Една бърза Южна Италия, за зарибявка. Част първа - Матера.

Част първа - Матера.

Главни действащи лица: Две А-та и две М-та. Ще ги кръстим Аз, Милен, A. (тя) и М. (той). 

Декор: Южна Италия, в тока на ботуша, през късна пролет.

   Всичко започна от едно недоразумение. Около месец - месец и половина по-рано се бяхме разбрали с едни приятели да ходим на пикник покрай някакви бари. Кой не чул, кой не разбрал, а и времето ни спъна, та барите се провалиха, но някак в цялата суматоха се чу лафа: "Като няма да има пикник на бари, да вземем да идем на Бари." и след няколко минути имахме билети за Бари. В тези няколко минути Милен изпадна в кратко, но съществено за реализацията на проекта, умопомрачение и на въпроса "Искаш ли да идем до Бари в средата на юни?" взе, че каза "Защо не!" Аз мълчах, стисках зъби и гледах встрани, за да не се усети, че влиза в капан. Ако аз го бях попитала, щеше да отвърне "Категорично не!", защото това е същия онзи Милен, който след Армения ми заяви - "Много беше хубаво, но повече никъде няма да ходя!" Дори и аз не повярвах, че се получи, защото 30 секунди по-рано бях отговорила от негово име, че няма как той да се съгласи на такова нещо. В следващия месец и нещо, сто пъти повтори - "Как ме изработихте! Ако имах време да помисля, никога нямаше да се съглася!", но картите вече бяха хвърлени и билетите купени, така че от 13 до 15 юни две двойки ще сме в Южна Италия.

Времето си минава, аз съм се фокусирала върху други неща и някак си очаквам, другата двойка да се заеме с организацията, но ето че 10-тина дни преди полета ние сме само с билети за отиване и връщане, а аз дори не знам какво толкова има около Бари. Те бяха изпратили един примерен маршрут, скоро след резервацията на билетите и това е. И така, двете дами - аз и А. се захващаме да правим организация, да чертаем маршрут и да резервираме нощувки. След много перипетии се спираме на вариант: 

1 ден:

• Полет до Бари в 11 часа.
• Автобус до Матера.
• Следобед и нощувка в Матера.

2 ден:

• Придвижване до Алберобело.
• Следобед придвижване до Остуни с два-три часа престой в Монополи.
• Нощувка в Остуни.

3 ден:

• Предиобед в Остуни.
• Придвижване до Бари и няколко часа в Бари.
• Вечерен полет за София.

   За да стигнем до тези няколко точки се налага да направим много сериозно проучване, а аз съвсем се вживявам и подготвям екселски файл, с разбивки на графика по часове, места за посещение, разписания на публичния транспорт, полезни цитати от блогове и форуми и линкове към важни сайтове. Очаквано, многократно съм обект на майтап заради файла, но той си свършва работата. Накрая, макар това да ми коства няколко безсънни нощи, влизам в приключението добре подготвена и вече знам къде отивам и какво ще гледам там, че и от колко до колко часа. :) Единствено за изхранването нямам точен план, въпреки че М. многократно попита "Какво ще ядем там?" и накрая решаваме да сме на "зърнена диета" - каквото зърнем, това ще ядем.

Два дни преди полета надниквам за всеки случай на сайта на летище Бари и се сблъсквам челно с ето тази бележчица, която ме уведомява, че:

"Aeroporti di Puglia информира всички клиенти, че граничният контрол ще бъде временно въведен отново за всички международни пристигащи и заминаващи пътници, започвайки от 5 юни в 14:00 до 18 юни в 14:00.

Тази изключителна процедура е поискана от италианския министър на вътрешните работи поради 50-ата среща на върха на Г-7, която се провежда в Пулия от 13 до 15 юни 2024 г.

В съответствие с необходимите мерки за сигурност и според указанията на компетентните органи,

могат да бъдат наложени ограничения върху трафика и паркирането в районите на летищата Бари, Бриндизи и Гротагли.

Aeroporti di Puglia съветва пътниците да използват обществен транспорт, за да стигнат до летищата, за да избегнат потенциални затруднения, които могат да възникнат с пристигането на делегации от страните, участващи в международната среща на върха.

Заминаващите пътници са горещо поканени да пристигнат на летищата доста по-рано от планирания час на заминаване и да следят отблизо статуса на своите полети.

Aeroporti di Puglia се извинява за причиненото неудобство и благодари на всички пътници за съдействието."

    Добре де, може ли чак пък с такава точност да се засечем с Г7 - от 13 до 15 юни! Единственото разумно обяснение бе дадено от братовчедка ми: "Те са ти хакнали плана, видели са, че е много добър и са решили да го ползват." и последвалите събития ще покажат, че може и да има нещо вярно в това твърдение.

   И така, на 13 юни около обяд аз, Милен, А. и М. кацаме с малко закъснение на летище Бари. Граничен контрол на документите очаквано има и се струпваме да чакаме на опашка. По някое време дали им писва на служителите или решават, че сме твърде безобидни, но започват да ни пробутват и без да ни гледат документите. Опашката бързо намалява, но както сме заедно с Милен, така се оказвам от другата страна на контрола с останалите ни спътници, но без него. Накрая и той се появява и казва - "Всички други ги пуснаха, само мен ме задържаха и ми поискаха документите." Този факт съвсем затвърждава образа му на "съмнителен субект", след като още на софийското летище, пак само на него от компанията, направиха натривки на дланите. Всъщност единственото ни обяснение е, че само той от компанията е (беше навремето) рус със сини очи.

  Имаме два часа до автобуса за Матера - достатъчно време да си купим билети, че и да помързелуваме. До Матера може да се стигне както с автобус от летището, така и с влак от централната гара на Бари - Bari Centrale. Избрали сме автобуса, макар да трябва да го поизчакаме малко. Във файла ми пише - "билети се купуват от барчето, книжарницата или онлайн" обаче ни барче продаващо билети, ни книжарница виждаме, а онлайн сайтовете нещо се запъват. Накрая А. успява да ги купи от Омио (мисля) на цена 3.40 €. Автобусът е голям и комфортен, че и полупразен. Сутринта сме станали в 4, така че проспивам повечето от пътя.

   В 14:30 слизаме на около 350 метра от квартирата, но настаняването е от 16 часа. Писах на домакина с надежда да ни пусне по-рано, но той каза 15:30. Решаваме да се разходим, гладните хапват и правим първите панорамни снимки.

Толкова пъти прочетох "До средата на миналия век квартал Саси ди Матера е смятан за срама на Италия.", че имам чувството, че това едва ли не всеки го знае. Факт е, че аз самата не го знаех до "онзи ден", така че ще поразкажа:

Матера.

Матера:

До средата на миналия век квартал Саси ди Матера е смятан за срама на Италия. Бил е най-най-бедняшкият квартал, където хора и животни са живеели заедно в пълна мизерия в изкопани в скалите пещери без ток, вода и канализация. Любопитно ми е на кого е хрумнало и как са стигнали до идеята, но правителството решава да изсели жителите и вместо да унищожи квартала, да го превърне в туристическа дестинация. Тук са ударили в десетката!

В един италиански сайт сайт попаднах на интервю с някоя си Марианджела от Матера. Ето 9 важни неща, които Марианджела разказва за Саси ди Матера:

1. Какво представлява Sassi?

Саси се превежда като камъни. Саси е селище, което е построено във и от порест варовик - туф от района. Първоначалните жилищни помещения са били примитивни пещерни жилища от другата страна на каньона. Постепенно хората си проправят път, за да построят града, известен днес като Саси ди Матера. Sassi се състои от два квартала - Sasso Caveoso и Sasso Barisano.

2. Матера датира от неолита.

Това е един от най-старите градове в света с около 7000 години регистрирана, непрекъсната човешка дейност. Матера е била само скалистият Саси до около 16 век. Днес Матера има нова част с население от около 60 000 души. 

3. Саси ди Матера е нещо като многоетажна пещера.

Смята се, че в Саси има осем до 10 слоя домове, всеки построен на върха на другия. Липсва ред поради естествената кривина на каньона. Може би не е изненадващо, че по-рано богатите са заемали по-високите нива, докато бедните са пребивавали в по-ниските по-основни пещерни жилища.

4. Животът в Саси е бил определено социален.

Жилищата са построени около общ двор. Всички врати са водели към обща зона, където семействата играят, пеят и работят заедно. Мъжете е трябвало да се придвижват с добитъка си по 10 километра, за да работят на нивите. Те са били навън по цял ден, до късно през нощта. Жените и децата са били заедно през деня, в общото пространство.

5. Семействата са правели хляб в квартална фурна.

Селската общност е произвеждала хляб в големи количества, за да осигури постоянно снабдяване с храна. Тестото се е замесвало вкъщи, след което е хлябът е носен в общата фурна. Маркирали хляба си с дървен печат, за да го идентифицират, след като е бил изпечен.

Марианжела посочва комините. Всеки е различен. Тя обяснява, че комините са семейни символи и на някои дори има изписани инициалите на фамилията.

6. "Градът, който виждате, е машина, която събира вода".

Градът изградил забележителна водна система, която им позволявала да събират прясна дъждовна вода с дренажна система в толкова големи подземни акведукти че използвали лодки, че се налагало да ползват лодки.

7. Колкото и впечатляващ да е бил градът в инфраструктурата, условията, в които хората са живели, когато италианското правителство е проучило обстановката, са довели до пълна евакуация.

В началото на 50-те години на миналия век книгата на Карло Леви "Христос се спря в Еболи", привлича вниманието към забравената земя. Саси е посетен от тогавашния премиер Алчиде де Гаспери. Това, което той вижда е шокиращо: цели семейства, живеещи в пещера в единична стая с добитъка си, без течаща вода или електричество. Болестите и насекомите са широко разпространени, тъй като канализация се излива по улиците.

Д-р. Карло Леви е италиано-еврейски художник, писател, активист и лекар от Торино. Леви е заточен в съседния град Галяно като политически затворник поради антифашистки убеждения. Книгата му "Христос се спря в Еболи" не е базирана предимно в Саси ди Матера, а в провинция Матера. Въпреки това, именно това писание привлича вниманието към условията на живот.

8. Въпреки, че заповедите за евакуация са от 1952 г., Саси ди Матера се изпразва окончателно едва в края на 80-те / началото на 90-те години.

На около 16 000 жители е предложена размяна на пещерните си жилища за нов апартамент. Както споменахме, тези пещери са не само хора, но и добитъка им. Животните били оставяни и жителите често се връщали, за да приютят конете, мулетата, козите, свинете и т.н. в изоставените си домове. Днес все още могат да се видят много зазидани от правителството врати, за да се попречи на хората да се върнат в къщата с животните си.

9. Днес около 70% от Саси ди Матера е собственост на правителството.

Реставрацията е в ход вече близо три десетилетия, но все още могат да се видят изоставени рушащи се домове. На въпроса дали бившите жители са се върнали Марианжела обяснили, че бабата на съпруга й е израснала в Саси и подобно на много от другите отказва да се върне, за да го види. Това поражда твърде много спомени за този тежък, тъжен и груб живот. Тя не може да повярва, че днес идват хора от цял свят, за да видят сайта.

Марианжела смята, че е чудо, че съживяването е станало. Тя си спомня как като дете са я предупреждавали да не влиза в "Заси" заради "лоши хора" и наркотици.

През 1993 г. Саси ди Матера е обявен за обект на световното културно наследство на UNESCO. Това означава, че той се счита за „изключителна стойност за човечеството“ и е защитен, за да се запази културното и природно наследство на района.

   Наближава 15:30 и можем да се настаняваме в квартирата. Избрахме да не е в стария град, тъй като в отзивите на повечето жилища там, се споменава миризмата на мухъл. Нашата квартира е в нова сграда на по малко от 10 минути пеш от стария град. Решаваме да минем по малко по-дълъг път, който обаче върви през историческата част и тези 5-10 минути се превръщат в половин час, защото постоянно се захласваме по нещо. Най-сетне се настаняваме и квартирата надхвърля всичките ми очаквания - две отделни просторни спални с високи тавани, кухня с трапезария, вестибюл и разбира се баня с тоалетна. С ново обзавеждане, чисти хавлии и чаршафи и множество дребни, приятни детайли.

Вземаме по един бърз душ и се спускаме към Саси ди Матера. Предварително съм изтеглила карта, на която има отбелязани Белведере-та (Belvedere = красива гледка), т.е. точки, от които се вижда добре града, а и докато чакахме настаняването минахме покрай един Туристически информационен център и си взехме хартиени карти (имам карти от почти всички места, които съм посетила). Още с тръгването влизаме в един "музей". Слагам кавички, защото сме подведени да мислим, че това е водохранилището, а си е, както се изрази М., "на дядо мазето".

И така, в "на дядо мазето" виждаме няколко изкопани в земята водосъръжателя, подземна стая за съхранение на вино и ню-ню остатък от сталактит (-мит/-тон, не става ясно). Докато ни приканя да влезем дядото ни пита от къде сме и като чува България, отваря портфейла, показва една снимка, споменава 2-3 думи на български и казва, че снаха му била от Пловдив, Варна и има внучка в България. Предвид измисления музей, силно се съмнявам в достоверността на историйката. Ако имате път към "на дядо мазето", пробвайте да му кажете, че сте от някъде другаде, Полша примерно, да видим дали снахата няма да се окаже полякиня.

Гледка тук...

Тези красиви цветя взеха, че се оказаха...

каперси.

Гледка там...

Разочарованието от "на дядо мазето" не успява да развали удоволствието от белведеретата, но за малко да ни откаже да влезем в следващия изпречил се на пътя ни музей. На ръба съм да му сложа кавички и на него, но все пак си е музей - две пещерни стаи пресъздаващи живота на хората в Саси ди Матера с две не особено дружелюбни администраторки на входа.

Пример за типичен дом в Матера.

Магарето, прасето, кокошките, тоалетната и всички провизии, в едната стая...

...хората с цялата им покъщнина - в другата.

Масата за хранене.

Фурната и изпечения хляб, с характерна за Матера форма.

Уред за "закърпване" на чинии. С шилото се пробиват дупки в счупената посуда и се зашива.

Излизаме и веднага се нахвърляме на следващите обекти за снимане - отсрещните скали изпъстрени с множество килии в скалите и руини отгоре:

От прочетеното знам, че над реката има въжен мост. С А. решаваме да се разходим до него. Мъжете остават на по биричка да ни чакат.  

Спускането към него се оказва доста стръмно и на места наистина много хлъзгаво и то не поради кал, вода или сипей, а заради излъскани до блясък, от преминаващите туристи, камъни. Тези лъскави, почти светещи камъни могат да се видят навсякъде из Саси. Падам два пъти по пътя надолу към моста и още 1 или два пъти по улиците на Саси. Не мога да си представя как се придвижват хората, когато вали дъжд.

Слизането до моста ни отнема двайсетина минути (сумарно - слизане, катерене, снимки и "уаау"  ни отнема около час и половина), но си заслужава. Мястото е доста по-обрано откъм туристи. Дотолкова, че започвам да поздравявам срещнатите с "Бонджорно!". Гледката към Матера също си заслужава, както и величествените скали, върху които е построена. 

След като се налюбуваме и наснимаме, се изкачваме обратно по стръмния склон - хората не обичат да се катерят, а аз мразя да слизам. В тази посока е много по-лесно. Мъжете горе тъкмо привършват бирата, но вече са сериозно гладни. Време е за вечеря, а аз още не съм се "заровила" из малките и неизвестни улички на Матера.

Харесваме си първо едно заведение, пълно с местни, но се оказва, че свободните маси са резервирани. Налага се да се преместим в съседното, което не само че има свободни маси, а и на заетите му маси стоят само туристи. Какво да се прави - народът е гладен и не можем да си позволим да издирваме по-подходящо заведение. Всички поръчваме различни ястия. Аз се спирам на орекиете - традиционна за региона паста, а Милен, като традиционалист решава да не рискува и избира пица Дяволо. Въпреки, че блогърите масово твърдят, че пиците не са най-голямата гордост на региона, Милен ще остане най-доволен от избора си. 

Преди това обаче аз ще изтичам да си купя пощенска марка от един табако-шоп, за където ми бяха обяснили, че трябва да има марки, но още беше затворен, когато минахме от там. Тръгвам, като си мисля, че ще се ориентирам лесно, но след няколко завоя в малки и криви улички се усещам, че е по-добре да си отбележа някаква точка, че иначе няма да мога да се върна при компанията. Пътят до табако-шопа се оказва почти километър, но пък успявам за закова Матера на свечеряване. 

Когато пристигам продавачката тъкмо е затворила, измила пода и брои парите. Все пак е така добра да отвори, колкото да ми продаде 2 пощенски марки, но не и чак толкова добра, че да ми даде химикал да си надпиша картичките. (Лирично отклонение - звучи шизофренично, но обичам да си изпращам картички от чужбина. Пощенските картички които изпращам до семейството си, когато пътувам някъде, са вид  сувенир, който хем е красив, хем заема малко място.) Налага се да се обърна за съдействие към един арабин от съседния магазин, който допреди малко крещеше нещо по телефона. Противно на притесненията ми, човекът се усмихва и ми подава химикал, така че след малко съм надписала, пуснала картичката в една мърлява пощенска кутия и съм потеглила обратно. 

На идване минах по толкова сложен път, че е абсурд да се върна по същия път, а и не искам - беше по периферията на Саси, а на мен ми се иска да "се загубя" из уличките му. И макар да съм с навигация на телефона "изгубването" ми се получава - слизам по някакви пусти и почти страховити улички и стълби, които са толкова стръмни, че ме заболяват коленете, но пък са наистина очрователни! 

Пристигам при групата с голямо закъснение, почти два километра съм извървяла и когато им се извинявам, те казват - тъкмо на време идваш, преди малко донесоха вечерята.

Хапваме, правим малко снимки на нощна Матера и се прибираме в квартирата.

Влакът ни утре тръгва в 7 без десет. До последно не вярвах, че няма директен транспорт от Матера до Алберобело и се надявах, че докато сме в Матера все ще изскочи нещо, но не би - трябва да се върнем с влак до Бари и от там да хванем автобус за Алберобело.

Следва част втора - Алберобело и Монополи.

На Европейско първенство в Унгария. Част 2

    

 

На Европейско първенство в Унгария. Част 2

Продължение на "На Европейско първенство в Унгария. Част 1"

    Кацаме в Будапеща десетина минути преди обявеното по разписание. Като си знам късмета с предишни полети, чак не мога да повярвам. От десетина дни България е в Шенген по въздух и вода и преминаването на границите бе като разходка. Единствено на софийстото летище минахме проверка на багажа, но не се вживяха много. Домакинът на апартамента в Будапеща е толкова добронамерен, че ми се иска още сега да му сложа максимална оценка. Многократно се свърза с мен, за да уточни как ще пристигнем и да ми даде съвети как да се придвижим до центъра. Летището на Будапеща е на повече от 20 километра извън града. Проверила съм, че от летището тръгват автобуси 100Е и 200Е, като 100Е отива до центъра, но в другия му край, т.е. далеч от нашата квартира, а с 200Е трябва да правим поне една смяна. Решаваме да взмем такси. По предварителни данни цената до квартирата трябва да е около 12 000 форинта, което е около 60 лева. Тъй като съм си наплашена от хищниците които дебнат по летища и гари, питам домакина ни от къде да хвана нормално такси, а той ми отговаря, че тези пред летището са ОК. Излизаме и виждаме гише, на което само показвам адреса, до който искаме да отидем и служителят ми разпечатва лист с номера на нашето такси. А то ни чака току до гишето. Пътуваме около половин час и наистина, цената е малко под 12 000 форинта.

Тук е момента да дам съвет как е най-лесно да се "превалутира" наум. Махаш последните две цифри от унгарската сума и резултата делиш на две, за да получиш сумата в лева. Или:

От 12 000, махаш последните две нули и получаваш 120, което като разделиш на 2 е 60.

Разбира се това е с приближение, но приближението е доста приемливо - под 1 лев, така че аз през цялото време използвам този метод.

  Домакинът ни чака пред сградата. Потъваме в дебрите й и излизаме на тераса гледаща към вътрешен двор, който в очите на моите спътници изглежда зловещо, а в моите - много романтично. На следващото утро ще забележа, че си има дори и метло-връз, ако долетиш с метлата.

    Домакинът снима личните ни карти. Никак не ми се нрави, но след доста четене  за международната практика, съм се примирила, че е общоприето. Ако се поставя на неговото място, аз също бих искала да знам кой ползва жлището, което отдавам под наем. Апартаментът е чист, светъл и приятен. Часът е 21:45 и аз все още не съм се отказала съвсем от мечтата да видя нощна Будапеща. За съжаление спътниците ми казаха, че са уморени и нямат желание за вечерни разходки, затова питам домакина дали е безопасно да изляза сама на разходка. Замисля се как да формулира отговора си и казва:

"Mmmm, not dangerous, but not safe." (Мммм, не е опасно, но не е и безопасно.)

    Ох!

    Ще си остана с нереализирана мечта за нощна Будапеща. Повод пак да дойда, нали?

    Превъзбудена съм от емоциите и макар в българско време да е към 23 часа, все още нямам желание да си легна. Решавам да пусна телевизора за малко унгарски новини. По принцип съм от хората, които изключително рядко пускат телевизор. Ако остане на мен, най-вероятно вкъщи няма да сключим договор за телевизия. Когато попадна в чужбина обаче, поне веднъж си пускам телевизора и преглеждам каналите, опитвайки си да се поставя на мястото на обикновения местен. Този път удрям на камък. Интернет има, има и приложения за филми, като Нетфликс примерно, но телевизия - не. Прави ми впечатление, че ми излизат руски филми или западни преведени на руски. В Нетфликс има регистрирани 5 профила и всички са с руско съдържание. Хм, дали пък домакинът Адам не е руски студент, който с приятелите си е наел жилището дългосрочно и го преотдава краткосрочно? Сещам се, че при първоначалната ни среща ме попита дали имам WatsUp или Telegram, за да ми изпрати снимки с инструкциите за влизане в квартирата. Тогава си помислих, че явно и унгарците предпочитат "Ватсъп" и "Телеграм" като руснаците, но сега сериозно се замислям, че Адам вероятно е Альоша. Постепенно се отпускам и решавам да си легна. Повдигам завивката и... се опитвам да намеря по-разумно обяснение за това пред очите ми, от очевидното. Чаршафът е смачкан така, все едно някой вече е спал на него. Повдигам завивката на съседното легло и ситуацията същата. Избирам малко по-опънатия чаршаф и лягам в него легло с надеждата, че там е спано по-малко. Лъжицата с катран е хвърлена в кацата с меда и желанието ми да дам максимална оценка на мястото за настаняване за миг се е изпарило.

Стаята, още преди да вляза в нея.

    

    Отварям очи без да знам колко е часа. Навън се развиделява. Поглеждам телефона си - показва 5:30 часа. Започвам да се чудя дали снощи се е мръднал с един час и дали е 5:30 по унгарско или 5:30 по българско време. Ако е второто, то по тукашното време ще е 4:30, а е твърде светло за 4:30. Опитвам се да полежа още двадесетина минути, но накрая не издържам и ставам. Печката в кухнята има часовник, който показва 6:50. Съвсем се обърквам - 6:50 не влизаше в предположенията ми. 

    Оправям тоалета си, обличам се и излизам на "коридора-тераса" гледащ към вътрешния двор. Намирам мястото за очарователно, въпреки, че бих се чувствала некомфортно да живея тук и всеки преминаващ да може да надникне в дома ми.

Вътрешния двор на сградата.

    Докато се любувам на гледката и правя снимки на вътрешния двор, чувам тропане зад гърба си. М. също се е събудила. Тя си има нормален часовник и с негова помощ уточняваме, че часът е вече около 6:30 местно време. Защо печката показва 7:30 си остава загадка. Решаваме да излезем на разходка още сега, за да имаме повече време преди 9:30, когато ще се върнем да събудим Б. и да освободим квартирата в 10. 

    Излизаме петнадесет минути преди 7. 

Сградата, в която нощувахме. Два от прозорците на 4-тия етаж са нашите.

    Улиците са сравнително пусти, но не и празни. Делничен ден е и не малко хора вече отиват на работа. Няма да бъде преувеличено да кажа, че всяка сграда в центъра на града е произведение на изкуството.

    След 10тина минути сме пред сградата на Парламента. Дори в 7 сутринта е трудно да я снимам без в снимката да попадат хора или превозни средства. Според Уикипедия "това е една от най-представителните и известни парламентарни сгради в света. Има 365 кули – за всеки ден от годината. Дълъга е 268 м и широка 123 м. Интериорът включва 10 двора, 13 пътнически и товарни асансьора, 27 порти, 29 стълбища и 691 стаи. Със своята височина от 96 метра, това е една от най-високите сгради в Будапеща. Основната фасада е към Дунав, но главният вход е от източната страна и представлява стълбище, украсено със статуите на два лъва."

    Заобикаляме сградата на Парламента и се изправяме пред Дунав. Красотата и изяществото са в такова изобилие, че всяка снимка може да се превърне в картичка.

Парламентът.

Дунав и Буда.

Монументът с обувките на брега на Дунав припомнящ трагични събития от времето на Втората световна война.

Дунав и Буда. В средата се извисява Рибарският бастион.

    Преминаваме по мостът Сечени и М. коментира, че това е местният "лъвов мост".

Мостът Сечени.

Буда и Пеща снимани от моста Сечени.

Преминали на отсрещната страна за кратко се колебаем дали да потеглим към замъка Буда или да изберем Рибния бастион. За съжаление няма да имаме време и за двете. Мен лично към Буда ме влече възможността да се повозя на фуникуляр, но М. казва, че ако настоявам, ще ме придружи, от което разбирам, че тя по-скоро не желае да се качи на фуникуляра. Насочваме се към рибния Бастион. Пътьом снимам цъфнала мащерка. На 12 април!!!

Мащерка.

    Тази година и в България пролетта е подранила много, но тук, в Унгария, това е само първия от десетки изумителни за мен примери.

Катедралата „Матиаш“.

Поглед към Парламена от Рибарския бастион.

Пеща.

Пеща.

Рибарския бастион.

Азиатски туристи.

Статуя на крал Ищван I.

    Времето напредва. Вече наближава 9, а към 9:30 трябва да сме отново в квартирата. Потегляме на обратно избирайки различен маршрут. Пътьом минаваме покрай местния паметник на Съветската армия. 

    В квартирата събуждаме Б. и точно в 10:00 напускаме. Още снощи се уговорих с домакина, че можем да оставим багажа си до вратата. Жената, която почиства ще оправи квартирата след нас, а следобед ние само ще отворим да си вземем багажа и ще оставим ключа в сейфа.

    Насочваме се към остров Маргарет. За мен всички забележителности биха били интересни, така че попитах М. за мнение. Тя каза, че от музеи и забележителности не се интересува, но виж в парковете е влюбена. Така остров Маргарет бе избран за следваща дестинация. Пътьом се отбиваме до Ж.П. гарата, за да проучим влаковете и убиваме около час в лутане. Накрая излизаме без да сме си изяснили кой влак какво предлага.

    Отвън М. казва, че вече е сериозно гладна. Тя е веган и осигуряването на храна за нея може да се окаже предизвикателство. От своя страна аз спазвам православния пост и макар той да позволява да се приема всякаква храна по време на пътуване съм си казала, че ако имам възможност ще го спазвам до край. Питам Гугъл Мапс за веган заведение за хранене и той ми отбелязва точка от другата страна на кръстовището. Намираме го и се оказва, че не е  просто заведение, в което се предлага и веган храна, а всичко вътре е само растително. При това цените му са забележително по-ниски от тези на подобни заведения в България. 

Веган хамбургери с кюфтета и майонезени сосове.

Веган торти и пасти.

Веган салами и кашкавали.

    Вече с пълни коремчета се отправяме към остров Маргарет. На картата изглежда съвсем близо, но едно 15-20 минути вървене отиват докато го достигнем. Времето е толкова топло, че търсим сенките. Определено не е априлско. Температурите минават 25 градуса по Целзий. Дали заради топлината, дали заради това, че вече съм на около 20 000 крачки за деня или обективно е така, но остров Маргарет ми идва малко по-цивилизован и населен отколкото ми се искаше. Всъщност остров Маргарет е прекрасен зелен оазис в лудницата на унгарската столица и ако бях местен живтел, вероятно би се превърнал в любимото ми място за бягство към природата.

Остров Маргарет

    Излягаме се на дървени шезлонги за кратка почивка и потегляме обратно към квартирата за багажа. Уж е близо, ама колко да е близо - пак отива около половин час. Докато спътниците ми ползват тоалетната се сещам, че мога да потвърдя или отхвърля съмненията си по отношение на спалното бельо. Надниквам в стаята и виждам леглото в същия вид, в който го оставих. Само калъфките са сменени. Оффф... Вече наистина не знам как да избирам квартира. Не беше нито най-евтината, нито е била с толкова отзиви, че да може наемодателят сам да ги генерира.

    На Ж.П. гарата отново не можем да се оринтираме  кой влак какъв е и накрая се качваме на regio. Оказва се най-лошия възможен избор, но вече е направен. Влакът не само пристига с половин час по-късно от другия, но и вътре е точно като по-мизерните представители на БДЖ. Включително жегата, мизерията, мръсните стъкла и аромата в тоалетната. Батерията на телефона ми вече е под 25 процента, затова, когато минава кондуктора изваждам зарядното и го размахвам пред очите му. С ръко-крачната система ми отговаря, че контакт във влака няма. Едно на нула за БДЖ-то. Ще ми се да следя на картата от къде минаваме, да си пускам на Google translator как се произнасят  имената на гарите, но трябва да пазя батерията за Дебрецен, защото само аз от групата имам интернет, с чиято помощ да намерим квартирата. 

    Казвам си, стига си се самосъжалявала, та само преди 10-15 години бе съвсем нормално да НЕ ползваш телефон и интернет във влака и хората някак оцеляваха. Но после си давам сметка, че това бе предпоставка хората да общуват. В онези години бе съвсем нормално да завържеш разговор във влака, а днес всеки е втренчен в екранчето си. Внушавам си, че всяко зло е за добро и се взирам през прозореца. Така в едно поле успявам да видя сърнички, а в друго, на метри от ж.п. линията - заек. Доста често се движим паралелно на шосето и влакът ни винаги изпреварва колите, с което унгарските железници изравняват резултата. После обаче си давам сметка, че макар да не са съвсем безшумни, на унгарските железници им липсва познатото на всички ни тудуф-тудуф тудуф-тудуф, с което на финала обръщат резултата. И колкото да не ми се иска да го призная, мачът завършва в полза на MAV: 

MAV:БДЖ - 2:1

    Продължение: На Европейско първенство в Унгария. Част 3