"Да живееш в интересни времена!" - един съвсем не-скучен ноември.

"Жълтият сняг не се яде!" - това било първото, което малките ескимосчета научават, според един стар виц. 

Първото, което малките зренянинчета научават е, че:

Водата от чешмата не се пие! 

Също така това бе първото, което симпатичният хазяин ни каза, повтори и натърти, а за още по-убедително ни връчи туба с питейна вода, докато ни настаняваше в уютното апартаментче отстоящо на 5 минути пеш както от "Кристална дворана" (в която се проведе 28th World Shotokan Karate Championship of SKDUN), така и от централния площад на Зренянин. Убедена съм, че това ще остане първото, за което се сещам, когато ме попитат какво съм видяла в Зренянин. Шокът, който всеки един от нас изживя осъзнавайки, че дъното на тоалетната е жълто не защото предишният е забравил да си пусне водата, а точно защото го е направил и че същата жълта течност излиза и от чешмата, е нещо, което не се забравя. Първоначално помислих, че причината са стари тръби, после се оказа, че в цял Зренянин водата е жълта, а накрая прочетох, че проблемът е много по-мащабен и се отнася до цялата банатска област. Страшното е, че цветът е най-малкия проблем на водата. Наличието на арсен, в количества около 25 пъти над нормата, я прави не просто гнусна, а и отровна. Когато питах един местен "Защо ви е жълта водата?", първо каза - "Много дълга история..."като видя, че съм готова да слушам, кратичко заключи - "Политика."

Зренянин е град в североизточна Сърбия, на 70-80 километра както от Белград, така и от унгарската граница. Трети по големина в автономна област Войводина и най-голям в Сръбски Банат. Фука се с етикета "европейска столица на спорта" и си има музей на тази тема, но дори Гугъл не знае това. Различни сайтове предлагат списък със забележителностите на града, но е достатъчно да застанеш в центъра на градския площад и да направиш едно 270 градусово завъртане, за да видиш почти всичко изброено в списъка. С други думи - няма да ви препоръчвам непременно да отскочите до Зренянин. Градчето не е лошо, но не е чак толкова хубаво, че да си заслужава да бъде специално посетено. В центъра на площада има паметник на конник, а сградите околовръст са наистина красиви. Начинът, по който са осветени през нощта, създава уютна и романтична атмосфера,  само дето няма кой да й се любува. Тъй като градът е по-близо до началото на часовата зона, то към 4 вечерта започва да се стъмнява. В 6 улиците са почти пусти и дори малко плашещи. Четох, че проблемите с водата са причина за постоянното обезлюдяване на района и това наистина се забелязва. По всяка улица има изоставени и запуснати сгради - било то жилищни или търговски.

Градският площад към 6 вечерта.

Градският площад към 6 вечерта.

Красивата сграда на общината в Зренянин.

Най-близкият до площада мост.

Реката

Административна сграда (не помня коя).

Почти всички забележителности на град Зренянин.

И така, след като грозно оплюх това симпатично градче и дори сама си противоречих с красивите му снимки, е време да разкажа защо бяхме там, а именно заради 28-то световно първенство на SKDUN (Shotokan Karate-Do of United Nations). Главно действащо лице - Дени. Отговорник по организация,  продоволствия и подкрепа от всякакъв вид - моя милост.

Да се върнем малко по-назад:

Средата на октомври. 

Мързеливо разглеждам офертите на Букинг за нощувки в Зренянин. Наскоро, тъкмо бях заявила на колежката, че тази година няма да има Световно и няма да си съобразява отпуската с мен и те взеха, че го обявиха за средата на ноември. От две години всичко се случва в последния момент. Мислех, че Дени ще поиска да ходи сама, но тя предпочете да я придружавам. Май ще трябва да се задействам с организацията. Хм... Картата на Booking със свободни места за нощувки е нацвъкана с безброй възможности, но преди седмица имаше една оферта малко по-близо до залата. Изтървала съм я. Да взема, за всеки случай, да букна следващата най-близка възможност, че да не се налага да се придвижваме с кола. Милен мрази да шофира в чужди градове. Не съм сигурна, че е най-доброто, но те и без това не искат предплата, а и до последния ден мога да се откажа безнаказано.

На следващата сутрин получавам съобщение, че апартаментът е зает и се наежвам - аз може да не съм сигурна искам ли го, но те как ще го пишат за свободен като не е. След кратка размяна на писма със съпорта на Букинг става ясно, че апартаментът е свободен, а писмото е изпратено погрешка. Добреее... значи пак имам време да му се чудя.

Минават още 2-3 дни и Ева ми звъни да ме пита дали случайно нямаме резервация за Зренянин. Отговарям утвърдително, а тя искрено се радва, защото виждаш ли нямало нищо свободно. 

?!?!!!

Абе как няма свободно? Аз нали онзи ден гледах и беше пълно с оферти. Отварям Букинг и не мога да повярвам на очите си - в целия Зренянин няма едно, ЕДНО свободно легълце. ШАХ! За три дни всичко се е облизало. Без да искам съм уцелила най-точния момент за резервацията си.

След като става ясно, че Венко се е съгласил да ни закара с автобуса, нямам никакво основание да врънкам Милен да ни бъде шофьор и се оказваме с Дени сами в апартамент обявен за 6 човека. Чак ми е неудобно, защото голяма част от нашата група са в село на 15 километра от Зренянин, а чувам, че има хора от българската група, които са с резервации в Нови Сад (на 40 километра). На няколко пъти подхвърлям тук-там, че при нас има място и можем да поемем още няколко човека, но така и не се появяват желаещи.

Остава седмица до пътуването ни.

Сряда вечер. 

Проверила съм, че влизането в Сърбия е съвсем елементарно, само с лична карта - нито тестове, нито сертификати искат сърбите. След няколко дни ще науча, че е 100 пъти по-лесно да влезеш в Сърбия, отколкото после да се прибереш в България, но сега витая в розови облаци, че поне този път Корона-ограниченията няма да ни попречат. Все още не съм правила подробно проучване на забележителностите в Зренянин, но има време.

19 часа и 15 минути.

Телефонът ми звъни.

Още преди края на първата дума, по гласа на татко познавам, че нещо не е наред. 

Времето между 

"Не знам как да ти го кажа..." 

и следващата част на изречението се разтяга в цяла вечност. 

Вечност, в която главата ми ражда толкова страшни сценарии, че на

"подпалих къщата." 

си отдъхвам.

В следващите няколко часа къщата още гори, а две пожарни и множество пожарникари се борят със стихията. Майка се е скрила с двете кученца в оранжерията, в най-далечния край на двора, а татко, Роско и всички любопитни са изтеглени на голямо разстояние, заради опасността от взрив на общо четири газови бутилки, на различни места - автомобил, лятна кухня, основна кухня и резервна бутилка.

Към 23 часа пожарът е овладян.

От лятната кухня са останали само стени, от навеса зад нея - само обгорели подпорни греди,

от колата и гаража - само метален скелет, 

 

от кухнята в къщата - развалини. 

Останалата част от къщата е непокътната, но пропита със сажди и смрад.

Татко има леко опърлено на едната вежда и бретона, майка - няма физически поражения. И двамата са стресирани до пълен блокаж.

Причината - забравено електрическо одеало.

Плановете ми за следващите няколко дни рязко сменат посоката си.

От четвъртък до неделя сме всеки ден в Дълбоки. Мъжете къртят мазилки  и изнасят боклуци, а аз (и ако хвана някой да ми съдейства) се старая да им изчистя поне една стая за живеене и едно санитарно помещение. (Дано не ви се налага, но да си знаете - сажди се чистят с обезмаслител. С вода само се набиват повече.) Вода и ток - няма. От съседите са опънали един дълъг кабел за помпата в кладенеца и евентуално за електрическа крушка.

В неделя вечер всичко изгоряло е свалено до тухла, банята може да се ползва, когато има вода и холът е почистен и боядисан със запечатващ грунд срещу сажди. 

Смрадта е сведена до по-поносими граници.

За смрадта след пожар, вероятно могат да се пишат трактати. Тя е всепроникващо чудовище, със собствен живот. Всяка вечер се прибирах, изхвърлях на терасата всичко, което е било с мен вътре, в къщата, къпех се и въпреки всичко нощем се събуждах от миризмата на сажди. Няма такава гадост!

Понеделник.

По време на суматохата около пожара и чистенето ми проблесна една реплика на Дени, че Алекс (от София) и семейството й, ще са на квартира в Нови Сад. Чак е срамно ние двете да се ширим сами в апартамент за шестима, на 5 минути пеш от залата, а да има хора, които всеки ден ще пътуват по 40 километра в едната посока. Звъня и им предлагам да споделим квартирата. След серия от тотални промени в плановете им, се уговаряме да бъдем четирите - аз, Дени, Алекс и Снежи (майката на Алекс).

Междувременно е станало ясно, че колкото е лесно да влезеш в Сърбия, толкова е трудно да се прибереш в България. За влизане в България от страна в "червената зона" (каквато е Сърбия) се изисква писмено и говоримо владеене на 14 езика, поне 5 от които да са на малки племена по поречието на Амазонка.

Добре де, не е точно това, но е малко по-трудно изпълнимо:

'Начи: 

1. Ако имаш "Европейски зелен сертификат", трябва само да си намериш къде да направиш PCR в Сърбия и в рамките на 72 часа можеш да се прибереш в България без никакви други спънки.
2. Ако имаш "Европейски зелен сертификат", но нямаш сръбски PCR, то подлежиш на 10 дневна карантина, която може да бъде отменена, само ако в рамките на 24 часа от влизането в България, си направиш PCR и изпратиш резултата на мейл на РЗИ.
3. Ако нямаш "Европейски зелен сертификат", тогава ти трябват два PCR-а. Един в сръбско и един у нас. Сръбския показваш на границата, а българския го изпращаш в рамките на 24 часа на РЗИ, за да си отмениш наложената карантина.
4. Ако нямащ нито "Европейски зелен сертификат", нито сръбски PCR, то 10 дневната ти карантина е неотменима, колкото и български PCR-а да си направиш.

Макар и досадни, в началото тези изисквания не изглеждат така трудно изпълними, колкото се оказват в последствие. Започвам да търся къде в Зренянин можем да направим PCR-и, защото очевидно ше трябват на всички - със или без "Европейски зелен сертификат". Картинката, която постепенно се разкрива пред мен, ме изправя на нокти - в Сърбия PCR се заявява 24 часа предварително, в сайта на тяхното министерство на здравеопазването и струва 9000 динара, което е към 150 лева. Прави се само сутрин между 7:30 и 8:30 часа и ако не бъркам, трябваше да е в делничен ден. Резултатът излиза за 24 до 48 часа. Както и да го смятаме, ние в понеделник вечер, когато смятаме да преминаваме българската граница на връщане, не можем да имаме 72 часов PCR. Да не говорим за ненужното хвърляне на пари на вятъра. Като добавим, че половината от пътуващите сме без зелен сертификат, това усложнява ситуацията дотолкова, че започвам да се замислям над перспективата поне аз да не пътувам. Към вторник вечер ми е хрумнало да проверя има ли начин за заобикаляне на ограниченията и така се заражда идеята на връщане да минем през Македония.  Северна Македония се намира в оранжевата зона и това прави влизането от там значително по-лесно. На сертифицираните им е достатъчен сертификата, на останалите им е необходим един антигенен тест в България. Пътят се удължава с 200 километра, като на влизане в Северна Македония трябва да обявим, че минаваме само транзитно, за да не ни искат ПСР-и. Основният недостатък на тази схема е, че не е изпробвана. 

* * *

юли 2024 г.

Две години и половина по-късно публикувам незавършената история за посещението ни в Зренянин.

Какво стана после ли? Все пак минахме през сръбско-българската граница, където на всички ни трябваше да наложат 10 дневна карантина. Ние обаче подредихме българското знаме на страничното стъкло, оставихме 1-2 спечелени купи на предното и закичихме най-малките каратеки с медалите им (че ако големите се закичат,  ще личи, че е нарочно) и проверяващите удобно забравиха да ни погледнат тестовете. Откачени времена бяха! Дано не се върнат!

Зренянин очаквано си остана в съзнанието ми като "Мрачният град с мръсната вода".

Майка и татко... 

Преживяха пожара, но кошмарът продължи. 

Три месеца по-късно прекараха много тежко Онази болест, като татко бе "на ръба".

А още шест месеца по-късно преживяха втори пожар. Селото, в което е вилата им и за което бях разказала в Селото, което открадна сърцето ми - моята голяма любов на края на пътя."се подпали и вилата изгоря до основи. Толкова до основи, че когато телевизиите идваха да снимат даваха кадри основно от нашата къща.

Ще ми се да можех да завърша тази история позитивно, но.. както са казали китайците "Проклятие е да живееш в интересни времена."