Една бърза Южна Италия, за зарибявка. Четвърта част - няколко часа в Бари.

Бари.

Продължение от Една бърза Южна Италия, за зарибявка. Част трета - Остуни. в края на която тъкмо се бяхме качили на влака за Бари и сърцата и душите ни все още бяха опиянени от бялата красота на Остуни.

Ако чуя някой да казва: "То там няма какво да се гледа!" задължително се втурвам вербално или мислено да защитавам мястото. Смятам, че отивайки "на гости" на съответната дестинация, човек трябва да е с отворени очи, уши и душа и не наготово да чака да види предъвкани забележителности, а да се опита да усети духа на мястото и местните и, че навсякъде има какво да се види. Точно за Бари нееднократно попадах на подобни оценки. Обаче имаше и един пътепис озаглавен "А Бари се оказа страхотен!", в който авторът разказваше как през деня са обикаляли из Пулия с обществен транспорт, а привечер са ходели в Бари на плажа кръстен "Pane e Pomodoro", в превод "Домат и хляб". Звучеше толкова романтично, че в мен се зароди идеята да си наемем квартира само в Бари и да не се налага да разнасяме багажите на гръб. М. беше този, който се възпротиви и грам не съжалявам, че се отказахме от тази идея. И нощна Матера ми хареса много, и нощно Остуни, а утрото я Белия град бе неповторимо! Така че на Бари му оставихме 3-4 часа, в които трябваше да открием красотата му.

Ранен следобед е и тъкмо сме слезли от влака на жп гарата в Бари. Старият град е на няколко стотин метра, след като се премине през една търговска улица. Аз съм хапнала от нещата, които бях купила от автентичната пекарна в Остуни, но Групата е гладна, затова се поддаваме на изкушението, когато насреща ни се изпречва тази реклама, без да му мислим, че сме в Южна Италия, легендарна с вкусната си храна. и без да си дадем сметка, че да си само за три дни Тук и да обядваш в азиатски ресторант, граничи с престъпление. Мъжете си поръчват японски супи мисо, А. избира някакъв пелмено-подобен специалитет, а аз решавам, че щом не съм толкова гладна, мога да опитам легендарните "стогодишни яйца", за които само съм чела, но за пръв път ще видя на живо. Съвсем скоро разбирам, че стогодишните яйца изобщо не са "моето", но съм отметнала още едно преживяване. Останалите са доволни от избора си. На излизане ни дават бисквитки с късметче и ми се пада:

Доообрееее... Ще се постарая.

Отправяме се към Стария град и след не повече от 200 метра разбираме, че интересите на двете двойки се разминават, така че си уговаряме среща в 16:45 направо на спирката на автобус № 16, с който ще се придвижим до летището. Те остават на шопинг, а ние с Милен продължаваме. Достигайки до главната порта моят съпруг сяда на стълбището и казва "Ще те чакам тук, на сянка. Какво да му гледам?", а аз не се впускам да го убеждавам в противното, донякъде защото знам, че за него наистина би било мъчение да обикаля, донякъде от лична изгода. Оставям му раницата си и потъвам в Стария Бари. Точно пред мен има голям група туристи и екскурзоводка с байраче. Не ми се иска да се омесвам с тях и криввам в първата уличка вдясно.

Скоро излизам на някакъв паркинг, където забелязвам голяма пощенска кутия. Чудесно! Марка имам от сутрешното приключение с пощенския служител в Остуни, остава да намеря картичка, което е значително по-лесно. Шмугвам се пак в малките улички и след малко отново попадам на голямата група с екскурзоводка и байраче. Упорито не искам да ги последвам и отново се отклонявам в друга малка уличка, където попадам на производители на домашно приготвени, регионални и локални специалитети.

Да, хубаво е, обаче Остуни сутринта много вдигна летвата! Обикалям, гледам, дори снимам тук там, но си мисля - не е като Белия град и даже ми минава онази еретична мисъл - "няма какво толкова да му се гледа". И изглежда разгневявам Бари, та ми спретва преживяване, каквото никога не съм имала...

Влизам от уличка в уличка, чаровни са, но пак си казвам - 'ми не е като Остуни, на малкия му пръст не може да се закачи. 

Обаче пък е автентично. Категорично е автентично. 

Вратите на много от къщите са отворени да се проветряват. Накои имат спуснато перде, други и това нямат. Прането е простряно често пъти направо на улицата или на простор до входната врата. Една булка си мие тераската и щедро пличка вода, нищо, че отдолу сноват туристи и замалко да ми осигури непоискана прохлада.

Както си вървя и Стария град свършва, а аз излизам срещу една крепост. Зад нея очевидно е морето и сигурно е много живописно, но решавам да не ходя до там, да не би да се увлека и да закъснея за срещата. 

Две-три снимки от далеч и свивам обратно в Стария град. Според вътрешното ми усещане за ориентация (което по принцип е доста добро) съм прекосила старата част на Бари и съм от другия й край. Я! Тук също има пощенска кутия. Хм... и тя, и околностите твърде много приличат на предишната. Същата е. Как съм се заблудила само?!? Странно, защото рядко се бъркам.

Този път решавам да мина по различна уличка от предишния и попадам пред една катедрала. А... замалко да я пропусна тази забележителност.

Цък-цък няколко снимки и продължавам нататък. Хм... по друг път минах, пък пак до крепостта излязох. Ще свия отново в уличките... Ха, насреща ми А. и М. - "Как сте, видяхте ли се с Милен? Той на входа стои. Не? Хайде приятна разходка."

Продължавам и след малко виждам мокрото петно под измитата тераса, дето булката щеше да ме изкъпе, само че сега вървя в обратната посока. Интересно, не очаквах да съм тук.

Усещам, че нетипично за мен, започвам да се губя, но то конинку е кварталче, дори да трябва да го обиколя цялото все ще изляза. А и навигация имам.

Намирам магазинче за сувенири, от което си купувам картичка. Питам къде да я пусна (макар да съм убедена, че Онази кутия е на стотина метра, но вече и сама не си вярвам) и продавачката ме насочва към лъскавата, червена пощенска кутия на входа на магазина. Приличаше ми на бутафорна и затова я бях игнорирала. (Впоследствие това ще е единствената картичка, която няма да достигне адреса си, явно кутията наистина е бутафорна.) Продължавам да се лутам из уличките, но решавам, че е време да постепенно да се връщам към Милен, че както се бъркам, това може да отнеме повече време от очакваното.

Следващите минути ми се губят. 

10-15-20... идея си нямам. 

• Знам, че с всяка изминала крачка паниката ми се увеличава. 
• Знам, че правя опити да обиколя целия квартал, но така и не откривам Милен. (впоследствие като разглеждах картата многократно съм минавала на метри от него)
• Знам, че включвам навигацията и тичам, а имам чувството, че стоя на едно място.
• Знам, че неколкократно излизам до крепостта, накрая в отчаяние я обикалям, но не помага.
• Знам, че неколкократно виждам мокрото петно от измитата тераса.

... и хората се разхождат спокойно, а аз съм в пълна безизходица, сякаш някаква външна сила ме държи.

В този момент Милен звъни и пита: "Какво става?" - Отговарям, че съм се загубила и че навигацията не може да ми помогне. Премълчавам, че вече отива "и половина", а "в без петнайсет" имаме среща чак до гарата, но той го знае. Само казва: "За това не мога да ти помогна, виж как ще се оправиш."

Тичам. 

Почти съм се разревала, но продължавам да се въртя в капана на Бари като хамстер. Дори не мога да попитам някой местен, защото италианците, в болшинството си, знаят само италиански.

При поредното излизане до крепостта часът е "без двайсет". След 5 минути трябва да сме на гарата. Дори сега да тръгвахме от Стария град, пак щяхме да закъснеем, а аз дори не съм намерила Милен. Обмислям как да кажа на групата да потеглят без мен към летището. Оставили много сме голям аванс, така че все трябва да мога да стигна навреме за полета, но знам, че Милен много ще се подразни, обаче 'баси, не съм допускала, че ще се загубя в 30 къщи на кръст.

Нямам друг полезен ход, така че влизам в едно магазинче за сувенири, където две симпатични дами на средна възраст си приказват и с ръце, крака и много драма, обяснявам, че се опитвам да стигна до входа на стария град. Срещам неверие в погледите им, че наистина ги питам това, което са разбрали (явно не допускат, че това може да е трудно за някого), но след второто или третото обяснение ми показват съседното до тях тунелче и ми казват да вървя САМО направо. - "И ще стигна до входа?" - "Да, да, САМО НАПРАВО!"

Не помня на какъв език си говорим. Помня, че бяха категорични - само направо.

И се затичвам САМО НАПРАВО

и пак минавам покрай едни складове,

и пак минавам покрай катедралата,

и пак минавам покрай мокрото петно,

и пак виждам децата, които преди малко си избираха къде да играят,

и точно тук ми се приисква пак да свия в ляво, защото ми изглежда, че така трябва да бъде, но вече бях свивала от там, а и дамите казаха "само направо",

и продължавам направо.

И след няколко метра излизам при Милен.

И е чудо!

И казвам: "Извинявай, че се забавих, но наистина се загубих! Давай да тичаме, че вече е без 15..."

... а той ме поглежда и отвръща: "Четири без петнайсет е, а срещата е в пет без петнайсет."

И се разревавам.

Доста близка до реалността карта на маршрута ми. Със зелено е отбелязано "само направо".

И тръгваме, вече бавно, към гарата, но Бари наистина ми е сърдит и още първия светофар се разваля току пред нас и колкото и да натискаме бутона за зелено, то така и не светва за пешеходците. Накрая се оформя голяма тълпа, която просто спира колите с едновременното си придвижване. 

Явно съм го обидила Бари-то и докато не кажа, че ми харесва не смята да ме пусне да си ходя.

Вече и аз съм му сърдита, така че опитва с друга тактика, да ме приласкае с добро - докато вървя в яд и отчаяние, пресичаме богато украсена с цъфнали зокуми улица, в дъното на която се кипри театър Петручели.

Добре прощавам му (на Бари). 

И признавам - красив е.

Помирили сме се.

Има доста време до срещата, а вече сме на 3-4 минути от гарата, затова решаваме да спрем в един парк на пътя и там да изчакаме да мине времето. Сядаме на единствената свободна сенчеста пейка. Всички останали са заети от... Как се казва? "Афро-италианци"?. Както и да се казва, става дума за хора, с видими африкански корени, които освен видимите си корени имат и доста забележимо неразбирателство със закона или поне се разхождат по периферията му. Освен това повечето приличат или на клошари, или на бездомници, или - и двете.

Все пак сядаме на пейката. Хората нищо не са ни направили, а и ние сме в центъра на Бари - какво толкова може да ни се случи? 

Телефонът ми звъни и започвам разговор. След няколко минути, по-средата на изречението, възкликвам: "Току-що станах свидетел на кражба!" Миг преди това, в на метри от мен е преминал един от онези хора, с видим конфликт със закона, който с възторг и размахва цветен, дамски портфйл.

Просто няма как да е негов - нито радостта съответства, нито украската на портфейла.

Оглеждаме се за полицай, не виждаме такъв и само придърпваме по-близо до себе си своя багаж.

След малко по алеята се задават А. и М. и се събираме още преди да е станало време за срещата ни. Още по обяд сме проверили от къде точно тръгва № 16 и сме си купили билети. Също така сме уточнили факта, че не е необходимо да валидираме билетите предварително, така че просто се преместваме заедно до спирката и зачакваме. Там - народ, автобуси, абе чудо!

И автобус за Г7 има. То просто няма измъкване от тия....

Имах аз една идея, но да си призная не ми стискаше да я реализирам.

От Бари Чентрале (където сме в момента) до летището на Бари може да се стигне с автобус № 16, с влак и с такси. С автобусът е 1 €, с влака 5 €, а таксито - 30-35 €. За четирима съответно 4€, 20 € и 30-35 €. По време на предварителните проучвания обаче, попаднах на информация, че цената на билета с влак до летището е 5€ а до следващата гара е 1.5 €. Пита се в загадката - пречи ли му нещо на човек да вземе билет за следващото населено място, а да слезе на летището? Ама като не знам отговора! Представи си, че нещо все пак му пречи. Представи си, че вратата за слизане се отваря само с билет или... кой знае какво? Ако съм сама и имам достатъчно време за евентуално връщане от следващата гара до летището, бих опитала, но със съпружето такова приключение би коствало мноооого нерви и за двама ни. А сега има замесени и още хора.

Така че сме се спрели на най-евтиния вариант - автобус, пък и то колко е - десетина километра. Дори да е пълен автобуса, все някак ще ги изтърпим.

Остават под 10 минути до тръгването на автобуса. Наоколо има доста други, но точно нашият още не се е появил. Седим си и си чакаме на стоянката, обсъждаме екзистенциални въпроси като честно ли е ако двама мъже тръгнат сами на пътешествие веднага да им се лепва етикет "хомо", докато за две жени това да не важи и реципрочно - честно ли е ако жената често сменя партньорите си да бъде заклеймявана като "к..ва", докато мъжът, в аналогична ситуация, да бъде квалифициран като "бохем"... и в този момент А. казва "Елате, елате..." и ние хукваме, и се оказва, че номер 16 е паркирал някъде ей там встрани, щото, видиш ли, няма място до стоянката. И за съжаление вече е пълен.

Качваме се и емпирично доказваме Теорията на относителността - следващият един час граничи с безкрайност. Преди малко, когато се бях изгубила в Стария град, времето отлиташе с бясна скорост, докато сега имам чувството, че никога няма да пристигнем. По неволя научавам оценките от матурите на целия клас, на момиченцата седящи пред мен (фактът, че глаголът за тях е "седящи", а за нас "стоящи", допълнително нагнетява обстановката). Научавам оценките не наведнъж. Една по една, като за всекиго има и коментар - кой къде е ходил на курсове и заслужава ли или не съответната оценка. После научавам и екзотичното родословно дърво на гаджето на едната. Също така как са се запознали и защо са станали гаджета. Освен това е задушно, вече сме доволно уморени, а сме и с багаж. И тъъъкмо мерна летището и си помисля, че пристигаме, автобусът току кривне в някой квартал. 

И пак, 

и пак. 

И пак... Тегаво е. 

И продължително. 

Слизайки от 16 номер си мисля, че четирите евро разлика между влака и автобуса си заслужават.

Хубавото на полета до България е, че съм на седалка до прозореца. Успявам да снимам нощен Бари. После случайно откривам, че въпреки самолетния режим, Гугъл мапс-а ми показва къде сме, защото местоположението ми е включено. Логично е, но не беше ми хрумвало да го пробвам.

А после виждам и Охридското езеро и съм шокирана колко надалеч се вижда от нашата височина, защото картата показва, че сме някъде над Скопие, а езерото се вижда ееей там.

Лошото в цялата история е, че  когато кацаме се оказвам цялата нахапана от бълхи. За мен остава загадка дали от самолета си "обзаведох" или ги "лепнах" още от двете момиченца, за които освен всичко друго разбрах, че са имали проблем от хигиенично естество с квартирата.

Абе добре си беше. Да ви кажа една тайна на ухо - не вярвам да превърна Милен в страстен пътешественик, но от ходене на ходене, май все по-спокойно приема мисълта за пътуване.

Една бърза Южна Италия, за зарибявка. Част трета - Остуни.

      

Остуни.

Продължение от Една бърза Южна Италия, за зарибявка. Част втора - Алберобело и Монополи.

 Защо Остуни? 

    Първоначалната идея бе втората ни нощувка да е в труло, близо до Алберобело. Бях го намерила дори, обаче една реплика, че другата двойка предпочитат мястото да има гледка (а и ние - също), ме накара да променя плана. Макар търсенето на квартира, която удовлетворява всички да е трудно и понякога доста изнервящо, то си има своите предимства. Докато обмислях къде и как да спрем, така че всички да са доволни, "обходих" безброй кътчета от тока на Ботуша, започвайки екскурзията няколко дни преди реалното й начало. Да четеш пътеписи, да разгледаш снимки, да "пощиш" едно по едно местата за настаняване, може да е също толкова интересно, колкото самото преживяване после. Идеята за нощувка в Остуни за пореден път дойде от любимия ми форум - Магеланци, където градчето нееднократно се споменаваше като място, в което можеш да напълниш очите (и душата). 

Следващата снимка е запечатала сянката на Милен в Остуни. Пак да отбележа - същия Милен, който почти не прави снимки, от гледки не се впечатлява особено ("Какво има да му гледам!") и месец и половина се ядосваше, че се е подвел да дойде в Италия:

   Докато чакаме маршрутката, която трябва да ни придвижи от ЖП гарата до центъра, се срещаме с две симпатични българки, които са за пореден път в Италия. Те споделят, че за тях Остуни е най-удобното и най-красивото място, където отсядат и правят еднодневни турове в района. Още с пръв поглед потвърждаваме изводът им - белите и стъпаловидно разположени къщи на града са обърнати към морето така, че за всички да има гледка.

Издрапваме по стръмните улички до входа на нашата квартира, която сама по себе си се оказва атракция. Докато домакинята диктува кода по телефона на родния си език научавам, че А, в студентските си години, е учила малко италиански. Не знам без нея как бихме се оправили. След няколко опита уточняваме кое е диез и кое звездичка и успяваме да отворим вратата. Влизането също е изпитание - отваря се само дясното крило, което е цифром и словом 35 (тридесет и пет) сантиметра.

35 сантиметра!

Както искаш, така го разбирай, както искаш - така влизай. Във всеки случай, със сак на рамо не можеш да влезеш. То и с раница на гръб не можеш, защото се налага да влезеш странично, а тогава раницата пречи. 

Следва стръмно, ама стръмно каменно стълбище, което довежда до общото помещение и първата спалня. Още едно стръмно стълбище води до втората спалня с каменна вана.

 Третото стълбище води до първата площадка на терасата, а от там се изкачваш и до втората площадка от която се ширва ето тази гледка и на която направих снимката на миленовата сянка със зяпнала уста.

Решаваме да си накупим разни неща от близкия супермаркет и да вечеряме на терасата. Докато се наканим да тръгнем, става 8 часа и пристигаме пред магазинчето в последния момент. Собствениците са помели, измили и са готови да затворят. Все пак са така добри да ни обслужат без да нервничат. Разбира се всичко е (представено като) регионално и локално - мръвки, сирена, вина... Всичко. Всъщност после продуктите се оказват наистина много вкусни и вероятно наистина са регионални и локални. Докато се суетим какво да изберем, влиза някакъв дядо, който за разлика от нас знае какво иска и набързо си взима една голяма топка моцарела. (Настина ще се окаже много добра! И сега, докато пиша, усещам нежният й вкус в устата си.)

Най-големия недостатък на квартирата е това, че точно на панорамната тераса има само два шезлонга, но няма маса, на която можем да вечеряме и да се любуваме на гледката. Ние обаче успяваме от украсата някак да скалъпим достатъчно масички и столчета и се отдаваме на съзерцаване на панорамата. Вечерта, докато пием вино, похапваме мезета и гледаме към морето и стария град... 

виждам Полярната звезда насреща си и всичко ми се обърква. Остуни е на брега на Адриатическо море и според моите представи би трябвало да гледа на изток. Какво прави тази Полярна звезда насреща ми?!? Пуля се известно време (нали сме в Пулия), но накрая се примирявам - север е, звездите ми го говорят. После поглеждам картата и разбирам защо е север, нищо че Адриатическото море е от изток на Италия.

На следващия ден...

По традиция се будя рано. По традиция, когато съм на път, се будя още по-рано, така че на следващото утро, в 6:20 вече съм направила няколко панорамни фотоса от терасата и съм поела на разходка. Остуни изглежда обещаващо и не ми се иска да го пропусна както Монополи вчера, ако групата реши, че не й се разглежда. Ако пък реши обратното, винаги мога да повторя видяното, че и нещо ново да открия.

Градът е спокоен, почти сънен, но местните вече са на крак.

Някои са подвили крак и боядисват стълбите. В 6:35 сутринта.

Други ми приготвят истинско италианско кафе.

А трети, по италиански шумно, се приветстват от единия до другия край на празния площад, нищо че още няма 7 часа.

Достигайки празния площад в центъра на града изведнъж сякаш попадам във филм за Южна Италия - спокойствието бива прорязано от гръмкия глас на един дядо поседнал на столовете на неработещо още барче, който току що е забелязал приятел спускащ се от някоя от стръмните улици околовръст. Приятелят отговаря със същия ентусиазъм и децибели, а на мен ми е неудобно да ги снимам, въпреки че най-вероятно това не би ги притеснило, ако фактът, че с гласовете си покриват поне един декар празно пространство, не ги притеснява. Отдалечавайки се от площада мирът ме обзема отново. Небето е синьо, градът е все още сравнително тих и ослепително бял. Снимам ненаситно и се чудя - добре де, как си разказвахме видяното едно време, когато фотографията беше само аналогова, а лентите с по 36 кадъра?

Фермерка в 7:15 сутринта.

Когато се връщам в квартирата, групата вече е станала и пие кафе. 

Звъня. 

Милен уж поглежда през терасата кой звъни, но всъщност прави опит за покушение, като мята отгоре ми, от ей тази височина, чашата с кафе на М. Уууупс, пропуска. Ще се наложи пак да идваме до Остуни, за нов опит. На колата й се разминава съвсем на косъм, само чашата дава фира.

Груповата разходка повтаря тук там моя маршрут, но в по-голямата си част минаваме по нови места, не по-малко очарователни от сутрешните. Градът вече се е събудил, а до към обяд дори ще се превърне в гъмжило. Правя още снимки на площада, обелиска, още няколко панорамни от същия ъгъл, но с по-високо вдигнато слънце...

...и едно странно дърво, което видях само в Остуни и което според Гугъл било стайна елха, но като му гледам височината бая стая ще му трябва.

 

Виждам и сутрешният ми "познат", който вече боядисва стълбите на съседната улица и до когото местният отбор по Джудо прави съботната си тренировка.

В 10 трябва да освободим квартирата, така че разделяме разходката на две части - без багаж и с багажа на гръб. На улицата срещаме вчерашните ни познати и те ни насочват към близката пекарна, която (разбира се) предлага локални и регионални печива. Пекарната се оказва наистина автентична! Жалко, че трябва да нося всичко на гръб и да го прекарвам през самолета. Бих се развихрила, но сега се ограничавам с две-три изкушения. 

Благодаря ви, момичета! По-вероятно е никога да не прочетете благодарността ми, но и на двете срещи ни дадохте добри съвети, а пекарната се оказа автентична забележителност!

В стария град опитваме още един автентично-традиционно-регионален десерт. Маслено тесто с пълнеж от крем. Не е лош, но мисля, че повече би ми харесал ако продавачката му не бе толкова сърдита на света.

Вече обикаляме в жегата с раници на гърба и сред доста туристи. Щастлива съм, че нощувахме в Остуни, за да мога да го видя в искрящо бяла тишина и спокойствие.

Сцената изглежда безлюдна, но това е кратък миг, в който едните туристи са завили зад ъгъла, а други са зад гърба ми. Трети са насядали на пуфове до мен. 

На тази снимка ми се наложи да изтрия една човешка фигура, защото така и не успях да снимам продавача на зеленчуци сам с камиончето му.

Накрая се връщаме на централния площад и сядаме за по един сладолед. Вече е почти пладне и температурата е около 30 градуса. И в този момент се появява тази дама с 5 шапки на главата си и нито една на главата на детето, което носи на гърба си и започва да изнудва седящите на съседната маса германци. Знам, че правилния начин за общуване е категоричната липса на такова и се старая дори да не гледам към нея. Германката допуска грешка да осъществи визуален контакт и бива яростно атакувана с герданчета гривнички и ветрила. Сцената не ми е особено приятна, а и виждам, че туристическия информационен център е отсреща, така че отскачам до там за карта на Остуни. Когато се връщам, след няколко минути, заварвам умопомрачителна гледка. Продавачката е на нашата маса, пазари се с А. за някакво ветрило, а Милен  неловко държи сноп герданчета, които тя ужким е изпуснала на земята. Най ме е яд, че детето е заложник на този цирк, защото ако наистина й пукаше за него, щеше поне да му сложи шапка.

Невероятно как, но успяваме да се отскубнем. И без това е време да се отправяме към гарата. Пътьом си купувам още 2 пощенски марки, но това елементарно действие сериозно опъва нервите ми. Влизам в пощата и бодро заставам на гишето. Господинът от другата страна, нещо си дописва на мобилния телефон. Стоя и го гледам настойчиво, на разстояние не повече от половин метър, като само плексигласът ни разделя, но той продължава да си пише. И така няколко минути. Накрая вдига поглед, оставя телефона изправен вдясно от себе си, след това сваля поглед към него, защото очевидно е останало още нещо недописано, свършва и тази важна работа и най-сетне ме удостоява с внимание. Казвам, че искам 2 марки за Европа и това се оказва една също тежка задача изпълнена с ръкомахания и възгласи. Припомням си изречение, което многократно бях прочела докато се подготвях за пътуването "И не забравяйте, че сте в Южна Италия - всичко се случва лежерно." Накрая все пак докопвам заветните марки, лепвам едната на предварително закупена картичка и я пускам в пощенската кутия.

На гарата пристигаме сравнително рано, така че имаме време не само да си купим билети и да ги чекираме, но и да снимам апаратите, на които се прави това:

Билетче се купува ето от тук:

Плащаме с карта, макар че в един момент апаратът доста заблуждаващо замръзва за 30тина секунди (а може и повече да бяха) и ти си мислиш, че нещо се е провалило, но накрая все пак изплюва билетите. Имаме две опции - регионален влак и интер сити. И двата стигат до Бари за около час, но интерситито е двойно по-скъп. Избираме регионалния. Билетът ни е 6.80€. Много е важно да бъде чекиран на ето тези устройства, защото иначе не е валиден:

Подготвена съм, че устройствата масово не работят, но обикаляме всички налични и нито едно от тях не успява да сканира QR кода на билета. Накрая мушкаме билета в процепа и той най-накрая се валидизира.

Влакчето е комфортно и бързо и след около час сме в Бари, за който ще разкажа малко по-късно.

Сбогом, Остуни! Частица от сърцето ми остана по белите ти улици!