Една бърза Южна Италия, за зарибявка. Част трета - Остуни.

      

Остуни.

Продължение от Една бърза Южна Италия, за зарибявка. Част втора - Алберобело и Монополи.

 Защо Остуни? 

    Първоначалната идея бе втората ни нощувка да е в труло, близо до Алберобело. Бях го намерила дори, обаче една реплика, че другата двойка предпочитат мястото да има гледка (а и ние - също), ме накара да променя плана. Макар търсенето на квартира, която удовлетворява всички да е трудно и понякога доста изнервящо, то си има своите предимства. Докато обмислях къде и как да спрем, така че всички да са доволни, "обходих" безброй кътчета от тока на Ботуша, започвайки екскурзията няколко дни преди реалното й начало. Да четеш пътеписи, да разгледаш снимки, да "пощиш" едно по едно местата за настаняване, може да е също толкова интересно, колкото самото преживяване после. Идеята за нощувка в Остуни за пореден път дойде от любимия ми форум - Магеланци, където градчето нееднократно се споменаваше като място, в което можеш да напълниш очите (и душата). 

Следващата снимка е запечатала сянката на Милен в Остуни. Пак да отбележа - същия Милен, който почти не прави снимки, от гледки не се впечатлява особено ("Какво има да му гледам!") и месец и половина се ядосваше, че се е подвел да дойде в Италия:

   Докато чакаме маршрутката, която трябва да ни придвижи от ЖП гарата до центъра, се срещаме с две симпатични българки, които са за пореден път в Италия. Те споделят, че за тях Остуни е най-удобното и най-красивото място, където отсядат и правят еднодневни турове в района. Още с пръв поглед потвърждаваме изводът им - белите и стъпаловидно разположени къщи на града са обърнати към морето така, че за всички да има гледка.

Издрапваме по стръмните улички до входа на нашата квартира, която сама по себе си се оказва атракция. Докато домакинята диктува кода по телефона на родния си език научавам, че А, в студентските си години, е учила малко италиански. Не знам без нея как бихме се оправили. След няколко опита уточняваме кое е диез и кое звездичка и успяваме да отворим вратата. Влизането също е изпитание - отваря се само дясното крило, което е цифром и словом 35 (тридесет и пет) сантиметра.

35 сантиметра!

Както искаш, така го разбирай, както искаш - така влизай. Във всеки случай, със сак на рамо не можеш да влезеш. То и с раница на гръб не можеш, защото се налага да влезеш странично, а тогава раницата пречи. 

Следва стръмно, ама стръмно каменно стълбище, което довежда до общото помещение и първата спалня. Още едно стръмно стълбище води до втората спалня с каменна вана.

 Третото стълбище води до първата площадка на терасата, а от там се изкачваш и до втората площадка от която се ширва ето тази гледка и на която направих снимката на миленовата сянка със зяпнала уста.

Решаваме да си накупим разни неща от близкия супермаркет и да вечеряме на терасата. Докато се наканим да тръгнем, става 8 часа и пристигаме пред магазинчето в последния момент. Собствениците са помели, измили и са готови да затворят. Все пак са така добри да ни обслужат без да нервничат. Разбира се всичко е (представено като) регионално и локално - мръвки, сирена, вина... Всичко. Всъщност после продуктите се оказват наистина много вкусни и вероятно наистина са регионални и локални. Докато се суетим какво да изберем, влиза някакъв дядо, който за разлика от нас знае какво иска и набързо си взима една голяма топка моцарела. (Настина ще се окаже много добра! И сега, докато пиша, усещам нежният й вкус в устата си.)

Най-големия недостатък на квартирата е това, че точно на панорамната тераса има само два шезлонга, но няма маса, на която можем да вечеряме и да се любуваме на гледката. Ние обаче успяваме от украсата някак да скалъпим достатъчно масички и столчета и се отдаваме на съзерцаване на панорамата. Вечерта, докато пием вино, похапваме мезета и гледаме към морето и стария град... 

виждам Полярната звезда насреща си и всичко ми се обърква. Остуни е на брега на Адриатическо море и според моите представи би трябвало да гледа на изток. Какво прави тази Полярна звезда насреща ми?!? Пуля се известно време (нали сме в Пулия), но накрая се примирявам - север е, звездите ми го говорят. После поглеждам картата и разбирам защо е север, нищо че Адриатическото море е от изток на Италия.

На следващия ден...

По традиция се будя рано. По традиция, когато съм на път, се будя още по-рано, така че на следващото утро, в 6:20 вече съм направила няколко панорамни фотоса от терасата и съм поела на разходка. Остуни изглежда обещаващо и не ми се иска да го пропусна както Монополи вчера, ако групата реши, че не й се разглежда. Ако пък реши обратното, винаги мога да повторя видяното, че и нещо ново да открия.

Градът е спокоен, почти сънен, но местните вече са на крак.

Някои са подвили крак и боядисват стълбите. В 6:35 сутринта.

Други ми приготвят истинско италианско кафе.

А трети, по италиански шумно, се приветстват от единия до другия край на празния площад, нищо че още няма 7 часа.

Достигайки празния площад в центъра на града изведнъж сякаш попадам във филм за Южна Италия - спокойствието бива прорязано от гръмкия глас на един дядо поседнал на столовете на неработещо още барче, който току що е забелязал приятел спускащ се от някоя от стръмните улици околовръст. Приятелят отговаря със същия ентусиазъм и децибели, а на мен ми е неудобно да ги снимам, въпреки че най-вероятно това не би ги притеснило, ако фактът, че с гласовете си покриват поне един декар празно пространство, не ги притеснява. Отдалечавайки се от площада мирът ме обзема отново. Небето е синьо, градът е все още сравнително тих и ослепително бял. Снимам ненаситно и се чудя - добре де, как си разказвахме видяното едно време, когато фотографията беше само аналогова, а лентите с по 36 кадъра?

Фермерка в 7:15 сутринта.

Когато се връщам в квартирата, групата вече е станала и пие кафе. 

Звъня. 

Милен уж поглежда през терасата кой звъни, но всъщност прави опит за покушение, като мята отгоре ми, от ей тази височина, чашата с кафе на М. Уууупс, пропуска. Ще се наложи пак да идваме до Остуни, за нов опит. На колата й се разминава съвсем на косъм, само чашата дава фира.

Груповата разходка повтаря тук там моя маршрут, но в по-голямата си част минаваме по нови места, не по-малко очарователни от сутрешните. Градът вече се е събудил, а до към обяд дори ще се превърне в гъмжило. Правя още снимки на площада, обелиска, още няколко панорамни от същия ъгъл, но с по-високо вдигнато слънце...

...и едно странно дърво, което видях само в Остуни и което според Гугъл било стайна елха, но като му гледам височината бая стая ще му трябва.

 

Виждам и сутрешният ми "познат", който вече боядисва стълбите на съседната улица и до когото местният отбор по Джудо прави съботната си тренировка.

В 10 трябва да освободим квартирата, така че разделяме разходката на две части - без багаж и с багажа на гръб. На улицата срещаме вчерашните ни познати и те ни насочват към близката пекарна, която (разбира се) предлага локални и регионални печива. Пекарната се оказва наистина автентична! Жалко, че трябва да нося всичко на гръб и да го прекарвам през самолета. Бих се развихрила, но сега се ограничавам с две-три изкушения. 

Благодаря ви, момичета! По-вероятно е никога да не прочетете благодарността ми, но и на двете срещи ни дадохте добри съвети, а пекарната се оказа автентична забележителност!

В стария град опитваме още един автентично-традиционно-регионален десерт. Маслено тесто с пълнеж от крем. Не е лош, но мисля, че повече би ми харесал ако продавачката му не бе толкова сърдита на света.

Вече обикаляме в жегата с раници на гърба и сред доста туристи. Щастлива съм, че нощувахме в Остуни, за да мога да го видя в искрящо бяла тишина и спокойствие.

Сцената изглежда безлюдна, но това е кратък миг, в който едните туристи са завили зад ъгъла, а други са зад гърба ми. Трети са насядали на пуфове до мен. 

На тази снимка ми се наложи да изтрия една човешка фигура, защото така и не успях да снимам продавача на зеленчуци сам с камиончето му.

Накрая се връщаме на централния площад и сядаме за по един сладолед. Вече е почти пладне и температурата е около 30 градуса. И в този момент се появява тази дама с 5 шапки на главата си и нито една на главата на детето, което носи на гърба си и започва да изнудва седящите на съседната маса германци. Знам, че правилния начин за общуване е категоричната липса на такова и се старая дори да не гледам към нея. Германката допуска грешка да осъществи визуален контакт и бива яростно атакувана с герданчета гривнички и ветрила. Сцената не ми е особено приятна, а и виждам, че туристическия информационен център е отсреща, така че отскачам до там за карта на Остуни. Когато се връщам, след няколко минути, заварвам умопомрачителна гледка. Продавачката е на нашата маса, пазари се с А. за някакво ветрило, а Милен  неловко държи сноп герданчета, които тя ужким е изпуснала на земята. Най ме е яд, че детето е заложник на този цирк, защото ако наистина й пукаше за него, щеше поне да му сложи шапка.

Невероятно как, но успяваме да се отскубнем. И без това е време да се отправяме към гарата. Пътьом си купувам още 2 пощенски марки, но това елементарно действие сериозно опъва нервите ми. Влизам в пощата и бодро заставам на гишето. Господинът от другата страна, нещо си дописва на мобилния телефон. Стоя и го гледам настойчиво, на разстояние не повече от половин метър, като само плексигласът ни разделя, но той продължава да си пише. И така няколко минути. Накрая вдига поглед, оставя телефона изправен вдясно от себе си, след това сваля поглед към него, защото очевидно е останало още нещо недописано, свършва и тази важна работа и най-сетне ме удостоява с внимание. Казвам, че искам 2 марки за Европа и това се оказва една също тежка задача изпълнена с ръкомахания и възгласи. Припомням си изречение, което многократно бях прочела докато се подготвях за пътуването "И не забравяйте, че сте в Южна Италия - всичко се случва лежерно." Накрая все пак докопвам заветните марки, лепвам едната на предварително закупена картичка и я пускам в пощенската кутия.

На гарата пристигаме сравнително рано, така че имаме време не само да си купим билети и да ги чекираме, но и да снимам апаратите, на които се прави това:

Билетче се купува ето от тук:

Плащаме с карта, макар че в един момент апаратът доста заблуждаващо замръзва за 30тина секунди (а може и повече да бяха) и ти си мислиш, че нещо се е провалило, но накрая все пак изплюва билетите. Имаме две опции - регионален влак и интер сити. И двата стигат до Бари за около час, но интерситито е двойно по-скъп. Избираме регионалния. Билетът ни е 6.80€. Много е важно да бъде чекиран на ето тези устройства, защото иначе не е валиден:

Подготвена съм, че устройствата масово не работят, но обикаляме всички налични и нито едно от тях не успява да сканира QR кода на билета. Накрая мушкаме билета в процепа и той най-накрая се валидизира.

Влакчето е комфортно и бързо и след около час сме в Бари, за който ще разкажа малко по-късно.

Сбогом, Остуни! Частица от сърцето ми остана по белите ти улици!