Предъвквам и премислям последния уикенд, превъртам отново и отново снимките и се опитвам да разбера какъв е начина да се предаде емоцията от видяното и преживяното и… фотографията губи – тя може да даде само бегло отражение, но дори не се доближава до истинската картина. Да се опитваш да почувстваш Белоградчишките скали само по снимки е все едно да се опитваш да си представиш даден обект само по сянката му. Или както татко казва – „Все едно да ти обяснявам по телефона как мирише Шанел №5.“ Не става. Може би само ако си Дядо Вазов имаш шанс да накараш душата на четящия да затрепти от възхищение и преклонение в синхрон с твоята. Но Дядо Вазов е един, а ние можем само да цитираме:
Отечество любезно, как хубаво си ти!
Как чудно се синее небето ти безкрайно!
Как твоите картини меняват се омайно!
При всеки поглед нови, по-нови красоти:
тук весели долини, там планини гиганти,
земята пълна с цвете, небето със брилянти...
Отечество любезно, как хубаво си ти!
Да,
изминалият уикенд бе изпълнен с безброй меняващи се омайни картини, с весели
долини, с планини гиганти, с цветни полета и небе с брилянти. Велик е Дядо
Вазов – с броени думи ще каже онова, дето аз с целия си речник и фотоапарата не
мога да опиша.
С Дядо Вазов
се срещаме на няколко пъти по време на бясното ни препускане.
Толкова „бясно“, че още не успявам да изброя обектите, които сме „отметнали“ и
статистикът в мен негодува, но може би наближават 30. Поводът за пътуването е традиционната ежегодна среща с колегите
от цяла България, като тази година домакините ни са от Монтана, а „шофьорът“ за
пореден път – колегата от Ямбол и именно той е „виновникът“ за огромния брой
посетени обекти. Имена, няма да споменавам, както и снимки на хора няма да
споделям, защото го намирам за некоректно, само ще кажа, че добрата компания винаги допринася за още
по-доброто преживяване.
Направих
карта на посетените точки и наистина с началото и края наброяват точно 30:
Потегляме в
петък, минаваме през Хаинбоаз и след Пчелиново спираме за кратко палене на
вода. Мястото е доста популярно, но ако случайно сте го пропускали до сега, се
намира на първата отбивка с чешма, след края на село Пчелиново, пътувайки в
посока север. Почти винаги има спрял тир или камион. На гърба на чешмата има
тръба с дупка, през която се отделя част от метана съдържащ се във водата. При
доближаване на огън, газът се запалва.
Бързо се
мятаме в колата и без никаква друга спирка по пътя, пристигаме до пещера
Проходна. Там случайно се засичаме с колегите от Хасково и Смолян и групата
приятно се увеличава. Пещерата е величествена, но и доста популярна, така само
ще добавя малко снимки от мен.
Следваща спирка са каменните къщи покрай Луковит. Историята им е вълнуваща, а и те все още не са чак толкова популярни, така че ще им отделя няколко реда. Пътувайки в района на Карлуково и Луковит, току ахваме покрай някое странно творение. Я двуметрово цвете с очи,
я огромна каменна пеперуда, я семейство Флинтстоун от камък, я греещо слънце високо на скалите. Дори табелите на населените места са изработени в същия творчески стил. Навигацията ни води до мястото, където трябва да са каменните къщи, но в първия момент не виждаме нищо – една поляна и няколко двора около нея. Паркираме, започваме да се оглеждаме, откриваме че единият двор е отворен за посетители и едва тогава забелязваме приказните къщички, от които сякаш всеки момент ще излезе Хобит.
Не виждам опция да платим за експозицията, но се усеща, че не сме нежелани гости. Въпреки това, деликатно минаваме около къщичките, правим по няколко снимки и се оттегляме без дори да надникнем вътре, защото очевидно тук някой живее. Пътьом прочитаме, че в основата на цялата тази красота стои местен пещерняк, бизнесмен и родолюбец – Андриан Йорданов-Ачо. Ачо, с помощта на двете си ръце, съпругата си и съмишленици, решава да възвърне блясъка на родното място и едно след друго облагородява и популяризира пещерата Проходна, природен феномен Струпаница и построява или реставрира множество обекти в района, но така че те да са в хармония със заобикалящата ги природа. Изумително е, колко много може човек, когато влага сърце и душа в работата си.
А ние се отправяме към вилата в Згориград, където трябва да нощуваме. Пътят ни до там минава през Вратцата – ждрело образувано от река Лева и своеобразен портал в скалите, дал името на град Враца.
Згориград е село на 4 километра от Враца. Много хора, особено по-възрастните, чувайки името му, веднага възкликват – там имаше някаква трагедия, голямо наводнение, нали? Да, за съжаление в красивото село Згориград, се е случила най-смъртоносната авария с хвостохранилище в света. По първоначални данни 107 човека са загинали, но сега се смята, че тогавашната власт е прикрила много от жертвите и реалната бройка е над 500, а ранените над 2000. Датата е 1 май, годината 1966. Проливните пролетни дъждове разрушават дигата на хвостохранилището на мина „Плакалница”. 450 000 куб.м. кал, вода и отровни отпадъци се понасят с бясна скорост издигайки вълни над три метра. Ужасяващото в случая е, че трагедията е предвидена с абсолютна точност от Проф. Павел Евдокимов, който обследва дигата предишното лято и излиза със становище, че незабавно трябва да се преустанови ползването на хвостохранилището, защото дигата му е напукана и би се разрушила през април или май следващата пролет. „Хубавото“, ако изобщо може да има нещо хубаво в случая, е че се е случило точно на 1 май, в 11:15 часа, време, в което голяма част от жителите на Згориград са били на манифестация във Враца. Днес, селцето е красиво и подредено, а острите зъбери на надвисналите наоколо скали са като декор за филм.
Къща „Руми“ има множество предимства, като уникалното местоположение под скалите и над реката, две грамадни барбекюта, красив и поддържан двор и голяма механа, но и някои недостатъци, като липса на съдомиялна и наличието на една единствена, малка, неудобна мивчица, на която през цялото време се блъскахме, както и някои неуредици в стаите и факта, че в механата има уредба, но домакинята ни заявява, че точно зад стената на механата има семейство с две малки деца, така че да не вдигаме шум.
Да ви кажа, още не съм открила лек срещу презапасяването с храна на подобни събирания. По-разумно е да се напазарува общо, защото иначе всеки носи храна за всички, но явно и това не помага. В случая за 13 човека бяха закупени 21 пържоли и десетки наденички кебапчета и кюфтета. Също така тиквички, гъби, домати краставици, различни видове хляб. И когато всички надуваме шкембенцата като Мечо Пух, тенджерите са така пълни, сякаш сега започваме. Впоследствие храната ще ни стигне за още две хранения и остатъка ще разпределим в кутии.
Междувременно става ясно, че през
уикенда, в местността около пещера Леденика ще се провежда събор и може и да не ни допуснат да я разгледаме. Решаваме да изпреварим събора,
който започва в 9:30 и да влезем в пещерата в 9:00. Ражда се култовия лаф:
„Всеки може да си легне, когато пожелае и да спи докогато си иска. В осем
тръгваме.“
Следва продължение.
Няма коментари:
Публикуване на коментар