До Монтана и назад - част 3.

        

  В част 1 и част 2 на "До Монтана и назад" посетихме цели 14 различни точки и завършихме с проливния монтански дъжд.

Рано или късно всичко си има край, така че на сутрина потегляме обратно към дома. Планът е да обядваме в Карлово, от където са родом две от спътничките ни, като пътьом се отбиваме тук-там за някоя забележителност. Само че този план изобщо не загатваше тези тук-там забележителности, колко много ще се окажат. Почти като на ученическа екскурзия. 😊 Макар да звучи плашещо съм много доволна от преживяното. Преглеждам си картата и виждам, че без началната и крайната точки, само спирките са 17. Първата е центъра на Враца, който приятно ме изненадва с уредеността си и драматично надвисналите скали. 

Тъкмо сме излезли от града, когато отбиваме в село Челопек, за бърз поглед към къщата на Баба Илийца. Да кажа първо за село Челопек – ударението е на о-то – ЧелОпек. Името му идва от местоположението – обърнато е на изток, високо над долината, така че сутрин слънцето да пече челото му. Тези неща ги научих още предишния ден, на една от сергиите на събора. Там две ентусиазирани млади жени (ах, как ми идва да кажа просто „две момиченца“) популяризираха дейността си на „първото българско село на книгата“. Малко мътна ми остана цялата идея, но ми хареса факта, че със средствата събирани от въпросната книжарница, вече са обновили детската градина в селото, разположили са табла с цитати от книги на различни места из селото, създали са виртуална реалност, която може да бъде видяна в билетния център на пещера Леденика и … забравих другите им цели. Абе стараят се хората. (Затова й ги подкрепих, купувайки карти за четене за Маринка. Впоследствие тя високо ще ги оцени и ще й станат любими.)

Спираме до къщата на баба Илийца, вътре има цяла група, която прелива навън по стълбите, а ние имаме няколко стотин километра пред себе си и час, преди който трябва да сме в Карлово. Правим снимки отвън и се мятаме в колата. 

За да не е съвсем неуважително към обекта, прочитаме в Уикипедия за къщата – построена е през 2017 г, като туристическа атракция и е обзаведена в стила на епохата на Баба Илийца. Докато го прочетем и обсъдим, вече сме в Искърското дефиле. Шофьорът ни казва – сега ще ви покажа скалния феномен „Ритлите“, а аз си давам сметка, че ако нямаше кой да ми обърне внимание, можеше дори да ги пропусна. А „Ритлите“ са забележителни. 

Спираме пред пощата на Лютиброд за няколко снимки и шепа вишни и отново потегляме към… по предварителни уговорки към паметника на Гунди и Котков, но ненадейно кривваме към „Черепишкия манастир“. 

Черепишкият манастир е едно от местата, на което е хубаво да отделиш поне половин ден, а може и цял. Близо до входа, стръмни стълби водят до костница, в която се пазят мощите на ботевите четници загинали в боевете през май 1876 г. Черквата излъчва спокойствие, свещеникът разговаря с младо семейство пред входа й и случайно дочутите две изречения, докато минавам покрай тях са точно от това, което имам нужда. Нищо не е случайно. Вляво от черквата, надвесен над Искър, е изграден Вазовия музеен кът.

            Стоя над реката и с цялата си същност осъзнавам от какво е породено благоговението на Дядо Вазов пред българската природа.

Продължаваме към Карлово през прохода „Витиня“. Пътят минава под Виадукт "Бебреш" и точно там, на един ляв завой е лобното място на Гунди и Котков. 

Спираме за няколко минути, колкото да отдадем почитта си и влизаме в прохода. По думите на шофьора ни това е най-краткия проход в България – само 6 километра и добре че са толкова, че асфалтът им е за не повече от 1-2. Докато се възмущавам, толкова ли й е трудно на тази държава да асфалтира 6 (шест!!!) километра, виждаме табелата „Ком-Емине“ и за кратко пресичаме маршрута. 

Вече в ниското, спираме за 2-3 снимки на паметника на Левски до Буново

 и следващата ни спирка е чак в Сопот. Изостанали сме малко от графика, но не пропускаме „Дядо Стояновата воденица“. Часът е 16:50 и излизаме от колата точно в момента, в който разпоредителят на музея заключва портата. Поглежда ни и пита – за мен ли сте? – За Вас сме. – и той се връща, нищо, че на табелата пише, че 15 минути преди края на работното време посещенията се преустановяват.

Дядо Стояновата воденица е воденицата от втората глава на „Под игото“. Разпоредителят с любов и плам ни разказва както историята, така и подробности за самата воденица. Взирам се в грамадните греди, във варосаните стени, в тихия и спокоен двор и си мисля какви страхотии са видели и колко измамно е чувството за спокойствие! Да, Дядо Стояновата воденица бе непредвиден подарък по пътя за Карлово, където пристигаме не за обяд, а направо за вечеря в популярна местна кръчма със запомнящ се надпис върху салфетките: 

 Едната от карловските ни спътнички влиза в ролята на екскурзовод и ни развежда из старата част на Карлово. Минаваме покрай храмът „Успение на Пресвета Богородица“ и само през оградата успяваме да видим стенописът изобразяващ ръкополагането на Левски за дякон. 

Отправяме се към площада, с един от малкото паметници на Левски в цял ръст. Домакинята ни, ни разказва как са играели като деца пред него и в този момент се появяват майка и дете с колело, които започват да се гонят. Много е мило. Мисля, че в паметниците има повече смисъл, когато децата могат да ги докоснат и да играят около тях, отколкото когато стоят изолирани като… като паметник.

Няколко крачки по-надолу, в двора на храма Свети Николай, са гроба на Гина Кунчева и паметна плоча напомняща за „Страшното“. Признавам, аз за „Страшното“ не бях чувала, а то си е истински страшно. 20 юли 1877 г. - В отговор на радушното посрещане на руските войски от страна на карловци мюсюлманските сили нахлуват в града и избиват над 800 души от елита на Карлово – свещеници, учители, лекари, търговци и занаятчии, заедно с техните семейства. 

Още малко по-надолу се запознаваме с милото семейство на нашата домкиня и най-сетне колоритният й баща, за когото тя с огромна любов  разказва по пътя, придобива образ. Същият той, който на 81 годишна възраст за пръв път пипа компютър и сега го ползва редовно, както за новини, така и за игра на шах. Дори ни споделя някои тънкости – когато започне много да печели, преминава в по-горна категория и го пускат да играе с по-силни противници, които лесно го побеждават, а на него не му е хубаво така. Затова той пада от време на време нарочно, та да си стои в удобната му категория.

Станало е почти 7 часа, а ние имаме не малко път до дома. Разделяме се с тъга с гостоприемните домакини и потегляме отново.

Тук разказът би трябвало да приключи - отметнали сме не само всички предвидени обекти, но и доста като бонус. Е да, но не – компанията е отворена за нови и нови приключения и така, неочаквано и съвсем по никое време, в осем вечерта, правим бърз розобер около Дъбово.

Ха познайте, какво се случва малко преди Сливен, когато шофьорът ни пита: „А вие потопената църква виждали ли сте я?“. Какво може да се случи – виждаме и нея.

Село Запалня е заличено от картата на България с указ №57 обнародван на 05.02.1965 г., поради строителството на язовир „Жребчево“, като преди това, с постановление №105 от 06.06.1961 г. на Министерския съвет, се нарежда жителите на селото да съборят къщите си и останалите постройки и да напуснат селото до 31.12.1962 г. Единствената сграда запазила се в „чашката“ на язовира остава храмът на село Запалня „Свети Йоан Рилски“. Всепризната за това е заслугата на отец Драган Стойков, който въпреки изричната заповед храмът да бъде съборен, не допуска никого и напуска последен селото на 01.01.1966 г.

Днес до черквата води кратко отклонение от Подбалканския път. През повечето време тя е на суша и вътре са подредени икони, само в пълноводните месеци нивото на язовира се вдига до толкова, че я залива. Съдейки по следите, нивото на водата понякога се качва до 1/3 от височината на храма.

            И ето, че този път наистина дойде краят на нашето приключение. В последните километри една от спътничките казва „Ех, сега да имаше още един почивен ден…“, отговарям й „Ако имаше, сигурно щяхме да се върнем през Румъния, ей го де е…“ и още не съм си завършила изречението, шофьорът ни вече е направил маршрута – как можем да се спуснем по течението на Дунав от Видин, до Русе и да се приберем от там. 😊

Догодина домакини са Търговище, а аз вече получих писмо с възможни обекти за разглеждане по пътя.