Румъния - ден втори.

.
Румъния - ден първи.
Ох, не! Пак ли!!!
Часът е 5:15, а аз вече съм будна. Стискам очи до 6, но накрая ставам. Когато съм емоционално превъзбудена не мога да спя, колкото и да съм уморена. Малко след 7 вече всички сме на крак. Дени поглежда в сумрака през прозореца и казва - "Мамо, сърничка!" - "Да не е пони?" (В сайта понитата бяха обявени като част от атракциите на хотела.) - "Не, май е магаре."
Отивам да видя сърничко-пони-магарето и то се оказва кошута.

Разхождаме се из коридорите докато отворят ресторанта за закуска. Намираме сауната:

няколко убити животни по коридора:

А през прозореца виждаме детската площадка и съпруга на познатата ни вече кошутка:

Закуската за двама е предостатъчна и за трима ни и поръчваме само едно кафе допълнително. Плащаме с единствената румънска банкнота, която имаме - 100 леи.
Търсенето на леи в България е голямо приключение. Тъй като се оказа, че в Сливен с тази валута никой не търгува, единият вариант беше да минем през някое чейнчбюро в Русе, а другият - да изтеглим пари от банкомат в Румъния. На кой обаче да му хрумне да поиска не толкова кръгла сума от банкомата, че да не ги дава на цяла банкнота?
И така - реално даваме цяло 50 лева за едно кафе от 3,5 леи. Момчето връща 40 леи и ние му казваме да не рови за останалите лея и 50.
Опа!!!
Това видяхте ли го?
На нас ни отне няколко часа да се усетим, че сме му оставили малко над 50 леи бакшиш. Чела съм, че когато си в друга държава трябва да мислиш в нейните пари, а не да прехвърляш в левове, защото е много вероятно да се объркаш. Тогава си казах - какво толкова може да объркаш? Сега го видях нагледно.

Обещаното си е обещано. Преди началото на каквито и да е екскурзии трябва да уважим детската площадка, еленчето и кошутката.

Когато малко по-късно слизам и аз, Дени вече се е сприятелила с животните, а Милен разговаря с един младеж. В разговора не участват ръце и крака, така че явно е българин.
Да, те са другата българска двойка настанена в хотела. Тяхна е бургаската кола, до която паркирахме снощи. Дошли са буквално няколко минути преди нас. Оказва се, че успели да пристигнат до тук без GPS. Все още ми звучи като фантастика. Разбира се не са успели да намерят околовръстното на Букурещ и са минали през целия град!!! Навсякъде са се оправяли само с питане. Дори карта на Румъния нямат!!! В Букурещ питали за Плоещ и ги пратили на пощата. Всъщност 2та часа, които ние оставихме в Синая, те са отделили за питане и лутане. И пак ми изглежда като геройство, това, което са направили.
Площадката и животинките са отчетени, така че е време да потегляме. Решаваме първо да видим замъкът на граф Дракула в Бран, който ако не бъркам трябва да е на 20-30 километра от Брашов и след това да се върнем и да разгледаме Брашов. Предварително съм се подготвила и имам точните GPS координати на замъка, така че само ги задавам на GPS-a. Той се замисля и заковава точно 100 километра. О не!!! Вчера се утрепахме от път, утре ни чака още толкова и днес ли трябва изкараме няколко часа в колата? Променяме програмата. Ще влезем първо в Брашов и там ще питаме колко е до Бран.
Първо минаваме през циганския квартал. От далеч си личи, че е такъв, защото много прилича на нашите цигански квартали, но е някак по-облагородена тяхна версия. Прането е простряно по телове, не по оградата, а къщичките изглеждат дори уютно.

До тук румънците ни водят по пътищата и циганските квартали. Единствените ни проблеми и с двете категории бяха на букурещкото околовръстно, но през останалото време пътищата бяха така добре уредени и маркирани, че можем само да мечтаем за такива.
По отношение кадрите в туризма сме на един хал. Визирам замъците в Синая. До този момент от хотелското обслужване сме повече от доволни, но и в България има много читав хотелски персонал, така че си оставаме наравно.
Като се има предвид, че всичко, което сме видели от Румъния до момента, са пътища, замък, хотел и цигански квартал - признавам, много водят по точки.

Брашов е голям град. Изглежда ми по-голям и от Пловдив, макар Уикипедията да говори за малко под 300 хиляди. Всички карат бързо, агресивно и нервно. Това е причината, в суматохата, на едно Т-образно кръстовище да завием наляво, вместо надясно. Решаваме да оставим колата и да се движим с такси. Тъй като паркирането в центъра е платено, цената е същата, а напрежението значително по-малко. Правя снимка на мястото, където сме оставили колата и го отбелязвам на картата. Все пак трявба да се върнем, нали?
Таксиджията ни оставя точно пред Бисерица Нийагра (Черната църква), където се засичаме с нашите хора от Бургас. Църквата е голяма и мрачна. С много дърворезби из вътре, но като е забранено снимането - само гледаш и после я помниш нещо, я не. Тя е най-голямата забележителност на Брашов и е най-голямата сграда в готически стил на Румъния, но да си призная единственото, което остава в съзнанието ми след като я напускаме е "голяма и мрачна". Има огромен орган и нещо, което прилича на мини орган побран в малка барачка. Четох, че някои вечери през лятото правят концерти. В някакъв пътепис бях срещала, че се случвало и през зимата. Търся кого да попитам за евентуална програма. Има двама служители - леличката, която продава билети и пред която сега има голяма опашка и един чичко, който къса билтчетата. Пробвам да го питам на английски, но удрям на камък. Може би така е по-добре. И без това Милен ми заявява, че в тъмното не иска да шофира из Брашов, така че наличието на концерт само би ме подразнило.
Часовникът на въпросната църква е нещото, което най-ми харесва. Сигурно защото е шареничък. Или може би заради леко астрономическите му символи.

От близкото магазинче купуваме ръкавички на Дени и така тя се сдобива с красив и практичен спомен от Брашов. Трупането на сувенирчета, събиращи единствено прахоляк ми е много досадно.

Докато обмисляме накъде да продължим, Милен се чуди защо има само 20тина леи, при все че до сега сме се возили на такси и сме купили едни ръкавици. Започваме да връщаме лентата назад и чак тук се сещаме за щедрия бакшиш, който сме оставили на момчето от хотела. То е старателно и учтиво, а и без това офертата е неприлично изгодна. Със здраве да си ги изхарчи!
Теглим още пари от близкия банкомат на Райфайзенбанк. Имаме и евро, но дори да остане, можем да го обменим и в Сливен.

Насочваме се към централния площад пълен с народ, гълъби

и симпатично базарче за всякакви хранителни стоки.

Дени е като коза в зеленчуков магазин и всичките й изречения започват с "Искам...". Обижда ми се, като й казвам, че е козичка, затова ги оставям с тате да избират, а аз обикалям да снимам.

Резултатът е огромна връзка гевречета и меденка.

Гризейки твърдите гевреци се пускаме на разходка по главната.

Температурата е 3 градуса и няма вятър, но пък от sinoptik.bg бяха обещали слънчев уикенд в Брашов.

Тегел напред, един обратно и се насочваме към Бялата църква. Дали наистина я наричат така или аз съм си го измислила - не знам точно. Струва ми се, че името го прочетох в нечий пътепис. След споменатия в началото "Брашов - повече въпроси, отколкото отговори." тя е задължителна стъпка в програмата ни. В двора й се намира първото румънско училище, сега превърнато в музей. В него е отпечатан "Рибният буквар". А първият румънски просветител и автор на румънския химн е Антон Пан (Панов) родом от Сливен.
Пъргавата до преди малко козичка постепенно отмалява, става кисела и мрънкаща, така че правим кратка, затопляща почивка в едно заведение, където ядем какво - дюнери. Тю да му се невиди! Дюнери се ядат в южната, не в северната съседка, но аз така и не разбрах кои са типични румънски храни. По главната видях Италианска пицария, Айриш пъб и разни чуждоземски заведения, но румънското ми е убягнало. Щеше ми се да хапна в обикновена румънска закусвалня, където сядат служителите в обедната си почивка. Зайко се оживява, особено след като отново ни сервират същия, като сутрешния плодов чай, на който тя вече е горещ почитател. Запазваме си опаковката, така че като влезем в супермаркет ще го потърсим.

Църквата "Свети Никола" може да не е най-голямата сграда в готически стил на Румъния, но определено ми харесва повече от Черната църква.

В музея откриваме група румънски ученици предвождани от същия онзи човечец, чийто очи познавам от снимките в "Брашов– повече въпроси, отколкото отговори". За добро или не, аз съм лош физиономист. По-скоро - кошмарен! Възприемам хората не като лица, тела и дрехи, а като излъчване, ако щеш - аура. Този човек излъчва светлина. Този човек огрява света около себе си. Следваме ги известно време от зала в зала и наблюдаваме как обяснява нещо на децата. Задава им въпроси, в отговора на които чуваме Антон Пан. Нищо друго не разбираме обаче. Изпращайки групата се обръща към нас и открива, че не знаем румънски. На английски му обяснявам, че сме от България, Сливен. Той веднага възкликва - "Антон Пан", аз отвръщам, че затова сме тук. Човекът се сеща да ни попита как сме с руския и продължава на него. Казва, че владее руски, френски, немски и старославянски. Показва ни пресата, на която е отпечатан "Рибния буквар". Извинява се, че така препуска през залите, но след 5 минути има служба. Свещеник е. Чакаме 10-15 минути в църквата, с надеждата и ние да участваме във въпросната служба. Църквата е малко по-различна от нашите, но напомня на тях. Личи си, че е източноправославна. Таванът на преддверието й е оформен като небе, обсипано със звезди. Щом има звезди, аз съм спечелена.
Когато се отказваме да чакаме и излизаме навън, виждаме, че се свещеникът задава от към гробищата в посока музея. Явно службата е била опело. С него отново има голяма група ученици.
Това е румънецът, който ме впечатли най-много.

Около 2 следобед е. Според сутрешния таксиджия, до Бран са 35 километра. До момента Дени поне 10 пъти е попитала - "Нали няма да пътуваме никъде днес с колата?" и аз 10 пъти съм отговорила, че няма. Бран отпада. А и аз чак толкова не искам да го видя. Не мога да се отърся от мисълта защо граф Влад Цепеш се казва именно Цепеш - защото е нацепил на кол хиляди хора. Има и други ужасии, за които дори отказвам да мисля. Може да е най-известният румънски замък, но пък Пелеш е най-красивият и ние вече го видяхме. Много ми се иска да се качим на лифта над Брашов, но срещам отпор в останалите от групата, така че се прибираме.
Пътьом спираме в Брашовския Карфур, който прилича на всички други Карфуровци. Купуваме чая на Дени, малко почерпки, снимам рафта с вода Девин

и бързаме да се изнесем преди да се е стъмнило.
Към 5 сме в хотела. Онзи момък с бакшиша пак е там. Чудим се спи ли понякога? Играе го барман, сервитьор и рецепционист. В 8 сутринта отваря хотела и ресторанта, вечер, когато се качваме към стаята си, остава с другите клиенти в ресторанта.
До вечерята има поне час, така че Дени и Милен се захващат със занимания по интереси и тихи игри,

а аз блажено се разпадам в сауната. Искам собствена сауна. Много е хубаво!
В началото съм сама, но постепенно помещението се препълва. Забавлявам се, слушайки две момчета, българчета (явно сега пристигнали). Единият влиза за пръв път в сауна, а другият за втори.
Лаик (след 3 минути престой): Офффф... Ся, каква е целта?
Опитен: Да се изпотим. Ама то е много студено тук. Аз на 120 градуса съм влизал.
То вярно, че сауната беше настроена на 60 градуса, наистина малко, но все си мисля, че на 120 щеше да се е поопекъл. Може пък да е влизал...
Минава време, джомолят разни неща. Опитният обяснява разбиращо, лаикът се съгласява. Освен нас тримата има и една млада румънка. Стои леко притеснено в ъгъла. На излизане дочувам как опитния разяснява на лаика, за какво служи ведрото с вода. А именно - вземаш с черпака от него и СЕ заливаш. Съзнанието ми рисува ококорените очи на румънката при вида на тази картина и евентуални обриви по телата им от лавандуловата есенция във водата. Почти дочувам гласа на Бай-Ганьо в банята - "Булгар, Булга-а-а-ар!" Запазвам самообладание и им препоръчвам да плискат върху камъните.
Всъщност момчетата са симпатични и интелигентни, пък и никой не се ражда научен. И разбира се, са много далеч от Бай-Ганьо, но асоциацията сама изскача.

За вечеря ни очаква изненада - оркестър с традиционна румънска музика. За мен остава мистерия, защо всички ресторантски оркестри смятат, че колкото повече са децибелите, толкова по-високо е качеството на изпълняваната от тях музика. А предната вечер, влизайки в хотелчето, си мислех - "Каква приятна, лежерна музика! Как само гали ухото! И никаква чалга. О, никаква чалга!"
Решавам да бъда добър турист и да се радвам на шанса си, за допир до местната култура. (Въпреки, че и изпълнението на огран в Черната църква би се водило за докосване до местната култура, но определено би ми харесало повече) Тайничко се надявам, че силната музика предполага танци и си наумявам, че ако заиграят традиционно румънско хоро, ще се хвана на него.
Вечерята не е готова, а се избира от менюто, в рамките на 50 леи. Поръчваме. Днес ми се пие вино. Зная, че ще си го пия сама, така че поръчвам само 1 чаша. Изясняваме се със сервитьорчето (същото онова, дето не спи), че ако се наложи ще доплащаме в евро. Музиката продължава да дъни, но никой не става да танцува. То няма и кой - залата е за непушачи и освен нас има само още 1 заета маса. (На която от време на време пушат.)
Питиетата пристигат. Младежът носи бира, сок и чаена чаша. Мисля си - пак изгубени при превода. Сервира ми я и възкликвам от изненада - чашата с вино, която поръчах, се оказва греяно вино, с ябълки и канела.

Вкусно е. Не се връзва много с пилето с горгонзола, което поръчах, но до пристигането му, почти съм я привършила.
На съседната маса сядат 2 двойки. Правя се, че гледам оркестъра, а снимам едното момче, което страшно прилича на Румънеца от Румънеца и Енчев. Забавно е.

Ясно е, че танци няма да има. Музиката се чува силно и в стаята, но там поне можем да говорим, така че решаваме да си ходим. Сервитьорчето казва, че трябва да доплатим 16 леи. По груба сметка ми се струва, че дори да не сме се вместили в лимита от 50 леи, трябва да е със съвсем малко. Нищо, той все още ми е много симпатичен. Кръвта ми обаче кипва, когато изчислява, че 16те леи са 6 евро (при условие, че 1 евро е малко над 4 леи). После дълго размишлявам, как заради едни кирливи 2 евра, тотално е загубил уважението ми. И той и хотелът му. Изглежда ни взе за наистина големи будали след сутрешния бакшиш. Едно е обаче аз да му ги оставя, дори грешейки, а съвсем друго е той да ме излъже, за да си ги прибере.
По този параграф имаме равни точки с румънците.

Заспиването е малко по-трудно заради силната музика, но сме достатъчно уморени, за да не ни пречи дълго. А утре ни очаква дъъъъъългият път към дома.

Румъния - ден трети.