Кътчето на Ани: До Монтана и назад

Както разказах в До Монтана и назад - част 1., снощи стана ясно, че през уикенда ще се проведе VI Национален фолклорен събор "Леденика" и днес може и да не ни допуснат да разгледаме пещерата. Решихме да изпреварим събора, който започва в 9:30 и да влезем в пещерата в 9:00. Роди се култовия лаф: „Всеки може да си легне, когато пожелае и да спи докогато си иска, в осем тръгваме.“

И наистина, в 8:15 цялата процесия от 12 човека в 4 коли, потегля към Леденика. Километрите са 12-13, така че би трябвало да сме горе далеч преди девет. Да, ама не. На 4 километра преди края ни отбиват, за да оставим колите на добре заравнена и окосена поляна. Организацията на община Враца е забележителна – над десет човека са ангажирани само с посрещането и подреждането на автомобилите така, че да не си пречат и да заемат минимално място, през цялото време сноват автобуси и авто-влакчета, които извозват пътниците до и от местността на събора. На слизане от автобуса други представители на организаторите те посрещат и ти връчват лист с програмата и разписание на превоза.

Сергии има, но са така подредени и подбрани, че са в много добър синхрон с обстановката. Въпреки, че мразя шумните тълпи, оставам очарована от събора и изпитвам съжаление, че няма да се включа в двата му пъстри дни. Бързичко се насочваме към касата за билети за пещерата и там ни посреща разочарование. Часът е 09:07, а турове имало само на кръгъл час.

– Добре де, влезе ли в 9 часа група?

– Не.

– Колко време продължава обиколката?

– 40 минути.

– И защо да не влезем сега?

– Защото не може.

Купуваме билети за 10 часа и използваме свободните минути да се потопим в атмосферата на започващия фестивал. В десет без десет се отправяме към пещерата и започваме да чакаме. Екскурзоводката се появява в 10 и 1 минута – факт, на който не бихме обърнали внимание, ако не беше упоритият отказ да ни допуснат вътре в 9 и 7. Все пак, екскурзоводката е много приятно младо момиче и това изтрива недоволството ни.

Пещера Леденика ме изпълва с възхищение, но и с много тъга. Скоро след влизането забелязвам изпочупените сталактити и започвам да търся поне един оцелял. За 40 минути не виждам нито един цял сталактит на достижимо с ръка разстояние. Чоканчетата останали от някои са с диаметър над 10 см – как ли са ги блъскали, за да строшат камък с диаметър 10 см? Пещерата е облагородявана по разни проекти, но на мен лично реализацията не ми допада. Трудно е да снимам без в кадъра да попадат прожектори, кабели или стълби. „Връх на облагородяването“ е едно грамадно червено л…о, което забелязвам под моста. На връщане питам екскурзоводката какво е това и защо е завряно там, а тя казва, че по време на проекта на някого му хрумнало да сложи вулкан. Видяло му се много атрактивно. Но тъй като Леденика не е с вулканичен произход, тя лично не насочва вниманието на групите към него.

Тъжно е, че само за някакви си 60 години от отварянето на пещерата за посещение, са съсипани и унищожени образувания на милиони години. Съзнанието ми се връща към пещерата Проходна. Двете с Леденика са коренно различни, както в образуванията, така и във времето на експлоатация, но все пак в едната са инвестирани милиони за облагородяването й, а другата доколкото разбирам се „стопанисва“ на доброволни начала от пещерняка Ачо и сподвижниците му. Както казват - Титаник е построен от професионалисти, а Ноевият ковчег - от любители.

Този череп го видях чак, когато разглеждах снимките впоследствие.

Излизаме от уютните 12 градуса на Леденика, за да попаднем в страховитите 35 навън. За щастие автобусът тръгва съвсем малко след като сме се настанили и скоро ни отвежда до колите.

Ред е на следващата точка от нашето приключение – Божия мост до село Лиляче, където срещаме още една група колеги - явно всички мислим еднакво.

Да си призная за Божия мост не бях чувала, а се оказа наистина атрактивно място със страхотна акустика, където дори се провеждат концерти. Поснимаме, попяваме, поразхождаме се под дебелата сянка и отново се мятаме по колите. В този момент всички останали се отправят към Монтана, за да се включат в програмата организирана от монтанските ни домакини, а нашата кола… малко ми е неудобно да призная, но избираме да отдадем следобеда на една отдавна мечтана дестинация – Белоградчишките скали.

Белоградчик е на цели 70 километра северозападно от Монтана и това предполага, че ще увеличим пътя си с още 140 километра (отиване и връщане), но кога друг път съм била толкова близо до това бленувано място. Прогнозата на Синоптик.беге е за следобедни дъждове, но дано успеем да минем между капките. Пред Белоградчишката крепост облаците застрашително надвисват над нас. В последствие ще разберем че това е най-добрия вариант, защото би било почти непосилно да се катерим, ако беше се запазило жаркото слънце и онези 35 градуса.

И ето, че запецнах. Стоя и не знам как да продължа разказа си. Не съм дядо Вазов, за да мога с възхита да възкликна:

тук весели долини, там планини гиганти,

земята пълна с цвете, небето със брилянти...

Всеки опит за описание би бил жалка сянка на реалността.

Прекрачваме портата на крепостта и пред нас се появява поляна, каменен път и още едни крепостни стени. Над тях се извисяват Белоградчишките скали и е особено красиво. Цък-църък, няколко снимки на пейзажа, на групата и на групата с пейзажа. Преминаваме през следващата порта и тук нещата започват да изглеждат величествено, като декор на вълшебен филм.

Освен всичко останало съм уловила е Белоградчишка муха в полет.

Ааах!

Ооох!

Отново няколко снимки, ах, ох и се катерим по първите стъпъла. Тук групата се разпръсва, аз правя снимка през един от бойниците и решавам да кривна встрани. Лек завой, качвам се върху една скала и… дъхът ми спира. Някъде много в ниското има пътеки, гори, скали, а аз се рея над тях като орел. Сякаш просто трябва да разперя криле. Не мога да се наситя на гледката, на простора, на усещането за волност.

!!!!!!

Времето ни притиска и колкото и да е величествено мястото, трябва да се кача и по-горе. А там… там разбирам, че на ниската скала съм била просто бебе орле и едва сега откривам простора.

Следва още една, още по-висока тераса и аз окончателно съм влюбена в Белоградчишките скали.

Правя снимки – близки, далечни, панорамни, правя клипове, но след време, когато ги прегледам, ще открия, че само бегло намекват за величието на терена. Някъде още в началото съм се разминала с две 12-13 годишни момиченца, точно във възрастта, когато всичко им е отегчително и досадно, особено пък разните му там природни забележителности и силно съм се впечатлила от дочутата реплика – Искам постоянно да съм тук! Ще си купя къща… не, ще спя на палатка тук, на скалите. – На слизане към паркинга се чувствам по същия начин. Част от сърцето ми завинаги остава там, част от скалите, завинаги остават в сърцето ми.

Влизайки в колата, дъждът се опитва да ни уплаши, но скоро се отказва. Обратните 70 километра преминаваме по алтернативен маршрут, избягвайки камионите и тировете, които ни мъчиха на отиване. Малко преди Монтана се отбиваме в Лопушанския манастир и хващаме последните минути от храмовия празник – рождество на Йоан Кръстител.

Вечерта най-сетне се събираме с голямата група. На купон, като на купон – с тези хора се чуваме постоянно, но се виждаме най-много веднъж годишно. Добре, че преди близо две десетилетия на някого му хрумна добрата идея, всяка година сами да си организираме среща, та успяваме да си познаем физиономиите. Ето защо голяма част от нас предпочитат да прекарат повечето време пред ресторанта, за да можем да си чуем приказката. И там, след като цял следобед се кани, към десет вечерта, дъждът наааай-сетне завалява. После се усилва, а накрая така се развилнява, че се оказва, че Гражданска защита са евакуирали жителите на един от монтанските квартали. А ние трябваше по трудния начин да научим, че в Монтана има само една фирма за таксита и в такова време е безнадеждно да разчиташ на тях, така че, когато дъждът от пороен се превърна просто в силен, обогатихме преживяването с километър и двеста джвакане.