Маринка е на 8!

 Дребосъчето навърши 8! 

Кога порасна, кога стана човек... На осем е вече! 

Да ни е живо и здраво, да среща само добри хора по пътя си, да мечтае смело и да смело да сбъдва мечтите си. И... (ако е възможно, разбира се) да успее да трансформира всичкия си инат в упоритост!

Днес, ден по-късно, мисля, че целият й ден се превърна в празник и съм дълбоко благодарна, че Маринка наистина е заобиколена с добри хора! Гледам снимки от вчера и се разтапям от умиление на вниманието и загрижеността, които се виждат в отношението между децата. Благодаря ви, мили приятели, че възпитавате едни наистина Добри бъдещи възрастни!

Рождения ден, означава парти, а партито означава, че имам право да развихря въображението си и да дам воля на творческата си енергия. Луд човек съм - ако на следащия ден не съм изцедена като парцал, значи не съм се справила. Е, днес се чувствам като да съм се справила подобаващо - едва гледам. ;) 

В началото имах разни драми с избиране на място. Щеше ми се да си наема зала, в която сама да организирам всичко. Посрещането на гости в заведение ми изглеждаше ограничаващо. После обаче така се стекоха обстоятелствата, че се спрях на заведение. Някак успях да се спазаря тортата да е от мен. Зачудих се какво толкова ще правя след като няма да измислям меню, да готвя, сервирам... и реших да си усложна живота, като организирам за децата "Търсене на съкровище." Идеята за съкровището прекрасно се върза с едно любимо за Маринка филмче "Ай-ай, Сантяго." или както тя го нарича "Охой, Гаджаго." 

Когато тръгнем на разходка тя редовно вади от джоба си въображаема карта, спира, отваря я, търси нещо с пръст в нея и после посочва пътя. От време на време възкликва "Охой, патАне!" и отдава чест. Значи и тортата ще е на тема "Охой, Гаджаго."

В този момент пред мен се изправи неочаквано предизвикателство - "СЪКРОВИЩЕТО". Още от рождените дни на Дени ползвам едно и също "съкровище", а именно светещи парти пръчици. Това са едни пръчици пълни с нещо си, което при огъване реагира и започва да свети в неонова светлина. Имат си и закачалки, с които да се превърнат в гривни, гердани и какво ли не. Децата много им се радват, дори и възрастните се забавляват с тях. Всяка година по Коледа ги пускат в Лидл, а през останалото време на годината се намират в китайските магазини. Не и тази седмица. Като цветарка прескачах от магазин на магазин, за да се сблъсквам с обяснения като: 

"Не знам за какво говорите."

"Ааа, да, имаше такива, но сега нямаме."

"Да, имаме... А! Свършили са."

"Колко Ви трябват? Имаме 2 бройки."

Накрая взех да се оплаквам шумно наляво надясно и Митко каза, че е виждал в Ямбол и се ангажира да ми донесе няколко пакета по 15 бройки.

Остана да измисля стъпките в търсенето на съкровище, задачките за преминаването им и, разбира се, дизайна и изпълнението на тортата.

От времето, в което организирах търсене на съкровище за рождените дни на Дени, си научих един урок - трябва да има индивидуални задачи, за да могат да се включат всички деца. Иначе има едно-две деца, които се открояват и решават първи всички задачи, а останалите само гледат. Ето защо започнах да подготвям индивидуални, съобразени с възрастта и уменията, задачи за всеки участник, а решенията им събрани заедно да водят към следващата стъпка.

Ето какво измислих този път:

Първите букви от всички думи са "К А К А Д Е Н И "

У кака Дени имаше кутия с парти-свирки, шарени плочки с букви и карти с букви.

В началото на играта цветните плочки се нареждат в следната последователност:

Д Ж О Б С П И Р Т О В З Л О Б И Р Е Ц И Т А Л М Я У К

Всяко дете тегли карта с буква и с помощта на свирката трябва да събори плочка със същата буква.

В различен ред отпадат Ж Б С И Т В Л Б И И Т Л М Я У К

и остават само две розови и девет червени плочки, които изписват:

Д О    П Р О З О Р Е Ц А

До прозореца е скрита цилиндрична кутия, в която е навита картата на съкровището.

 

За разчитането на картата трябва всеки един да се е подготвил предварително. На гърба на поканите, които децата са получили няколко дни по-рано, има закодирана буква, която трябва да бъде оцветена.

Примерно:

Освен това всяка покана има по някакъв символ, който е уникален само за нея и който показва на кое място на картата трябва да бъде поставена поканата.

Резултат:

Най-накрая, под стола, е скрито съкровището - кутия с дълго издирваните светещи пръчици.

Когато бях почти готова с подготовката на съкровището се захванах с тортата. И там не мина без драми. Най-ужасното беше, че до последно, точно най-главния герой, Сантяго, не искаше да изсъхва и се огъваше, а трябваше да стои забит прав върху тортата. Ама аз съм си виновна, защото го бях направила наистина много голям, че и с връзка балони. Накрая просто кръцнах балоните и Сантяго горе-долу се позакрепи.

И ето че седми февруари настъпи.

Първо заведохме Маринка в предучилищната група. Носихме почерпка за децата. Маринка така и не започна да ми разказва какво се случва през деня й, но за щастие госпожата пусна снимки в групата и видях едни прекрасни, усмихнати деца, всяко от които подарява на Маринка рисунка. Ето ги и тях:

Портретът на Маринка в средата ми е особено любим! <3

По обяд рожденичката се премести в дневния център, където също носеше почерпки за децата. От там нямаме снимки, но пък се върна с торбичка с подаръци и голяма усмивка.

И ето че дойде време за посрещане на гостите.

"Вила Вилекула" е чаровно, уютно заведение, което ни посрещна с празнично запалени светлини.Отношението на персонала бе добронамерено и приятелско. За по-лесно пренасяне бях оставила финалното сглобяване и украса на тортата за там. Бях леко притеснена как ще се приеме от персонала, но дамата, която ни обслужваше се постара наистина да ми помогне. 

Ето резултата:

Ядлива е само средната синя част, с крем от Маскарпоне и сладкарска извара. Предпочитах да няма фондан - за украса е добър, но за ядене гледам да го избягвам. Жълтата полусфера всъщност е тревисто зелена и трябваше да представлява самотен остров. Мммм... не се получи точно това. Както и да е. Украсите са от фондан. Ами... децата най-много на тях налитаха. Не успях да ги опазя от фондана. Вътре е любимата спаначена торта с пресни боровинки и домашно сладко от вишни.

Беше празник - истински празник! Наистина съм благодарна, че сме обградени с такива приятели! Децата тичаха, смееха се, търсиха и намираха съкровище, помагаха си. Великолепно изживяване!

Погледнете тази снимка. Днес ми я изпрати дамата, която ни обслужваше в заведението. Била много впечатлена как децата сами си, взели си масичка, сложили си я в средата и си организирали игра на заведение. Погледнете ги - как си помагат, обслужват се с внимание. Как двете сестрички са споделили едно столче. Толкова са мили всички!

Още някои снимки:

Като дръпна чертата, нищо чудно и към 100 чАса да съм отделила по организацията на рождения ден. Като тръгнем от няколко дни обикаляне за търсене на помещение, преминем през няколко дни обикаляне в търсене на "съкровището", дни и нощи в измисляне на загадки и предизвикателства, часове  разглеждане на торти по темата и последващото им реализиране. Всичко си струва - душата ми е пълна!

"Да живееш в интересни времена!" - един съвсем не-скучен ноември.

"Жълтият сняг не се яде!" - това било първото, което малките ескимосчета научават, според един стар виц. 

Първото, което малките зренянинчета научават е, че:

Водата от чешмата не се пие! 

Също така това бе първото, което симпатичният хазяин ни каза, повтори и натърти, а за още по-убедително ни връчи туба с питейна вода, докато ни настаняваше в уютното апартаментче отстоящо на 5 минути пеш както от "Кристална дворана" (в която се проведе 28th World Shotokan Karate Championship of SKDUN), така и от централния площад на Зренянин. Убедена съм, че това ще остане първото, за което се сещам, когато ме попитат какво съм видяла в Зренянин. Шокът, който всеки един от нас изживя осъзнавайки, че дъното на тоалетната е жълто не защото предишният е забравил да си пусне водата, а точно защото го е направил и че същата жълта течност излиза и от чешмата, е нещо, което не се забравя. Първоначално помислих, че причината са стари тръби, после се оказа, че в цял Зренянин водата е жълта, а накрая прочетох, че проблемът е много по-мащабен и се отнася до цялата банатска област. Страшното е, че цветът е най-малкия проблем на водата. Наличието на арсен, в количества около 25 пъти над нормата, я прави не просто гнусна, а и отровна. Когато питах един местен "Защо ви е жълта водата?", първо каза - "Много дълга история..."като видя, че съм готова да слушам, кратичко заключи - "Политика."

Зренянин е град в североизточна Сърбия, на 70-80 километра както от Белград, така и от унгарската граница. Трети по големина в автономна област Войводина и най-голям в Сръбски Банат. Фука се с етикета "европейска столица на спорта" и си има музей на тази тема, но дори Гугъл не знае това. Различни сайтове предлагат списък със забележителностите на града, но е достатъчно да застанеш в центъра на градския площад и да направиш едно 270 градусово завъртане, за да видиш почти всичко изброено в списъка. С други думи - няма да ви препоръчвам непременно да отскочите до Зренянин. Градчето не е лошо, но не е чак толкова хубаво, че да си заслужава да бъде специално посетено. В центъра на площада има паметник на конник, а сградите околовръст са наистина красиви. Начинът, по който са осветени през нощта, създава уютна и романтична атмосфера,  само дето няма кой да й се любува. Тъй като градът е по-близо до началото на часовата зона, то към 4 вечерта започва да се стъмнява. В 6 улиците са почти пусти и дори малко плашещи. Четох, че проблемите с водата са причина за постоянното обезлюдяване на района и това наистина се забелязва. По всяка улица има изоставени и запуснати сгради - било то жилищни или търговски.

Градският площад към 6 вечерта.

Градският площад към 6 вечерта.

Красивата сграда на общината в Зренянин.

Най-близкият до площада мост.

Реката

Административна сграда (не помня коя).

Почти всички забележителности на град Зренянин.

И така, след като грозно оплюх това симпатично градче и дори сама си противоречих с красивите му снимки, е време да разкажа защо бяхме там, а именно заради 28-то световно първенство на SKDUN (Shotokan Karate-Do of United Nations). Главно действащо лице - Дени. Отговорник по организация,  продоволствия и подкрепа от всякакъв вид - моя милост.

Да се върнем малко по-назад:

Средата на октомври. 

Мързеливо разглеждам офертите на Букинг за нощувки в Зренянин. Наскоро, тъкмо бях заявила на колежката, че тази година няма да има Световно и няма да си съобразява отпуската с мен и те взеха, че го обявиха за средата на ноември. От две години всичко се случва в последния момент. Мислех, че Дени ще поиска да ходи сама, но тя предпочете да я придружавам. Май ще трябва да се задействам с организацията. Хм... Картата на Booking със свободни места за нощувки е нацвъкана с безброй възможности, но преди седмица имаше една оферта малко по-близо до залата. Изтървала съм я. Да взема, за всеки случай, да букна следващата най-близка възможност, че да не се налага да се придвижваме с кола. Милен мрази да шофира в чужди градове. Не съм сигурна, че е най-доброто, но те и без това не искат предплата, а и до последния ден мога да се откажа безнаказано.

На следващата сутрин получавам съобщение, че апартаментът е зает и се наежвам - аз може да не съм сигурна искам ли го, но те как ще го пишат за свободен като не е. След кратка размяна на писма със съпорта на Букинг става ясно, че апартаментът е свободен, а писмото е изпратено погрешка. Добреее... значи пак имам време да му се чудя.

Минават още 2-3 дни и Ева ми звъни да ме пита дали случайно нямаме резервация за Зренянин. Отговарям утвърдително, а тя искрено се радва, защото виждаш ли нямало нищо свободно. 

?!?!!!

Абе как няма свободно? Аз нали онзи ден гледах и беше пълно с оферти. Отварям Букинг и не мога да повярвам на очите си - в целия Зренянин няма едно, ЕДНО свободно легълце. ШАХ! За три дни всичко се е облизало. Без да искам съм уцелила най-точния момент за резервацията си.

След като става ясно, че Венко се е съгласил да ни закара с автобуса, нямам никакво основание да врънкам Милен да ни бъде шофьор и се оказваме с Дени сами в апартамент обявен за 6 човека. Чак ми е неудобно, защото голяма част от нашата група са в село на 15 километра от Зренянин, а чувам, че има хора от българската група, които са с резервации в Нови Сад (на 40 километра). На няколко пъти подхвърлям тук-там, че при нас има място и можем да поемем още няколко човека, но така и не се появяват желаещи.

Остава седмица до пътуването ни.

Сряда вечер. 

Проверила съм, че влизането в Сърбия е съвсем елементарно, само с лична карта - нито тестове, нито сертификати искат сърбите. След няколко дни ще науча, че е 100 пъти по-лесно да влезеш в Сърбия, отколкото после да се прибереш в България, но сега витая в розови облаци, че поне този път Корона-ограниченията няма да ни попречат. Все още не съм правила подробно проучване на забележителностите в Зренянин, но има време.

19 часа и 15 минути.

Телефонът ми звъни.

Още преди края на първата дума, по гласа на татко познавам, че нещо не е наред. 

Времето между 

"Не знам как да ти го кажа..." 

и следващата част на изречението се разтяга в цяла вечност. 

Вечност, в която главата ми ражда толкова страшни сценарии, че на

"подпалих къщата." 

си отдъхвам.

В следващите няколко часа къщата още гори, а две пожарни и множество пожарникари се борят със стихията. Майка се е скрила с двете кученца в оранжерията, в най-далечния край на двора, а татко, Роско и всички любопитни са изтеглени на голямо разстояние, заради опасността от взрив на общо четири газови бутилки, на различни места - автомобил, лятна кухня, основна кухня и резервна бутилка.

Към 23 часа пожарът е овладян.

От лятната кухня са останали само стени, от навеса зад нея - само обгорели подпорни греди,

от колата и гаража - само метален скелет, 

 

от кухнята в къщата - развалини. 

Останалата част от къщата е непокътната, но пропита със сажди и смрад.

Татко има леко опърлено на едната вежда и бретона, майка - няма физически поражения. И двамата са стресирани до пълен блокаж.

Причината - забравено електрическо одеало.

Плановете ми за следващите няколко дни рязко сменат посоката си.

От четвъртък до неделя сме всеки ден в Дълбоки. Мъжете къртят мазилки  и изнасят боклуци, а аз (и ако хвана някой да ми съдейства) се старая да им изчистя поне една стая за живеене и едно санитарно помещение. (Дано не ви се налага, но да си знаете - сажди се чистят с обезмаслител. С вода само се набиват повече.) Вода и ток - няма. От съседите са опънали един дълъг кабел за помпата в кладенеца и евентуално за електрическа крушка.

В неделя вечер всичко изгоряло е свалено до тухла, банята може да се ползва, когато има вода и холът е почистен и боядисан със запечатващ грунд срещу сажди. 

Смрадта е сведена до по-поносими граници.

За смрадта след пожар, вероятно могат да се пишат трактати. Тя е всепроникващо чудовище, със собствен живот. Всяка вечер се прибирах, изхвърлях на терасата всичко, което е било с мен вътре, в къщата, къпех се и въпреки всичко нощем се събуждах от миризмата на сажди. Няма такава гадост!

Понеделник.

По време на суматохата около пожара и чистенето ми проблесна една реплика на Дени, че Алекс (от София) и семейството й, ще са на квартира в Нови Сад. Чак е срамно ние двете да се ширим сами в апартамент за шестима, на 5 минути пеш от залата, а да има хора, които всеки ден ще пътуват по 40 километра в едната посока. Звъня и им предлагам да споделим квартирата. След серия от тотални промени в плановете им, се уговаряме да бъдем четирите - аз, Дени, Алекс и Снежи (майката на Алекс).

Междувременно е станало ясно, че колкото е лесно да влезеш в Сърбия, толкова е трудно да се прибереш в България. За влизане в България от страна в "червената зона" (каквато е Сърбия) се изисква писмено и говоримо владеене на 14 езика, поне 5 от които да са на малки племена по поречието на Амазонка.

Добре де, не е точно това, но е малко по-трудно изпълнимо:

'Начи: 

1. Ако имаш "Европейски зелен сертификат", трябва само да си намериш къде да направиш PCR в Сърбия и в рамките на 72 часа можеш да се прибереш в България без никакви други спънки.
2. Ако имаш "Европейски зелен сертификат", но нямаш сръбски PCR, то подлежиш на 10 дневна карантина, която може да бъде отменена, само ако в рамките на 24 часа от влизането в България, си направиш PCR и изпратиш резултата на мейл на РЗИ.
3. Ако нямаш "Европейски зелен сертификат", тогава ти трябват два PCR-а. Един в сръбско и един у нас. Сръбския показваш на границата, а българския го изпращаш в рамките на 24 часа на РЗИ, за да си отмениш наложената карантина.
4. Ако нямащ нито "Европейски зелен сертификат", нито сръбски PCR, то 10 дневната ти карантина е неотменима, колкото и български PCR-а да си направиш.

Макар и досадни, в началото тези изисквания не изглеждат така трудно изпълними, колкото се оказват в последствие. Започвам да търся къде в Зренянин можем да направим PCR-и, защото очевидно ше трябват на всички - със или без "Европейски зелен сертификат". Картинката, която постепенно се разкрива пред мен, ме изправя на нокти - в Сърбия PCR се заявява 24 часа предварително, в сайта на тяхното министерство на здравеопазването и струва 9000 динара, което е към 150 лева. Прави се само сутрин между 7:30 и 8:30 часа и ако не бъркам, трябваше да е в делничен ден. Резултатът излиза за 24 до 48 часа. Както и да го смятаме, ние в понеделник вечер, когато смятаме да преминаваме българската граница на връщане, не можем да имаме 72 часов PCR. Да не говорим за ненужното хвърляне на пари на вятъра. Като добавим, че половината от пътуващите сме без зелен сертификат, това усложнява ситуацията дотолкова, че започвам да се замислям над перспективата поне аз да не пътувам. Към вторник вечер ми е хрумнало да проверя има ли начин за заобикаляне на ограниченията и така се заражда идеята на връщане да минем през Македония.  Северна Македония се намира в оранжевата зона и това прави влизането от там значително по-лесно. На сертифицираните им е достатъчен сертификата, на останалите им е необходим един антигенен тест в България. Пътят се удължава с 200 километра, като на влизане в Северна Македония трябва да обявим, че минаваме само транзитно, за да не ни искат ПСР-и. Основният недостатък на тази схема е, че не е изпробвана. 

* * *

юли 2024 г.

Две години и половина по-късно публикувам незавършената история за посещението ни в Зренянин.

Какво стана после ли? Все пак минахме през сръбско-българската граница, където на всички ни трябваше да наложат 10 дневна карантина. Ние обаче подредихме българското знаме на страничното стъкло, оставихме 1-2 спечелени купи на предното и закичихме най-малките каратеки с медалите им (че ако големите се закичат,  ще личи, че е нарочно) и проверяващите удобно забравиха да ни погледнат тестовете. Откачени времена бяха! Дано не се върнат!

Зренянин очаквано си остана в съзнанието ми като "Мрачният град с мръсната вода".

Майка и татко... 

Преживяха пожара, но кошмарът продължи. 

Три месеца по-късно прекараха много тежко Онази болест, като татко бе "на ръба".

А още шест месеца по-късно преживяха втори пожар. Селото, в което е вилата им и за което бях разказала в Селото, което открадна сърцето ми - моята голяма любов на края на пътя."се подпали и вилата изгоря до основи. Толкова до основи, че когато телевизиите идваха да снимат даваха кадри основно от нашата къща.

Ще ми се да можех да завърша тази история позитивно, но.. както са казали китайците "Проклятие е да живееш в интересни времена."

Баба Мика на 100 години!

 

Тайната на бабиното дълголетие.

-            Деца, затворете очи и си представете, че навън е зима.  Всичко наоколо е бяло и съвсем, съвсем тихо. Студът щипе по бузите, а снегът хрущи под краката ни. Виждате ли снежинките, които се спускат от небето…

-            Гуспужа, аз кат‘ си затвора очите и нищо не виждам!

Не, това не е виц. Това е една от многото истории, които моята баба Мика (Маринка Стойчева Анчева) разказва за учителстването си. Те са все такива – забавни и по детски наивни. Любима ми е и онази, в която тя всяко междучасие потропва по чина с показалката и подканя първокласниците бързо-бързо да излизат на двора, а те хем подтичват, хем я избикалят отдалеч. Цял месец по-късно тя разбира, че опитите й да говори на майчиния им език са се провалили и вместо „бързо-бързо“ („чабук“ на турски), тя през цялото време им повтаря „чибук-чибук“ - „пръчката-пръчката”, че и за капак с показалката ги подканя. А децата, милите, бързат ли бързат. Налага се спешно да свика родителска среща, на която за пръв път в историята на селото присъстват и жени, та да се извини. Разбират я първо бащите, които поназнайват български език и започват да се смеят, а майките се въртят и се питат какво става. Историята завършва как всички се смеят със сълзи.

Или другата, за Иванчо и Марийка (те наистина така са се казвали). Как само седмица след най-първия учителски ден на 20 годишната тогава Маринка, дошъл инспектор на проверка и в средата на часа, сладката и примерна Марийка се хванала за носа и извикала: „Иванчо има пърдел!“ Как баба Мика си мисли, че се е провалила, а инспекторът е толкова доволен от реакцията й и начинът по който овладява ситуацията, че пред целия колектив я хвали, че се държи като учител с осемгодишен стаж.

Как в междучасията играе народна топка с учениците и точно това е едно от нещата, които впечатляват младия селски кмет. И как той (дядо Кольо) я спечелва да му стане жена. (Истинска конспиративна история.) Как години по-късно, наред с редовните,  води и вечерни часове, за да ограмоти и родителите. Как в по-зряла възраст, вече като директор, организира доброволния труд на други едни родители и успяват за половин година да построят втори етаж на училището. Да го обзаведат и да го превърнат във вълшебно място, в което дори да се събуват преди да влязат. Или как, в края на учителската си кариера, буквално възкресява едно запуснато, изоставено и занемарено селско училище в така наречените „трудни“ райони, превръщайки го в образцово място и събуждайки любовта на учениците към знанието.

Ей такива са бабините истории. Жизнеутвърждаващи. И преди съм разсъждавала върху това, но в последните дни, покрай нейната стогодишнина...

СТО-ГОДИШНИНА!

Да, 100!

 ...си мисля какво е най-характерно за баба Мика. Кое е онова нещо, което я е запазило да преживее цял един век? Дали може в едно изречение да се вмести „формулата“ й за дълголетие? И дори да звучи изтъркано, мисля, че нейната тайна е в това, че успява гледа с усмивка на нещата. В това, че запомня хубавото от всяка история. Защото, както всеки един и тя не е пожалена от съдбата. И в нейния живот има тежки моменти. Дори, на няколко пъти, самата тя е била на косъм със смъртта. Още на 13 годишна възраст, докторът казва на баща й: „Бай Стойчо, още два часа да се бяхте забавили и нямаше да я има Маринка.“ На 59 годишна възраст е оперирана от злокачествен тумор, а на 83 получава перфорация на червата и живото-застрашаваща загуба на кръв от най-обикновен аспирин. Това, че ракът е взел живота на голяма част от близките й – баща, майка, свекър, свекърва, брат, съпруг – научих едва, когато прочетох тетрадката й със спомени. Обаче, като се замисля, не помня баба да се е оплаквала. Драмите се случват, събарят я, тя се изправя, отърсва се и продължава нататък. Сигурно и това е част от тайната й за дълголетие.

Така се изправи и след смъртта на дядо. Тя беше на 73, когато той си отиде и баба го понесе много тежко. В следващите две години бе на ръба да се предаде. Бе свикнала да се грижи за някого цял живот, а ето че сега бе останала сама. Очевидно не искаше да се предава, защото търсеше начин да продължи. Даде едната стая от гарсониерата си на студентка. Не беше за пари. Баба харчеше повече, за да се грижи за нея, отколкото получаваше. Просто имаше нужда да се грижи за някого. За съжаление, след година, момичето прекъсна по здравословни причини. Така вместо да получи утеха, баба допълнително се натовари. Опита и с приятелка да живее, но не се получи. Тогава извърши нещо наистина смело. Съгласи се, въпреки, че най-вероятно ще бъде одумвана, да сподели живота си с един вдовец от съседния блок, с когото комшийките решили да я свържат. Портретът на моя дядо не слезе от стената. И досега е там. И макар дядо да бе нейния си мъж, тя знаеше, че има отредено още време за живеене. И трябва да го направи по най-добрия начин. Защото животът ни е само един и трябва да полагаме усилия да го живеем пълноценно. Баба прие новия човек в живота си и буквално разцъфтя в следващите 8 години съвместен живот. Когато изпрати и него от този свят, тя все пак се научи да живее сама. И пак не се предаде, продължи да бъде активна. Дори много активна. И в пенсионерския клуб бе редовна, и по екскурзии ходеха, и шиеше, и пееше, и стихове пишеше, и рецитираше. Творческият импулс винаги е извирал от нея. Убедена съм, че той също има огромна роля за дълголетието й.

Баба Мика започва да шие на машина още като дете и до съвсем скоро, редовно ни подаряваше я по някое шалте, я ръкохватки, я престилка. Плетенето на една кука го прекъсна малко по-рано, заради зрението. Рано, рано, колко да е рано - на около 80 години. Преди това успя да оплете по една торба дантелени карета и покривки за всеки от внуците. Пише стихове. Рецитира. Готви прекрасно и е истинска чистница. От нея знам, че „добрата домакиня се познава по ъгълчетата на прозорците.“ Майка ми е разказвала как сутрин, преди работа, баба избърсва набързо стъклата и тогава започва деня си.

Стъклата.

Сутрин.

Преди работа.

Не й е било лесно. Но както казах - не помня да се е оплаквала от живота си. Явно успява не само да намери хармония с всичко, което й се случва, но и да го промени и облагороди по нейния си начин.

Ако се върнем на историите разказани в началото, ще забележим, че тя нееднократно е била новатор в различни области, без да се плаши от това. Дали ще си позволи да играе на народна топка с децата в междучасията, дали ще остане след часовете, за да образова неграмотни родители, дали ще покани за пръв път в историята на селото жени (!) на родителска среща или ще се захване да строи и ремонтира училища.  Все неща, за които никой не й е проправял пътя. Така ги е почувствала, така ги е направила.

Маринка Стойчева Димова (впоследствие - Анчева) е родена на 14 октомври 1921 година, в село Светлен, Търговищко. Селото е населено предимно с изселници от Беломорска Тракия. Тя е четвърто дете в семейството. Изтърсаче. Като дете е била много буйна. Майка й все казвала, че е трябвало тя да се роди момче, а не батко й. Родителите й много държали да изучат децата си, но за нея парите не стигнали и се наложило след завършване, веднага да започне работа. И така, без никакво учителско образование и нито грам опит, тя става учителка на първи клас, далеч-далеч в Родопите, в село Лилково. Точно тогава, в края на първата седмица, се случва и онази драматична история с Иванчо и Марийка. След две години преподаване в Родопския край, баба Мика получава право да изкара тримесечен курс, да издържи изпит и да получи диплома. Малко наопаки са се случвали нещата тогава - първо скачаш в дълбоките води като учител и ако оцелееш - имаш право да се дипломираш.

След дипломирането си започва работа в село Кардам. Това е периода, в който наред с преподаването по най-различни предмети, играе с учениците народна топка, а кметът Кольо Анчев, все си намира работа да се задържи около двора. От време на време я изпраща. Тя го харесва, но къде ти, той бил най-желания ерген, а тя - дребничка и слабичка, изобщо никакви надежди не таяла. Един ден, докато била във ваканция при родителите си, той й се обадил да се върне в Кардам, заради вечеринка, в която и той щял да участва. Посрещнал я на гарата, изпратил я до тях, вечеряли с храната, която била донесла и той ха да си тръгне, ха да си тръгне… не си тръгва. Към полунощ й казал - не мога сега да си тръгна, навсякъде е заключено, какво ще си помислят хората. И останал… Завинаги. Впоследствие станало ясно, че бил дочул, че тъкмо нея вечер са се канели да я крадат за някакъв друг ерген и решил да действа пръв.

След няколко години се преместили да живеят в Шумен. Купонна система, едно дете, второ дете. Квартира от две стаи, при двама различни хазяи - кухнята при един, а спалнята - на другия етаж, при друг. Децата растат. Баба Маринка учителства в училище съвсем в края на града. Учениците от всякакви етноси - българи, турци, цигани, евреи и арменци. И за да е още по-трудно, тя решава след часовете да образова неграмотните родители. Явно се справя добре, защото все по-често има открити уроци и желаещи да се учат от начина й на преподаване. Минават години и един ден, прибирайки се от морска почивка, започва да получава поздравления. В началото дори не разбира за какво, мислела, че е нещо за почивката. Оказва се, че без нейно знание, е назначена за директор на малко училище в центъра на града. След година се наемат да вдигнат втори етаж на училището. Кметът на Шумен й казва, че ако го изграждат само работници ще отнеме две години и баба Мика решава да организира родителите да помагат. Целта им е била да се справят само за лятната ваканция, но не успяват. За нова година, обаче, се нанасят в новото училище. Настроението е приповдигнато. Деца, родители, учители - всички са влюбени в тяхното си място, където влизат по пантофи, за да не се цапа. Поставят си за цел в училището да няма изоставащи ученици (много по-трудно постижима цел от днешно време) и я постигат. За съжаление училището просъществува само 8 години и бива обединено с по-голямо, а сградата е дадена на Радио Шумен. Скоро след това, през 1971 година, идва време баба Мика да се пенсионира. Тя обаче избира да удължи стажа си, като отива да преподава в така наречените “трудни райони”, в село Пристое. Точно там се случва историята “чибук”-”чабук”. Точно там, на нейна родителска среща, за пръв път присъстват и жени. Деца и родители така я обикват, че когато на следващата година я назначават за директор на училището в съседното село Гусла, всички искат да местят и децата си подире й. Не им разрешили. Тя пък била ужасена от състоянието на ново-повереното й училище - напълно запуснато и вместо двор - една кална, обрасла площ. Баба Мика не търпи такова нещо и бързо организира всички от селото да помагат. Осигуряват им 300 дръвчета, 150 корена рози, плочки и пясък. За един предиобед, с помощта на цяло село, успяват да засадят дръвчетата и розите, да поставят плочките и да изградят пясъчник за скачане по физическо възпитание. Когато дошло следващото лято, цялото училище ремонтирали - от ремонта на покрива, до смяна на пердетата. Всичко. След още една година преподаване, окончателно завършва учителската й кариера.

Синът и дъщерята са вече със собствени семейства, появили са се и внуци. Тя  хем помага на тях, хем се занимава се занимава с активна дейност в пенсионерския клуб. По това време, вече може да се отдаде на другите си хобита и умения. Пише стихове, рецитира свои и чужди произведения, шие, плете… Твори!

През 1980 година и двамата с дядо получават една и съща диагноза - злокачествен тумор. Операцията на баба е успешна, на дядо - не. Малко по малко, в следващите 15 години, той става все по-трудно подвижен, докато накрая е напълно зависим от грижите й. Не съм я чула да се оплаква.

Вече разказах колко тежко й беше, след загубата му и как успя да събере сили, да се изправи и да продължи. И така още четвърт век, в който продължи да твори и да живее.

Ето, че сега баба Мика - Маринка Стойчева Анчева - навършва сто години. Изживя ги с достойство и се превърна в добър пример за нас, наследниците й.

Бъди ни жива и здрава, бабче!

 

"Селото, което открадна сърцето ми" - моята голяма любов на края на пътя.

Първото ми стъпване в "Селото, което открадна сърцето ми" бе преди двадесетина години, по времето, в което селските къщи масово сменяха собствениците си. И двамата ми родители нямат наследствени имоти на село, а по онова време вече много им се искаше да влагат любов и енергия в някоя къщичка с дворче. "Селото, което открадна сърцето ми" не е от селата, през които можеш да преминеш случайно. Трябва изрично да си избрал да отидеш там, защото пътят за "Селото, което открадна сърцето ми" е път специално до "Селото, което открадна сърцето ми". Статия в някакъв вестник и ред съвпадения ги бяха завели до там, но с първите едно-две посещения така и не бяха успели да открият "своето място". 

Кант е казал, че "Природата не търпи празно пространство." а аз бих допълнила, че във всяка общност има роли, които винаги намират своя представител. Без значение дали е група от 10 човека, работен колектив, клас ученици, село, град или дори държава, винаги има лидер, отшелник, клюкар, лекар или селски идиот, примерно. И ако някоя от тези "длъжности" се освободи, то тя неизменно бива заемана от друг. В дадения случай, ролята на "агент за недвижими имоти" бе заета от човек, който се оказа познат на баща ми. Не, че печелеше от това, просто някой е трябвало да запълни "вакантното" място, така че този човек имаше информация за всички обявени за продан къщи. В продължение на няколко посещения родителите ми бяха развеждани из различни имоти, но никой не успяваше да грабне сърцата им. Единият бе твърде комуникативен (т.е. всеки ще наднича в двора ти), другият твърде захлупен (без никаква гледка), третият твърде разрушен, четвъртият - с толкова наследници, че на практика е непродаваем.

Запознаха и мен с "агента по недвижимо имущество"(светла му памет) - приятен и интересен човек, който съвместяваше тази си роля с ролите "странник", "отшелник" и "автоморга". Той нахвърля още няколко възможности, но пак не се оформяше "щастлива развръзка". Тогава ги оставихме да си приказват с татко и двете с майка излязохме да се разходим из района. То си личи кои къщи са запуснати, така че и без "агент" можехме да направим оглед.

И до сега си спомням как Я видях за пръв път. Къщичката, която в последствие стана "нашето място", е също толкова на края на пътя, колкото и "Селото, което открадна сърцето ми". Покрай нея не се минава "на път" за някъде другаде (най-много до съседите, които в последствие също се оказаха "съкровище"), до нея трябва да дойдеш специално. Едва се виждаше сред шубраците в двора, но ценното й е, че тя хем е сгушена в ниското, хем никой от високо не може да наднича в нея и хем има прекрасна, просторна гледка. Това са серия по принцип несъвместими качества, които точно това място съвместява прекрасно. Още тогава казах: "Това е! Дано се продава!"

Гледката, която завинаги ме спечели. Къщата и дворчето са скрити долу.

Следват 8-10 щастливи години, в които мястото разцъфтя и бе превърнато от родителите ми в "райска градина". Използваха буквално всяка възможност да се откъснат от ежедневието и да му се насладят. Една Нова година дори ги затрупа снега там и няколко дни по-късно трябваше сами да разравят пъртини. Летата изкарваха почти изцяло там. А пролетите... О, пролетите - най-красивия период на годината, на най-красивото място на света. Какво можеш да искаш повече! 

Спомен от последното стъпване на човешки крак на мястото, преди 4 години.

Докато бях в майчинство с Дени, успявах по-често да се присъединявам към тях но в следващите години, въпреки любовта и желанието ми, все по-рядко ми се отдаваше случай. Междувременно най-ценното качество на селото, неговата откъснатост от света. се превърна в най-големия му недостатък, защото колкото и да е хубаво, е твърде рисковано да се установиш там за постоянно.

Ето защо родителите ми си купиха имот в друго, много по-леснодостъпно село, прехвърлиха енергията си там и посещенията им в "Селото, което открадна сърцето ми" започнаха да оредяват. 

Докато накрая просто спряха. 

"Селото, което открадна сърцето ми" бе старателно премълчавано и избутвано встрани от разговорите, защото раздялата с този рай наистина ги бе наранила. Всичките ми опити да организирам дори кратко посещение там, бяха прекършвани още в зародиш с думите "Ти знаеш ли какво е там! Абсолютно непроходимо е и къщата е превзета от съсели!" 

И така година след година. Периодично се моля поне да отскочим до "Селото, което открадна сърцето ми", но винаги срещам стена.

***

 

2021 година. 
Петък. 

6 сутринта. 

Утре имам рожден ден, а още не съм измислила как да го празнувам. 

Обичам рождените дни. В тийнейджърските си години започвах подготовка за празненството месец по-рано. Когато се появиха децата ми, прехвърлих тази енергия в подготовка на техните празници, но в последните години си казах, че и аз съм човек и макар и по-скромно, отново започнах да отбелязвам и своите. Миналата година организирах дълъг, морски уикенд за нас и кумовете ни, по-миналата също успях да го почувствам като празник, но ето че сега почти настъпи, а аз още нямам концепция как да го посрещна. Преди няколко дни предвидливо подхвърлих на Милен да се подготви за дълго пътуване, защото в северозападна България, примерно, никога не сме ходили. (Малко в стил "Ако искаш куче, започни да молиш родителите си за кон.") Видях го, че се намуси, а и на мен не ми се прекарват два дни само в път, но какво ще е това нещо, което хем много искам, хем пък няма да е убийствено далеч. Вчера проверих дали да не си направим едно пътешествие с теснолинейката Септември-Добринище (така Милен няма да бъде целодневно ангажиран само с шофиране), но скоростта й е такава, че няма да ни стигне дори цял уикенд за отиване и връщане от и до Сливен.

Нещо друго трябва да е. Говорихме със Златка дали да не си направим един пикник на палатки, но предвид това, че и за двете семейства въртенето около скарата не е занимание предизвикващо радост и удовлетворение, какво друго да правим там? Последния път организирахме уборка на района и със сигурност има още доста работа,  та може пак да се захванем с това...

Какво, какво? 

Я пак? 

Нощувки в дивотията...

Работа... 

Чистене... 

Ако гостите ми така или иначе ще нощуват в дивотията, ще чистят и работят, аз 'що не взема да ги завлека до къщата в "Селото, което открадна сърцето ми"? Току виж сме го съживили. Ако успеем да си го почистим ще спим вътре, ако не можем, ще спим на палатки в двора, ако не можем, ще спим в двора на съседите, ако и това не стане, Старозагорските Бани са съвсем наблизо - ще спим там.

2021 година. 
Петък. 

06:30 сутринта. 

Планът е готов! Ще си го видя! Най-сетне ще мога да видя моето любимо "Село, което открадна сърцето ми"!

2021 година. 
Петък. 

07:30 сутринта. 

Секунди преди да тръгна за работа Милен отваря очи. Съобщавам в едно изречение плана и излизам преди да е казал, че няма да стане.

2021 година. 
Петък. 

08:30 сутринта.  

Майка и татко вече трябва да са будни. Едва дочаках да стане по-прилично време, за да го съобщя и на тях.

 08:45 Разговорът завършва със: "Със или без благословията ви, аз ще отида!"

2021 година. 
Петък. 
След работа.  

Нямам търпение да дойде "утре". За пръв път ще посрещна рождения си ден без да въртя торти и почерпки, но това ни най-малко не ме тревожи. Имам да мисля за чували, ръкавици, препарати, включително и препарат против стършели (Пу-пу, дано не се налага!). Да приготвя нещо, с което да нахраня гостите си, но да е подходящо за хапване в "полеви условия". И още - метли, парцали, мотики, вили, храсторез, ножици... 

Да осигуря "План Б" - нощувка на Баните.

Да приготвя багажа...

2021 година. 
Събота. 
00:00 часа.  

ЧРД на мен!

Дали е честно спрямо останалите? Аз ясно, че съм влюбена в мястото, но дали пък не бъркам, като искам от тях да сбъдват моите мечти?

***

2021 година. 
Събота. 

Цял ден приемам поздравления. 

Хубаво е! 

Още по-щастлива съм, че съм в "Селото, което открадна сърцето ми" с хора, които много обичам - моето семейство, това на кумовете ни и моите родители. 

Вчера татко, от притеснение, вдигнал кръвно, но днес, в края на деня ме прегръща и ми казва "Благодаря ти, че ни доведе тук!". Слуховете за непристъпност на мястото се оказват твърде преувеличени, така че само за 10-15 минути разчистване на пътя и портата успяваме да влезем в двора.

 

Когато отваряме вратата на къщата, още на входа, ни посрещат новите местообитатели - съселите. 

Предстои да мислим как, по най-приемлив начин. да бъдат убедени да сменят местоживеенето си. Вътре, във всички стаи, има следи от ежедневието им, така че пълним десетина чувала боклук и унищожени дрехи. Откриваме и едно гнездо с малки съселчета. Толкова мили животинки, че Кико чак си пожелава да осинови едно. Не му се получава, но е длъжен да опита.

Постепенно сенките се издължават и започваме да се приготвяме за тръгване. Все още има много работа по къщата, но първата крачка е направена, а и вече се знае какво е състоянието, така че следващия път ще е много по-лесно. Леко ми е на душата, а и виждам, че всички са доволни от деня. Струваше си!

Вечерта залагам на сигурно и отиваме да спим в една хижа на Старозагорските Бани, която също се оказва приятна изненада. Съдейки по изостанали табели, навремето е била база на Строителни войски, а днес се кичи с гръмката титла "хотел", макар "хижа" да й приляга много повече. Хижарят сам по себе си е атракция - леко флегматичен и с мнооого лежерен подход към живота, вселената и всичко останало. Първоначално, по телефона ми казва "Ама нали няма да ползвате ресторанта, че гледаме да не го отваряме много." (каквото и да значеше това). После, докато ни настанява, споменава, че готвачките били загорили нещо, което явно означава, че готвачки има и ресторантът работи. Питам го - "Можем ли да ядем наша храна в ресторанта?" (уж, за да не готвят) - "Не." - "Можем ли да ядем в стаята?" - "Не." - "Къде можем да се нахраним?" - "На долната тераса" (Към 21 часа, неосветена, при температура около 12 градуса. Вижда се, че не го прави със злоба, а по-скоро от разсеяност.). - Още веднъж питам - "Все пак, не може ли да поръчаме в ресторанта?" - "Ами... Само скара... Кебапчета, кюфтета.... Салати... Панирани хапки..." Оказва се, че няма само готвено. :)

Настаняваме се в ресторанта, където откриваме, че даже меню има. Докато приема поръчката домакинът ни между другото отговаря на въпроса: "А каква е разликата между Шопската и Гръцката салата?" - "Едно и също е... Само различно нарязано." Оказва се, че прекосявайки дължината на ресторанта успява да "занесе" до жена си (която играе роля и на готвачка) само половината от исканията ни, но тъй като тя явно си знае стоката, идва да ни вземе поръчката отново.

Всички тези неуредици обаче си заслужават на фона на гледката, която се открива на следващия ден, когато отваряме очи по светло.

Прекрасно място, ако обичаш природата и тишината.

Следва разходка из Старозагорските Бани, 

Езерото 

и кратък поход до Богородична стъпка.

Заслужаваше си! Благодаря на близките ми, че ми се вързаха!

Послеслов след няколко години:

По-малко от година след този разказ селото се подпали и дошлите пожарникари положиха усилия за всички други къщи, освен за нашата. Изгоряха 6 или 8 къщи, като от нашата останаха само основи. Толкова зле беше положението, че когато хиените от телевизиите идваха да снимат, показваха кадри основно от нашия двор.