Виж първо: Първият ден от моето Австрийско приключение. Грац.
Осъзнавам, че когато сам си правиш екскурзията има много повече за разказване. Значително по-трудно е, но и емоциите са повече. Сега съм просто пътник (в добрия смисъл на думата де). Силни емоции пак успявам да си докарам, но това е в последния ден, когато за малко оставам сама, със собствена организация. Сега обаче съм пионка:
7:30 - закуска;
8:30 - потегляме; (не закъснявайте, защото имаме уговорен час в училището по туризъм)
от 9 до 11 разглеждаме училището, църквата, градчето, после поход, обяд, нова екскурзия с нов музей (за който пак имаме точен час), неприлично кратък шопинг, за да има време за занятието и изобщо главоломно препускане...
Но сега вторият ден е още в началото си. Надеждите ми за по-задълбочено опознаване на онази част от хотела, където са басейна, сауната и фитнеса отлитат още по време на закуската. Графикът започва да се изяснява...
Може би сега е момента да разкажа за хотел Haus Semmering(Виж на картата)
В последно време тръгвам добре подготвена по такива мероприятия. И сега ако ровна в компютъра си мога да извадя файл, в който съм събрала мнения на предишни туристи посетили хотела. (Тук можете да разгледате някои от тях.) Мненията съвсем не са само положителни, така че нямам високи очаквания. Това е добър подход, защото хотелът ме изненадва наистина приятно. Голям парк с езерце, мини голф, катерушка, "мост на Тарзан", люлки, кът за барбекю и лагерен огън. А, имаше и едно нещо, което те наричат мини зоопарк, но в повечето селски дворове зоопаркът е по-макси, така че него не го броя. От там запомням само - "Лявото магаре хапе, така че в никакъв случай не го хранете!"
Изхранването е на блок маса. На нито едно хранене храната не свършва, но винаги има 2-3 най-популярни неща, които не достигат. Екскурзоводът ни обръща специално внимание на супите, лично приготвяни от собственика. На мен обаче ми лъхат на готови сухи супи.
Още в началото си набелязвам няколко неща, и като цяло се придържам към тях до края на пребиваването. Закуска - плодово мляко с плодова салата или мюсли. Обяд и вечеря задължително голяма салата айсберг, с царевица, маслини, краставици и заливка бял, млечен сос. Към това добавям още нещо и въпреки, че не залитам много по месото, все намирам какво да е. Единият ден ни изненадват много приятно с печена сьомга. Сред десертите също има няколко страшно добри попадения. Аз лично оставам доволна от храната. Мисля, че месоядните - също. Месо има в изобилие.
Държа да спомена два детайла, които ми правят силно впечатление. Първият са три саксийки с пресни подправки, в края на редичката храни. Вторият е една невероятно хитра каничка за кафе, в която буквално се влюбвам. В началото, някой изкоментира, че е пукната, но великодушно подминаваме този факт, защото видиш ли, не могат всички канички да се опазят от тълпите туристи. Малко по късно се заглеждам в нея и установявам, че има специален улей, по който последната капка кафе се връща обратно в каничката. Дреболийка, но много тарикатска!
Идва ред и на стаята, която също изглежда много добре. За да съм съвсем честна, съм длъжна да уточня нещо. Никой не го казва в прав текст, но ми става ясно, че хотелът всъщност е един много приличен, дори луксозен ученически лагер. Ние сме настанени по двама в учителските стаи, от които съм съвсем доволна. Ученическите не съм видяла, но от брошурките разбрах, че са с двуетажни легла и вероятно малко по-скромни.
До тук с хотела. Сега пак трябва да бързаме. Ще разглеждаме училището по туризъм в град Семеринг, а всичко е под час.
Семеринг, с неговите 600 човека население е всичко друго, но не и град по моите разбирания. Дори и село е малко пресилено за него. Планински курорт е най-точното определение. И зимен и летен. Намира се на само един час път от Виена, така че повечето къщички са вили на виенчани. Екскурзоводът ни обръща специално внимание на хотелите. Почти всички са от типа "малко по-големи къщички". Все пак има един наистина голям хотел - Panhans, на цели четири етажа. Залепено за хотела е училището по туризъм, а по-натам - неговото общежитие:
В очите на групата това училище е една мечта. Професионално училище, от което наистина излизат професионалисти. Класовете са по около 40 човека, но карат часовете си на малки групи от по 10тина деца. Интересно, че престоят ни е около час, без да чуем звънец. По коридорите постоянно срещаме щъкащи деца и това явно не е нередно, защото се движим с директора, а те не се стряскат от срещата с него. Част от образованието им по туризъм е факта, че задължително се поздравяват. Той не пропуска ни едно дете и не позволява нито едно да го подмине без поздрав. Дори ни прави пОказен експеримент. Спира в едно фоайе наблюдавайки реакцията на всеки минаващ. Едно момченце явно засрамено от голямата група гости, още от далеч смънква нещо, но директорът го връща, поздравява го усмихнат и чак тогава го отпраща по пътя му. А кабинетите... О, кабинетите!
Още на входа се разделяме на две групи. Едната, англоезична, която ще върви с директора, а другата с негов помощник и нашия екскурзовод за преводач. Нашата обиколка започва от "стола". Слагам го в кавички, защото тази зала за хранене, силно се разминава с представите ми за "стол".
Когато има подобни посещения всеки се опитва да се изкара малко по-добър от колкото е, но обикновено дреболиите издават. Тук обаче не успявам да хвана дори и дребна издънка. Насочваме се към поредица кабинети по готварство. Петзвездно опънати и излъскани! В първия ни лъхва миризма на загорели палачинки. Казвам си "Хааа!!! Хванах ли ви!" Внимателно оглеждам палачинкоправците, но всичко около тях е почистено. Дори да е капнало нещо, то е било на момента забърсано.
Кабинет по барманство:
и кабинет по сомелиерство:
Аз разбира се най-се прехласвам по кухнята, в която се твори шоколад. Ще ми се да остана повечко време, да си поиграя с шоколада, да поразпитам (до колкото мога) преподавателката за разни шоколадови тънкости, но за съжаление аз съм само посетител. Завиждам на децата, които го учат.
Снимам всичко, което видя и продължаваме към бюфета. Лафката им е много различна от лафката в училището на Дени, където въпреки забраната се продават всевъзможни глупости. Последната изгъзица, за която чух е мини пулверизатор пълен с оцветена вода, наречена сокче. Тук обаче ледени сокчета, дъвки и всичките му шаренийки няма. Наредени са прясно приготвени от самите ученици закуски.
Учителската стая кара учителите от групата да завиждат. Директорът за пореден път се изфуква с гледката - пистите на Семеринг. Залепена за нея е по-малка стаичка с диванче и масичка, предвидена за разговор с родители. Насочваме се към физкултурния салон. Пътьом улавям няколко класни стаи, табелка сочеща пътя към тоалетната (написана и с брайлово писмо) и съблекалнята. Някога училището е създадено със 150 ученика, но във времето те са достигнали 600 и директорът неколкократно споделя за недостига на място. Въпреки това, съблекалня съществува и в нея всеки ученик има собствено шкафче. Физкултурният салон е досущ като нашите. Тук вече би трябвало да няма повод за фукане. Или... Отново чуваме, че учениците са 600 и този салон е малък за тях, а няма място за допълнителен строеж. Звучи почти като оплакване, но идва следващото изречение - затова през зимата учениците карат ски, а през лятото - велосипеди. Ей, пак взех да завиждам! И вярно, че през цялото време забелязвам ученици, внасящи и изнасящи колелета.
Излизаме и се чудим - какви ли ще са частните, след като това е държавно училище?
Нямаме ден без посещение на църква, и сега е ред на тази в Семеринг:
Може да е миниатюрна, но пак е пищна. Там на входа й, вдясно стои портрет на българин, канонизиран от папата за светец. Ловко се промушвам да го снимам преди останалите папараци и чак по-късно откривам, че не съм хванала името му. Евгений Босилков ми звучи познато и може той да е, но съвсем не съм сигурна.
В католическите църкви никой не ни забранява да снимаме, така че се заигравам със светлината на красивите витражи.
Колко много емоции, а още дори няма обяд. Малко след като напускаме църквата, от едно високо място правя панорамна снимка на центъра на Семеринг:
Минаваме покрай малки, кипри вилички с чисто декоративни оградки.
Малко по-късно влизаме и в гората, но преди това, на последната вила ни чака предупреждение:
Вимание! ЗЛА КОТКА!
Помотване след обяда? Неее! Всички в автобуса, защото ни очаква музеят на железниците в Мюрцушлаг. Шефът казва, че никога не е профучавал толкова бързо през този музей, но ни чакат още шопинг и учебни занятия. Да не забравяме за какво сме дошли.
Да си призная не станах фен на музея. Малко по-интересна беше втората зала с най-голямата колекция дрезини.
Аз разбира се си харесах велосипед-дрезина:
Интересен беше един зъбчат локомотив, който освен двете стандартни релси има и една зъбчата по средата. Служел за по-лесно изкачване на алпийските хълмове. Пак заради алпийските особености (остри завои) бил създаден локомотив наричан "крокодил". Съставен е от три части и може да се сгъва на две места.
Времето за шопинг никога не стига, но 45-50 минути бяха наистина неприлично малко. Което не ни попречи да напълним големите торби, а и в малко емоции да се вкарам. Както си избирам подаръци при мен идва една съ-екскурзиантка и ме моли да изпробвам блузка, подарък на снахата. Щом е за снахата - разбира се. Аз съм накачулена като коледна елха - блуза, яке, раница и малка чанта за пари, документи и телефони. Започвам да разтоварвам всичко едно по едно, после се показвам на още една друга жена, която също да си каже мнението. Решението е взето. Не обичам така да си оставям нещата, затова бързичко събличам блузата и отново накачулвам всичко по себе си. Десет минути по-късно, от другия край на магазина, чувам телефон звънящ съвсем като моя. Да не кажем, че направо е моя!!! Мятам се през глава и откривам точно най-важната чантичка, с всичките пари, документи и телефони, кротичко да си виси на закачалката. Звъни ми една позната от България, с молба да й направя служебна справка. В момента не можах да й услужа, но тя каква услуга ми направи - дори и не подозира. За тази седмица в Австрия имах само едно случайно обаждане - ТОВА!
На площада отвън, забелязвам кафене с оставено по едно одеалце на всяка масичка - ако ти захладнее:
От там насетне вечерта включваше съвсем малко свободно време, обучение и задължителна дискотека. Няма хън-мън! И тия дето първия ден не дойдоха да си вземат поука!!!
(Ей в това малкото свободно време успявам да се изпържа в сауната и да се топна в басейна. Всичко заедно около половин час.)
Следват:
12 април 2012 - шоколад и птици.
ВИЕНА!
Снимки:
 |
| Австрия - Hotel Haus Semmering |
 |
| Австрия 11 април 2012г. |
