През девет земи, в десета, през девет планини в десета, през девет реки в десета, та чак... в Кюстендил.

Разказ за един зареждащ уикенд подобен на вълшебна приказка - дълго отлагана среща, приказно вкусни череши и ароматни диви ягодки, вълшебно изживяване под водопада и влюбен в мястото художник-вълшебник .

Точно 58 минути преди часа за тръгване, телефонно позвъняване ме известява, че вследствие серията токови удари един компютър отказва да се включи. Токът не беше спирал от месеци, но днес реши да ни изненада. 

'щото нали - к'во толкова може да се случи в петък следобед. 

За последните над 20 години случаите, в които сме оставяли управлението без IT специалист се броят на пръсти. Днес трябва да е един от тези случаи, но този сгъбясал компютър може и да осуети плана. Ще пътуваме към Кюстендил, където през почивните дни имаме неформална среща с други бивши и настоящи IT колеги от цяла България. Традицията е с над 15 годишна давност, като всяка година различен областен център е домакин. Точно преди пандемията Сливен мина по реда си, а Кюстендил трябваше да изчака цели две години, за да ни посрещне. Малко е далечко и се притеснявам да шофирам до там, така че с колежката мислехме да тръгнем с влак много рано в събота сутрин за София и после Д. (и той вече "бивш" колега) да ни закара до Кюстендил. От ямболската група предложиха да ни вземат с тяхната кола, но планът им включва тръгване в петък, една допълнителна нощувка в къща за гости и разходка в събота сутрин до водопад Полска скакавица. Да си призная, нищо не знам за водопада, но пътят до Кюстендил е толкова много, че би било голяма утрепия да го пропътуваме два пъти, в два съседни дни. Ето защо, макар и с тревога, се съгласихме за няколко часа да оставим управлението без надзор. 

'щото нали - к'во толкова може да се случи в петък следобед. 

И то взе че се случи.

Добрата новина е, че след кратко баене и архив на профила, точно 2 минути преди уговорения час за тръгване, компютърът работи нормално. Скачаме в колата, която вече ни чака пред входа и стискаме палци да няма повече прекъсвания на тока!

Очакват ни около 5 чАса път и добре че денят е дълъг. Първата вечер ще отседнем в къща за гости в село Раждавица, на 15-тина километра от Кюстендил. Според една от легендите името "Раждавица" идвало от богатата земя, която буквално всичко раждала. Носи му се славата, че бастун да забиеш, дърво изниква.

Д. пристига около час преди нас и когато и ние най-сетне прекрачваме прага на къщата, той вече е напалил барбекюто. 

Макар барбекюто, по традиция, да се свързва с мръвки, винаги, когато има зеленчуци, те обират овациите. Така стана и с едни печурки, които не се виждат на снимката, но бяха божествени!

Както винаги се получава при подобни мероприятия, храната, която сме приготвили уж за една вечер, е толкова много, че ни трябва или солидна подкрепа, или ще се наложи да останем поне до идната сряда. 

Или и двете.

Всякакви мръвки, тиквички, чушчици, гъбки (гъбите на скара направо обраха овациите) минават през скарата и пълнят тенджерите. Ама така ги пълнят, че в края на вечерята все едно изобщо не сме започвали.

Къщата не е луксозна и за момент се раздразвам от черното останало по гъбата докато бърша мушамата в общото помещение и боклуците в една от тенджерите, но все пак чаршафите са чисти, всяка стая има баня с достатъчно топла вода, а механата е окичена със забавни и дори поучителни табелки:

Конякъ-нектаръ срещу ГРИПЪТЪ

Българи! Сейте КОНОПЪ.

Пача, варена сланина и други при 5-ко.

Нивеа кремъ в Парфюмерия "Холивудъ"

Аперитивъ "Двата ПУЯКА".

Вечерта купонът е добър, а утрото пристига със слънце и заедно с отрупаната вишна правят къщата още по-чаровна, така че окончателно й прощавам мърлявите съдове, с които ни бе посрещнала.

В 09:30ч. към нас се присъединяват още 4 човека (бивши и настоящи колеги) и дружно потегляме към село Полска Скакавица. Малко преди селото, табела ни отбива по черен път. Следващите 4 километра не са за всеки автомобил. Ако имате достатъчно време да ги извървите, ще си направите разходка сред приказни гледки, изоставени къщи с черешови насаждения и полянки с диви ягоди. 

360 градусова панорама.

Кюстендилски череши - хрупкави, сочни и сладки.

Мъничко червеничко, царя от пътя отбива.

Ние обаче сме притиснати от времето (в 14 ч започват мероприятията организирани от кюстендилските ни домакини), така че се придвижваме с автомобилите възможно най-близо до водопада. Оставяме колите до бариерата и след още 15-20 минути пеш, достигаме целта. По този маршрут се подхожда към водопада от горната му страна, така че, за да се насладиш на падащите му води, трябва да се спуснеш по цялата му височина. По европроект за 430 000 Евро са оформени стъпалца от пръст и наблюдателни площадки и слизането е не чак толкова трудно, но все пак си трябват туристически обувки. Този факт е напът да направи разходката ни "по-интересна" от допустимото, когато "градските" ми маратонки започват сами да се плъзгат напречно на пътеката и ми се налага да забия нокти в пръстта, за да не взема почти отвесното разстояние до основата на водопада за броени секунди.
По пътя към основата на водопада има изградени две наблюдателни тераси. Още при първа среща, на "ниво 2", водопад Полска скакавица е много впечатляващ... 

Първа среща с Полско-скакавишкия водопад.

... но, когато достигаме "ниво 1" ахваме от изненада. Водопадът е висок, бляскав, пълноводен и, което е най-хубаво, допуска те да се мушнеш под полата му.

Чувствам се все едно съм минала под дъгата.

Уикипедия казва, че: 

Водопад Полска скакавица е висок 50 метра. В горната си част образува няколко карстови стъпала, след които водата пада свободно надолу. Не е от най-лесно достъпните водопади в България. За разлика от повечето водопади, които от ерозията се смаляват, този – заради многото варовик във водата, се издига всяка година. Твърди се, че това е единственият такъв водопад в България.

Водата има силата да отмива нерви, тревоги и притеснения, така че след 15тина минути възхита, сме заредени и потегляме нагоре по стръмната пътека. Качваме се обратно по колите, но малко преди да стигнем до асфалтирания път, децата в нас проговарят, спираме и като невидели (ние сме си невидели такива огромни и вкусни череши) обграждаме няколкото череши пред видимо изоставена къща, с което гледките и вкуса на Осоговската планина спечелват любовта ми завинаги!

За съжаление вече минава 12 ч. и във времето до 14 ч, когато ни е срещата в Кюстендил, трябва не само да освободим къщата и да се придвижим до града, но и да преборим цяла тенджера с мръвки и половин тенджера със зеленчуци на скара, останали от снощи. Добре че се включиха новите попълнения. Обратно в къщата, изпълняваме плана и към 13:30 потегляме към Кюстендил. Щеше ни се да имахме още поне час на разположение, тъй като снощи, на идване, минахме покрай къща-музей на Владимир Димитров - Майстора в село Шишковци и дори снимахме работното време и телефона за контакт, за да можем да я посетим днес.

Пътьом се уточняваме, че за съжаление закъсняваме и няма как да спрем, и в точно този момент, виждаме гостоприемно отворената й порта и спонтанно решаваме да й отделим поне 10 минути. 

Втурваме се вътре почти на бегом. Оказва се, че беседата трае около 50 минути, така че ще трябва да се лишим от нея. Въпреки това, уредникът на музея тръгва с нас из залите и съвсем набързо ни представя експонатите. Той е от онези сърцати хора, които вършат работата си с любов и така вдига летвата, че по-късно никой от последващите музеи не успява да го достигне. 

Всъщност къщата не е голяма - два етажа, с по 4 малки стаи на етаж. Владимир Димитров - Майстора е живял на квартира в нея в 26  от най-плодовитите си години. Ако си нямаш екскурзовод, не би разбрал кой знае колко от експонатите, но този човек успява в рамките на някакви си 10 минути да ни разведе из всички зали и да ни нахвърли най-основното за живота на Майстора в село Шишковци (с ударение на О-то). За тези 10 или най-много 15 минути научаваме дори произхода на името на селото - тук се е водила последната битка на Цар Михаил III Шишман. В съседното село - Коняво е загинал конят му, а друго съседно село, Копиловци, е кръстено на войската му - които можели да хванат копие във въздуха (копие-ловци). Но това са легенди. А историята за Майстора е съвсем скорошна и за нея той говори с факти и много любов. Разказва за скромността на Майстора, за почти аскетичното му битие, за добротата му, за любовта, с която селяните му отвръщали и за пълната му отдаденост на изкуството. При това не само изобразителното изкуство - в стаята, където е живял под наем Владимир Димитров - Майстора, наред с простичкото обзавеждане и дрехите му, е запазена неговата тамбура.

Потичат ми сълзи от яд и безсилие, когато научавам, за изградените навремето, с доброволен труд и средства на местни дарители, училище и жп гара, които днес тънат в разруха. За това, че има организация от ентусиасти, които искат да възстановят неизползваната жп гара, тъй като тя е служела за изложбена зала за творбите на Майстора. Дори средства за закупуване на сградата могат да се намерят, но Държавата в лицето на БДЖ нито я ползва, нито я продава и просто я оставя да се разпада, след като преди няколко години Шишковци от гара се превръща в спирка. Представям си какъв туристически потенциал има това място - как вместо да се превръща от гара в спирка, би се разраснало в гара с картинна галерия и сериозно би подхранило туризма в района. Но реалността е друга... 

...а ние вече закъсняваме за срещата в 14 часа, пред хотела в Кюстендил.

Когато пристигаме групата се е събрала и екскурзоводката е започнала беседата си. Предстои обиколка на музеите и забележителностите на града, завършваща с посещение на картинната галерия. За добро или лошо човекът от село Шишковци така е вдигнал летвата, че обиколката повече ме уморява, отколкото впечатлява. Разбира се, екскурзоводката е симпатична и отговаря на всички въпроси, но в главата ми остава само смътен спомен за няколкото бани и църкви, които обикаляме. В Ахмед бей джамия (превърната в музейна зала) попадаме на изложба на вещи от соц-а и установявам, че... съм живяла във времето, когато изложените експонати са си били най-обикновени вещи от бита и самата аз започвам да се чувствам като музеен експонат.

До толкова ясно си спомням всичко, че откривам, че уредниците на музея са сбъркали надписа на изложения компютър и това в никакъв случай не е Правец 16. Ясно си спомням как се появиха 16 битовите компютри и извънземния за времето си "Правец 16", който изглеждаше по съвсем различен начин от изложения. Това си е най-обикновен "Правец 8", било то и от "по-модерните" - "Правец 8-Д."

Грггххх!

Толкова ли съм архивна, че да помня не просто експонатите от музея, а и времето отпреди те да се появят?!? 

"Тате, като беше малък, имаше ли компютър? 

- Не - отговаря бащата. 

- А плейстейшън? 

- Не. 

- Джиесем?!? 

- Също не... 

- А тате, динозавър виждал ли си?!"

Най-сетне идва време за посещение на галерията. Сградата е от разточителните проекти на соц-а и е построена специално за Владимир Димитров - Майстора, като разбира се носи неговото име. 

Сутрешното посещение на къщата в село Шишковци е събудило любопитството ми, така че с огромно желание прекрачвам прага на галерията, за да се сблъскам още на вратата с кисела лелка, която започва да се кара. Не за нещо конкретно, просто така. 30 човека тихо и спокойно  се нареждаме на опашка, за да си купим билети. Пропускаме друг посетител пред нас, да си сложи печат на картата от 100те обекта и да си купи календар и това отнема над 10 минути, без да преувеличавам. Започвам да разбирам защо е толкова нервна - ще трябва да продаде цели 30 билета, а с нейната скорост и желанието на някои от нас да си вземат и сувенири, няма да й стигне времето. Категорично отказва наред с билетите да ни продава сувенири. Можело да си купим на излизане, когато пък разбираме, че е приключила половин час преди края на работното си време и стои вътре в килийката си само, за да може пак да ни се скара.

След киселата лелка на входа ни поема друга една дама, която над 15 минути театрално ни рецитира наизустен текст описващ живота на Майстора. Наблюдавам я чудейки се дали тя го е писала или от нея се иска само да рецитира. В противовес на краткия, но съдържателен разказ на господина от къщата-музей, разточителството на думи и епитети ме кара да се почувствам като в училищен час. Въпреки това или може би точно затова, от всичко казано успявам да запомня само 2-3 неща - сградата на галерията е построена специално в чест на Майстора, имала е прозрачен таван, но в последно време по-голяма част от него е покрит, за да не се повреждат творбите от светлината. Макар да е освободен от военна служба Майстора отива на фронта, за да рисува и се превръща в първия български военен кореспондент, но въпреки това във военните му творби няма батални сцени. След края на заучения текст, с нормален глас ни казва, че по случай 140 години от рождението му, в галерията са изложени само творби на Майстора. Как ми се иска да беше използвала само нормалния си глас. С любопитство научавам, че преди много години и на много километри от тук, тя наистина е била учителка по български език на една от колежките. Забавно съвпадение!

Галерията е много хубава и наистина си заслужава, като в една от залите дори може да бъде гледан 3 минутен клип с Майстора.

За мое огромно съжаление се оказва, че точно военните творби не са изложени, тъй като са в Националната художествена галерия. Аз не че толкова си падам по войната, но ми беше наистина любопитно да видя как пацифистът Владимир Димитров отразява войната. 

***

За неделното утро нашите кюстендилски домакини са предвидили разходка до местността и крепостта "Хисарлъка". Още преди да сме стигнали в главата ми започват да звучат реплики и мелодии от "Рицарят на бялата дама" - култов за времето си филм, сниман точно в руините на крепостта. Звънливото гласче на Спаска Спасова - Спаска Дългата ми обяснява, че

Това е скривалището на обоза на цар Михаил. Тук са били складирани продуктите за в случай на обсада на града. И понеже царят загинал, и понеже войската му била разбита, обсада не е имало и складът останал непокътнат.

но така и не разпознавам входа за "обоза на цар Михаил", колкото и да се оглеждам за него.

В последните години са извършени множество облагородяващи и реставрационни дейности по крепостната стена.

Приказни гледки към Кюстендил и Осоговската планина.

А после идва ред на дългото и предълго пътуване към дома.

За финал - Кюстендил и околностите му спечелиха сърцето ми. Мозъкът ми вече пресмята как ще си спретнем екскурзийка с влак (пуста любов към БеДеЖе-то), къде ще се настаним, какво още ще разгледаме. Чудно градче е Кюстендил!

Поглед от 11тия етаж на хотел "Велбъжд".