която правят процедури по всички балнеосанаториуми и която е основна съставка на паста за зъби "Поморин". Ако нямаш луга, просто прескачаш точка четири.
5. Никакво къпане! Поне 4 часа не се миеш с чиста вода, а когато все пак решиш да вземеш душ, го правиш без сапун. (Това ми беше най-неприятната и трудно изпълнима част.)

Освен това няма никакъв смисъл да си взимаш кал за вкъщи, защото тя губи свойствата си само 10 до 20 часа след изваждане от езерото. (За разлика от нея лугата запазва лековитостта си и това ми обясни, защо навсякъде правят компреси с луга, но само в Поморие има кални процедури.)
Ето какво още пише на табло в Посетителския център на Поморийското езеро:

Но да се върнем в калището, защото ме чакат още 6 километра обратно. GPS-ът твърди, че толкова съм извървяла в едната посока до тук. Милен ми звъни да пита къде съм. Часът е малко преди 10 и те тъъъъкмо са станали. Бях го предупредила, че ако каталясам ще ме прибира с колата от Ахелой, но се чувствам свежа като репичка. Освен това обратният път ще бъде по друга пътека та ме очакват нови гледки и емоции - няма да скучая. Сега мисля да вървя покрай езерото.

Минавам солниците. Осъзнавам колко е голяма купчината сол чак когато я сравнявам с камиончето и сградата до нея:

Гледките тук са различни. Нито по-хубави, нито по-лоши. Различни и също толкова очарователни:

След около час (тук по пътя се върви значително по-лесно), наближавайки вече Поморие, в морето виждам платноходка окъпана в сребърни отблясъци. Само дето не е с алени платна:

 

Малко по-късно съм в бунгалото вече. Очаквах след 12 километра, (половината по пясък) да съм каталясала, но вечер, след работа съм доста по-уморена. Денят едва сега започва.

Разказах това "приключение", защото то най-цялостно обхваща това, което харесах в Поморие. Красота, спокойствие и досег с природата. Всеки ден правех някакви, макар и по-кратки разходки по Косата и мисля, че точно те ми доставиха душевния мир, с който се върнах от тази почивка. Какво толкова му харесах на това Поморийско езеро не мога да кажа, но определено се чувствам запленена. За разлика от мен, Дени видя в него само голяма, миризлива, кална локва и го споменава с отващение.

Сега май е момента да разкажа и за изгревите и залезите. Бяха великолепни! Всяка сутрин и вечер снимах, снимах, снимах... То не бяха слънца, то не бяха луни, то не бяха лъчи преплитащи се в косите на дъщеря ми, прелитащи птици или самолети. А като се прибрах - трих, трих, трих... Качих в Пикаса съвсем малко и се оказа, че след грандиозната чистка са към петдесеттина. Ама много красиво пусто! Кеф ти изгрев в морето, кеф ти залез в езерото. Ако ги искаш наопаки, просто минаваш от другата страна на полуострова. При това бунгалото ни беше с много стратегическа позиция - десет крачки и имаш видимост и към двете води. Да не говорим за дървото, което сякаш нарочно се извисяваше в посока запад. Да го бях търсила, нямаше да го намеря.

(Слагам тук три-четири снимки, който иска повече, да ги види в албума в Пикаса. Връзка към него - най-долу.)

Веднъж само се разходихме до центъра на Поморие.

Безумие!

Вероятно ние сме странните, щом повечето хора предпочитат да отдъхват така - лунапарк, въртележки, шум, светлини, миризми, викове, крясъци... Все едно бяхме не на 2-3, а на поне 20 километра от нашата идилия. Поморие ме разочарова с посоката, в която се е развило. Още в предварителните проучвания попаднах на реклами в руски сайтове, приканващи закупуване на апартаменти в града. Пристигайки там, открих, че положението е вече критично. Малкото солено езеро, (което помнех от преди и, което сега нещо ми се губеше на картите) се оказа засипано. На негово място е изникнал така нареченият "Руски квартал". Нови, луксозни кооперации. Повечето празни. Блок до блок. Нищо повече. (Аз вярно, че съм параноична, ама знаете ли, че Китай точно така си загуби трите спорни острова? Богати японски фамилии купуват земята. После Япония я изкупува от тях и ги национализира.)

Чух слухове, че общинарите вдигнали мерника и на Голямото солено езеро, което навремето беше "Голямо", но днес е единственото Поморийско езеро. Не да го засипят съвсем, но да го "облагородят" така да се каже. За късмет, то е част от Натура 2000 и засега не успяват. Дано!

Само едно нещо ми хареса от днешно Поморие. Крайбрежната алея по южния бряг. Тя и преди си беше приятна за разходки, но сега са направили стълбички и понеже тук морето е тихо и спокойно, заливът се е превърнал в огромен,  плувен басейн,

 където можеш да плуваш към залеза:

Аз обичам да сбъдвам мечти. И своите и на близките ми. Понякога знам, че трябва малко да изчакам, но си живея със спокойната увереност, че истинските желания рано или късно се сбъдват. Ето защо, когато се оказа, че точно в края на престоя ни е началото на тази консервационна ваканция:

не удържах на изкушението. Тук и без това много ми харесва, и без това искам да науча повече за Поморийското езеро, а имам и шанс да помогна за развитието му.

Семейният съвет първосигнално каза "НЕ!", но им благодаря, че после размислиха и ме оставиха да си сбъдвам желанията. Така останах още три-четири дни след тях. Първоначално мислех да е седмица, но допуснах грешката да подходя към нещо ново с очаквания, което често води до разочарования.

И така, в неделя се разделих с Милен и Дени и се впуснах да "консервирам" Поморийското езеро. С нетърпение и леко безпокойство очаквах газенето във водата, пренасянето на кофи и якото бачкане, което ме очаква. Притеснявах се само да не се окаже толкова трудно, че да взема да каталясам още след първия ден или час и по този начин да излъжа хората, които разчитат на моята работна ръка. Казах си - ще се стегна и толкова.

Няма да се впускам в подробности, но на четвъртата сутрин бях вече не разочарована, а дори ядосана. Оказа се, че изобщо няма работа за мен. Жените в групата бяхме три и явно никой не желаеше да ни поверява отговорна работа. Дори каквато и да е работ. Три дни плевихме градинките около Посетителския център. (Накрая трябваше едва ли не да садим наново плевели, че да има какво да скубем.). Буквално се чудеха какво да ни намерят, само да не им се мОтаме в краката.

Завършила съм сравнително мъжка специалност и мислех, че съм претръпнала на това пренебрежително, до надменно отношение, когато става дума за "мъжка" работа. Явно не съм, защото се издразних. На четвъртия ден си заминах. Разбрах, че после дошло интересното и имало работа за всички.

Въпреки всичко изобщо не съжалявам, че се включих в консервационната ваканция. Научих още за Поморийското езеро и се запознах с наистина интересни хора. А това, че съм имала неоправдани очаквания си е моя, не тяхна грешка.

Две снимки през далекогледите на Посетителския център:

Това бе тазгодишната ни морска ваканция. Не намерих южночерноморското Шкорпиловци, но намерих Поморие и пленителното му езеро. Доволна съм.


Всички поморийски снимки тук:

Поморие 2012

Търси се... село Шкорпиловци по Южното Черноморие

Тук съм писала как открих село Шкорпиловци.
Срещата ми с това място коренно промени отношението ми към лятната почивка на море. Видях безкрайни, пусти плажове, рибки плуващи между краката ти, живи миди, охлюви, рапани и прелитащи разнообразни птици. Осъзнах, че все още се намират местенца, където почивката може да е почивка. Където не се налага да влизаме на смени във водата, за да пази един багажа. Където децата могат да играят на воля, без да им подвикваме, че пречат на някого. Където не можем да разберем какво правят най-близкостоящата до нас двойка и дори провеждаме гласуване, за да стигнем до извода, че е наистина "това", за което си мислим.
Това го писах и в предишната шкорпиловска тема. Там обаче не написах негативите. Те не са толкова много, но тази година все пак решихме да опитаме и нещо друго. А негативите бяха следните:
По някаква причина село Шкорпиловци явно не споделя моите чувства към него. При първото ни посещение домакинът на бунгалата ни обясняваше колко сухо е мястото. Показа ни от къде облаците го заобикаляли и понякога по цяло лято не капвала капка дъжд. Което може да е добре за летуващите, но регионът се изхранва не само с туризъм, а и със земеделие.
Каръци ли сме, късметлии ли сме незнам, но ние нямаме ни една почивка без дъжд. (Даже обмислях да пусна обява, че съм склонна да посещавам Шкорпиловци срещу скромно заплащане, точно в най-сухия период. Дъждът е гарантиран!) Миналата година обаче надмина всички очаквания. Лятото на 2011-та беше сухо и горещо. Имаше само една дъждовна седмица. Познайте коя? Правилно - тази през която бяхме в Шкорпиловци. Ама като казвам дъждовна, разбирай студ и дъжд! Температура на водата 18-19*С и на въздуха 15-24*С То вярно, че точно такива историйки градят спомените, ама нашето си беше голяма каръщина. Тръгнахме в жега, пътувахме в жега и малко преди морето се смрачи. Докато стигнем, вече беше застудяло. После имахме един петък, в който слънцето се изпече преди обяд и... това е. Горещото време се завърна в първия ми работен ден. Иначе ходехме с дълги ръкави на плажа.
Намират се и още една-две причини това лято да потърся друга дестинация.
Може би най-сериозната от всички бяха уикендите. В почивните дни, иначе тихото и пусто Шкорпиловци се превръщаше в място за шумни купони на компании от близката Варна. Шумни, ама ШУМНИ! С мощни уредби! В каръшката 2011-та, цяла нощ, две по-високи от мен колони дънеха чалга на 10тина метра от бунгалото, насочени към прозореца ни. Там обаче е така. Това са предимствата и недостатъците на "дивото" - всичко е позволено. Хазяите се оправдават с "редовни клиенти".
Втората причина е, че ни се искаше да сме още по-близо до морето. Вярно, че бунгалата са на първа линия, но тази първа линия включва 10-тина минути път през дюните.
Има още няколко дреболии, които ако бяха само те, не биха ме отказали, затова няма да ги споменавам.


И така - това лято се заех да търся Шкорпиловско подобие, но по Южното Черноморие. Хем да ни е по-близо, хем да ни е по-топло.
Не успях да намеря и се върнахме в любимото ни навремето Поморие (което се оказа, че няма нищо общо със спомените ни), но за това ще разкажа в отделна тема. А сега отговорно заявявам:

Събират се предложения за плажове със следните качества:
1. Спокоен, (ЗАДЪЛЖИТЕЛНО!!!) слабо населен, най-добре не населен.
2. Бунгала или място за къмпингуване с добра сянка и задължително питейна вода - на първа линия.
3. Отдалеченост от всякакъв род дискотеки и евентуални шумни компании.
4. Ако може и морето да плитко, и пясъкът да е ситен... ех...


Победителят ще бъде възнаграден с домашно приготвена сладост. Примерно доза ябълкови кексчета. Макар да е нескромно, смея да твърдя, че си заслужава!

Павел баня - ама заедно ли?

Откарахме 10тина дни в Павел баня. Аз лекувах едно, Милен друго, а Дени - тя просто дойде с нас и се научи да плува.
Дали не тръгнах с много очаквания? Не знам. Но не съм впечатлена особено. Хубавото и не-хубавото бяха горе-долу по равно, но аз си представях тихо градче в Долината на Розите, изпълнено със спокойствие и аромат на цветя. Не познах.
Жестоката реалност ме приземи още в първите няколко часа. Огромен комплекс от три, 8 етажни блока, с по 12 стаи на етаж, постоянна война за място в ресторанта и нали исках аромат? Да - настаниха ни в стая на първия етаж, с такава смрад от канализацията, че се процеждаше до външния коридор през две плътно затворени и уплътнени врати. Наложи на кръгъл час да се появявам като кукувичка на рецепцията, докато на втория ден извоювам друга стая. Към нея съм без забележки.
Освен това имаше разни подмятания на тръгване, дето аз, будаленцето, така и не можах да разшифровам в началото. Като въпроса на един колега - "Сама ли отиваш и има ли кой да те пази?" Хм... От какво да ме пази? После започнах да забелязвам странни дреболийки и чааааак към третия ден навързах, че много хора лекуват не само кокали в тази Павел баня. Върхът беше, когато наш познат, научавайки, че сме там възкликнал "Ама заедно ли?!?" Дааа... Хората гледаха да не са със законната половинка на това място. Не че ми пречеха. Изненадах се, защото не го очаквах.
Хотелът е с външен и вътрешен басейн. До вътрешния няма свободен достъп и се влиза само по предписание за по 20 минути, а външния въпреки, че е част от комплекса се плаща отделно. Което не би било голям проблем ако работеше. За беля, в деня на нашето пристигане го затворили от ХЕИ и го пуснаха чак на петия ден.
За ресторанта май не ми се пише. Всички други проблеми с времето се оправиха, но ресторантът си остана безкрайно неприятно и за трима ни място. Върна ме в онези изкривени соц. разбирания, че клиентът е длъжен на сервитьори и управители и най-добре за него е бързо и послушно да изпълнява задълженията си. В точния час!
До тук с кусурите. Втората ни стая гледаше на изток, към външния басейн и като бонус нощем почти не се чуваше музиката от съседното заведение. В западните стаи беше ад - зверска жега и шум. Ни да отвориш, ни да затвориш. Но ние си имахме спокойствие и чудна гледка - Стара планина, Шипка, Бузлуджа, язовир "Копринка" и слънчогледови поля. Доволна съм.

Срещнах и стара приятелка от университета. Т.е. тя ме позна почти в гръб още докато се регистрирах. След 15 години!!! Засякохме се само три дни, в които видях, че си е същата и че 15 години не са толкова много.
Като споменах регистрацията, та се сетих как останахме без джапанки още първия ден. Наложи се да чакаме два часа и половина за миризливата стая, а в това време багажа отлежаваше в колата на припек. (А да! Там почти навсякъде е забранено да се паркира. Страховити табелки плашат със страховити глоби, а разрешената за паркиране зона е за 30-тина автомобила и цената й е 5 лева на ден.) Когато най-сетне ни настаниха, не можах да си обуя джапанките. Бяха се свили от горещината. На Милен също. И една шапка с периферия ми пострада тогава. Изкриви се до неузнаваемост и сега става само за клоунада. Харесвах си я.
Но това беше част от кошмарното начало. После почти ежедневно се виждахме с приятелите ни от Казанлък и настроението се оправи. Когато отвориха и басейна всичко си дойде на мястото. Вече ми харесваше.Външният басейн наистина е хубав и сравнително спокоен (без уикендите, когато буквално завря).
Направихме си и две екскурзийки, като не броя неколкократното ходене до Казанлък.
Първата бе до село Скобелево. Там се целехме в щраусова ферма и в частен етнографски комплекс, който трябваше да ни покаже как се е извършвала преработката на рози навремето.
Хм... Май и за розоварната ще пропусна да разкажа. Не ми се вадят пак неприятните емоции. Влязох със страхотно желание и много положителни очаквания. Малко по-късно излязох с лют скандал, недоумявайки как може в частен комплекс държанието на служителите да е като в по-горе споменатия див социализъм - мързел и нежелание за работа. След като платихме по 6 лева вход на човек, ни казаха - "Ми отидете се снимайте там с розите." Беседа няма, щото била само на кръгъл час, а сега е малко след три. "А и вие да не сте дошли тук заради беседата!"
Очевадно беседа в три не е имало, очевадно и в четири няма да има, в това следобедно вторнишно мъртвило. А ние просто помолихме накратко да ни разкажат какво всъщност има да се гледа тук. Станах много лоша и успях да си получа парите обратно. Десет минути по-късно ги оставих във фермата за щрауси. С КЕФ! Един сладкодумен чичко те поема от вратата, води те при щраусчетата си, разказва ти бивали и небивали историйки и тънко и ненатрапчиво ти прави реклама на сувенирите си и кремкарамела от щраусово яйце. Ако не гонехме график, бих останала и още в барчето му. Страхотен!
Втората ни екскурзийка бе до село Турия - родното място на Чудомир. Тихо, спокойно и подредено планинско селце. Достави ни страхотно удоволствие. Докато изчаквахме музея да отвори, пихме кафе в чистия, светъл, прохладен и приветлив пенсионерски клуб на селото.
Две кафета, бутилка минерална вода и бутилка студен чай - лев и 55. Пак се върнах в соц-а. Ама в сладката му част. Жената зад бара малко извинително ми каза, че при тях било по-евтино. В ъгъла на залата, имаше подредени книги от и за Чудомир.

Точно в два, музеят отвори. То не е кой знае какъв музей - една къща от три стаички. Построена е от инициативен комитет през 1990 година по чертежи и спомени за истинската чудомирова къща. Експонатите вътре са дарения от роднините му. Жената, която отключва и, която отдели поне половин час, да ни разказва за Чудомир и село Турия, всъщност работи като секретарка в кметството. Грижата за музея е допълнително занимание. А с каква любов говореше за селото си и с колко гордост изтъкна, че само в началото на Втората световна война са пропуснали за една или две години кукерските игри. Или "Старците" както те ги наричат. И до сега си спазват и тачат всички ритуали и обичаи. Достави ми страхотно удоволствие! Признавам - тръгнах с насълзени от вълнение очи. Особено след като неволно съпоставях отношението с това в розоварната в Скобелево. Винаги си личи, когато вършиш работата си с желание и любов!

В общи линии това са ми впечатленията от Павел баня. Най-хубавото от почивката беше басейна. Просто изряден! Не мисля обаче, че ще се върна в хотела. Винаги можеш да си наемеш квартира в градчето и да се плацикаш в безценната павелбанска вода в басейна. Най-вече ще си спестиш влизането в ресторанта.

Снимки:

Павел баня - лято 2012

Стари български столици и Лудогорието.

Изглежда започва да се превръща в традиция. Около първи май – на екскурзия. Сега се насочихме на север:
Сливен – Велики Преслав – Мадарски конник – Плиска – Шумен (Шуменска крепост; Паметник на създателите на България; Томбул джамия)- Разград (археологически резерват Абритус) - Тракийска гробница с.Свещари – Демир Баба теке – с. Малък поровец (къщата на бай- Марин) – Сливен

Това беше първоначално замисления маршрут. Смятах, изчислявах – километри, престой, тръгване спиране, обяд, евентуални закъснения... Миналата година горе-долу ги бях нацелила. Тази година – ХИЧ! Още в 13ч на първия ден вече бяхме 3 часа извън графика – закъсняхме с тръгването, автобусчето се движеше със скорост под предвидените 60км/ч, а и смятах, че можем да разгледаме Велики Преслав за 45минути. Забрави! Там задължително трябва да се видят както музея, така и разкопките и то в този ред. На един му се пишка, на друг му се пуши, на трети и двете. До тук с организацията. Стана ми ясно, че съм изтървала всичко.
Музеят във Велики Преслав(цъкни, за да отвориш сайта му) си заслужава отвсякъде! И отвън и отвътре. Намира се в добре поддържан и красив парк. С алейки и скамейки. С цветя и аромат на пролет. Мечта! Експозицията вътре е наистина интересна, а най-забележителен е трезорът на музея, където се съхраняват истински съкровища. Естествено, в трезора не се снима, защото има експонати, които се влияят от светлината, така че всичко видяно остава само в паметта. Във фоайето на музея си позволих да снимам макет на Златната църква.

Ако ли някой селяк и нищ и чужд човек дойде отдалече до кулите на княжеския двор и ги види, той се учудва. И като пристъпи към вратата, чуди се и се пита, а като влезе вътре, вижда от двете страни големи сгради,украсени с камък и изпъстрени с дърво и прочее. Когато влезе в двореца и види високи палати и църкви, украсени отвън с камък, дърво и шарки, а отвътре с мрамор и мед, сребро и злато, той не знае на какво да ги оприличи, защото не е видял такова нещо в своята земя, освен сламени хижи – бедният, сякаш си загубва ума и им се чуди..и ако някой го запита, когато се завърне в своята земя..: „Какво видя там?”, той ще рече: Не зная как да разкажа това – само със вашите собствени очи бихте могли достойно да се удивите на тази красота!"
Из “Шестоднев" на Йоан Екзарх -Х в.

Тия два дни ме накараха да се гордея с предците си! Водопровод, подово отопление, сложна архитектура, тайни подземни тунели... Това са само част от чудесата на старите български столици Плиска и Преслав. Защо са ми убягнали в детството, незнам? Не бях посещавала нито Плиска, ни Преслав. До преди няколко години за Шуменската крепост дори не бях чувала. Има обаче какво да се желае по отношение рекламата им. Тя май най-много ни куца. В старините на Велики Преслав платихме за екскурзовод. Бяхме първите клиенти в трудовата кариера на момиченцето, което ни развеждаше. Няма значение, всеки от нас някак е започнал. Въпросът е, че после, влизайки в музея, стана ясно, че по принцип изобщо не е трябвало да се съгласява да ни развежда, защото за старините екскурзовод нямало. Можело да ползваме такъв единствено в музея. Оказа се, че и в Плиска и Мадарски конник е същото. Има сложени табелки тук там, за по-подробно обяснение трябва да помниш лекцията от прилежащия музей. Това някой да дойде, за да ти покаже на място водопроводната тръба в банята или входа за тайния тунел... Ами не става. Иначе всички служители в музеите бяха много качествени. Добре обясняват, говорят с любов и интерес, но екскурзовод, който да ни разведе из обекта успяхме да наемем само на Шуменската крепост.
Но да се върнем във втората българска столица.

Тази крепостна стена я има във всички снимки за Велики Преслав. Аз естествено не пропуснах да я наместя и в моя фотоапарат. Заслужава си, защото за разлика от повечето стени, които ще видим през следващите два дни, тази не е достроявана по случай честванията за 1300 години България, а си е оригинално запазена.

Ето снимка на водопроводна тръба в банята, за тия, които няма да имат щастието да се разходят с екскурзовод (па макар и доста притеснен).

Колона на входа на двореца.

Дворцовият комплекс.
И накрая един от сегашните обитатели на двореца. Добре, че го видях чак след края на екскурзията и то само във фотоапарата на един колега:

Тук ще направя едно лирично отклонение.
Ако бях видяла тази ИЗ-ПЕ-ПЕ-ПЕ-ПЕ-ПЕ-ПЕПЕЛЯНКА там, на място, щях тотално да загубя и без това разклатеното си душевно равновесие. Оказва се обаче, че от ухапване на змиите в България в общи линии се оживява. Сериозна опасност има за деца или много възрастни хора с разклатено здраве. Онзи ден се зарових и почетох доста за това какво трябва и какво не трябва да се прави в такива случаи. Самите лекари са раздвоени по въпроса с първата помощ при ухапване от змии. Единодушни са в следното:
1. ЗАДЪЛЖИТЕЛНО се търси лекар!
2. До пристигане на лекаря мястото се обездвижва. Оказва се, че е много по-добре, ухапаният да легне и да остане в покой докато дойде лекар, отколкото сам да хукне към него.
3. Урбазонът също е добра идея като противоалергично лекарство, в общи линии без странични ефекти. Казват, че се прилага лесно, тъй като се бие мускулно.
4. Едно време знаех, че отровата трябва да се изсмуче. Сега прочетох, че това е много лоша идея заради бактериите живеещи в устата.
От тук нататък мненията се разминават. Има съвети препоръчващи да се пристегне крайника над мястото на ухапването и други, които твърдят в никакъв случай да не се прави. Пристягането е, за да се спре потокът от заразена кръв към сърцето. Противниците на тази теория казват, че ако пристягането не е правилно направено може да доведе до много повече вреда отколкото полза. Има мнения, че трябва да се бие противозмийски серум. Е да, но опасността от развиване на алергичен шок към него е по-опасна и може наистина да убие човек. И т.н. За мен лично беше много полезно да прочета ето тази дискусия във форума на OFF-ROAD-Bulgaria. До тук с отклонението.

Както казах по това време вече доста трагично изоставахме с графика. След като всички пишкащи се изпишкаха и всички пушачи изпушиха, се натоварихме на автобуса и се зачудихме дали за половин час ще можем да стигнем Шуменската крепост, тъй като знаехме, че него ден ще има възстановка на превземането й. В този момент гладните също взеха да се обаждат и затова, когато километър –два по-нататък минахме покрай тази гледка всички се развикаха да спрем.

От първоначалният ми график не остана и трошичка. Не съжалявам обаче. Разкошно мотелче с ресторант. Стаите в мотела не видях, но съдейки по градината предполагам, че също са направени с много вкус. Сетих се да попитам за цената им – 20 лева. Мисля, че си заслужава да бъде посетено. (Омуртагов мост)
Час по-късно, вече с пълни кореми, се понесохме към Мадарския конник. Отдавна се бяхме отказали от идеята да гоним възстановката по превземането на Шуменска крепост. В последствие разбрахме, че сме имали късмет – дъждът ги е хванал по средата и не се е получило както трябва. Отделно от това е имало толкова много гости, че само нас са чакали.
Мадарският конник си е... ами Мадарски конник. Аз лично на това място най-много му харесвам голямата пещера. Това беше второто посещение в съзнателния ми живот. Установих, че и от първото си спомням най-вече нея.

Тази снимка не може да даде дори бегла представа за мащабите на залата, в която попадаш. Чувала съм, че е любимо място на множество религиозни общности, защото било силно енергийно. Е, напълно ги разбирам! На мен също ми е любимо място.

Снимка на конника също ще сложа, но само защото не е честно той да е официален символ на България, а аз да го подмина с пренебрежение. На мен обаче пещерата си ми харесва повече. С други думи – добре, че е конникът, че да видя пещерата.
На няколко пъти до този момент времето се заиграваше с нас. Валеше пред нас, след нас, по пътя ни, но не и отгоре ни. Почти напук на прогнозата се разхождах само по къс ръкав и изобщо април най-сетне, в последния си ден, реши да ни се усмихне.
На Плиска обаче ни наплиска. В последствие това също се оказа за добро, защото донесе страхотни декори.

От краката към главата малко почвам, ама пусто много си я харесвам тази снимка. Черните облаци и белите камъни осветени от залязващото слънце. То хубост, то красота! Картичка направо!
Дали заради дъжда, дали заради това, че българският език явно не й бе рОден, но дори и след 5 питания какво да правим, като влезем, не можахме да се разберем с касиерката. И така – ние се понесохме към разкопките, а е трябвало да свием веднага вдясно и първо да разгледаме музея. Когато най-сетне стигнахме до него в 17ч, трябваше да го затварят. Уредничката бе доста ядосана и дори ни понахока, но чест й прави, че не ни претупа, а подробно разказа всичко дето имаше да казва. Отговори на въпросите ни и ни остави да разгледаме, без да ни препира.
Ето снимка на макета на Голямата Базилика в Плиска:

Ето и още една, в по-близък план, но от друг апарат:

Можете да придобиете представа за какво мащабно строителство става дума.

Снимка на таен подземен тунел в двореца на Плиска.

И още една - от Голямата Базилика. Вярно, че е достроявана в съвремието и от ония времена са само основите, но все пак е много красиво.

Поглеждам записките си и установявам, че преди да тръгнем наивно съм смятала, че ще приключим с Плиска към 13:30ч. Много се бях постарала преди това, но определено се оказах неподготвена за обектите, които имаме да разглеждаме. Минаваше 17:30. Да гоним Шуменските забележителности означаваше да пристигнем в хотела не по-рано от 22ч.
Пак ще се отклоня от темата, но държа да отбележа и този факт. Първоначално трябваше да спим в град Шумен. Месец и половина преди датата бях направила резервация в хотел „Миналият век”. Седмица преди да тръгнем управителката ми се обади и в общи линии отмени резервацията ми. Предложи ни да спим в друг хотел на 10 минути път от нейния (според думите й), а да се храним в нейния ресторант, защото там няма. Видях къде е „другия хотел” и... да, аз мога да взема разстоянието за 10 минути наистина. В добра форма и на свежа глава. Но да накараш 30 пияни глави, след като цял ден са обикаляли из България и после часове наред са поливали видяното, да се прибират пеша посред нощ... Грозно! Трябваше спешно да намеря ново място за нощувка.
Хотел „Лес” (http://www.hotel-les.com/) в Разград бе моето спасение.
Уникално място!!! Намира се в градския парк. На... 10 минути от центъра. В едно изречение това бе хубав тризвезден хотел с петзвездно обслужване! Единственото, за което съжалявам е, че останахме само няколко часа в него. За тези няколко часа обаче служителите му успяха нееднократно да ме изумят. Без да ги молиш, всеки един от тях правеше по нещо повечко, нещо, което не му влиза в задълженията, за да можем да се чувстваме добре. Наистина се чувствах глезена при тях. От своя страна обстановката също си заслужаваше. Стаята бе просторна, а коридорите бяха в цветя и картини.
Когато спиш в гора, била тя и на 10 минути от центъра, се наспиваш бързо. И макар вечерта да беше тежка и продължителна, в 8 сутринта бях навън. Паркът се оказа красив и поддържан. Пред хотела постоянно притичваха катерички, а на стотина метра встрани имаше мини зоопарк.

Разходката до центъра на Разград породи у мен много противоречиви чувства. Колкото и да се опитваш да бъдеш над тия неща, живеейки в „разкопания град” няма начин да не направиш сравнение между руините на Сливен и цветята и чистотата на Разград. С изненада прочетох бележка, на която пишеше, че градинката е третирана срещу вредители в 5:30часа. В неделя сутрин!!! И то най-вероятно превантивно, защото по това време все още няма бум на бълхи и комари.

Бих се отделила повече време на „перлата на Лудогорието”, (както бе наречен Разград на един билборд), но в 9 трябваше да съм в автобуса, а и утрото бе ТВЪРДЕ свежо, та чак ветровито.
Поредната спирка по нашето главоломно препускане бе гробницата до село Свещари.
Свещарската гробница бе един от основните обекти при определяне на маршрута. Ето защо останах неприятно изненадана, че входът от 10 лева отказа по-голямата част от групата. Всеки с приоритетите си. За себе си реших, че щом съм дошла на май***а си, 10те лева не трябва да ме плашат. Пък и това са само 6 лева над обичайните 4, които ни взимаха по всички други обекти. Снимки от там не мога да покажа. Реших да уважа забраната за снимане, още повече че отдавна разсъждавам по темата до колко е редно да разкопаваме и (за съжаление) унищожаваме тракийските гробници. Векове наред гробницата стояла защитена под тонове пръст, докато един ден нашата модерна археология решава да я разкопае и изучи. С очите си видях как за 2-3 години бяха изчезнали цветните украси по входа на гробницата в Старосел. Надявам се, че греша, но мисля, че и тук е същото. На брошурките, които купих, богините са много по-оцветени от тия, които видях на живо. Истината е, че светлината и атмосферните влияния за нула време съсипват това, което хиляди години е било пазено под земята. Вярно, че за запазване на гробницата е създадено нещо като изкуствена пещера, с черен свод, в която се поддържа постоянна влага и температура. Вярно, че влизането вътре става през една огромна автоматично отваряща се и затваряща се врата, че плочките пред нея постоянно се овлажняват явно, за да не се допусне прахоляк в помещението и че всеки посетител обува еднократни калцуни. И все пак факт е, че за няколко десетилетия се е загубило нещо хилядолетно. Друг дразнещ факт е, че ако напишеш „Свещари” в Google images ще срещнеш доволната физиономия на г-жа ти Масларова изтипосана насред гробницата. И изскачат едни въпроси... Защо светлината от моя фотоапарат би разрушила „историята”, а за нейния това не важи? Защо за простосмъртните има въженце пред входа на самата гробна камера, а госпожата се разхожда вътре? От гледна точна на тракийския владетел всичките сме еднакви – просто навлеци, безпокоящи го в задгробния му живот. И всъщност – кога разравянето на гроб престава да бъде мародерство се превръща в археология? Но поспри сърце... Да се върнем на видяното. А то е 10 изящно изработени каменни богини, придържащи свода на гробницата. И макар на пръв поглед да изглеждат еднакви, всяка от тях е с различни одежди и различна физиономия. Кои всъщност са тия десет богини археолозите само гадаят. Може да са важни богини от религията им. Може 10те съпруги на владетеля, които нямат щастието да го придружат в задгробния живот. А мен ако питаш, може и просто скулпторът да не е успял да ги докара еднакви ;). В такива моменти винаги се сещам за следната дзен притча:
Котката на един гуру
Всяка вечер, когато започвала медитация, една котка влизала в храма и се разхождала, отвличайки вниманието на медитиращите. Гуруто наредил по време на богослужение котката да се завързва.
Минали години, гуруто умрял, после умряла и котката, тогава учениците в манастира купили нова котка и всяка вечер я завързвали по време на медитация.
Минали векове... Учените последователи на този гуру съчинили трактати за ролята на завързаната котка за правилната медитация.
Изводът? Че официалната история е просто поредната легенда, но вече разказана от официалните историци.
Отплеснах се май, а? Свещарската гробница си заслужава десетте лева. Ако имате възможност – посетете я!

Това е снимка на входа на гробницата и на Гинина могила, под която е открита. Защо Гинина могила? Защото баба Гина имала лозенце на таз могила. Екскурзоводчето разказа, до неотдавна на входа на музея имало снимка на баба Гина с изненадана физиономия и увиснала челюст при вида на това дето е излязло изпод нейното лозенце. Жалко, че сега я няма.

Това пък е снимка на околностите. Вижда се, че целият регион е нацвъкан с могилки. Останалите обаче не са царски. Поне според археолозите де (да си спомним за котката).
Мога още доста да разсъждавам или разказвам за Свещарската гробница, но е крайно време вече да се насочим към Демир Баба теке. Информация за мястото – от интернет. Екскурзовод няма, има пазач. Има и малка музейна сбирка в една стаичка. Легенди – бол, суеверия – още повече. Ще кажа само, че мястото е било свещено за не една и две религии (то май все така става със свещените места). В момента има храм на Алианите (Мюсюлмани, последователи не на Мохамед като мохамеданите, а на Али – негов братовчед.) Пътят към него е забележителен и е може би най-отличителната черта на мястото. В продължение на десетина минути слизаш по пътечка, около която цялата гора е обсипана с парцали, парцалчета и всякакви части от дрехи. Не липсваха обувки, чорапи, сутиени, хавлии, подплънки... Всичко, за което се сетиш. За здраве се закачали.

На мен лично циганийката ми дойде в повече. Екзотика е, но не мисля, че щях да загубя много, ако го бях пропуснала... и ако се бяхме насочили директно към село Малък Поровец, където направих най-многото снимки тия два дни.

Да кажа, че домът на бай Марин от село Малък Поровец е уникален, е само проява на недостатъчно богатият ми речник, за изразяване на видяното и усетеното. Къщата говори за сръчността, търпението, начетеността и голямата душа на бай Марин! За съжаление в интернет информация почти не може да се намери. За мен поне, тя с гордост може да се нареди до най-известните ни културни паметници, но за добро или лошо е частна собственост. Не съм сигурна, че държавата би била добър стопанин на това истинско ЧУДО! Жената, която ни посрещна в този „Дом, отворен за всеки желаещ да посети”, ни разведе из всички стаи на къщата и с огромна любов ни разказа безброй истории за всяко нейно кътче. Сухите факти са, че Марин Петков Кръстев е дърводелец, който е работил в местен завод за мебели. След като се пенсионира, се отдава на къщата и в продължение на 16 години създава този уникален шедьовър. Скоро след като умира през 2000г, наследниците му не могат да се грижат за къщата и я продават на сегашните собственици. Влязох в спор със себе си дали е за добро или не това, че къщата е частна. От една страна, ако за нея се грижат повече хора от едно двучленно семейство, предполагам, би била по-подробно изучена и популяризирана. От друга... Пред очите ми изникват жалките остатъци, които видях от „прочутата къща с дърворезбите” в Борисовата градина. Та така – в момента къщата на бай Марин се стопанисва от една симпатична жена на средна възраст, у която личи истинска любов към мястото. Не знам дали е възможно къщата да бъде обявена за паметник на културата и като такъв, да получава някакво финансиране. Защото във всеки музей ни държаха на разстояние от експонатите и навсякъде ни взимаха минимум 4 лева вход, а тук платихме 40 лева за 30 човека и наред с подробната разходка из къщата никой не ни спираше да сядаме по мебелите, да ги докосваме или снимаме. А това иска поддръжка. И според мен тя е много по-скъпа от този 1.30, който платихме за вход.
Прекрачвайки прага на това приказно място попадаш в миниатюрно дворче и в нов свят. Насреща ти е колелото на живота поставено там, да напомня за нашата тленност. От тук насетне, всяка крачка, всеки поглед изумява.

Колелото на живота.

Прозорците с Шипченския паметник.

Тайната вечеря в антрето.

Бай Марин.

Порта напомняща дверите пред олатара.

Табличка.

Таванът със светиите в детската стая.

Огледало.

Таван.

Гардероб.

Тронът.

Огледало.

Полици.

Коридор.

Дворчето.
На това място ще се върна. Сигурна съм! Дано го заваря съхранено.
Когато се прибрах в Сливен, открих, че в Малък Поровец има още един творец, когото исках да срещна. Това е Светлозар Пармаков чийто изящни творения видях в информационния център на Свещарската гробница. Там вярно казаха, че авторът е местен, но останах с впечатление, че е от Исперих. В последствие разбрах, че ателието му за рисуван порцелан се намира тъкмо в Малък Поровец и също е туристическа дестинация. Друг път.
А сега към Шумен, където успяхме да разгледаме само шуменската крепост. Аз може с шуменска кръв да съм, но на крепостта не бях ходила. За мой срам до скоро не бях я и чувала.
До тук бях вече каталясала – физически и емоционално. По тази причина не помня много от разказа на екскурзовода и ще сложа само няколко снимки:

Портата.

Бойна кула.

Градът тогава.

Градът сега.

Следваше кратка разходка из съвременния Шумен и безкрайно дълъг път към дома.

Накрая смятам да обобщя видяното и събраната информация:
Входни такси за обектите:
1. Велики Преслав – 2лева за старините; 2 лева за музея; 7 лева за екскурзовод.
2. Мадарски конник – вход 4 лева.
3. Плиска – вход 4 лева. За беседа в музея мисля, че платих 5 лева.
4. Свещарска гробница – Само за царската гробница вход 10 лева на човек, с включена беседа. За трите гробници – вход 14 лева. Групите са по 9 човека.
5. Демир баба теке – няма входна такса.
6. Къщата на бай Марин в село Малък Поровец – бях чела, че входът е 2 лева. На нас ни взеха 40 лева, за цялата група от 29 човека.
7. Шуменска крепост – вход 4 лева, беседа – 5 лева, но за група направиха някакво намаление (не помня какво).
8. Томбул джамия – вход 4 лева, но с пазарлък паднал до 2. (Аз не я посетих и информацията ми е от втора ръка.)

Мога много да разсъждавам как да се популяризират туристическите ни обекти. Определено има какво да се направи. 30тината лева на човек, които платихме само за вход, не са малко пари и могат да откажат много хора. Не знам по каква причина въведоха закон забраняващ различни цени за българи и чужденци, но в общия случай стандартът ни е различен, а и ние трябва да познаваме историята и културата си и не е честно някакви си 30 лева да ни спрат. От друга страна не е ли по-добре да вземеш на 30 човека по 5 лева, вместо на 10 по 10, както се получи в нашия случай на Свещари? Обходните билети, които видях миналата година в Трявна, също са много добро решение. Повечето от обектите, които посетихме, са част от Шуменския исторически музей. Защо да не можем да закупим обходен билет даващ някакво намаление? Сигурна съм, че това ще повиши приходите на музея. И накрая – според мен е задължително да имаш възможността да наемеш екскурзовод не само за музея, а и за целия обект. Миналата година докато проучвах Перперикон, попадах на множество оферти, дори и на студенти от региона, предлагащи екскурзоводско обслужване. Сега не забелязах такива. Явно по тазгодишния ни маршрут това пазарна ниша.
И още неща куцат. Докато се подготвях за приключението (а аз хвърлих много време и енергия за подготовката) ми беше много трудно, почти невъзможно да намеря телефони за връзка с обектите. В сайта на 100те НТО координатите за връзка са безвъзвратно остарели. Мисля, че само един се оказа верен. Рових в справочника на Виваком, търсех информация от случайни сайтове и какво ли още не. Мисля, че събрани на едно място са ценни и затова ги публикувам. Записах и личния телефон на екскурзоводка от Свещарската гробница. Няма да го публикувам тук, но на „наш човек” бих го дала. ;)

Велики Преслав - АРХЕОЛОГИЧЕСКИ МУЗЕЙ 0538/43243;42630
Мадарски конник - Културно историческо наследство 05313/2095
Плиска - Резерват Старини 05323/2144; 2012 (екскурзоводи)
Туристически информационен център - Шумен 054/ 857773
Шумен - Томбул джамия 054/827163
Шуменска крепост 054/ 800381
Шумен - Паметника 054/872107;872598 (директор)
Туристически информационен център - Разград 084/ 662324
Разград - Абритус - исторически музей 084/6624-60;58;59
Свещари 084735/279
Исперих - исторически музей 08431/4783

Какво накрая? Не съжалявам за преживяното. Сериозно ще си помисля преди пак да се захвана с организиране на група, но въпреки всичко ми хареса. Не че групата беше лоша. Просто напрежението е голямо и затова и хората печалят пари от такава дейност. Аз го направих за чест и слава и за съжаление не можах да удовлетворя всички желания.
Сега ми се ще да я направим още веднъж - семейно или с приятели. Така ще е по-леко. :)