Румъния - ден трети.

.
Румъния - ден първи.
Румъния - ден втори.

Днес е по-добре. Събуждам се малко преди 7. А Дени не можем да я изстържем от леглото до 8. Снощи поискахме закуската да ни я опаковат, така че тръгваме веднага. Няма да се връщаме през Синая, а ще караме по другия проход. На идване не посмяхме да минем по него, макар да е по-кратък, защото не знаехме състоянието на пътя. После в хотела проведохме интересен разговор с момчето от рецепцията. Показвам му пътя и го питам дали е хубав, а той ми отговаря, че това е главен път. Аз казвам, че знам, че е главен, но питам дали е хубав, а той пак отговаря, че пътят е главен и това е пътят по който всички са минавали преди да пуснат другия (по който дойдохме). Фактът, че е бил яко експлоатиран още повече ме плаши и пак питам - ама хубав ли е и добре ли е да минем по него, а той казва, че е добре. По-късно си давам сметка, че за него главен път означава хубав, а за мен - нищо. Винаги се сещам за Върбишкия проход, който реално не съществува още от детството ми, но който на повечето GPS-и и карти е маркиран като главен.
Проходът е приятен и поддържан. По целия път срещаме 5-6 камиона и няколко коли. Трябвало е по него да дойдем, ама кой да знае? Отстрани има около милиметър сняг или може би скреж, а самият път е посипан с малки ивички пясък на разстояние около 2-3 метра една от друга. Първоначално си мисля, че някой просто е разсипал от товара си, без да иска, но след около 20тина километра постоянно и равно разсипване, осъзнавам, че е нарочно. На тази снимка се вижда и скрежът и ивиците пясък:

На места шосето е с повече и по-остри завои от онова на идване, но липсата на други участници в движението и дневната светлина си оказват влиянието - движим се спокойно, шегуваме се и се изпитваме кой колко помни от числата до 10 на румънски. Разбира се периодично репликираме и GPS-a, да не се чувства изолиран. Единственото ми притеснение е ОНОВА там свирене, което почти не престава. Милен подхвърли, че е нещо свързано със спирачките и това до толкова ми опъва нервите, че дори не се обаждам. Само стискам зъби и се страхувам да не предизвикам съдбата с някоя изтървана реплика по темата.
Стигаме върха и там грейва слънце. Планините са забележителни в това отношение - само няколко стотин метра делят зимата и приятното пролетно усещане. Навсякъде е сухо, зелено и усмихнато.

По пътя се редят едно след друго туристически градчета. Красиво е. Ще ми се честичко да спираме за снимки, но няма кой да ми угажда и щракам през стъклото. Забелязваме, че навсякъде в Румъния пътните банкети са 10тина сантиметра по-ниски от шосето и доста по-тесни от нашите. Изказвам мнение, че целта е да се намалят пикльовците по пътя. И наистина - никъде, ама никъде в Румъния не виждаме ни един шофьор спрял, за да "разгледа" близките храсти. Тази нашенска традиция много ме дразни.

Целта ни днес са солниците в Слъник - Прахова. Пак пътеписи ни водят натам. Намерих много малко информация по темата, която разказва, че в градчето има една действаща солна мина и една бивша, сега превърната в туристическа атракция. Ние се целим в бившата. Точни координати не можах да намеря, но с помощта на Гугъл-мапс, съм задала приблизително местоположение на GPS-а. Следя движението ни и по хартиената карта, но колкото повече се приближаваме, толкова повече се разминаваме с GPS-a по отношение разстоянието, което ни остава. Според мен ни остават още не повече от 10тина километра, а според него - 40-50. Правим сверка на маршрута и откриваме, че той дори не подозира за едно малко пътче отбелязано на картата. Правим завой и след няколкостотин метра зад нас се залепя полицейска кола. Явно имаме съмнителен вид карайки през пустошта. Малко по-късно надува сирените и отбиваме. По документите всичко е наред. Питат къде отиваме и ни отпращат.
В Румъния винетките са като касови бележки, в които е вписан номера на талона на колата. Няма как да си ги менкаш между различни коли. А и не стържеш лепенки като обезумял всяка зима.
Пътят към Слъник е стръмен. Имам чувството, че е най-стръмното шосе, по което съм минавала. Възможно свиренето на спирачките да го прави още по-стръмен, но през цялото време повтарям "О, ужас!"; "Кошмар!!!" и други подобни. Най-сетне стигаме до равното. Шансът минаващия овчар да знае английски, е минимален, така че спираме до първото магазинче. Има три не-англоговорящи жени. Аз съм добра в обясненията с жестове, така че не се плаша. Пък и солна мина не е трудно - с жест показвам посипване на сол. Продавачката ме поглежда и върти отрицателно глава "Ну,ну!" Ха сега де! Да не би наистина GPS-а да е бил прав и Слъник да е на 50 километра от тук? Не се предавам и показвам гмуркане мнооооого надолу. Едната клиентка подскача весело, зарязва пазаруването и идва с мен до вратата да ми покаже от къде да минем. А аз мислено се заливам от смях, осъзнавайки, че най-вероятно в никой Слънишки магазин не бих намерила сол и, че продавачката ми е отговорила точно това.
Лутаме се известно време, но накрая намираме солника. След кратка финансова суматоха включваща леи, евро и неговорещи чужди езици служители, се спускаме надолу. Асансьорът е малък, а в него сме натъпкани 8 възрастни и 5-6 деца. Натиснаха ни и последните изохкаха, за да се затвори вратата. Успокоявам се с факта, че има специален асансьорен служител и се надявам, че той знае какво прави. А и си казвам, че най-вероятно асансьорите в мините не са като нашите в блока. Би трябвало да са по-сигурни.
Отвън се чува глас, който ни предупреждава нещо на румънски. Вратата се отваря и ни лъхва тежък въздух, с миризма на прах, машинно масло и неясно какво. Вероятно така мирише солта.

Много е голяма! ОГРОМНА Е!!! По-голяма от "огромна" е - не я знам тази дума.
Светлината от прожекторите потъва в нищото, устните ни са леко солени, а звуците са странни - из всички зали се носи тътенът от някаква машина. На таблото пише, че мината е експлоатирана до 1970 година, но явно още нещо доработват. Така и не разбирам какво.
Прилича на къщата на великан. Великански стени, великански коридори, великански стаи високи по над 200 метра. Сигурно е така - тук са живели великани и, когато са си тръгнали, местните са направили туристическа атракция от къщата им. Не вярвам на прозаичните описания от таблото - "Бля, бля, бля... Мината е пусната в експлоатация през 1943 година, после работила до 1970, разкопавали я отгоре надолу..." и такива разни.

Не може да е нямало великани!
А хората са направили санаториум за дихателни проблеми, футболно игрище,

мини музей на солта,

забавления за деца.

Пълно е с деца. Изглежда повечето хора идват заради децата си. Странният и по мое мнение - спарен въздух бил специален и здравословен. Вероятно затова по паркинга забелязах коли от всички краища на Румъния. В мината постоянно се чуват покашлящи деца. Сигурно помага.

А ние вече летим по дългия път към дома. В Румъния пътищата несъмнено са много по-добри от нашите, но шофьорите им са... Хм! Докато караме по главен, първокласен път, една спряла в дясно кола, дава мигач и започва бавно да се изнася пред нас. Първоначално мислим, че както е редно ще ни изчака и тогава ще се включи в движението, но в един момент осъзнаваме, че е почти в средата на пътя. Милен бие спирачки и се изнася в ляво, за да го заобиколи, а онзи се прибира малко и започва да бибитка и да псува, защо не сме му дали път. Отново се сблъскваме с неписаното румънско правило - дадеш ли мигач, значи си с предимство.
Постепенно природните гледки, започват да отстъпват място на цивилизацията. Наближаваме Букурещ. Колите стават повече, а шофьорите още по-"румънски". Някой ден ще дойдем специално, за да разгледаме столицата, но сега времето е кът, така че трябва да пак да хванем околовръстното. GPS-ът ни кара да завием вдясно, но табелата пред нас твърди, че направо е Букурещ, а надясно центура Букурещи. Ние не изобщо да влизаме в града, още по-малко в центъра - защо няма табелка за околовръстното?!? Познаваме го, че е точно под нас, а и GPS-ът е настоятелен да сме завиели надясно. Колкото и да е нелогично табелката за център да води и до околовръстното, завиваме. Да, това е правилният път. Трябва ни още малко време, да осъзнаем, че centura не значи център. Вече сме на Centura Bucuresti. Детето избра правилния подход и заспа, а аз си стягам нервите в очакване на среща с онези хубостници с дядомразовци, парфюми и телефони. За сега обаче е спокойно. И почти няма тирове. Мога най-сетне да снимам коловозите:

Преминаваме околовръстното за не повече от 20 минути. УРА! Още едно изпитание зад гърба ни. Бях се подготвила за едночасовия кошмар от преди два дни.
Когато достигаме границата, вече съм се отказала от идеята за кафе, но продължавам да мрънкам да спрем някъде само да се разтъпчем. Милен стиска останалите ни 26 леи и отказва да ги похарчим в румънско, защото виждаш ли не знаем колко е таксата за моста, а и еврото сме пръснали. Е аз нали съм чела - 3-4 лева е, пък и винаги можем да изтеглим от някъде. Докато той виси на гишето при служителката, аз изчислявам как точно ще разчистим остатъка в мизерните безмитни барачки. Милен влиза в колата и казва - "Таксата е точно 26 леи! Просто я виждах как ни връщаше обратно да си търсим пари." Хм... Язък ми за четенето! Оказа се, че противно на всички проучвания таксата БГ-РО е 4 лева, а РО-БГ - 13 лева. Нищо общо с нищо прочетено. Изводът? Чичо Гугъл е могъщ и знае всичко, но понякога лъже.

Довиждане Румъния! Здравей, Родино!
"Довиждане" ли? Да! Със сигурност е "довиждане"! Ще отидем пак. Дори си мисля, че ще е скоро. Да си починем малко от пътя само. А и колата... Това свирене... Тия дни Милен поне 10-тина пъти повтори - "Още в понеделник ще я закарам в сервиза!", а аз само безмълвно припадах от страх. Малко след Гурково, на около 40 километра от къщи, той доразви темата - "Навремето и Нисана беше така. Японците слагат едни метални пластинки на накладките, които започват да свирят, като наближи време за смяна." - "Абе ти сливи ли имаше в устата да ми го кажеш по-рано??? Аз само дето не получих удар по пътя!" - "Ми ти що не пита?"

Всичко е добре, когато завършва добре. А това приключение определено беше чудесно! Не тъгувай, Румънийо, ние пак ще дойдем!