На Европейско първенство в Унгария. Част 2

    

 

На Европейско първенство в Унгария. Част 2

Продължение на "На Европейско първенство в Унгария. Част 1"

    Кацаме в Будапеща десетина минути преди обявеното по разписание. Като си знам късмета с предишни полети, чак не мога да повярвам. От десетина дни България е в Шенген по въздух и вода и преминаването на границите бе като разходка. Единствено на софийстото летище минахме проверка на багажа, но не се вживяха много. Домакинът на апартамента в Будапеща е толкова добронамерен, че ми се иска още сега да му сложа максимална оценка. Многократно се свърза с мен, за да уточни как ще пристигнем и да ми даде съвети как да се придвижим до центъра. Летището на Будапеща е на повече от 20 километра извън града. Проверила съм, че от летището тръгват автобуси 100Е и 200Е, като 100Е отива до центъра, но в другия му край, т.е. далеч от нашата квартира, а с 200Е трябва да правим поне една смяна. Решаваме да взмем такси. По предварителни данни цената до квартирата трябва да е около 12 000 форинта, което е около 60 лева. Тъй като съм си наплашена от хищниците които дебнат по летища и гари, питам домакина ни от къде да хвана нормално такси, а той ми отговаря, че тези пред летището са ОК. Излизаме и виждаме гише, на което само показвам адреса, до който искаме да отидем и служителят ми разпечатва лист с номера на нашето такси. А то ни чака току до гишето. Пътуваме около половин час и наистина, цената е малко под 12 000 форинта.

Тук е момента да дам съвет как е най-лесно да се "превалутира" наум. Махаш последните две цифри от унгарската сума и резултата делиш на две, за да получиш сумата в лева. Или:

От 12 000, махаш последните две нули и получаваш 120, което като разделиш на 2 е 60.

Разбира се това е с приближение, но приближението е доста приемливо - под 1 лев, така че аз през цялото време използвам този метод.

  Домакинът ни чака пред сградата. Потъваме в дебрите й и излизаме на тераса гледаща към вътрешен двор, който в очите на моите спътници изглежда зловещо, а в моите - много романтично. На следващото утро ще забележа, че си има дори и метло-връз, ако долетиш с метлата.

    Домакинът снима личните ни карти. Никак не ми се нрави, но след доста четене  за международната практика, съм се примирила, че е общоприето. Ако се поставя на неговото място, аз също бих искала да знам кой ползва жлището, което отдавам под наем. Апартаментът е чист, светъл и приятен. Часът е 21:45 и аз все още не съм се отказала съвсем от мечтата да видя нощна Будапеща. За съжаление спътниците ми казаха, че са уморени и нямат желание за вечерни разходки, затова питам домакина дали е безопасно да изляза сама на разходка. Замисля се как да формулира отговора си и казва:

"Mmmm, not dangerous, but not safe." (Мммм, не е опасно, но не е и безопасно.)

    Ох!

    Ще си остана с нереализирана мечта за нощна Будапеща. Повод пак да дойда, нали?

    Превъзбудена съм от емоциите и макар в българско време да е към 23 часа, все още нямам желание да си легна. Решавам да пусна телевизора за малко унгарски новини. По принцип съм от хората, които изключително рядко пускат телевизор. Ако остане на мен, най-вероятно вкъщи няма да сключим договор за телевизия. Когато попадна в чужбина обаче, поне веднъж си пускам телевизора и преглеждам каналите, опитвайки си да се поставя на мястото на обикновения местен. Този път удрям на камък. Интернет има, има и приложения за филми, като Нетфликс примерно, но телевизия - не. Прави ми впечатление, че ми излизат руски филми или западни преведени на руски. В Нетфликс има регистрирани 5 профила и всички са с руско съдържание. Хм, дали пък домакинът Адам не е руски студент, който с приятелите си е наел жилището дългосрочно и го преотдава краткосрочно? Сещам се, че при първоначалната ни среща ме попита дали имам WatsUp или Telegram, за да ми изпрати снимки с инструкциите за влизане в квартирата. Тогава си помислих, че явно и унгарците предпочитат "Ватсъп" и "Телеграм" като руснаците, но сега сериозно се замислям, че Адам вероятно е Альоша. Постепенно се отпускам и решавам да си легна. Повдигам завивката и... се опитвам да намеря по-разумно обяснение за това пред очите ми, от очевидното. Чаршафът е смачкан така, все едно някой вече е спал на него. Повдигам завивката на съседното легло и ситуацията същата. Избирам малко по-опънатия чаршаф и лягам в него легло с надеждата, че там е спано по-малко. Лъжицата с катран е хвърлена в кацата с меда и желанието ми да дам максимална оценка на мястото за настаняване за миг се е изпарило.

Стаята, още преди да вляза в нея.

    

    Отварям очи без да знам колко е часа. Навън се развиделява. Поглеждам телефона си - показва 5:30 часа. Започвам да се чудя дали снощи се е мръднал с един час и дали е 5:30 по унгарско или 5:30 по българско време. Ако е второто, то по тукашното време ще е 4:30, а е твърде светло за 4:30. Опитвам се да полежа още двадесетина минути, но накрая не издържам и ставам. Печката в кухнята има часовник, който показва 6:50. Съвсем се обърквам - 6:50 не влизаше в предположенията ми. 

    Оправям тоалета си, обличам се и излизам на "коридора-тераса" гледащ към вътрешния двор. Намирам мястото за очарователно, въпреки, че бих се чувствала некомфортно да живея тук и всеки преминаващ да може да надникне в дома ми.

Вътрешния двор на сградата.

    Докато се любувам на гледката и правя снимки на вътрешния двор, чувам тропане зад гърба си. М. също се е събудила. Тя си има нормален часовник и с негова помощ уточняваме, че часът е вече около 6:30 местно време. Защо печката показва 7:30 си остава загадка. Решаваме да излезем на разходка още сега, за да имаме повече време преди 9:30, когато ще се върнем да събудим Б. и да освободим квартирата в 10. 

    Излизаме петнадесет минути преди 7. 

Сградата, в която нощувахме. Два от прозорците на 4-тия етаж са нашите.

    Улиците са сравнително пусти, но не и празни. Делничен ден е и не малко хора вече отиват на работа. Няма да бъде преувеличено да кажа, че всяка сграда в центъра на града е произведение на изкуството.

    След 10тина минути сме пред сградата на Парламента. Дори в 7 сутринта е трудно да я снимам без в снимката да попадат хора или превозни средства. Според Уикипедия "това е една от най-представителните и известни парламентарни сгради в света. Има 365 кули – за всеки ден от годината. Дълъга е 268 м и широка 123 м. Интериорът включва 10 двора, 13 пътнически и товарни асансьора, 27 порти, 29 стълбища и 691 стаи. Със своята височина от 96 метра, това е една от най-високите сгради в Будапеща. Основната фасада е към Дунав, но главният вход е от източната страна и представлява стълбище, украсено със статуите на два лъва."

    Заобикаляме сградата на Парламента и се изправяме пред Дунав. Красотата и изяществото са в такова изобилие, че всяка снимка може да се превърне в картичка.

Парламентът.

Дунав и Буда.

Монументът с обувките на брега на Дунав припомнящ трагични събития от времето на Втората световна война.

Дунав и Буда. В средата се извисява Рибарският бастион.

    Преминаваме по мостът Сечени и М. коментира, че това е местният "лъвов мост".

Мостът Сечени.

Буда и Пеща снимани от моста Сечени.

Преминали на отсрещната страна за кратко се колебаем дали да потеглим към замъка Буда или да изберем Рибния бастион. За съжаление няма да имаме време и за двете. Мен лично към Буда ме влече възможността да се повозя на фуникуляр, но М. казва, че ако настоявам, ще ме придружи, от което разбирам, че тя по-скоро не желае да се качи на фуникуляра. Насочваме се към рибния Бастион. Пътьом снимам цъфнала мащерка. На 12 април!!!

Мащерка.

    Тази година и в България пролетта е подранила много, но тук, в Унгария, това е само първия от десетки изумителни за мен примери.

Катедралата „Матиаш“.

Поглед към Парламена от Рибарския бастион.

Пеща.

Пеща.

Рибарския бастион.

Азиатски туристи.

Статуя на крал Ищван I.

    Времето напредва. Вече наближава 9, а към 9:30 трябва да сме отново в квартирата. Потегляме на обратно избирайки различен маршрут. Пътьом минаваме покрай местния паметник на Съветската армия. 

    В квартирата събуждаме Б. и точно в 10:00 напускаме. Още снощи се уговорих с домакина, че можем да оставим багажа си до вратата. Жената, която почиства ще оправи квартирата след нас, а следобед ние само ще отворим да си вземем багажа и ще оставим ключа в сейфа.

    Насочваме се към остров Маргарет. За мен всички забележителности биха били интересни, така че попитах М. за мнение. Тя каза, че от музеи и забележителности не се интересува, но виж в парковете е влюбена. Така остров Маргарет бе избран за следваща дестинация. Пътьом се отбиваме до Ж.П. гарата, за да проучим влаковете и убиваме около час в лутане. Накрая излизаме без да сме си изяснили кой влак какво предлага.

    Отвън М. казва, че вече е сериозно гладна. Тя е веган и осигуряването на храна за нея може да се окаже предизвикателство. От своя страна аз спазвам православния пост и макар той да позволява да се приема всякаква храна по време на пътуване съм си казала, че ако имам възможност ще го спазвам до край. Питам Гугъл Мапс за веган заведение за хранене и той ми отбелязва точка от другата страна на кръстовището. Намираме го и се оказва, че не е  просто заведение, в което се предлага и веган храна, а всичко вътре е само растително. При това цените му са забележително по-ниски от тези на подобни заведения в България. 

Веган хамбургери с кюфтета и майонезени сосове.

Веган торти и пасти.

Веган салами и кашкавали.

    Вече с пълни коремчета се отправяме към остров Маргарет. На картата изглежда съвсем близо, но едно 15-20 минути вървене отиват докато го достигнем. Времето е толкова топло, че търсим сенките. Определено не е априлско. Температурите минават 25 градуса по Целзий. Дали заради топлината, дали заради това, че вече съм на около 20 000 крачки за деня или обективно е така, но остров Маргарет ми идва малко по-цивилизован и населен отколкото ми се искаше. Всъщност остров Маргарет е прекрасен зелен оазис в лудницата на унгарската столица и ако бях местен живтел, вероятно би се превърнал в любимото ми място за бягство към природата.

Остров Маргарет

    Излягаме се на дървени шезлонги за кратка почивка и потегляме обратно към квартирата за багажа. Уж е близо, ама колко да е близо - пак отива около половин час. Докато спътниците ми ползват тоалетната се сещам, че мога да потвърдя или отхвърля съмненията си по отношение на спалното бельо. Надниквам в стаята и виждам леглото в същия вид, в който го оставих. Само калъфките са сменени. Оффф... Вече наистина не знам как да избирам квартира. Не беше нито най-евтината, нито е била с толкова отзиви, че да може наемодателят сам да ги генерира.

    На Ж.П. гарата отново не можем да се оринтираме  кой влак какъв е и накрая се качваме на regio. Оказва се най-лошия възможен избор, но вече е направен. Влакът не само пристига с половин час по-късно от другия, но и вътре е точно като по-мизерните представители на БДЖ. Включително жегата, мизерията, мръсните стъкла и аромата в тоалетната. Батерията на телефона ми вече е под 25 процента, затова, когато минава кондуктора изваждам зарядното и го размахвам пред очите му. С ръко-крачната система ми отговаря, че контакт във влака няма. Едно на нула за БДЖ-то. Ще ми се да следя на картата от къде минаваме, да си пускам на Google translator как се произнасят  имената на гарите, но трябва да пазя батерията за Дебрецен, защото само аз от групата имам интернет, с чиято помощ да намерим квартирата. 

    Казвам си, стига си се самосъжалявала, та само преди 10-15 години бе съвсем нормално да НЕ ползваш телефон и интернет във влака и хората някак оцеляваха. Но после си давам сметка, че това бе предпоставка хората да общуват. В онези години бе съвсем нормално да завържеш разговор във влака, а днес всеки е втренчен в екранчето си. Внушавам си, че всяко зло е за добро и се взирам през прозореца. Така в едно поле успявам да видя сърнички, а в друго, на метри от ж.п. линията - заек. Доста често се движим паралелно на шосето и влакът ни винаги изпреварва колите, с което унгарските железници изравняват резултата. После обаче си давам сметка, че макар да не са съвсем безшумни, на унгарските железници им липсва познатото на всички ни тудуф-тудуф тудуф-тудуф, с което на финала обръщат резултата. И колкото да не ми се иска да го призная, мачът завършва в полза на MAV: 

MAV:БДЖ - 2:1

    Продължение: На Европейско първенство в Унгария. Част 3

На Европейско първенство в Унгария. Част 1

 „Портфейлът ми го няма!“

Тийнейджърът Б. притеснен изкормва цялата си раница пред касата, а аз плащам вместо него и го успокоявам, че вероятно го е забравил вкъщи. „Не – отговаря ми той – в него е личната ми карта, нали преди малко я вадих за чекиране на полета.“

!!!

Проблемът рязко придобива нови измерения.

ЛИЧНАТА КАРТА!!!

Мозъкът ми бързо обхожда всички възможни варианти – портфейлът е изгубен, откраднат, пътуването пропада, спешно се вади нова лична карта в някое софийско МВР с експесна поръчка. (Дали е възможно изобщо?) В същото време съм изпълнена с учудващо и за мен самата спокойствие и увереност, че ще изскочи от някъде. Тревогите ми по-скоро са в посока не дали, а кога ще се намери, защото ако се проточи търсенето може да възникне конфликт с шофьора на автобуса и останалите пътници. Спрели сме за 15 минутна почивка и минутите вече изтичат.

*  *  *

Как изобщо се стигна до този автобус и закъде сме се запътили? Следва малко предистория:

Датата е 20 декември 2023 година, а ние тъкмо сме се върнали от ресторант по случай 20 години от сватбата ни. Милен между другото подхвърля „Искаш ли през април да отидем до Унгария на Европейското, да гледаме Денито, че вече все по-рядко ще имаме възможност да сме с нея.“ На всичко отгоре допълва, че вече бил проверил какви самолетни линии има и макар в Дебрецен да има летище, няма полети от София, така че ще трябва да отидем с колата.

Бум-бум-бум-цссссс!!! - това се казва подарък за годишнината!

Говоря за същия онзи Милен, който преди няма и два месеца, след Армения, ми заяви - „Беше много хубаво, но повече никъде няма да мръдна от България!“ Същият той, дори бил проверил полетите!!! С кола не ми се пътува, той също не обича, така че в рамките на половин час откривам, че от София може и да няма полети до Дебрецен, но Wizz тъкмо са открили линия  Бургас - Дебрецен, а на нас от Бургас ни е дори по-удобно и цените са нереално ниски. Лошото е, че полетите са само в понеделник и или трябва да оставим Дребосъчето само с Баба за цяла седмица, или да намерим друг вариант за отиване. За връщане понеделникът е перфектен! След още няколко минутки ПланЪТ е окончателно изготвен:

ПЛАН-ът:

1.       В сряда си хващаме автобус за София и следобед летим от София за Будапеща.

2.        Настаняваме се за една нощувка, правим разходка по нощна Будапеща и вечеряме в някой традиционен ресторант.

3.       В четвъртък разглеждаме колкото се може повече от Будапеща до към 13-14 часа и

4.       хващаме влак за Дебрецен.

5.       Пристигаме след около 3 чАса и се настаняваме в Дебрецен.

6.       Петък, събота и неделя е състезанието. Милен категорично е в залата през повечето време, но аз излизам от време на време, когато Дени няма срещи и

7.       успявам да разгледам и Дебрецен.

8.       В понеделник летим за Бургас, от където ни прибира един приятел на Милен.

Планът е готов, но решаваме малко да изчакаме докато и други родители от отбора решат как да се придвижват, тъй като може да се комбинираме с някого.

Все пак към края на януари дебреценските квартири започват драстично да намаляват в Booking и никой от другите родители не проявява интерес към нашия план, така че преценяваме, че е крайно време да финализираме резервациите. Междувременно конфликтът между Rayanair и множество посредници е довел до сваляне и на цените на превозвача, така че успяваме да вземем билети от София до Будапеща за по 50 лева с Ryanair и от Дебрецен до Бургас за по 25 лева на човек с Wizzair. Общо 150 лева в двете посоки, за двамата. Резервирам квартира близо до залата и влизаме във февруари с вече напълно уредено пътуване. Остават само нощувката в Будапеща и влакът между двата града. Там изборът е толкова голям, че не се притеснявам.

Десет дни по-късно, докато подготвям рождения ден на Маринка (А дали не беше по време на самото парти дори?), получавам писмо от WIZZ, че ако искам ще ми върнат 100% от заплатената сума в пари или 120% в кредити в акаунта ми, но полетът няма да се състои. Дори не успявам да се шашна, само си казвам, че трябва да проверя кога е следващия полет и да видя дали ще ни бъде удобен той. Когато най-сетне идва ред да преправя ПланЪТ реалността никак не ми харесва - оказва се, че WIZZ не просто отменят моя полет, а ще пуснат линията чак през юни, т.е. цели два месеца след нашата резервация.

Казвам си „ще му мисля“ и продължавам с ежедневието. Резервирала съм квартира без предплащане, която може да се откаже до последния момент, така че ако се наложи да се откажем, да изгубим само билетите на Rayanair. Нещо с квартирата леко ме гложи, защото ден след резервацията, домакинът се опита да ме заговори във Viber. Отговорих му в Booking, но той предложи да продължим във Viber, тъй като там било по-удобно. Имам един доста неприятен урок с некоректен наемодател в Пловдив, с когото се подлъгах да говоря във Viber, затова настоях комуникацията ни да е само през Booking. (За незапознатите – в Booking се пази история на разговора и ако домакинът се окаже некоректен, можеш да подадеш жалба срещу него. Ако обаче си комуникирал по други канали с него, не можеш да докажеш нищо.) След още около седмица получавам ново писмо, този път в Booking, с което домакинът ме уведомява, че виждаш ли поради спешен ремонт не може да ме приеме, затова трябва АЗ да отменя резервацията. Пиша му, че при тези условия ТОЙ трябва да отмени резервацията. Опитва се да пробута идеята, че това е невъзможно, но след като го игнорирам, набързо я отмея той. Вече и квартира нямаме. Минават още няколко дни и Ryanair също ми изпращат "честитка" за промяна на полета. Казвам си - добре, явно няма да се ходи, но гадовете не предлагат да ми върнат парите, а или да потвърдя че съм съгласна със новия, по-късен час, или да се преместя на предишния или следващия полет.

Ето че в средата на февруари се оказавме само с два билета София – Будапеща за 10-ти април. При това за смолет, който каца в 20:30 часа. А всичко бе така добре подредено! Междувременно и Милен „изтрезнява“ и заявява, че щом няма удобни полети, той категорично отказва да ходи, аз ако искам, да заминавам. Разпитвам този, онзи как ще пътуват, къде ще отсядат и деликатно подпитвам дали имат едно свободно място, но като цяло хората вече са се организирали и няма място за мен. Към средата на март в клуба се повдига въпроса за организиране на автобус. Викам си - ще се запиша, ще платя цялата сума, а в едната посока може все пак да отида със самолет и да видя Будапеща. Да обаче се записваме само двама човека. Аз и М. Около седмица очакваме и други хора да проявят интерес, но колкото повече време минава, толкова по-ясно става, че няма желаещи.

Цялата тази суматоха отново подхранва жаждата ми за пътуване, затова решавам да не се предавам. Може да се върна пак със самолет от Будапеща. Полетите са в понеделник, в 6 сутринта и във вторник по някое време през деня. Ако взема билет за понеделник, трябва да тръгна от Дебрецен за Будапеща най-късно в неделя по обяд, което значи да изтърва голяма част от срещите на Дени в неделя. За какво изобщо съм била път тогава? Ако оставя за вторник... трябва да отсъствам от работа още един ден, а и цените на билетите вече са се надули доста.

Мислѝ разчупено! 

Мислѝ разчупено!

Започвам да мисля разчупено. Започвам да проверявам какво каца и излита в момента в Дебрецен и дали мога с нещо да си направя комбинация.

Мислѝ разчупено!

И тогава излиза Ларнака. Оказва се, че в понеделник, рано сутринта има полет Дебрецен - Ларнака, а в 4 следобед Ларнака - София. Сумарно двата билета правят 150 лева. Е, в началото това бе общата цена за двама ни за отиване и връщане, но към настоящия момент всички опции за прибиране са поне двойни. А и летището на Ларнака е на под 10 километра от града, така че от тия 6 чАса, все ще мога да отделя 2-3 за кратка разходка. Звучи изкушаващо!

Предлагам плана си на М. и двамата със сина ѝ Б. се присъединяват към мен.

Спешно намираме нова квартира в Дебрецен. По-далечна и по-скъпа от предишната, при това има една спалня, а аз ще трябва да нощувам на разтегателния диван в общото помещение, но е от малкото останали свободни квартири, от които може да се стигне пеша до залата. Близо е и до жп гарата, а от Будашеща ще пристигнем с влак. Спирката на автобуса, с който в последното утро ще стигнем до дебреценското летище също е на няколко минути пеш - съвършена комбинация.

Няколко дни по-късно правя резервация и за нощувката в Будапеща. За там намирам квартира с две самостоятелни спални, на 2-3 минути от жп гарата и на пешеходно разстояние от Парламента и множество забележителности. Има над 200 отзива и всички са положителни, в много от тях се споменава, че домакинът е позволил да се остави багажа в квартирата за няколко часа дори след напускането ѝ. Чак ме е яд, че не е в Дебрецен!

Всичко е уредено. Не съм купила единствено билетите за влака Будапеща - Дебрецен, но след като уточнявам, че могат да се закупят и в последния момент, решавам да си оставим възможност да бъдем гъвкави - ако времето е неподходящо за разходки, ще хванем влак веднага щом освободим квартирата в 10, но ако е подходящо, можем да си позволим да тръгнем по някое време следобед.

Вечерта преди тръгване правя най-уникалното събиране на багаж в личната си класация. Отнема ми повече време от обикновено, но така добре успявам да го оптимизирам, че нося абсолютно всичко необходимо - достатъчно дрехи и обувки за студено, топло, сухо и мокро време, бельо, пижама, цялата необходима козметика, две кърпи за баня, джапанки и домашни чехли, дори малък набор лекарства и обезболяващ гел за травмираното ми коляно. И всичко това в раница с размерите на "малък, ръчен багаж" - 20/30/40 сантиметра. Като на всичко отгоре оставям малко свободно място, за мога да прибера дамската си чанта (раница) при преминаване на летището. Цената на допълнителна чанта на полетите на Wizz бе необосновано висока, а като имаме предвид, че на връщане ще се удвои заради забежката до Ларнака решавам, че трябва да се вместя в малката раница. И успявам!

*   *  *

С други думи, постарала съм се да предвидя варианти за реакция във всички случаи, дори и за непредвидените ситуации, но казусът "изгубена лична карта по средата на пътя към София", ме хваща неподготвена.

 След неколкократно преравяне на седалката и преглеждане на целия път до тоалетната и обратно, портфейлът кротко се материализира под дреха на самата седалка. ТОЧНО в момента, когато всички пътници са се качили и шофьорът също заема мястото си. Добър тайминг и голям късмет, защото следващия път, в който Б. би потърсил портфейла си бе на самото летище, а там липсата му щеше да боли много повече.

Макар и с доза адреналин, първото изпитание е преодоляно. 

Дотук добре! (Казал падащият от стотния етаж, преминавайки покрай петдесетия.)

За мен това ще бъде една от малкото непредвидени ситуации по време на цялото пътуване, от което ще запазя само положителни емоции. Усещането ми е, че М. и Б. не останаха така възторжени. И обяснимо, тъй като М. още в автобуса към София усети, че се разболява и през цялото време не бе съвсем в кондиция.

Имам една много любима картинка, която добре описва ситуацията:

         Тук, в моя блог, ще разкажа за кръглото и абсолютно съвършено отражение на историята, така както аз го почувствах и видях от моята плоскост.

Продължение: На Европейско първенство в Унгария. Част 2

Набързо до Унгария.

Стана така, че за два дни отскочихме до Унгария. Колко му е - 1200 километра в едната посока. Нищо работа. На тръгване Дени предложи - "Мамо, защо не вземеш да покараш малко и ти колата, за да може тати да си почива?" - "Защото, мамо, аз дори да покарам, тати пак няма да си почине..."
И така - приключението започва на 5ти април, но подготовката (моята страст) течеше от месеци. Аз подготвям маршрути, забележителности и места за настаняване, Дени се подготвя за Европейско по карате а Милен - той си стегна колата и обмени малко валута. Малко, защото проверката показа, че почти навсякъде може да се плаща с карта.
Първоначално мислех да минем през Румъния. През "Дунав мост" разстоянието Сливен - Егер (градът, в който се провежда първенството) е 1000 километра, срещу 1200 през Сърбия. Изобщо не можех да схвана, защо Гугъл-мапса изписва страховито предупреждение "Този маршрут минава през Румъния." Все още се чудя дали ако планираш маршрут Истанбул - Виена, примерно, ще получиш заплаха "Този маршрут минава през България!!!!" Мислех, че само българите са скептично настроени към всичко румънско, не и Гугъла. Нашето семейство обаче е над тия неща, тъй като останахме с чудесни впечатления от румънските пътища преди година и половина. Бях спретнала разкошно маршрутче включващо приказния според много пътеписи град Сибиу. От предишното ни румънско приключение ми е мечта. Още тогава бях чела суперлативи за европейската столица на културата за 2007-ма година. Още повече, че Сибиу се намира на перфектните 500 километра и от Сливен и от Егер.
Все пак стана добре, че имах достатъчно време да потърся разкази, мнения и пътеписи на хора препатили по  румънските пътища. Ей този пост "От Унгария към Румъния" окончателно ме отказа. Смисълът му синтезирано е: "За наше огромно съжаление, планът ни бавно, славно и мъчително беше провален от трафика в Румъния. Имахме да изминем около 540 км. от Будапеща до Сибиу, от които 220 в Унгария и 320 в Румъния. Разстоянието от Будапеща до румънската граница го взехме за малко над 2 часа, а останалите 320 километра взехме за впечатляващите 8 часа (9 като издърпахме часовника един час напред), от които сме имали не повече от час почивки по наша воля. "  Трябва да си призная, че въпреки риска, до последно, тайничко се надявах поне на връщане да минем през Сибиу, но бях достатъчно честна да предоставя фактите на шофьора и да го оставя  той да реши.
Още нещо ме изненада по време на предварителните ми проучвания. Българите не посещават Унгария (изключая Будапеща) или поне никъде не пишат после за това. Едва в последния ден, случайно ми изпадна статийка за Егер написана на български и то в областния всекидневник на Велико Търново - весник "Борба". Рицарски турнири и винени фестивали връщат славата на Егер. До този момент всичко беше на английски и разбира се на универсалния унгарски език, но за него по-късно. Дори сред бе-ге-майките няма тема "Хайде унгарки да се преброим!". На всичкото слухтене успях да надуша само две дами, споменаващи Унгария като настоящо или бившо място за живеене и един бе-ге-татко, на който предишната жена била унгарка!!! Къде отиде братството между бившите соц-държави не знам. Отнесох се. Но тези факти идваха да ме предупредят, че нещо с Унгарията не е според очакванията ми, а аз ги пренебрегвах. На притеснените запитвания на Дени как ще се оправяме там, отговарях "С ръце, крака и английски." От сега да ви кажа - английският не върши работа. Стягайте ръцете и краката! Добре, че обичам да играя на филми с обяснения (и дори да звучи нескромно съм доста добра) та все пак се справихме. Ама това е по-натам.

А сега е ден първи - 4:31 сутринта и ние потегляме от София по маршрут Белград - околовръстното на Будапеща - Егер. Точно 900 километра, 7-800 от които по магистрали. Джипиескта Невена нескромно твърди, че към 14 часа трябва да сме пристигнали. Първите 4-5 часа, прогнозите й се сбъдват и започвам да се чудя дали ако се изтърсим в два, а не в шест, както бях казала на хазяйката, няма да я ошашавим. С удоволствие предвкусвам как след кратка отмора ще мога още от първия ден да се втурна в лов на забележителности. Една, две почивки по сръбските "бензински станици" леко изместват часа на пристигане, но ние нищо не гоним, а и до сега Милен успяваше да ги навакса и то без да нарушава правилата. На 20тина километра преди сръбско-унгарската граница, почти насила го убеждавам да напълни газовата бутилка догоре, защото въпреки недоверието му, моите проучвания показват, че газта в Унгария е кът. На около три минути от границата започва да прикапва. И с прогнозите съм наясно - може леко да росне, но за кратко, а и топличко ще е. Вероятно обаче, точно този облак не следи нито синоптик.беге нито идокеп.ху, защото на самата граница вече вали настойчиво и напоително. И няма никакво намерение да спре.
От сръбска страна има 3 опашки с по 7-8 коли. От къде се пръкнаха така и не разбрахме, защото последните 30тина километра карахме сам-сами по магистралата. Първоначално избираме най-лявата. Успяваме да се преместим в средата след като забелязваме, че тарашат някакъв бус. Разбира се най-бърза се оказва дясната опашка, но не го правим на проблем, защото разликата е най-много 5 минути. Измъкваме се в неутралната зона и.... Пред нас се проточват две почти безкрайни колони. Фактът, че до тук сме пътували сами по магистралата ги прави да изглеждат още по-страшни. Изобщо не е ясно от кога са тук. Нареждаме се първо в лявата, но опитът ни кара да се преместим на дясната. Първоначално вървим почти успоредно, но след около десет минути става болезнено ясно, че отново сме се прецакали. Отдавна сме затапени от други коли, така че просто носим кръста си. Излишно е да споменавам, че когато по средата нашата опашка се разцепва на още две, ние пак избираме по-бавната. Час по-късно, стигайки до пункта разбираме, че най-лявата опашка е за граждани нa Европейския съюз. Не че ни върнаха от другите, но можеше веднъж поне да се възползваме и ние от това гражданство. Здраве да е. Питат ни за ракия и цигари. Поглеждат багажника и искат талон за минат преглед на автомобила. Малко се суетим докато го уцелим, но на третия опит вадим и него. 
Точно на границата, вдясно, има някакви бараки, от където могат да се купят винетки (на двойна цена според пътеписите). Добре че съм теоретично подкована, та зная, че на около километър има OMV, в което ще ни ги продадат на нормалната. 
Мислех, че с преминаването на границата, лошите усещания ще свършат. За съжаление оказва се, че кошмарът едва сега започва. Онзи лекият ръмеж е вече проливен дъжд (и дори след два дни ще накара Дунав да прелее точно в унгарската си част), а магистралата е пълна с най-голямото количество тирове, което съм виждала през живота си. Следващите триста километра до Егер са опасани с непрекъсната колона от тирове и камиони. Нещо като безкраен влак. Но това разбира се не е всичко - заради проливния дъжд и разпръскваната от камионите вода, при всяко изпреварване видимостта се губи напълно.
Да е жива и здрава джипиеската Невена - единствено благодарение на нея се справихме с умопомрачителните унгарски магистрали, отбивки и най-вече табели. Всъщност отбивките са точно такива, каквито трябва да бъдат, ама ние като сме си знаем нашите детелинки с остри завои, та ни отне време да свикнем с "пригответе се да придържате вдясно след два километра". Не знам дали само в Унгария (според Милен IGO-то било унгарско), но като стигнем до по-засукана отбивка, образът става триизмерен и все едно гледаш точно шосето пред себе си с изрисувана стрелка, от къде да минеш. Без този триизмерен образ като нищо щяхме да разгледаме Будапеща погрешка. Виж табелите си бяха изпитание. Имат си собствена логика, която първо отнема време докато схванеш и после изисква да си постоянно нащрек. Примерно по някое време дадена табела те информира, че Будапеща се намира на път А50 и следващите 5-10 табели изобщо не си правят труда да споменават Будапеща, а единствено и само А50. Не е лишено от логика, но тя отново е различна от онова, с което сме свикнали.
Междувременно съмненията ми, че в Унгария трудно се намира LPG се оказват не до там верни. В Унгария е почти невъзможно да се намери LPG! Милен твърди, че е изтеглил POI-та за навигацията специално с унгарските газ-станции, но аз не успявам да ги намеря. (По-късно ще се окаже, че наистина ги е изтеглил. На компютъра.) Мъжете не обичат да питат, но аз нямам скрупули. За съжаление девойчето от поредната бензиностанция без газ не знае английски (само унгарски и немски). С ръкомахане ми обяснява, че имало в близкото градче някъде си. Ако тръгнем да я търсим ще иде още час. Ще караме на бензин.
Мечтите за предсрочно изпълнение на плана отдавна са се изпарили. Паркираме пред квартирата (Невенке, още веднъж - благодаря ти!) точно в 17 часа унгарско време (18ч - БГ). Посреща ни симпатична, около 60 годишна унгарка и още на вратата разбирам, че подозренията ми, че пише писмата си на английски с автоматичен гугъл преводач, са верни. Твърди, че знае немски и разбира се вездесъщия унгарски. Вадя коза "руски език" от ръкава, с надеждата, че все пак е живяла в онзи строй, когато руският беше задължителен, но тя заеквайки успява да ми обясни, че го е учила, но не помни нищо. Отново ще използваме ръкокрачната система.
Настанява ни в две стаи - една за нас и една за детето. Симпатично е. В никакъв случай луксозно, по-скоро ретро, но все пак приятно. Обяснява нещо за някаква кухня, което до край си оставя мистерия за мен. Показва парното и пише 20 на един лист. Първо си мисля, че ще ми поиска още 20 евро за отопление и съм готова да скоча, но тя говори нещо, че било аутоматик. И до сега не знам какво му беше аутоматик на парното, но в стаите си беше хладно. Все ми е тая дали трябваше да се включи в 20 часа или трябваше да поддържа 20 градуса, но това определено бе най-големия недостатък на квартирата.
С Дени оставяме шофьора да реанимира, вдигаме качулките и тръгваме да търсим залата и останалите от българската група. Избирах квартирата да е на пешеходно разстояние от залата и наистина се оказва така - не повече от 10 минути пеша. Пътьом купуваме две половин литрови бутилки минерална вода, във формата на гирички и това в последствие се оказва единствения сувенир, който сме си донесли от Унгария. В залата тъкмо е започнал реферския инструктаж. Намираме няколко познати физиономии и сядаме наблизо да изчакаме. Искам да съм сигурна, че не са пропуснали Дени в записването, поради това, че не пътувахме с групата. Оказва се, че всичко е наред и има уговорена какичка, която да й бъде треньор, тъй като нейния треньор в последния момент не можа да дойде. Какичката е една от любимките ни, така че най-сетне нещата започват да се обръщат в наша полза.
Прибираме се в квартирата, като по пътя ставя ясно, че в Унгария магазините, включително и големите супермаркети работят най-късно до 19ч. Толкова сме каталясали, че за хранене навън и дума не може да става. Добре, че има още някакви хрупки от България.

Ден втори - денят на истината.
Все пак сме дошли на Европейско, така че е нормално всичко да се върти около него. Дени още по пътя от България започна да си навива, че ще е много страшно, защото всички ще говорят на език, който тя не разбира и няма да познава никого. Вече изглежда доста уплашена. Аз си я знам, че това й е сценична треска. На всички състезания (математики, каратета и каквото се сетиш) първо се панира, но влезе ли в атмосферата на състезанието за секунди се обръща и става перфектна - спокойна и уверена. Трябва ни само какичката, да й даде начален тласък да загрява и мъничко да я успокои. И до сега не знам какво се обърка, но какичката не дойде. Намираме треньорката на плевенския клуб, за която ни беше казано, че ще ни е резервен вариант. Жената наистина се старае, но има още поне 10тина участника. Мъчително ми е да си гледам момиченцето как до края на състезанието не успява да влезе в атмосферата. Върти се, почти не загрява, само стои с увиснали рамене оглеждайки се уплашено. Катата си я изиграва не-лошо, но на европейско "не-лошо" не върши работа. За кумитето съвсем рухва психически.
Свикнала е винаги да се връща с медал, а на Националното преди две седмици дори обра всички възможни златни медали. Ето защо загубите сега й идват като сериозен шамар, но така е трябвало да стане. Атмосферата е мрачна, подтисната, почти трагична.Час по-късно я виждам как за миг се обръща и приема загубата след като й казвам, че на тръгване от България съм си пожелала не да спечели медал, а да се случи това, което е най-добро за нея. Убедена съм, че така е трябвало да стане.
Следобед решаваме да намерим газ-станцията на Егер. Интернетът твърди, че трябва да има такава, някъде към края на града. Задавам на Невенка къде да ни закара и потегляме. На последния и особено критичен завой тя нещо се обърква и започва да твърди глупости. Добре, че имам вграден GPS в главата си, та казвам на Милен да слуша мен. Намираме газ-станцията. По разбираеми причини работното й време е записано само на универсалния унгарски език, но видимо в събота следобед тя не работи. По обратния път спираме на малък паркинг близо до центъра, с идеята поне да се отдадем на забележителностите. Тъкмо да се впусна в културния туризъм и Милен забелязва табела, на която явно пише, че паркингът е платен. Излишно е да споменавам, че и тя е САМО на така популярния по целия свят унгарски език. Няма и картинки за идиоти като нас. А на всичко отгоре наоколо няма нито на кого да платим, нито някакъв паркинг автомат. Кьорча се, броя, заеквам и съм почти сигурна, че в събота следобед не се плаща, но първо не мога да убедя Милен и второ - прав е, че не си заслужава да ни вдигнат колата. Натоварваме се безславно и паркираме пред квартирата - там поне знаем, че може.
Придвижваме се пеша до центъра. Онова дето щеше да е топличко - ами не е. Температурата е не по-висока от 5 градуса. Пътьом минаваме покрай термалните бани. Те са най-голямата забележителност на градчето и още от България сме си ги заплюли. Бях чела, че има плувен басейн (в който явно тече някакво състезание, защото се чуват възторжени викове), турска баня (или още СПА зона) и нещо като аква парк със серия басейни с различни температури, като ако не бъркам, най-горещият достигаше към 50 градуса. За съжаление след всичкото обикаляне по газ-станции и паркинги часът вече е 16:30, а аз не помня работното време. Приближавам към входа на аквапарка с безумната надежда да видя работно време и осъзнавам колко съм наивна. Имам чувството, че дори и часовете са написани с думички, но просто няма начин да разбереш от колко до колко работи това съоръжение. Всичко толкова ми е писнало, че изобщо не си правя труда да влизам вътре и отново да размахвам ръце и крака. Освен това не нося сешоар а студът е не само вън, но и в квартирата. Не си заслужава риска. Гледаме жадно и със завист ония дето шляпат боси между басейните и хич не им пука, че ние сме се озъбили от студ.
Насочваме се към центъра. За малко градче, вероятно с размерите на Сливен, има доста за показване. Няколко църкви, включително и православна, едно минаре, от което се вижда целия град, музеи различни (аз си мечтая за музея на марципана), крепост и експозиция с восъчни фигури в музея към нея. Това всичко по предварителни проучвания. От тях също така знам за площад Добо (Dobo Ter), който може да бъде наблюдаван и онлайн. ТУК. От друга страна idokep.hu е унгарски сайт за климатични прогнози и анализи. В раздела "камерак" има 197 камери из цяла Унгария, на всяка от които се пази ежеминутен архив от последните 24 часа. Поглеждам в колко часа сме там, за да мога после да изтегля снимките с наше присъствие на Добо тер:

16:04ч.

16:05ч.

16:07ч.

16:08ч.

и в 16:09ч вече сме три малки точки в далечината:

Правя няколко и с моя апарат и тук горе-долу се изчерпва фотографския ми ентусиазъм.

Решаваме да се качим до крепостта. След дълго въртене из малките улички, напомнящи "Капана" в Пловдив, додрапваме до входа. Музеят преди малко е затворил, можем да разгледаме само крепостта. Тук изскача поредния бъг в системата. Форинтите са недостатъчно, а на касата не приемат нито Visa нито Евро. Банкомат наоколо не виждам, но и да имаше вече тотално ми се е отщяло да се напъвам да бъда турист в Егер.
Прибираме се в квартирата.
Съжалявам, че нямаше слънце. Слънцето винаги променя нещата и кара ситуацията да изглежда много по... слънчева, разбира се. Егер не е лошо градче. Егер е едно прекрасно място, точно от типа, който най-харесвам - чистичко, тихо, подредено, кипричко дори. Квартирата ни и всички съседни кооперации са с малки, задни дворчета. В някои има пързалки, люлки или пясъчници, в други - огнище с пейчици около него. По земята няма боклуци, колите са паркирани където им е мястото, а многото кучета които срещаме задължително си водят поне по един стопанин на каишка.

Поглед от нашата тераска:

Поглед към нашата тераска:

 Дворчето на нашата кооперация:

Днес обаче не е правилният ден за разглеждане на Егер, а и наистина ми действа много уморително пълната липса на информация. Нали се сещате за вица за полицаите - "Той като знаеше толкова езици да не би да се оправи!" Тук е същото - дори на любимия си немски да бяха го написали, пак щях да хвана нещо, но не! Унгарски, унгарски и само унгарски! На табели, на стоки, на всичко. Няма Европейски съюз - всичко е само на унгарски.
С Дени си имаме една игра - учим числата до десет на различни езици. (Тя после ги помни, а а аз ги забравям, но това е друга тема.) В предварителната подготовка опитахме да ги научим и на унгарски. Който може - да си ги учи, ние дори не можахме да ги повторим след Гугъл преводача. Сигурно и българският е труден за чужденците, но той има общи думи и корени с руски, сръбски, македонски, турски, чешки, полски, румънски... А унгарският е сам за себе си - уникален. Нищо общо, с нищо познато. Сякаш в нещо ми напомня турския и затова потърсих информация за произхода му. Ха познайте! Една от версиите е, че произхожда от старобългарски.
В квартирата разравям интернет и разбирам причината за онзи ужас по магистралата - в Унгария е забранено движението на тирове в почивните дни и в петък следобед всички са бързали да стигнат колкото се може по-далеч. Което пък ще означава, че в понеделник сутрин ситуацията ще се повтори. Трябва още в неделя да сме избягали от тук. Съответно или трябва да потеглим още към 4, ако ще минаваме целия път до Сливен наведнъж или да нощуваме някъде по средата. Оставям на Милен да реши и той казва "Да се наспим, пък ще видим." Още веднъж теглим POI-тата с унгарски газ-станции и лягаме. Може в неделя вечер да спим в румънския Сибиу, но поемаме риска да се задъним в 200 километрова тапа. Може и някъде из Сърбия, но на идване не забелязах нито един вдъхващ доверие мотел. В booking.com харесах един, при това с басейн, но е в Унгария - само на тридесетина километра южно от Будапеща. Изглеждаше много изкушаващо, но с нощувка в него нищо няма да спечелим - километрите от 1200 ще станат 1050 и ще трябва в понеделник сутрин да делим магистрала с тировете.

Ден трети - "Бикове и крави".
Толкова "Бикове и крави" наведнъж не съм играла дори в ученическите си години, когато имаше моменти само това да правим. Някъде след Белград, за разнообразие, Дени предлага да играем на "Блокове и къщи". Правилата са същите. ;)
Излизаме от Егер почти по обяд. Невена ни скроява гаден номер и започва да ни върти из някакви малки егерски кварталчета (които в последствие с оказват на километри от целта), като постоянно редува "Изгубен GPS сигнал!" с "Ще промените ли маршрута?" Накрая я изключваме. Отнема ни повече от час и почти се сдобиваме с мускулна треска на ръцете докато намерим единствената работеща газ-станция в града. Трябва да призная, че по време на това изпитание откривам, че в света има и един англоговорящ унгарец. Понеже си знам урока започвам направо с ръкокрачната, но той ми отвръща с думички, които познавам. Милия! Колко го обичам!!! Противно на твърденията в интернет, противно на POI-тата и на всичко, което бяхме проучили се оказва, че LPG има само на една крайна бензиностанция на AGIP. Пътят до нея преминава през провеждащото се в момента в Егер рали. Звучи почти като виц или пародийна комедия, но в този момент не ни е никак смешно. Поредният абсурд на маджарите е, че ралито дели едно и също двупосочно пътче с всички желаещи да минат от там. Включително има паркирали коли на зрителите. Само дето на едно кръстовище стоят трима полицаи, които за момент спират движението, ако се зададе кола от ралито. Що за странна логика - не разбирам! Ама аз на тях нищо не им разбирам. Зареждаме газ на цена 1.99лв (срещу около 1.20 в България) и си плюем на петите.
Невена е доста объркана и почти през цялото време ни рисува на около 500 метра встрани от шосето. Какво й стана, не е ясно. Дали POI-тата, които снощи й добавихме я бъркат нещо или плътната облачност, тя си знае. За късмет влиза в час от време на време и то точно, когато най- ни трябва - на околовръстното на Будапеща. През останалото време е с изключен звук и само й гледаме сеира. От друга страна аз доста съм задобряла с разчитането на табелите им, а и имам хартиена карта на Европа. Все ще можем да избягаме от така негостоприемната към нас Унгария.
Спираме  само веднъж за почивка - на 50тина километра от границата. В Сърбия на това му казват "отморище", тук по обясними причини не знам как се нарича, но много ме натъжава. Огромно пространство, може би в рамките на 2-3 декара, с полянки, пейки и масички, детска катерушка и разбира се безплатна тоалетна, в която чешмата е автоматик:

Прекарваш ръка пред фотоклетката и първо ти пуска малко вода, после сапун, изчаква, следва повечко вода, а накрая вдясно пуска топъл въздух.
Започвам да подозирам каква трябва да е функцията на странните отбивки по нашите магистрали. Все си мислех, че е нещо като място за убиване на скоростта или вероятно за ремонт (ама как ще нацели колата ти там да се повреди - незнам). По никакъв начин не можеше да ми хрумне, че това е място за почивка, защото да се опънеш на магистралата без сянка, тоалетна, вода, маса, пейка или каквото и да е там, просто няма как да е почивка. Да не говорим, че след Чирпан, в посока морето, няма ни една тоалетна на магистралата. Ама нас това не ни тревожи, защото докараме ли я до там - вече сме си у нас. Да му мислят чужденците.

В обратна посока Унгарско-Сръбската граница се преминава лесно. В ничията зона със съчувствие отбелязваме, че опашката за влизане в Европейския съюз е почти двойна на онази дето чакахме преди ден. Значи има и по-лошо.
На идване Сърбия не ми изглеждаше толкова нашенска. Сега съм си почти удома. Табелите им едни разбираеми, Невенчето започва да влиза в час, че даже слънце изпече...

Остатъкът е много път. Сякаш двойно повече от онзиденшния. Една от крайпътните "бензински станици" отново ме кара да се натъжа. Ядем сандвич с пресни зеленчуци, на който пише, че е произведен в 10 часа  и има срок на годност 8 часа. Такова нещо при нас дори в училищата няма, да не говорим за бензиностанциите. Момчето, което ни обслужва е усмихнато, закача се с Дени и дори й носи още две шоколадчета, след като вижда, че тя е изяла тия, които ни се полагат с кафето. (Десетина часа по-късно, на първия километър на магистрала "Тракия" ще ям сух, противен сандвич със сбръчкана кисела краставичка, по-малка от монета от 1 стотинка, обслужена от две намръщени дами, който щом ни виждат, че влизаме да се стоплим решават, че трябва да отворят и подпрат вратата, за да може да се проветри.) Междувременно докато сме около Белград се е стъмнило и пак е завалял нескончаем дъжд. Направили сме 3 часова почивка около Ниш и после сме пътували, пътували, пътували. Аз вече сериозно се притеснявам, че Милен е много уморен, но той упорито твърди, че ще се справи. Зверски ми се спи, но изпитвам ужас, че отпусна ли се, ще се отпусне и той. Дремвам за десетина минути точно преди българската граница. Почти сме си у нас, но всъщност ни остават още 4 часа. Постепенно на бензиностанциите започват да ни поздравяват с "Добро утро", а аз забелязвам, че Милен започва да говори по-бавно от нормалното. Измислям всякакви идиотски теми за разговор, само и само да ми отговаря. Започвам да се интересувам от някои тънкости в правилата на Карате и от автомобилостроене (в 5:30 сутринта!!!). На около 70-тия километър от автомагистрала "Тракия" единодушно решаваме, че трябва да спрем и да дремнем. На бензиностанцията го отпращат, че нямали вода и по тази причана тоалетната им не работи. $&*^%#*&%$# !!! След час и половина сме свежи като репички.
Последното, което издразва погледа ми е магистралната отбивката за Сливен. Тази отбивка е безумие, дори и да не бях видяла преди малко сръбските и унгарските й посестрими. Почти 90 градусов завой, с разбира се изкривена мантинела. И това е в най-новата й част. Още няма и годинка.

Статистика:
1. Най-добре се разчертават табличките за "Бикове и крави" на унгарските магистрали. Следват ги сръбските и... накрая нашата си. Дори в най-новата й част чертите стават къдрави, а цифрите - грозни.
2. София - Егер - 900 километра, 14 часа, от които 1 на унгарската граница.
3. Егер - Сливен - 1200 километра, 23 часа.
2. Магистрални такси в Сърбия  - около 50 лева в двете посоки.
3. Цени на LPG в Сърбия - около 1.35-1.40 лева.
4. Седмична винетка в Унгария - около 20 лева.
5. Цена на LPG в Унгария - 1.99 лева и около 3 лева бензин.
Общо: 2400 километра за около 90 часа.

Какво бих променила в организацията ако тръгвам сега:
1. Задължително ще планирам и обратния път! По принцип най-удобна би била да нощувка в или около Белград, но по независещи от нас причини, до последно не знаехме дали няма да сме принудени да останем в Егер и в неделя.
2. Ще сложа едно-две поларени одеалца в колата - човек никога не знае къде ще му се наложи да спре, а нощем по бензиностанциите е Хладно.


П.П. Октомври 2017: Вижте и: "Набързо до Унгария. Реваншът!"