24 юли, 2016

Сугестопедия

Ето, че след като не съм писала от точно 3 години, стана време пак да се завърна тук. 3 години, в които животът ми се промени много. Ама много!
Гледам, че на последната публикация Дени е със зелен колан. Неотдавна защити кафяв, което ще рече че от тогава е минала 3 степени, а колко купи и медали (включително европейски и световни) е натрупала - не знам. Но са много.
В живота ни се появи Марина. Именно тя донесе ГОЛЯМАТА промяна. Естествено е всеки нов член на семейството да го промени по някакъв начин, но в дадения случай Марина си дойде с още една допълнителна хромозомка и това ни изправи пред ред предизвикателства. За незпознатите - Марина е със Синдром на Даун.
Време е вече и за Сугестопедията да кажа нещо, нали? Е, мисълта за начините, по които да подпомагам обучението на Марина ме заведе при Ванина Бодурова, управител на фондацията „Професор Доктор Георги Лозанов и професор доктор Евелина Гатева”. Признавам, че първоначалната ми идея бе, ако те предлагат някаква форма на обучение - занималня или нещо такова, да се възползвам, но Ванина ми каза "Ние не правим такива неща, но ти защо не вземеш да се обучиш?" и аз взех, че се навих. Оказа се много по-хубаво отколкото очаквах. Самият курс бе не просто едно обучение, курсът за мен се превърна в инструмент за собственото ми личностно развитие. И ето, че вчера се завърнах от конференцията посветена на 90 години от рождението на проф. Лозанов, където дори имах доклад за работата си с Марина. Много притеснена се чувствах в началото, но срещнах толкова положителни отзиви и натрупах толкова приятели, че не съжалявам, че се съгласих.
Ето го и него: "Сугестопедията, като помощник на родителите на "специални деца"", появявам се на 7мата минута.
Горещо препоръчвам да се изгледа цялата конференция, като ще се опитам по-долу или по-късно, да направя препратки към всеки доклад и вероятно ще си позволя и по някой коментар от призмата на моя поглед.
Сега обаче съм обещала да поразкажа за Сугестопедията.

Тук е много важно да отбележа, че ако някой наистина иска да научи повече по темата, е добре да прочете "Сугестопедия - десугестивно обучение" - последната издадена на български език, книга на професор Лозанов. Има я в "Спиралата", ето и линк:





В нея много достъпно са обяснени основите и техниките. Препоръчвам я.

Сега ще продължа с моя поглед.
За да може един "урок" да бъде наречен сугестопедичен, професорът въвежда 7 закона, на които той трябва да отговаря. По време на обучението, което изкарах, имах нещо като домашна, в която да опиша как аз съм видяла 7те закона. Понеже вече веднъж съм го мислила, направо ще използвам тогавашната си разработка, която бях оформила като писмо:

Здравейте приятели!
Убедена съм, че повечето от вас са чували нещо за Сугестопедията, но нямат ясна представа какво е тя. Аз от своя страна неотдавна започнах курс по сугестопедия, като втората му част бе едноседмичен курс по испански език. Нямате идея колко забавно и вълнуващо може да е обучението по испански и ето, че днес трябва да отговоря на въпроса „Как видях приложението на седемте закона и трите групи средства на Сугестопедията в демонстрацията по испански език от 19ти до 25ти януари.“ Ето защо мисля да съчетая полезното с приятното и да ви поразкажа малко по темата.

Седемте закона, за които става дума са:

1. Любов.

2. Свобода.

3. Убедеността на преподавателя, че нещо необикновено се случва.

4. Многократно увеличен учебен материал.

5. Цяло – Част, Част – Цяло; Частта чрез Цялото.

6. Златната Пропорция.

7. Приложение на Класическото Изкуство и Естетиката.


Трите групи средства за обучение:

1. Психологичен

2. Дидактически

3. Художествен


Върху тези няколко точки трябва да се фокусира темата ми, но за да разберете за какво става дума ще ви кажа и мъничко история:
Създател на Сугестопедията е професор доктор Георги Лозанов (1926-2012) – изключителна личност, психолог, психиатър и педагог. Може би най-ясно и кратко Сугестопедията може да се дефинира с „Принципа на велосипеда“ – ученикът сам се научава, а работата на преподавателя е да го подкрепя и почти невидимо да го напътства:


Сугестопедията е приятен начин да откриете необикновените възможности на своя мозък. Система, с помощта на която човек успява да усвои многократно повече материал отколкото предполага, че е способен. От друга страна добре е да кажа и какво не е тя, защото често хората са с погрешна представа и очаквания. Тя не е хипноза или състояние близко до хипнотичното. Да, звучи изкушаващо – легнеш да спиш и на сутринта ХА! - знаеш Мандарин, но има много доказателства, за вредността на хипнозата и макар в началото на своята практика като психиатър, д-р Лозанов също да я е практикувал, впоследствие той абсолютно я отрича. От там произлиза и вторият закон на сугестопедията - „свобода“, т.е. изключително важна е свободната воля на обучавания, но нека не прескачаме първия закон - „любов“, който всъщност е и най-най-важният – любов. Любов на преподавателя към всички в групата, а както показа моят скромен опит и любов между самите тях.

Представете си светла стая, с няколко удобни стола, синтезатор, бюро и много, много книги. От една страна светла и просторна, от друга – изпълнена с достатъчно детайли, който да я направят уютна. От уредбата се носи ненатрапчива музика, а петте дами вътре веднъж се смеят, после притихват, след това решават задачи заедно, танцуват и пеят, а помежду им цари пълна хармония. За мен бе наистина изумително да наблюдавам с колко любов и внимание се отнася Ванина Бодурова (нашият преподавател) към всяка една от нас. Как намира търпение и подход, как дори и най-голямата глупост да изречеш, тя не те поправя, а те подкрепя по пътечката, по която ти сам откриваш грешката си. И сякаш грешки не съществуват – работиш в спокойна и уверена среда, в която сам достигаш до истината. Тук особено ясно се откроява принципът на велосипеда, в който преподавателят просто те подкрепя да не паднеш по своя си път към истината и дори ако не се обърнеш да го погледнеш, може и да не разбереш, че е там. Това отношение съвсем естествено поражда подобни взаимоотношения и между участниците в групата. Макар и само от няколко срещи, усещам как опознах, обикнах останалите момичета и ги почувствах изключително близки. Да, любовта е основният двигател на системата. Хубаво би било, ако в целият ни живот бе така – когато има любов нещата се случват по-най-добрия начин.
Ако се чудите в какво се изразява свободата, за която се говори във втория закон на Сугестопедията, то на първо място тя е, както споменах, в начина на преподаване – без диктаторско отношение от страна на преподавателя, просто леко водене в желаната посока. С годините системата на д-р Лозанов е копирана на много места по света, но за съжаление често е била видоизменяна в посока хипноза или полу-хипнотично състояние. На база Сугестопедията са създадени много системи, в които обаче има диктаторско отношение преподавател-ученик. Т.е. обучаваният е подвластен на обучаващият. Както по-горе писах д-р Лозанов твърдо отрича подобни отношения и изключително много държи на свободната воля на курсистите. Макар в концертния сеанс също да има музика и преподавател, който чете текста, самият начин на изчитането е така организиран, че да попречи на съзнанието да изпадне в хипнотично или близо де него състояние. Отделно от това, свободата се открива и в начина по който са организирани тези … много ми е трудно да намеря точната дума, защото определено не става дума за часове, не са и лекции, а по-скоро приятелски срещи.
Стои ти се на стол? – Заповядай!;
Искаш на земята? – Легнал? – Щом ти е удобно…
Желаеш да пишеш? – Или не? – Както ти харесва.
Искаш да си ходиш? – Всъщност никой не иска да си ходи. Купонът е толкова готин и всичко, което се случва е толкова магическо, че с удоволствие бих останала поне двойно повече време. Усещането за необикновеност всъщност е третия закон – преподавателят трябва да е убеден в необикновените възможности на подкрепяните от него хора, както и в необикновеността на самата система. Трябва да призная, че аз самата вярвах много по-малко във възможностите си, отколкото Ванина. Постепенно, с напредването на курса, това усещане за необикновеност се предаде и на нас. Прекрасно е – като в приказка.
Забелязвате ли, че никъде не използвам думата ученици? Е не мога – това е всичко друго, но не и учение, в смисъла, който го познаваме от училище. Един вечен празник или както Милен се изказа, когато преди години караше курса – седим на пода, играем си като в детската градина, само дето кубчета не редим. Иначе материалът е плашещо много. Стотици непознати думи се изсипват отгоре ти още в първия ден. По време на концертния сеанс преподавателят изчете около 30 страници. Вярно, че половината страница е на български език, вярно, че текстът е така направен, че да съдържа по-леки и повтарящи се думи, но колкото и да са елементарни и повтарящи се, те са поне няколкостотин. С влизането си, преподавателят започва да говори единствено и само на испански, но го прави по такъв умел начин, че ти внезапно осъзнаваш, че всъщност май го разбираш този език. За мен беше много трудно да си изкривя езика и да проговоря и започнах да съставям кратки изречения едва към края на седмицата, но като си помислиш – къде и кога след 5 дни по 3, общо 15 астрономически часа човек проговаря на абсолютно непознат език? Легендата разказва, че когато попитали д-р Лозанов „Какво да правим ако се окаже, че непознатият материал е твърде много и курсистите не се справят?“, той отговорил „Дайте им още!“. Ето това е смисълът на четвъртия закон – мозъкът някак успява да се справи и реагира на увеличения материал, с увеличена възприемчивост.
Както по-горе написах петият закон гласи „цяло част, част цяло“? Така формулирано, първоначално може да звучи малко неясно. Ще ви дам пример. Представете си че ви карат без да гледате да запишете последователността от букви „гспдндсстонппрмртсзртхтпатнк“. Трудно нали? А ще ви бъде ли по-лесно ако ви кажа, че това са първите букви от думите в българския химн? Сега вече е елементарно. Това е смисълът и на третия закон – ако нямаш представа за цялото е много по-трудно да запомниш частта. Идеята е, че човек по-ясно осъзнава детайлите, когато има представа за цялостната картинка и обратното – по-лесно нарежда картинката, когато я разбие на малки детайли, които да разгледа добре. Така е организиран и сугестопедичният курс. В първия ден има кратко въведение, след което следва концертен сеанс. В него се сблъскваш с целия „нов урок“ – историйка с няколкостотин нови думи и не малко граматични правила. Следват няколко дни на разработка, в които материалът се разбива на малки, лесно смилаеми парченца. Всяко от които е разгледано по различен и приятен начин. Веднъж ще нареждаме пъзел от думи, друг път ще играем сценка, трети път ще четем. Сега разбирате ли защо в началото ви казах и седемте закона и трите групи средства? Защото вярвам, че именно представата за цялото дава яснота върху детайла.
Дълго мислех какво да напиша за шести закон - „Златната пропорция“. Трябва да призная, че не я открих да присъства някъде явно. В началото си мислех, че ще е скрита в съотношението между интервалите за работа и почивките, но не - работихме час и половина, после половин час почивка и после още час и половина занимания. В същото време хармонията и спокойствието, което изпитвах през повечето време ме кара да смятам, че тя наистина е съществувала, просто аз не съм осъзнала къде е точно. Възможно да е в съотношението между различните упражнения или кой знае – подредбата на стаята. Разбира се листите върху, които работим са с формат А4, който отговаря на златното сечение, но не вярвам само това да е. По-скоро си мисля, че ако го нямаше златното сечение щях да го почувствам, а наличието му просто ми е давало нужното спокойствие и хармония. Както никой от нас гледайки „Мона Лиза“ не се замисля, за пропорциите в картината, а казват, че те са точно в златно сечение:


Ред е на последния от седемте закона – „Приложение на Класическото Изкуство и Естетиката“. В нашето забързано време, на полуфабрикати, спазването на този закон е първото, което се набива на очи. През повечето време в стаята звучи класически произведения, измежду листите по които учим се откриват творби на класически художници и разбира се самият концертен сеанс е изграден изцяло върху такава музика. Ден след завършване на демонстрацията по испански ми се отдаде възможност да гледам „Травиата“ в изпълнение на Старозагорската опера. Трябва да призная, че за пръв път изпитах такова удоволствие от опера. Харесвам много класически произведения, но обикновено 3 часа опера ми идват в повече. Този път беше различно – с ненаситна жажда попивах всичко! Определено смятам, че има връзка с едноседмичният ми допир до класиката.
Що се отнася до това, как съм видяла трите групи средства – психологически, дидактически и художествени - повечето отговори могат да бъдат открити в разказа ми за седемте закона. Както споменах в началото, в лицето на Ванина видях изключително добър психолог. Понякога ми беше интересно да я наблюдавам как лекичко балансира отношенията помежду ни. За щастие в нашата група нямаше човек, който се опитва да се налага, но съм убедена, че и от по-трудна група тя би направила колектив. Разбира се самата система също е изградена отчитайки психологията на човека. Всички знаем, че много по-лесно се помни, когато обстановката е приятна и ти също участваш в действието. Ето защо в курса постоянно се сменяха различни видове игри, които да попречат на човек да изпита досада, а да го държат в постоянно любопитство, интерес и добро настроение. Наред с всичко останало още в началото всеки един от курсистите си избра някаква роля, която играе през целия курс. Скрит зад чужда самоличност за човек е много по-лесно да се отпусне да греши. Може би по тази причина още в началото получихме и по една плюшена кукла, но така и не ги използвахме. (Моя герой примерно, беше сеньора Есперанса – журналист на “National Geographic”, родом от Белмопан – столицата на Белиз. Съпруга и майка на три деца, но това изобщо не й попречи да се развява из целия свят).

Ето и любимата ми снимка от тези дни. Приличат ли ви на изтормозени от учене момичетата? На снимката се виждат и малка част от художествените и дидактическите средства. За съжаление не може да се чуе музиката. А и както казах много от художествените произведения са скрити в самите уроци. От своя страна, освен разпечатаните уроци, дидактическите материали включват множество табла с граматика по стените, текстовете на различни песни, които пеем по време на уроците (разбира се на испански и разбира се на „прима виста“ (Става коментар в коментара, но се замислих, че на испански вероятно се казва „прима биста“, защото те изобщо не изговарят звук „в“.)), листчета с думи или звуци, с които да решаваме някакви задачки, детски играчки като влакче, самолетче и др. спомагащи за въвеждане на транспортните средства в материала. Видно от снимката има реквизит за маскиране, който използвахме, за да разиграем някоя част от урока.
За финал ще ви споделя една хумористична песничка, която ми хрумна докато разсъждавах по темата:


ПЕСЕН ЗА СЕДЕМТЕ ЗАКОНА НА СУГЕСТОПЕДИЯТА.


Музика: музиката към песента „Cielito Lindo“

1.
Запознах се наскоро със система една
зове се Сугестопедия.
И малко испански понаучих така –
толкоз, колкото да ме набият.

Припев:
Ай-ай-ай-ай!
Да се готви мандарина!
Холандски, исландски или хинди дори
са леки щом сме със Ванина!

2.
С любов ни посрещна и с любов ни учи,
внимателна с нас бе Ванина.
Любов помежду ни се също роди
сред целия път из чужбина.

Припев…

3.
Свободната воля уважава се там,
без натиск се учихме ние.
В море от испански, даже във океан
съзнанието ни се мие.

Припев…

4.
Че чудо се случва тя ни увери,
съмнение няма‘й мънинко.
И само испански във главите кънти –
doscientos trienta y cinco.

Припев…

5.
Над тридесет листа ни прочете на глас
още първия ден Ванина.
И плашещо беше, ала знаех си аз,
че лесно през туй ще премина.

Припев…

6.
Частта да е в цяло или цялото в част,
туй петият принцип ни учи.
И в дните след този първи сеанс
точно така и се случи.

Припев…

7.
В хармония пълна, в песни и във игри
напредвахме бързичко ние.
Урокът и предишна умора изтри,
щом златно сечение крие.

Припев…

8.
Изкуство поглъщахме с очи и уши.
Изкуство във всичко се крие.
И всеки сво‘йте таланти разкри
изкуство създавахме ние.

Припев…



Благодаря ви за вниманието! Желая на всеки от вас да се докосне до този невероятен начин за учене! Трябва да си призная, че е толкова приятно, че ако имах възможност бих изучила всички възможни езици и науки по този начин, защото за щастие системата вече започва да се прилага не само в езиковото обучение, а и в някои училища.

Adiós amigos!




С това и моята "домашна" приключва.
От гледна точка на малко по-напреднала от тогавашното Ани, мога да кажа, че вече видях и "златното сечение". Третата част от обучението ни включваше усвояване на основните техники за четене на материала по време на концертните сеанси. Там вече "златното сечение" е много явно застъпено, защото трябва да се спазва съотношение във времето при "активен" и "пасивен" сеанс. Появи ли се разбалансиране, появява се и умора.
В темата ми не е застъпена и ролята на "периферните перцепции". Това са онези материали, които са разположени около курсистите и върху, които материали почти не се обръща внимание, но те въпреки това биавт възприети. В езиковите курсове това са таблици с граматика, при първолаците от експеримента проведен през 70те години на минали я век, това са табла с картинки и текст отдолу. В книгата, към която дадох линк в началото, се говори за тях.
Всъшност колкото и да ми се иска с разказа си да дам представа какво е Сугестопедията и колкото повече разказвам, толкова по-малко виждам, че съм казала. Необятна е!
Ето защо ще ви споделя още една връзка. Към лекция, която Ванина Бодурова провежда. До колкото знам лекцията е била във Варна, ако греша, моля да бъда извинена:

"Уроци по българско човеколюбие"


И за финал, обещаните връзки с някои коментари към докладите от конференцията. Предварително се извинявам, че за последните 1-2 лекции от четвъртия ден и за целия пети ден не мога да кажа нищо, тъй като ми се наложи да напусна по-рано, по лични причини.



Международна научна конференция по Сугестопедия - Ден 1 (сутрин)


18 мин:
Пленарен доклад – Ванина Бодурова, председател на Фондация “Професор доктор Георги Лозанов и професор доктор Евелина Гатева”

1ч 27 мин
Надежда за нова култура на общуване. Разговор-среща с Йордан Камджалов, диригент
Ау!!! С огромна доза неудобство признавам, че до сега не бях чувала за Йордан Камджалов. Сега съм толкова впечатлена от видяното и чутото, че повече от "АУУУ!" не смея да кажа. Мислех, че ще ни представи някакъв доклад, а той се изправи, каза изречение и половина и допълни: "Готов съм да отговарям на въпросите ви." и в следващия час и половина ни разходи из всички области на живота. Уникален!



Международна научна конференция по Сугестопедия - Ден 1 (следобяд)


18 мин:
„Сугестопедичният преподавател: личност, ценности и стил на преподаване“ – доц. Галя Матева

1ч 04мин:
„Сугестопедичен курс за студенти – бъдещи учители и специалисти в социално-педагогическата сфера“ – проф. Мариана Стефанова
Професор Марияна Стефанова се оказа любим преподавател на една моя позната, нещо, което не ме изненада гледайки начина по който тя разказваше за работата си.

2ч 26мин
Everything Is in Everything. Interdisciplinary Approach in Suggestopedic English Teaching to Children and Youth.” – Ангелина Миразчийска, център по класическа сугестопедия „Вихровения”, София
Интересна лекция за работата по английски с деца от "трудната" възраст.


Международна научна конференция по Сугестопедия - Ден 2 (сутрин)

Като цяло, вторият ден за мен беше най-интересен и вълнуващ. Не толкова защото аз самата имах доклад тогава, а защото повечето от темите на докладите бяха с практическа насоченост и много от тях пряко ме вълнуваха.

6 мин:
Изкуство и внушение – проф. Петер Цанев, Национална художествена академия, София

47 мин:
„Как да опитомиш математически дракон“ – Вяра Николова, Образователен център и център по сугестопедия „Материка”, Варна
Вяра е изключително заразителна и толкова уверена, че просто няма начин да не й повярваш. При това преподава математика за 7ми клас сугестопедично. Докладът си е "Уау!" от където и да го погледнеш.

2ч 10 мин:
“All work and no play makes Jack a dull boy. Или чуждоезиковото обучение на възрастни.“ – Соня Минева, Образователен център “Крег“, Варна
Доклад за смисъла на игрите и за това как те спомагат за по-лекото усвояване на материала.

2ч 37мин:
„С очите на сърцето. Сугестопедия за незрящи.“ – Ина Петкова и Иван Иванов, Център по класическа сугестопедия „Вихровения”, София
Бях си харесала този доклад още докато разглеждах програмата. Не предполагах колко обаче ще го харесам след като го изслушам. Тук някъде емоциите започнаха да се изливат от мен и в следващите два дни сълзите ми бликваха при най-малкото вълнение. Влюбих се в Ина, в Иван и в това, което са направили! Много емоционално, много истинско!


Международна научна конференция по Сугестопедия - Ден 2 (следобяд)



6 мин
Сугестопедията като помощник на родители на „специални деца“ – Анна Гочева, родител, Сливен
Моя милост. Част от това, което не съм написала тук, съм го казала в доклада си. За мен беше неочаквано, че участието ми предизвика толкова много положителни реакции. Но пък ми беше много полезно.


30 мин:
От игрите на килима до голямата сцена – Игрите в чуждоезиковото обучение на деца от 2 до 7 годишна възраст” – Стамена Христова, детска градина „Мечтатели”, Варна
Доклад с изцяло практическа насоченост. За мен лично беше много полезен, макар да става дума конкретно за чужоезиково обучение.

53 мин:
Споделено от една сугестопедична занималня – Център „Благодаря“, гр. Стара Загора

1ч 23 мин:
“Свободно пространство за сугестопедично общуване и пеене”– Ина Дженева и Силвия Стаменова
Всъщност този "доклад" беше практическо занимание с една много интересна личност - Лика Ешкенази - превица и музикален педагог. За мен обаче бе допълнително наситена с емоции, защото Лика изведе пред всички и сина си Иво, който се оказа със Синдром на Даун. Много ми беше интересно и вълнуващо!

2ч 13 мин:
Ритъм карти „Дъга“ – Мартин Иванов
Отдавна исках да науча повече за тези карти. Явно съм го искала достатъчно силно, защото ми се сбъдна. "Докладът" отново не беше доклад, а практически занимания с ритъма. Страхотни идеи и би било много интересно човек да задълбае и да научи още повече. Аз за себе си съм убедена, че ритъмът лекува.



Международна научна конференция по Сугестопедия - Ден 3


10 мин
г-жа Божидара Кондова, за работата си сега и още преди повече от 30 години по метода на Сугестопедията

2ч 15 мин:
„Защо помагат молитвите? ” –проф. Олена Климентова, Киевски университет „Тарас Шевченко”, Киев, Украйна

3ч 00 мин:
Внушението на музиката – д-р Евелина Кръстева, оперна певица, преподавател сугестопед

4ч 00 мин:
Споделено за великите българи – с почит към д-р Лозанов, Васко Абаджиев, разказ на Маргарит Абаджиев



Международна научна конференция по Сугестопедия - Ден 4 (сутрин)



7 мин:
„Внушение на словото” – Радослав Гизгинджиев, автор, режисьор, сценарист

53 мин:
“Looking at the Bright Side или Силата на думите” – Йорданка Иванчева, Център по класическа сугестопедия „Вихровения”, София

2ч 11 мин:
„Внушението на танца” – Мариана Крънчева, хореограф, изпълнител, балет „Арабеск”
Мариана Крънчева е едно изключително нежно създание, излъчващо невероятно много сила.


Международна научна конференция по Сугестопедия - Ден 4 (следобед)


19 мин:
Наблюдения върху сугестопедичните учебници по руски език за деца и възрастни” –доц. Илка Бирова, СУ „Св. Климент Охридски”; Оля Сорока, МА, СУ „Св. Климент Охридски”, Център по класическа сугестопедия, „Вихровения”, София

11ч 12мин:
„Превантивна сугестопедия. Развитие на умения за учене. Дидактогения. Нови области на приложение. За родителите” – Силвия Йорданова, Творчески център „Покажи ми”, София

2ч 34мин:
„Законите на Сугестопедията в училищна среда“ – Теодор Василев, Народно читалище „Бъдеще сега”, София

3ч 37мин:
Таня Димитрова



Международна научна конференция по Сугестопедия - Ден 5


3 мин:
„Физиология на учебния процес” – Доц. Д-р Стоян Везенков
Много исках да го гледам, за съжаление вече не бях там. Добре, че има записис.

1ч 45 мин:
„В класната стая и извън нея”– Галина Спасова, преподавател сугестопед, основател на Център по класическа Сугестопедия „Lite Learning”

3ч 38мин:
“Just a Piece of Love. From Knowledge to Wisdom”, Secil Turkoz, МА, Ankara University

3ч 53 мин:
Владислав Дамянов - Мотивацията, движеща сила в Сугестопедията.
Обучение на чужденци по български език.

4ч 29мин
Закриване на конференцията.




24 юли, 2013

Два златни от световно първенство!!!

Не какво да е, а ДВА ЗЛАТНИ МЕДАЛА!
Моето дете стана световно шампионче в категорията си по Шотокан Карате-До на Ката и Асай-Рю Ката!!!


Ето и няколко снимки, които намерихме в бургаски онлайн вестник:




Много труд й костваха. Много упоритост. Ще излъжа ако кажа, че не й дотегна - накрая просто й писна - всяка сутрин по два часа, а в три дни от седмицата и вечер. Но пък упоритостта й бе възнаградена.
И тъй като веднъж вече описвах преживяванията си за регионалната преса, направо ще изкопирам готовия текст и ще го дукрася със снимки:

Тринадесет медала за КБИ „Грифон”, седем от тях – златни!

Тринадесет медала, от които седем – златни е равносметката за сливенския клуб по бойни изкуства „Грифон”след провелото се в Бургас Световно първенство по Шотокан Карате – До. В състезанието взеха участие близо триста каратеки от 17 държави. Сливенските спортисти бяха част от българския отбор, убедително заел първо място в отборното класиране.
Най-добър резултат записа Жулиета Янева, преборвайки се за отличие във всички дисциплини, в които участва – два златни медала, на Kata, категория F4-5-6 и IJKA Kata F4, един сребърен на Kumite F5-6 и бронзов на Team Kata S-F, заедно със съотборничките си - сенсей Теодора Въндева и Илияна Митева.
Треньорът, сенсей Антон Въндев извоюва два златни на Team Kata Vet и Team Kata Sen mix, заедно колегите си Емил Димитров и Светла Костова от София и сребърен на IJKA Kata M-S.
Деница Кабаджова също грабна два златни медала – на Kata F2 и IJKA Kata F2.
Анна Манчева се завърна със златен на Kumite F5-6.
Помощник треньорът сенсей Теодора Въндева взе два бронзови – на IJKA Kata F-S и Team Kata S-F (с Жулиета Янева и Илияна Митева).
С по един бронзов се окичиха:
Данислава Славчева – бронзов на Kumite F2.
Симеон Димитров – бронзов на Kumite M2B.
Илияна Митева - бронзов на Team Kata S-F (с Теодора Въндева и Жулиета Янева).

"Грифоните" със своите трофеи.

Клубът изказва искрената си благодарност към Община Сливен, Аракси Стойчева – „АРА”, Стефка Байчева – „Еко Асорти” и други местни дарители, поели голямата част от почти непосилните такси за участие и разходите по престоя.

А ето и световното първенство през погледа на един родител:

Когато за преди няколко години заведох дъщеря си в залата бях много впечатлена, забелязвайки искрено приятелство не само между децата в клуба, но и между родителите им. Впоследствие разбрах, че отборът се състои не само от участниците в него, но и от целите им семейства. В края на краищата всички за едно и също се борим – физическото и психическо здраве и израстване на децата си. Ние родителите обслужваме тихия фронт. Грижим се за осигуряване на продоволствия, транспорт, нощувки... Ние сме лекари, психолози, фоторепортери, видео-оператори, понякога дори журналисти. Винаги имаме по едно свободно рамо за своето или чуждо дете, където може да се поплаче и винаги сме готови да споделим радостта от победите в отбора.
Това обяснява вълнението ми от провелите се в Бургас между 18-ти и 21-ви юли семинар и световно първенство по Шотокан Карате-До. Тези четири дни бяха така наситени с емоции, че в съзнанието ми се проточиха като месец. Българите имаме късмета, най-големият жив световен майстор по Шотокан Карате-До, носителят на девети дан, шихан Садашиге Като да избере родината ни, за да отбележи седемдесетгодишният си юбилей. Това голямо събитие определи датите, в които да се проведе Световно първенство по IJKA Шотокан Карате-До, както и двудневен семинар, ръководен от самия шихан Като.

Шихан Като с представителите на клуб "Грифон"

Нека първо разкажа за шихан Като. Ако случайно го загледате по улицата, това ще е само защото е японец. Нищо в него не издава, че пред вас стои световно величие. И колкото по-неземни са уменията му, толкова по-земен е самият той – спокоен, с чувство за хумор и явно търпение и любов към децата. Легендите разказват, че тъй като шихан Като не обича публичността, журналистите все не можели да вземат интервю от него. Веднъж го издебнали на влизане в един бар и заискали да им покаже уменията си. Майсторът се обърнал и макар да е бил в бара няколко секунди, дал точно описание на всички посетители в заведението, кой къде стои, та дори направил психоанализ. До онзи ден, това наистина ми звучеше като легенда, но ето, че сама станах свидетел на нещо подобно. В една от почивките на семинара, сливенските „грифончета” го наобиколиха и замолиха автографи по коланите си. Без значение за къде бе тръгнал, шихан Като спря, седна на стълбите пред залата, усмихнато попита всеки един за името му и го изписа с йероглифи.

Когато ден по-късно едно момиченце, което не беше тогава в групичката, също поиска автограф, шихан Като се засмя и изкоментира приликата между нейното име и това на приятелката й. Той не само беше забелязал измежду близо 300 човека, че двете се движат заедно, но бе запомнил и имената от предния ден. И ако мислите, че шихан Като е само едно 70 годишно старче с добра памет, също се лъжете. В неговото, на пръв поглед не особено едро тяло с шкембенце, се крият невероятна ловкост, пъргавина и точност на движенията. Умения, на които се насладихме по време на двудневния семинар преди състезанието.

Демонстрация, след която шихан Като каза, че когато не може да направи "маваши гери" ще си обръсне брадата.

Не знам дали децата ни осъзнават колко много научиха в тия няколко дни. И тук, както навсякъде в живота, уроците не се изчерпиха само с техническата част, която бе на изключително високо ниво. Децата ни имаха шанса да присъстват на изпит за дан и дори видяха как собственият им треньор – сенсей Антон Въндев защити 4ти дан. Да му е честит! Това, което не знаехме е, че по време на изпита, сенсей Въндев е получил сериозна травма. Когато на следобедната тренировка шихан Като му оказа честта да бъде негов помощник, нищо не показваше, че има съмнения за пукнато ребро. Случайно стана ясно чак вечерта, когато „групата от тихия фронт” бяхме помолени да потърсим силно обезболяващо. Урокът по издръжливост и мъжество продължи и на следващия ден, в който сенсей Въндев завоюва два златни и един сребърен медал и на последната си дисциплина остана четвърти в най-голямата и тежка група. Малко по-късно, в подобна ситуация изпадна и сенсей Теодора Въндева, преборвайки се за бронзово отличие с травма в коляното. Житейските уроци дойдоха не само от собствените ни треньори. По време на семинара и състезанието, разхождайки се между най-големите в този спорт, децата виждаха уважението помежду им и тяхната любов към Шотокан Карате-До. Невероятна наслада бе да наблюдаваш големите майстори – хора надрасли егото си и показващи истинския дух на бойните изкуства. Каратеки, които излизайки на татамито не жалят противника си, но в мига, в който срещата приключи стават отново приятели.


Сега предстои втората половина от лятото. Както и заслужена почивка след тежките, ежедневни, двуразови тренировки. Предстоят морета, села, както и мъничко мързел. Все пак лятна ваканция е – най-сладкото време от годината.

Анна Гочева





П.П. В публикацията си в блога съм използвала и снимки от друг източник поради завидното им качество - http://burgas.topnovini.bg



17 април, 2013

Набързо до Унгария.

Стана така, че за два дни отскочихме до Унгария. Колко му е - 1200 километра в едната посока. Нищо работа. На тръгване Дени предложи - "Мамо, защо не вземеш да покараш малко и ти колата, за да може тати да си почива?" - "Защото, мамо, аз дори да покарам, тати пак няма да си почине..."
И така - приключението започва на 5ти април, но подготовката (моята страст) течеше от месеци. Аз подготвям маршрути, забележителности и места за настаняване, Дени се подготвя за Европейско по карате а Милен - той си стегна колата и обмени малко валута. Малко, защото проверката показа, че почти навсякъде може да се плаща с карта.
Първоначално мислех да минем през Румъния. През "Дунав мост" разстоянието Сливен - Егер (градът, в който се провежда първенството) е 1000 километра, срещу 1200 през Сърбия. Изобщо не можех да схвана, защо Гугъл-мапса изписва страховито предупреждение "Този маршрут минава през Румъния." Все още се чудя дали ако планираш маршрут Истанбул - Виена, примерно, ще получиш заплаха "Този маршрут минава през България!!!!" Мислех, че само българите са скептично настроени към всичко румънско, не и Гугъла. Нашето семейство обаче е над тия неща, тъй като останахме с чудесни впечатления от румънските пътища преди година и половина. Бях спретнала разкошно маршрутче включващо приказния според много пътеписи град Сибиу. От предишното ни румънско приключение ми е мечта. Още тогава бях чела суперлативи за европейската столица на културата за 2007-ма година. Още повече, че Сибиу се намира на перфектните 500 километра и от Сливен и от Егер.
Все пак стана добре, че имах достатъчно време да потърся разкази, мнения и пътеписи на хора препатили по  румънските пътища. Ей този пост "От Унгария към Румъния" окончателно ме отказа. Смисълът му синтезирано е: "За наше огромно съжаление, планът ни бавно, славно и мъчително беше провален от трафика в Румъния. Имахме да изминем около 540 км. от Будапеща до Сибиу, от които 220 в Унгария и 320 в Румъния. Разстоянието от Будапеща до румънската граница го взехме за малко над 2 часа, а останалите 320 километра взехме за впечатляващите 8 часа (9 като издърпахме часовника един час напред), от които сме имали не повече от час почивки по наша воля. "  Трябва да си призная, че въпреки риска, до последно, тайничко се надявах поне на връщане да минем през Сибиу, но бях достатъчно честна да предоставя фактите на шофьора и да го оставя  той да реши.
Още нещо ме изненада по време на предварителните ми проучвания. Българите не посещават Унгария (изключая Будапеща) или поне никъде не пишат после за това. Едва в последния ден, случайно ми изпадна статийка за Егер написана на български и то в областния всекидневник на Велико Търново - весник "Борба". Рицарски турнири и винени фестивали връщат славата на Егер. До този момент всичко беше на английски и разбира се на универсалния унгарски език, но за него по-късно. Дори сред бе-ге-майките няма тема "Хайде унгарки да се преброим!". На всичкото слухтене успях да надуша само две дами, споменаващи Унгария като настоящо или бившо място за живеене и един бе-ге-татко, на който предишната жена била унгарка!!! Къде отиде братството между бившите соц-държави не знам. Отнесох се. Но тези факти идваха да ме предупредят, че нещо с Унгарията не е според очакванията ми, а аз ги пренебрегвах. На притеснените запитвания на Дени как ще се оправяме там, отговарях "С ръце, крака и английски." От сега да ви кажа - английският не върши работа. Стягайте ръцете и краката! Добре, че обичам да играя на филми с обяснения (и дори да звучи нескромно съм доста добра) та все пак се справихме. Ама това е по-натам.

А сега е ден първи - 4:31 сутринта и ние потегляме от София по маршрут Белград - околовръстното на Будапеща - Егер. Точно 900 километра, 7-800 от които по магистрали. Джипиескта Невена нескромно твърди, че към 14 часа трябва да сме пристигнали. Първите 4-5 часа, прогнозите й се сбъдват и започвам да се чудя дали ако се изтърсим в два, а не в шест, както бях казала на хазяйката, няма да я ошашавим. С удоволствие предвкусвам как след кратка отмора ще мога още от първия ден да се втурна в лов на забележителности. Една, две почивки по сръбските "бензински станици" леко изместват часа на пристигане, но ние нищо не гоним, а и до сега Милен успяваше да ги навакса и то без да нарушава правилата. На 20тина километра преди сръбско-унгарската граница, почти насила го убеждавам да напълни газовата бутилка догоре, защото въпреки недоверието му, моите проучвания показват, че газта в Унгария е кът. На около три минути от границата започва да прикапва. И с прогнозите съм наясно - може леко да росне, но за кратко, а и топличко ще е. Вероятно обаче, точно този облак не следи нито синоптик.беге нито идокеп.ху, защото на самата граница вече вали настойчиво и напоително. И няма никакво намерение да спре.
От сръбска страна има 3 опашки с по 7-8 коли. От къде се пръкнаха така и не разбрахме, защото последните 30тина километра карахме сам-сами по магистралата. Първоначално избираме най-лявата. Успяваме да се преместим в средата след като забелязваме, че тарашат някакъв бус. Разбира се най-бърза се оказва дясната опашка, но не го правим на проблем, защото разликата е най-много 5 минути. Измъкваме се в неутралната зона и.... Пред нас се проточват две почти безкрайни колони. Фактът, че до тук сме пътували сами по магистралата ги прави да изглеждат още по-страшни. Изобщо не е ясно от кога са тук. Нареждаме се първо в лявата, но опитът ни кара да се преместим на дясната. Първоначално вървим почти успоредно, но след около десет минути става болезнено ясно, че отново сме се прецакали. Отдавна сме затапени от други коли, така че просто носим кръста си. Излишно е да споменавам, че когато по средата нашата опашка се разцепва на още две, ние пак избираме по-бавната. Час по-късно, стигайки до пункта разбираме, че най-лявата опашка е за граждани нa Европейския съюз. Не че ни върнаха от другите, но можеше веднъж поне да се възползваме и ние от това гражданство. Здраве да е. Питат ни за ракия и цигари. Поглеждат багажника и искат талон за минат преглед на автомобила. Малко се суетим докато го уцелим, но на третия опит вадим и него. 
Точно на границата, вдясно, има някакви бараки, от където могат да се купят винетки (на двойна цена според пътеписите). Добре че съм теоретично подкована, та зная, че на около километър има OMV, в което ще ни ги продадат на нормалната. 
Мислех, че с преминаването на границата, лошите усещания ще свършат. За съжаление оказва се, че кошмарът едва сега започва. Онзи лекият ръмеж е вече проливен дъжд (и дори след два дни ще накара Дунав да прелее точно в унгарската си част), а магистралата е пълна с най-голямото количество тирове, което съм виждала през живота си. Следващите триста километра до Егер са опасани с непрекъсната колона от тирове и камиони. Нещо като безкраен влак. Но това разбира се не е всичко - заради проливния дъжд и разпръскваната от камионите вода, при всяко изпреварване видимостта се губи напълно.
Да е жива и здрава джипиеската Невена - единствено благодарение на нея се справихме с умопомрачителните унгарски магистрали, отбивки и най-вече табели. Всъщност отбивките са точно такива, каквито трябва да бъдат, ама ние като сме си знаем нашите детелинки с остри завои, та ни отне време да свикнем с "пригответе се да придържате вдясно след два километра". Не знам дали само в Унгария (според Милен IGO-то било унгарско), но като стигнем до по-засукана отбивка, образът става триизмерен и все едно гледаш точно шосето пред себе си с изрисувана стрелка, от къде да минеш. Без този триизмерен образ като нищо щяхме да разгледаме Будапеща погрешка. Виж табелите си бяха изпитание. Имат си собствена логика, която първо отнема време докато схванеш и после изисква да си постоянно нащрек. Примерно по някое време дадена табела те информира, че Будапеща се намира на път А50 и следващите 5-10 табели изобщо не си правят труда да споменават Будапеща, а единствено и само А50. Не е лишено от логика, но тя отново е различна от онова, с което сме свикнали.
Междувременно съмненията ми, че в Унгария трудно се намира LPG се оказват не до там верни. В Унгария е почти невъзможно да се намери LPG! Милен твърди, че е изтеглил POI-та за навигацията специално с унгарските газ-станции, но аз не успявам да ги намеря. (По-късно ще се окаже, че наистина ги е изтеглил. На компютъра.) Мъжете не обичат да питат, но аз нямам скрупули. За съжаление девойчето от поредната бензиностанция без газ не знае английски (само унгарски и немски). С ръкомахане ми обяснява, че имало в близкото градче някъде си. Ако тръгнем да я търсим ще иде още час. Ще караме на бензин.
Мечтите за предсрочно изпълнение на плана отдавна са се изпарили. Паркираме пред квартирата (Невенке, още веднъж - благодаря ти!) точно в 17 часа унгарско време (18ч - БГ). Посреща ни симпатична, около 60 годишна унгарка и още на вратата разбирам, че подозренията ми, че пише писмата си на английски с автоматичен гугъл преводач, са верни. Твърди, че знае немски и разбира се вездесъщия унгарски. Вадя коза "руски език" от ръкава, с надеждата, че все пак е живяла в онзи строй, когато руският беше задължителен, но тя заеквайки успява да ми обясни, че го е учила, но не помни нищо. Отново ще използваме ръкокрачната система.
Настанява ни в две стаи - една за нас и една за детето. Симпатично е. В никакъв случай луксозно, по-скоро ретро, но все пак приятно. Обяснява нещо за някаква кухня, което до край си оставя мистерия за мен. Показва парното и пише 20 на един лист. Първо си мисля, че ще ми поиска още 20 евро за отопление и съм готова да скоча, но тя говори нещо, че било аутоматик. И до сега не знам какво му беше аутоматик на парното, но в стаите си беше хладно. Все ми е тая дали трябваше да се включи в 20 часа или трябваше да поддържа 20 градуса, но това определено бе най-големия недостатък на квартирата.
С Дени оставяме шофьора да реанимира, вдигаме качулките и тръгваме да търсим залата и останалите от българската група. Избирах квартирата да е на пешеходно разстояние от залата и наистина се оказва така - не повече от 10 минути пеша. Пътьом купуваме две половин литрови бутилки минерална вода, във формата на гирички и това в последствие се оказва единствения сувенир, който сме си донесли от Унгария. В залата тъкмо е започнал реферския инструктаж. Намираме няколко познати физиономии и сядаме наблизо да изчакаме. Искам да съм сигурна, че не са пропуснали Дени в записването, поради това, че не пътувахме с групата. Оказва се, че всичко е наред и има уговорена какичка, която да й бъде треньор, тъй като нейния треньор в последния момент не можа да дойде. Какичката е една от любимките ни, така че най-сетне нещата започват да се обръщат в наша полза.
Прибираме се в квартирата, като по пътя ставя ясно, че в Унгария магазините, включително и големите супермаркети работят най-късно до 19ч. Толкова сме каталясали, че за хранене навън и дума не може да става. Добре, че има още някакви хрупки от България.

Ден втори - денят на истината.
Все пак сме дошли на Европейско, така че е нормално всичко да се върти около него. Дени още по пътя от България започна да си навива, че ще е много страшно, защото всички ще говорят на език, който тя не разбира и няма да познава никого. Вече изглежда доста уплашена. Аз си я знам, че това й е сценична треска. На всички състезания (математики, каратета и каквото се сетиш) първо се панира, но влезе ли в атмосферата на състезанието за секунди се обръща и става перфектна - спокойна и уверена. Трябва ни само какичката, да й даде начален тласък да загрява и мъничко да я успокои. И до сега не знам какво се обърка, но какичката не дойде. Намираме треньорката на плевенския клуб, за която ни беше казано, че ще ни е резервен вариант. Жената наистина се старае, но има още поне 10тина участника. Мъчително ми е да си гледам момиченцето как до края на състезанието не успява да влезе в атмосферата. Върти се, почти не загрява, само стои с увиснали рамене оглеждайки се уплашено. Катата си я изиграва не-лошо, но на европейско "не-лошо" не върши работа. За кумитето съвсем рухва психически.
Свикнала е винаги да се връща с медал, а на Националното преди две седмици дори обра всички възможни златни медали. Ето защо загубите сега й идват като сериозен шамар, но така е трябвало да стане. Атмосферата е мрачна, подтисната, почти трагична.Час по-късно я виждам как за миг се обръща и приема загубата след като й казвам, че на тръгване от България съм си пожелала не да спечели медал, а да се случи това, което е най-добро за нея. Убедена съм, че така е трябвало да стане.
Следобед решаваме да намерим газ-станцията на Егер. Интернетът твърди, че трябва да има такава, някъде към края на града. Задавам на Невенка къде да ни закара и потегляме. На последния и особено критичен завой тя нещо се обърква и започва да твърди глупости. Добре, че имам вграден GPS в главата си, та казвам на Милен да слуша мен. Намираме газ-станцията. По разбираеми причини работното й време е записано само на универсалния унгарски език, но видимо в събота следобед тя не работи. По обратния път спираме на малък паркинг близо до центъра, с идеята поне да се отдадем на забележителностите. Тъкмо да се впусна в културния туризъм и Милен забелязва табела, на която явно пише, че паркингът е платен. Излишно е да споменавам, че и тя е САМО на така популярния по целия свят унгарски език. Няма и картинки за идиоти като нас. А на всичко отгоре наоколо няма нито на кого да платим, нито някакъв паркинг автомат. Кьорча се, броя, заеквам и съм почти сигурна, че в събота следобед не се плаща, но първо не мога да убедя Милен и второ - прав е, че не си заслужава да ни вдигнат колата. Натоварваме се безславно и паркираме пред квартирата - там поне знаем, че може.
Придвижваме се пеша до центъра. Онова дето щеше да е топличко - ами не е. Температурата е не по-висока от 5 градуса. Пътьом минаваме покрай термалните бани. Те са най-голямата забележителност на градчето и още от България сме си ги заплюли. Бях чела, че има плувен басейн (в който явно тече някакво състезание, защото се чуват възторжени викове), турска баня (или още СПА зона) и нещо като аква парк със серия басейни с различни температури, като ако не бъркам, най-горещият достигаше към 50 градуса. За съжаление след всичкото обикаляне по газ-станции и паркинги часът вече е 16:30, а аз не помня работното време. Приближавам към входа на аквапарка с безумната надежда да видя работно време и осъзнавам колко съм наивна. Имам чувството, че дори и часовете са написани с думички, но просто няма начин да разбереш от колко до колко работи това съоръжение. Всичко толкова ми е писнало, че изобщо не си правя труда да влизам вътре и отново да размахвам ръце и крака. Освен това не нося сешоар а студът е не само вън, но и в квартирата. Не си заслужава риска. Гледаме жадно и със завист ония дето шляпат боси между басейните и хич не им пука, че ние сме се озъбили от студ.
Насочваме се към центъра. За малко градче, вероятно с размерите на Сливен, има доста за показване. Няколко църкви, включително и православна, едно минаре, от което се вижда целия град, музеи различни (аз си мечтая за музея на марципана), крепост и експозиция с восъчни фигури в музея към нея. Това всичко по предварителни проучвания. От тях също така знам за площад Добо (Dobo Ter), който може да бъде наблюдаван и онлайн. ТУК. От друга страна idokep.hu е унгарски сайт за климатични прогнози и анализи. В раздела "камерак" има 197 камери из цяла Унгария, на всяка от които се пази ежеминутен архив от последните 24 часа. Поглеждам в колко часа сме там, за да мога после да изтегля снимките с наше присъствие на Добо тер:
16:04ч.

16:05ч.

16:07ч.

16:08ч.

и в 16:09ч вече сме три малки точки в далечината:

Правя няколко и с моя апарат и тук горе-долу се изчерпва фотографския ми ентусиазъм.




Решаваме да се качим до крепостта. След дълго въртене из малките улички, напомнящи "Капана" в Пловдив, додрапваме до входа. Музеят преди малко е затворил, можем да разгледаме само крепостта. Тук изскача поредния бъг в системата. Форинтите са недостатъчно, а на касата не приемат нито Visa нито Евро. Банкомат наоколо не виждам, но и да имаше вече тотално ми се е отщяло да се напъвам да бъда турист в Егер.
Прибираме се в квартирата.
Съжалявам, че нямаше слънце. Слънцето винаги променя нещата и кара ситуацията да изглежда много по... слънчева, разбира се. Егер не е лошо градче. Егер е едно прекрасно място, точно от типа, който най-харесвам - чистичко, тихо, подредено, кипричко дори. Квартирата ни и всички съседни кооперации са с малки, задни дворчета. В някои има пързалки, люлки или пясъчници, в други - огнище с пейчици около него. По земята няма боклуци, колите са паркирани където им е мястото, а многото кучета които срещаме задължително си водят поне по един стопанин на каишка.
Поглед от нашата тераска:
Поглед към нашата тераска:

 Дворчето на нашата кооперация:

Днес обаче не е правилният ден за разглеждане на Егер, а и наистина ми действа много уморително пълната липса на информация. Нали се сещате за вица за полицаите - "Той като знаеше толкова езици да не би да се оправи!" Тук е същото - дори на любимия си немски да бяха го написали, пак щях да хвана нещо, но не! Унгарски, унгарски и само унгарски! На табели, на стоки, на всичко. Няма Европейски съюз - всичко е само на унгарски.
С Дени си имаме една игра - учим числата до десет на различни езици. (Тя после ги помни, а а аз ги забравям, но това е друга тема.) В предварителната подготовка опитахме да ги научим и на унгарски. Който може - да си ги учи, ние дори не можахме да ги повторим след Гугъл преводача. Сигурно и българският е труден за чужденците, но той има общи думи и корени с руски, сръбски, македонски, турски, чешки, полски, румънски... А унгарският е сам за себе си - уникален. Нищо общо, с нищо познато. Сякаш в нещо ми напомня турския и затова потърсих информация за произхода му. Ха познайте! Една от версиите е, че произхожда от старобългарски.
В квартирата разравям интернет и разбирам причината за онзи ужас по магистралата - в Унгария е забранено движението на тирове в почивните дни и в петък следобед всички са бързали да стигнат колкото се може по-далеч. Което пък ще означава, че в понеделник сутрин ситуацията ще се повтори. Трябва още в неделя да сме избягали от тук. Съответно или трябва да потеглим още към 4, ако ще минаваме целия път до Сливен наведнъж или да нощуваме някъде по средата. Оставям на Милен да реши и той казва "Да се наспим, пък ще видим." Още веднъж теглим POI-тата с унгарски газ-станции и лягаме. Може в неделя вечер да спим в румънския Сибиу, но поемаме риска да се задъним в 200 километрова тапа. Може и някъде из Сърбия, но на идване не забелязах нито един вдъхващ доверие мотел. В booking.com харесах един, при това с басейн, но е в Унгария - само на тридесетина километра южно от Будапеща. Изглеждаше много изкушаващо, но с нощувка в него нищо няма да спечелим - километрите от 1200 ще станат 1050 и ще трябва в понеделник сутрин да делим магистрала с тировете.

Ден трети - "Бикове и крави".
Толкова "Бикове и крави" наведнъж не съм играла дори в ученическите си години, когато имаше моменти само това да правим. Някъде след Белград, за разнообразие, Дени предлага да играем на "Блокове и къщи". Правилата са същите. ;)
Излизаме от Егер почти по обяд. Невена ни скроява гаден номер и започва да ни върти из някакви малки егерски кварталчета (които в последствие с оказват на километри от целта), като постоянно редува "Изгубен GPS сигнал!" с "Ще промените ли маршрута?" Накрая я изключваме. Отнема ни повече от час и почти се сдобиваме с мускулна треска на ръцете докато намерим единствената работеща газ-станция в града. Трябва да призная, че по време на това изпитание откривам, че в света има и един англоговорящ унгарец. Понеже си знам урока започвам направо с ръкокрачната, но той ми отвръща с думички, които познавам. Милия! Колко го обичам!!! Противно на твърденията в интернет, противно на POI-тата и на всичко, което бяхме проучили се оказва, че LPG има само на една крайна бензиностанция на AGIP. Пътят до нея преминава през провеждащото се в момента в Егер рали. Звучи почти като виц или пародийна комедия, но в този момент не ни е никак смешно. Поредният абсурд на маджарите е, че ралито дели едно и също двупосочно пътче с всички желаещи да минат от там. Включително има паркирали коли на зрителите. Само дето на едно кръстовище стоят трима полицаи, които за момент спират движението, ако се зададе кола от ралито. Що за странна логика - не разбирам! Ама аз на тях нищо не им разбирам. Зареждаме газ на цена 1.99лв (срещу около 1.20 в България) и си плюем на петите.
Невена е доста объркана и почти през цялото време ни рисува на около 500 метра встрани от шосето. Какво й стана, не е ясно. Дали POI-тата, които снощи й добавихме я бъркат нещо или плътната облачност, тя си знае. За късмет влиза в час от време на време и то точно, когато най- ни трябва - на околовръстното на Будапеща. През останалото време е с изключен звук и само й гледаме сеира. От друга страна аз доста съм задобряла с разчитането на табелите им, а и имам хартиена карта на Европа. Все ще можем да избягаме от така негостоприемната към нас Унгария.
Спираме  само веднъж за почивка - на 50тина километра от границата. В Сърбия на това му казват "отморище", тук по обясними причини не знам как се нарича, но много ме натъжава. Огромно пространство, може би в рамките на 2-3 декара, с полянки, пейки и масички, детска катерушка и разбира се безплатна тоалетна, в която чешмата е автоматик:


Прекарваш ръка пред фотоклетката и първо ти пуска малко вода, после сапун, изчаква, следва повечко вода, а накрая вдясно пуска топъл въздух.
Започвам да подозирам каква трябва да е функцията на странните отбивки по нашите магистрали. Все си мислех, че е нещо като място за убиване на скоростта или вероятно за ремонт (ама как ще нацели колата ти там да се повреди - незнам). По никакъв начин не можеше да ми хрумне, че това е място за почивка, защото да се опънеш на магистралата без сянка, тоалетна, вода, маса, пейка или каквото и да е там, просто няма как да е почивка. Да не говорим, че след Чирпан, в посока морето, няма ни една тоалетна на магистралата. Ама нас това не ни тревожи, защото докараме ли я до там - вече сме си у нас. Да му мислят чужденците.

В обратна посока Унгарско-Сръбската граница се преминава лесно. В ничията зона със съчувствие отбелязваме, че опашката за влизане в Европейския съюз е почти двойна на онази дето чакахме преди ден. Значи има и по-лошо.
На идване Сърбия не ми изглеждаше толкова нашенска. Сега съм си почти удома. Табелите им едни разбираеми, Невенчето започва да влиза в час, че даже слънце изпече...

Остатъкът е много път. Сякаш двойно повече от онзиденшния. Една от крайпътните "бензински станици" отново ме кара да се натъжа. Ядем сандвич с пресни зеленчуци, на който пише, че е произведен в 10 часа  и има срок на годност 8 часа. Такова нещо при нас дори в училищата няма, да не говорим за бензиностанциите. Момчето, което ни обслужва е усмихнато, закача се с Дени и дори й носи още две шоколадчета, след като вижда, че тя е изяла тия, които ни се полагат с кафето. (Десетина часа по-късно, на първия километър на магистрала "Тракия" ще ям сух, противен сандвич със сбръчкана кисела краставичка, по-малка от монета от 1 стотинка, обслужена от две намръщени дами, който щом ни виждат, че влизаме да се стоплим решават, че трябва да отворят и подпрат вратата, за да може да се проветри.) Междувременно докато сме около Белград се е стъмнило и пак е завалял нескончаем дъжд. Направили сме 3 часова почивка около Ниш и после сме пътували, пътували, пътували. Аз вече сериозно се притеснявам, че Милен е много уморен, но той упорито твърди, че ще се справи. Зверски ми се спи, но изпитвам ужас, че отпусна ли се, ще се отпусне и той. Дремвам за десетина минути точно преди българската граница. Почти сме си у нас, но всъщност ни остават още 4 часа. Постепенно на бензиностанциите започват да ни поздравяват с "Добро утро", а аз забелязвам, че Милен започва да говори по-бавно от нормалното. Измислям всякакви идиотски теми за разговор, само и само да ми отговаря. Започвам да се интересувам от някои тънкости в правилата на Карате и от автомобилостроене (в 5:30 сутринта!!!). На около 70-тия километър от автомагистрала "Тракия" единодушно решаваме, че трябва да спрем и да дремнем. На бензиностанцията го отпращат, че нямали вода и по тази причана тоалетната им не работи. $&*^%#*&%$# !!! След час и половина сме свежи като репички.
Последното, което издразва погледа ми е магистралната отбивката за Сливен. Тази отбивка е безумие, дори и да не бях видяла преди малко сръбските и унгарските й посестрими. Почти 90 градусов завой, с разбира се изкривена мантинела. И това е в най-новата й част. Още няма и годинка.

Статистика:
1. Най-добре се разчертават табличките за "Бикове и крави" на унгарските магистрали. Следват ги сръбските и... накрая нашата си. Дори в най-новата й част чертите стават къдрави, а цифрите - грозни.
2. София - Егер - 900 километра, 14 часа, от които 1 на унгарската граница.
3. Егер - Сливен - 1200 километра, 23 часа.
2. Магистрални такси в Сърбия  - около 50 лева в двете посоки.
3. Цени на LPG в Сърбия - около 1.35-1.40 лева.
4. Седмична винетка в Унгария - около 20 лева.
5. Цена на LPG в Унгария - 1.99 лева и около 3 лева бензин.
Общо: 2400 километра за около 90 часа.

Какво бих променила в организацията ако тръгвам сега:
1. Задължително ще планирам и обратния път! По принцип най-удобна би била да нощувка в или около Белград, но по независещи от нас причини, до последно не знаехме дали няма да сме принудени да останем в Егер и в неделя.
2. Ще сложа едно-две поларени одеалца в колата - човек никога не знае къде ще му се наложи да спре, а нощем по бензиностанциите е Хладно.

07 ноември, 2012

Два златни, един сребърен и още нещо...

Текстът, който следва по-долу, трябваше да напиша като информация за регионална медия. В резултат излезе това (дори снимката е от друго състезание). Явно бях прекалила с блогърския стил, но толкова мога.


Репортаж на една щастлива майка.

Ние възрастните знаем, че в една почивка е важна не толкова продължителността, колкото качеството. Това научиха през кратката есенна ваканция и младите каратисти от шотокан карате клуб „Грифон” град Сливен. За тези няколко дни, те успяха първо да се включат в семинар с най-великия, жив, карате майстор - сенсей Садашиге Като – 9-ти дан, а после да представят града ни наистина достойно в деветия международен Шотокан турнир “Шисейкан”.


 Ако и вие (като мен до неотдавна) си представяте семинара като няколкодневна лекция, значи много се лъжете. За каратистите „семинар” са поредица сериозни тренировки, с голям майстор. На тези семинари освен на сложни карате техники, децата ни се учат на будо етикет и имат шанс да видят учителите си в ролята на ученици. Самият сенсей Като, въпреки величието си, е неочаквано обикновен и земен човек. Човек, който не отказа ни един автограф, ни една снимка. Човек, който успя да направи семинара интересен и полезен, както за големите майстори 4-5ти дан, така и за начинаещите „бели колани”. Майстор, заради когото имаше гости от Русия, Грузия и Македония.



Последният ден на това събиране бе отреден за премерване на силите. Състоя се деветия международен Шотокан турнир “Шисейкан”. Участниците от клуб „Грифон” бяха сравнително малко, но успяха да впечатлят и съдии и треньори.


Най-добре се представи осемгодишната Деница Кабаджова, печелейки медали във всички дисциплини, в които участва. Дени донесе на града ни два златни и един сребърен медал – на ката, кумите и IJKA ката, като в последната дисциплина се състезава в по-висока възрастова група.






Крехката, петгодишна Преслава Добрева стана всеобща любимка и въпреки че не успя да грабне медал се класира на пето и шесто място в различните дисциплини, преодолявайки значително по-големи от нея какички.




Драгомира Драголова също не се пребори за отличие, но показа сериозно израстване в уменията си.
Златен медал на ката донесе Симеон Димитров, който впечатли с играта си всички!
Анна Манчева ни показа какво се нарича боен дух. Тя се състезава във възрастова група 16-17, където останалите участнички са с много по-високи от нея степени. Въпреки контузията по време на срещата, Ани успя да намери сили не само да завърши, но и да я спечели, което й донесе бронзов медал на кумите.
Емил Добрев бе последният представител на КК „Грифон”. Емо остана четвърти - на крачка от медалите на ката, в група 18+, където се състезават "от лъв нагоре".
Похвала, за добре свършената работа заслужават не само участниците в състезанието, но и техните треньори - старши треньор - сенсей Антон Въндев с помощник треньор - сенсей Теодора Въндева. Въпреки ангажиментите си по организацията на състезанието, те успяваха да откраднат време и да дадат съвет или просто да кажат добра дума на всеки участник.
Като цяло състезанието премина наистина успешно и децата ни се завърнаха натоварени със знание, емоции и разбира се медали. Нека им пожелаем още повече успехи и признание за труда, който полагат ежедневно усъвършенствайки тялото и духа си!
Анна Гочева





Всъщност не е важно дали е моят или друг текст, а какво се случи и то е, че Дени за пореден път ни накара много да се гордеем с нея. А онова, което не пише в "репортажа" е, че ден преди това, тя участва в математическия турнир "Черноризец храбър", където се класира втора в града.

Да ни е живо и здраво момиченцето и да продължава да постига целите си!

26 септември, 2012

Поморие - нашата раздяла с лятото.

Оплаках се вече за несгодите ни със село Шкорпиловци. В същото време, там ми светна, че не е нужно да миришеш нечии крака, за да се опънеш на плажа. Усетих се, че щом има едно такова място, ще има и второ, където детето да играе, пищи и хвърля пясък на воля, без това да травмира други летуващи. Забелязах, че е възможно да се натопиш целия в морето и въпреки всичко да си виждаш краката. Открих, че морето не е мъртва вода, животът в която се ограничава най-много до водорасли и медузи понякога. И не на последно място разбрах, че нашият начин за почиване са бунгалата - с ограничения брой съседи и дворче за тичане.
И се разгелзих.
Дощя ми се да имам всички тия придобивки, но ей тук, наблизо, по Южното Черноморие.
За Къмпинг "Градина" чух прекрасни отзиви, но след няколко кОпки в глобалната мрежа забелязах, че масово медийни и телевизионни знаменитости са засичани там. Което ще рече че не е толкова спокойно. След дълги лутания, четене и проучване избрах пясъчната коса на град Поморие. И въпреки, че голите снимки на Мартина Вачкова се оказаха точно от там, все пак обещаваше някакво спокойствие. Казах си - ако не харесаме нищо там, ще се върнем в нашата квартира отпреди 10 години. Тя беше в края на улица "Крайморска" - макар, че не е бунгало е спокойно и точно до плажа. Отворих Panoramio, за да разгледам снимки от околността и косата ми настръхна. По неохраняемия навремето плаж стърчаха чадър до чадър, виждаха се стотици хора и заведения. Нашата къщичка си беше на мястото, но за нея имаше залепен огромен хотел и наоколо се извисяваха още десетки като него!!!
...
(Тук не искам да пиша. Бях вбесена ядосана и отчаяна едновременно. Оставаше ни само пясъчната коса. Дано поне тя става.)
В Поморие вече, се спряхме на бунгалата на "Зора 2000". Възможно е да има и по-добри, но ние останахме много доволни. Северната стена на нашата баня служи за гръб на плажа. От масичката пред бунгалото до топването във водата ни делят 20-30 крачки. Денонощно слушаме шума на морето. Тръгвайки за плаж не събирам багаж - ако нещо ми потрябва, отскачам до бунгалото. Вътре - санитарен възел, хладилник и телевизор. Леглата - с удобни матраци. На 100-тина метра има заведение с българска кухня, малко по-скъпо от мястото, на което се храня в Сливен. Липсваше ми само безмесната храна.

В дъното, вляво - нашата масичка. Стълбите до нея водят към плажа.

Тази тераса е всъщност покрива на бунгалото ни. Що изгреви и залези снимах от нея...
Вдясно са плажът и морето, вляво се вижда малко от Поморийското езеро. Пясъчната Коса е ивицата, която продължава насреща.

Това са другия вид бунгала - къщичка с две спални, хол и бокс.

Снимка от тераста. Насреща - Поморийското езеро.

Заведението, в което се хранехме най-често.

Среднощен гост. :)

 Отпуснах си душата на това място. Може да не намерих  южночерноморското Шкорпиловци, но намерих спокойствието, което търсех. Ставах рано, лягах рано, а денем правех големи (до огромни) разходки по плажа и покрай езерото. Единия ден стигнах чак до Ахелой. Това бе най-впечатляващото ми приключение.
Излюпвам се с изгрева. Отдавам му полагащите се двадесетина снимки и в седем без десет вече вървя по пясъка. Нямам ясна цел - до където стигна. Зная, че до ахелойския плаж са към 7 километра. Ако мога ще ги мина. Включвам GPS tracker-а на телефона, за да ги засека. След около 1500 метра белезите от човешко присъствие съвсем намаляват. Остават само изхврълените от морето боклуци. За съжаление те са всякакви и навсякъде. Морето ближе краката ми, слънцето целува раменете ми, а аз се опитвам да уловя в апарата прелитащите наоколо черни птички. (След няколко дни ще разбера, че са корморани, но сега все още ми приличат на черни чайки.) Безгранично спокойствие. Поморие вече се вижда като малки точици, а Ахелой още се вижда като малки точици:

Поморие.

Ахелой.

Стигам композиция от мидички, явно сътворена от бурното вчера море. Не искам да докосвам нищо. Достатъчно е да я снимам:
И все пак, мисля си, каква оригинална завеса или мухарник може да се получи.

Още час и в далечината се очертава силуета на постройка. Прилича на барака, малко по-голяма от палатка. Кой, какво и защо? Тук в нищото. Далеч от всякъде. 
Зрънце страх се прокрадва с мисълта, че вътре може да има... Всичко може да има.
Приближавайки се поздравявам. Достатъчно силно, за да ме чуе буден човек и достатъчно тихо, да не събудя спящ. Празна е. И оригинална. Прилича на изцяло създадена от "морски дарове".
Има адрес,

пощенска кутия,

пейка и гараж

място за обувките,

тъжен надпис,

легло, надуваем дюшек, икони, телефонен номер, леген, туба.

Някой е живял тук.  Само питейната вода е проблем, но явно се е справил. Наснимвам хубаво, без изобщо да докосна нещо и поемам по пътя си. Ахелой все още е твърде далеч, но малко по малко започва да изглежда по-близо от Поморие.
Нещо странно има в гларуса притичващ покрай водата. Крилото му е счупено. Вероятно няма шанс да оцелее, но и аз не виждам начин да му помогна. С годините все по близка ми става идеята, че човек не трябва да се меси в законите на природата. За съжаление дори храна не мога да му предложа. Старая се само да го притесня възможно най-малко и отминавам.
Изглежда наближавам все повече. Преди малко се разминах с един човек, а и онова прилича на човешки силует. Такъв е. Чисто гол. Тук е рая на нудистите, така че гледката нито ме учудва, нито притеснява. Поздравявам и подминавам. Да, ама не. Въпросният решава да ме заговори. Следват възклицания - "Ама как така? Чак от Поморие?" Опитвам да се измъкна, но успява да открадне 3-4 минути от времето ми. Не се притеснявам от липсата на хора. Притеснява ме наличието им.

Малко преди края срещам магаренце:
А после най-сетне се запознавам с пазача на ахелойския плаж. Страховит поглед зареян в морето.

Освен него в региона се срещат и странни черни човечета (след малко и аз ще се присъединя към тях),
което значи, че съм стигнала до калното езеро. Толкова е солено, че дори не можеш да потънеш:
Грух:
 Наказани:

Калното езеро се обитава предимно от руснаци. Престоят ни в Поморие ме кара да си спомня максимата, че никой не е пророк в собствената си държава. Единици са българите, склонни да повярват, че тук, съвсем близо до тях, има някаква си кал, която би могла да им помогне. Всеки предпочита да търси спасението надалеч. В нещо мистично и по-трудно достъпно, ако пък е и скъпо, значи най-вероятно то е истината!
И все пак нека споделя с вас някои митове, легенди и напълно доказани факти за поморийската кал. Моите проучвания изградиха следната схема на действие:
1. Клепаш се с калта. Колкото по-дебело, толкова по-добре. Колкото по-навсякъде, толкова по-добре.
2. Чакаш около половин час на слънце да изсъхне. Дано да няма вятър, за да се затоплиш. При вятър по-добре да легнеш на горещия пясък. Овалването в пясък, което някои практикуват, било мит и не само не действало по-добре, но и пречело на калта да изсъхне и попие.
3. След половин час се миеш. НО! Най-добре е да се измиеш в соленото езеро. Къпането в морето е допустим компромис, ако няма как да влезеш в езерото. Къпането с течаща вода, обезмисля начинанието.
4. Забелязах, че "старите кучета" си носят по една бутилчица с жълтеникава, мътна течност и се мажат с нея. Оказа се прословутата поморийска луга, с която правят процедури по всички балнеосанаториуми и която е основна съставка на паста за зъби "Поморин". Ако нямаш луга, просто прескачаш точка четири.
5. Никакво къпане! Поне 4 часа не се миеш с чиста вода, а когато все пак решиш да вземеш душ, го правиш без сапун. (Това ми беше най-неприятната и трудно изпълнима част.)

Освен това няма никакъв смисъл да си взимаш кал за вкъщи, защото тя губи свойствата си само 10 до 20 часа след изваждане от езерото. (За разлика от нея лугата запазва лековитостта си и това ми обясни, защо навсякъде правят компреси с луга, но само в Поморие има кални процедури.)
Ето какво още пише на табло в Посетителския център на Поморийското езеро:

Но да се върнем в калището, защото ме чакат още 6 километра обратно. GPS-ът твърди, че толкова съм извървяла в едната посока до тук. Милен ми звъни да пита къде съм. Часът е малко преди 10 и те тъъъъкмо са станали. Бях го предупредила, че ако каталясам ще ме прибира с колата от Ахелой, но се чувствам свежа като репичка. Освен това обратният път ще бъде по друга пътека та ме очакват нови гледки и емоции - няма да скучая. Сега мисля да вървя покрай езерото.
Минавам солниците. Осъзнавам колко е голяма купчината сол чак когато я сравнявам с камиончето и сградата до нея:
Гледките тук са различни. Нито по-хубави, нито по-лоши. Различни и също толкова очарователни:







След около час (тук по пътя се върви значително по-лесно), наближавайки вече Поморие, в морето виждам платноходка окъпана в сребърни отблясъци. Само дето не е с алени платна:
 

Малко по-късно съм в бунгалото вече. Очаквах след 12 километра, (половината по пясък) да съм каталясала, но вечер, след работа съм доста по-уморена. Денят едва сега започва.
Разказах това "приключение", защото то най-цялостно обхваща това, което харесах в Поморие. Красота, спокойствие и досег с природата. Всеки ден правех някакви, макар и по-кратки разходки по Косата и мисля, че точно те ми доставиха душевния мир, с който се върнах от тази почивка. Какво толкова му харесах на това Поморийско езеро не мога да кажа, но определено се чувствам запленена. За разлика от мен, Дени видя в него само голяма, миризлива, кална локва и го споменава с отващение.
Сега май е момента да разкажа и за изгревите и залезите. Бяха великолепни! Всяка сутрин и вечер снимах, снимах, снимах... То не бяха слънца, то не бяха луни, то не бяха лъчи преплитащи се в косите на дъщеря ми, прелитащи птици или самолети. А като се прибрах - трих, трих, трих... Качих в Пикаса съвсем малко и се оказа, че след грандиозната чистка са към петдесеттина. Ама много красиво пусто! Кеф ти изгрев в морето, кеф ти залез в езерото. Ако ги искаш наопаки, просто минаваш от другата страна на полуострова. При това бунгалото ни беше с много стратегическа позиция - десет крачки и имаш видимост и към двете води. Да не говорим за дървото, което сякаш нарочно се извисяваше в посока запад. Да го бях търсила, нямаше да го намеря.
(Слагам тук три-четири снимки, който иска повече, да ги види в албума в Пикаса. Връзка към него - най-долу.)






Веднъж само се разходихме до центъра на Поморие.
Безумие!
Вероятно ние сме странните, щом повечето хора предпочитат да отдъхват така - лунапарк, въртележки, шум, светлини, миризми, викове, крясъци... Все едно бяхме не на 2-3, а на поне 20 километра от нашата идилия. Поморие ме разочарова с посоката, в която се е развило. Още в предварителните проучвания попаднах на реклами в руски сайтове, приканващи закупуване на апартаменти в града. Пристигайки там, открих, че положението е вече критично. Малкото солено езеро, (което помнех от преди и, което сега нещо ми се губеше на картите) се оказа засипано. На негово място е изникнал така нареченият "Руски квартал". Нови, луксозни кооперации. Повечето празни. Блок до блок. Нищо повече. (Аз вярно, че съм параноична, ама знаете ли, че Китай точно така си загуби трите спорни острова? Богати японски фамилии купуват земята. После Япония я изкупува от тях и ги национализира.)
Чух слухове, че общинарите вдигнали мерника и на Голямото солено езеро, което навремето беше "Голямо", но днес е единственото Поморийско езеро. Не да го засипят съвсем, но да го "облагородят" така да се каже. За късмет, то е част от Натура 2000 и засега не успяват. Дано!
Само едно нещо ми хареса от днешно Поморие. Крайбрежната алея по южния бряг. Тя и преди си беше приятна за разходки, но сега са направили стълбички и понеже тук морето е тихо и спокойно, заливът се е превърнал в огромен,  плувен басейн,


 където можеш да плуваш към залеза:


Аз обичам да сбъдвам мечти. И своите и на близките ми. Понякога знам, че трябва малко да изчакам, но си живея със спокойната увереност, че истинските желания рано или късно се сбъдват. Ето защо, когато се оказа, че точно в края на престоя ни е началото на тази консервационна ваканция:

не удържах на изкушението. Тук и без това много ми харесва, и без това искам да науча повече за Поморийското езеро, а имам и шанс да помогна за развитието му.
Семейният съвет първосигнално каза "НЕ!", но им благодаря, че после размислиха и ме оставиха да си сбъдвам желанията. Така останах още три-четири дни след тях. Първоначално мислех да е седмица, но допуснах грешката да подходя към нещо ново с очаквания, което често води до разочарования.
И така, в неделя се разделих с Милен и Дени и се впуснах да "консервирам" Поморийското езеро. С нетърпение и леко безпокойство очаквах газенето във водата, пренасянето на кофи и якото бачкане, което ме очаква. Притеснявах се само да не се окаже толкова трудно, че да взема да каталясам още след първия ден или час и по този начин да излъжа хората, които разчитат на моята работна ръка. Казах си - ще се стегна и толкова.
Няма да се впускам в подробности, но на четвъртата сутрин бях вече не разочарована, а дори ядосана. Оказа се, че изобщо няма работа за мен. Жените в групата бяхме три и явно никой не желаеше да ни поверява отговорна работа. Дори каквато и да е работ. Три дни плевихме градинките около Посетителския център. (Накрая трябваше едва ли не да садим наново плевели, че да има какво да скубем.). Буквално се чудеха какво да ни намерят, само да не им се мОтаме в краката.
Завършила съм сравнително мъжка специалност и мислех, че съм претръпнала на това пренебрежително, до надменно отношение, когато става дума за "мъжка" работа. Явно не съм, защото се издразних. На четвъртия ден си заминах. Разбрах, че после дошло интересното и имало работа за всички.
Въпреки всичко изобщо не съжалявам, че се включих в консервационната ваканция. Научих още за Поморийското езеро и се запознах с наистина интересни хора. А това, че съм имала неоправдани очаквания си е моя, не тяхна грешка.


Две снимки през далекогледите на Посетителския център:






Това бе тазгодишната ни морска ваканция. Не намерих южночерноморското Шкорпиловци, но намерих Поморие и пленителното му езеро. Доволна съм.


Всички поморийски снимки тук:
Поморие 2012