Торта с лавандула, боровинки и лимон за седемнадесетия рожден ден на Дени.

             Понякога се чудя – за тях ли го правя или за себе си…

Както знаете рождените дни на моите деца имат дълга и не особено традиционна подготовка. В ранните години изненадвам с темата, в тийнейджърските – изпълнявам желания.

Този път рожденият ден бе празнуван с десет дни закъснение (по ред основателни причини), а поръчката бе „Бяла, полу-гола торта с лавандула“ и без особени претенции за подреждането. Всъщност – същото като миналата година. Първата ми реакция беше – този път изглежда твърде лесно. После разбрах, че само изглежда.

Да тръгнем от лавандулата:

• На село има корен лавандула, не трябва да е проблем…
• Ей, да вземе да прецъфти. Останали на 3 стръкчета по 1 цветче.
• Знам аз къде има лавандула, ама мога ли да опоскам градинката на парк „Юнак“, пред слисаните погледи на подрастващи и родителите им?
• Около седмица разпитвам де, кого срещна дали пък няма лавандула, че да ми откъсне няколко стръка. Хората ме гледат същисано и макар да имаха желание да ми помогнат, лавандула не се намери. 
• Открих, че в „Кауфланд“ продават саксии с лавандула, но нейното състояние бе същото като нашата на село.
• Като казах на рожденичката, че ако иска лавандула, трябва да си набере сама от парк „Юнак“, моментално минахме на вариант „боровинки и лимон“.

Ама аз явно не търпя да ми е лесно, та елементарната за украса полу-гола торта реших да я наблъскам с невъобразимо количество кремове и вкусове. Та както беше елементарна, така ми отне ден и половина.

Представям ви торта с

• Ванилови блатове с нотки лавандула. 
• Крем от бял ганаш, крема сирене и Маскарпоне; 
• Лимонов кърд; 
• Боровинково кули;
• Пресни боровинки;
• Суис меренге бътъркрийм (за зафилване ;) )
• украсена с пресни боровинки;
• лавандула и 
• карамелизирани лимони

А сега затворете очи и го повторете. 😉

Ето резултата:

А ето и подробна схема на съдържанието:

 P.S.:В последния момент, часове преди партито, все пак пуснах пердето и откъснах няколко стръкчета лавандула от парка с детските площадки (после, естествено, щателно ги измих). За мой късмет имаше само един татко с детенце. Дано не ме познават, не посмях да погледна натам, да разбера дали аз ги познавам. Вероятно изобщо не са ме забелязали, но мен така ме беше срам за тия 7-8 стръка, сякаш съм окосила цялата градинка, с все рози и растения.

P.S.2: По-нататък може да запиша и рецептите за отделните елементи. Ако не друго, поне аз да си ги помня. Блатът се оказа много успешен - лек и въздушен, но стабилен.

 PS 3: (Послесловите ще се окажат по-дълги от публикацията) Добавям рецептите за отделните елементи. Водете се по схемата:

Ванилови блатове 

(Взех рецептата от кулинарна група, а дамата, която я бе публикувала сочеше за източник Инстаграм, т.е. идея си нямам от къде идва. В тортата има 2 дози.):

220 гр. брашно, 

220 гр. захар, 

80 мл. прясно мляко/стайна темп./, 

6 яйца, 

60 мл. олио, 

1 ч.л. бакпулвер, 

1 ч.л. смлени цветчета сушена лавандула, 

Белтъците с половината захар се разбиват до меки върхове. Жълтъците с останалата захар се разбиват до изсветляване и удвояване на обема. Към жълтъчната смес се добавя последователно млякото, олиото и лавандулата, при непрекъснато разбиване с миксер. Внимателно се обединяват двете смеси - белтъчна и жълтъчна/с шпатула/. Накрая се добавя пресятото с добавен бакпулвер брашно/на няколко пъти, с шпатула е разбъркването/. 

Последователно направих две дози от тази рецепта. Пекох всяка от тях във форма 20 см. с висок хартиен борд на слаба фурна - 140-150 *С, за 60-70 мин. с вентилатор. 

 

Бял ганаш с Маскарпоне и крема сирене.

Това ми е основния крем. Присъства между всеки два блата.

200гр. бял шоколад

200 мл сметана

250 гр Маскарпоне

300 гр крем-сирене Голдесса (на Лидл)

6-7 с.л. пудра захар 

Сметаната се завира и с нея се залива начупеният на дребно шоколад. Разбърква се, за да се хомогенизира сместа и се прибира в хладилника за няколко часа. След това се разбива с миксер и постепенно се добавят Маскарпонето, крем-сиренето и захарта.

 

Боровинково кули.

Добре де, признавам си. Сладко от боровинки си е. Всъщност "кули"-то е по-скоро сгъстено плодово пюре, а моето си беше живо сладко, но ако не бях ви казала нямаше да разберете, че не е "кули".

По ТАЗИ рецепта е правено. Излязоха ми 8 бурканчета, в тортата сложих едно.

Лимонов кърд.

Взе ми здравенцето пустия му Lemon curd. Преди години опитах да направя и изобщо не ми хареса, но мисля че тогава съм сгрешила в технологията. Сега беше вкусен, но 45-те минути постоянно бъркане на котлона се разтегнаха в над час и половина и накрая мисля, че пак го свалих по-рядък от необходимото, ама много ми писна. Взех го от ТУК, но мисля, че има и по-добри рецепти.

5 жълтъка (аз сложих 6, защото имах толкова останали)

250 гр. захар

150 мл. лимонов сок (прясно изцеден)

60 гр. краве масло

лимонова кора от 1 лимон

В не голяма тенджерка сложете жълтъците и захарта и ги разбийте с телена бъркалка. След това добавете прясно изцедения лимонов сок и на водна баня с постоянно разбъркване варете крема (около 40-45 минути на слаб до среден огън), докато се уплътни. Махнете го от котлона и изчакайте леко да се охлади. Добавете маслото нарязано на малки парчета и ситно нарязаната лимонова кора. Разбъркайте докато маслото се разтопи. Оставете да се охлади. 

'Начи т'ва нещо го бърках наистина повече от час- час и половина и пак си беше рядко. Писна ми, блъснах маслото, казах си - то ще стегне и го оставих да се охлажда.

Иначе вкусът е много свеж.

Карамелизирани лимони.

1 ч.ч. захар

1 ч.ч. вода

3-4 лимона (аз смесих с портокали) 

В широк тиган се слагат да заврат водата и захарта. Пускат се нарязаните на тънко лимони и се варят докато течността се сгъсти. Резенчетата се вадят на хартия за печене, а останалата в тигана смес може да се разреди с вода и се получава невероятно вкусен, ароматен и свеж летен сироп.

Суис меренге бътър крийм.

На по-български език "Швейцарски белтъчно-маслен крем". По някаква странна логика в сладкарските групи го наричат СММК (Суис Меренге Маслен Крем).

4 белтъка 

220 грама кристална захар 

320 грама меко масло (ако имате избор, изберете по-бяло масло, за да не жълтее кремът)

Захарта и белтъците се затоплят до 70 *С на водна баня, с леко разбъркване с тел,  като водата не трябва да докосва горния съд.

Свалят се и започват да се бият с миксер, първоначално на по-ниска а после на максимална скорост докато се получи хубав пухкав сняг и сместа изстине. Постепенно се добавя маслото на малки порцийки. Аз си бях изтеглила необходимото количество и го сипвах с чаена лъжичка. Бие се до получаване на пухкав крем. Могат да се капнат няколко капки ванилия.

ПИЦА - БИНГО

В нашето семейство настолните игри са на почит. Сравнително често с Дени отделяме по половин-един час вечер за някакво занимание. Маринка обикновено се подрежда на масата до нас и участва в играта по неин си начин (Примерно взима плочки и ги подрежда на произволни места по таблото за Скрабъл, а ние после се чудим тази дума от къде е дошла). В последната година вече започнахме да включваме игри, които тя реално може да участва ("Змии и стълби" - домашно производство; "Домино"; "Не се сърди човече" - домашно производство; война с карти (много е забавно да ги слушаш отстрани); една с героите от "Frozen II"; бълхи, маймунки и още няколко съвсем детски), но така и не можем да открием игра, която да е еднакво интересна за всички ни.

Нскоро ми хрумна, че тъй като в бингото правилата са твърде прости и се залага предимно на късмет, едно бинго би могло да бъде вълнуващо хем за нея хем за нас. Така се роди играта 

Пица-бинго

Идеята не е 100% моя, в интернет има различни варианти кръстени по този начин, но материалите и правилата са си мои и са адаптирани към нашите интереси.

Правилата на играта са следните:

Всеки участник има по един "блат" с 8 полета за попълване и си тегли по едно "меню". 

Всяко меню има по 8 съставки, които трябва да бъдат събрани с хвърляне на зарчето. 

В играта участват общо 6 продукта (колкото са страните на един куб) - салам, лук, чушка, маслини, гъба и домат.

Последователно всеки играч хвърля зарчето и тегли съставката, която му се е паднала. Ако тази съставка я има в менюто му, той я поставя върху блата и с маркера за бяла дъска задрасква един продукт от менюто си. Ако тази съставка я няма в менюто му той има право да търгува с нея (т.е. да я размени с ненужна за друг участник съставка).

Печели този, който пръв си направи пицата, т.е. този, който пръв събере всички съставки от менюто си.

Е, признавам, че пак не успях да постигна игра, която е достатъчно проста, за да може Маринка да участва пълноправно и същевременно достатъчно сложна, за да е зарибяваща и за останалите. Получи се твърде лесничка детска игра, но пак съм доволна, защото ползите са големи - Дребосъкът смята без да заподозре, че това е математика или че някой го изпитва. При това не събиране (което е по-лесно), а изваждане: 

 - Маринка, я кажи ти колко доматчета трябва да сложиш на пицата? 

- Четири 

- А сега, като ти се падна едно доматче, още колко доматчета ти трябват? 

- Три.

... а на мен душата ми ликува! ;) Разбира се с подобни въпроси не трябва да се прекалява, за да не бъдем заподозрени в изпитване (най-омразното й нещо, неминуемо водещо до пълен блокаж), но е добре от време на време да се пуска по някой подобен коментар, ей така - между другото.

Сега няколко думи за изработката. Материалите, които използвах са:

1 комплект пулове за табла (не е достатъчен, тия дни ще купя поне още един)

1 дървено кубче за зарче (от магазин за един лев)

хартиени чинийки в жълт цвят за "блатове"

маркер за бяла дъска

горещ силикон, двойнозаплепващо тиксо, принтер, фотохартия, ламинатор и картинките, които подготвих сама.

От ТУК може да се изтегли файл с менюта. Разпечатах го върху фотохартия А4 с опция 4 листа на една страница, за да стане с формат А6. Изрязах и ламинирах всяко меню поотделно. Идеята на ламинирането е хем да се запазят менютата по-дълго, хем да може да се пише отгоре с маркер за бяла дъска и да се трие.

ТУК е шаблонът за пуловете и страните на зарчето. Пуловете, които купих бяха със страна 3 см, а зарчето със страна 2 см. Разпечатах върху фотохартия с размер А4 и изрязах. Залепих картинките върху пулчетата с горещ силикон, за да компенсирам вдлъбнатината на пула, а картинките върху зарчето с двойнозалепващо тиксо. Специално за зарчето първоначално ирязвах малко по-голям размер и след като го залепя изрязвах по ръбовете, за да пасне точно.

Накрая рачертах чинийките на 8 сектора и отбелязах къде да се поставят пуловете. (Тази част засега най-не ми харесва но още не съм измислила как да му придам по-"купешки" вид.).

Редакция: Чинийките играещи ролята на блат наистина не ми харесват, така че създадох шаблон и за блатовете. Разпечатват се необходимият брой копия (в зависимост от броя играчи), ламинират се и се изрязват. Шаблонът е ТУК, а снимката горе е редактирана.

 

ПРИЯТНА ИГРА! 

И моля споделете снимка как се е получило при вас. :) 

Когато една жена каза, че е „тъжно“, че брат ми има синдром на Даун.

Един съвсем аматьорски превод на статия, която искам прочетат колкото се може повече хора:

Когато една жена каза, че е „тъжно“, че брат ми има синдром на Даун. 

Kyle Voltin

________________________________________

Наскоро бях на панаир на занаятите, където имах щанд и представях стартиращият си бизнес с дрехи. Наоколо имаше всякакъв вид креативни дрънкулки за продажба, рисуване на лица за децата, разходки, игри и всичко, което ти хрумне. Миризма на мини понички, пуканки и друга панаирна храна се разнасяше във въздуха, изпитвайки волята ми.

Стотици хора се разхождаха по редиците с палатки и маси, временно поставени по тротоара из целия ни местен парк. Повечето хора хвърляха към мен само мимолетен поглед, но от време на време някой биваше привлечен и се спираше.

Моята компания за облекло има лого, което очевидно прилича на хромозома. За едни е достатъчен само поглед, за да го разберат, но кълна се, че това е съвсем неясно за повечето хора. Независимо от това, за всеки, който е достатъчно смел да се приближи до щанда ми, аз винаги с вълнение споделям историята си и обяснявам какво сме предприели.

След като някаква жена дойде на нашата маса и започна да разглежда тениските ни, аз споделих с нея мотивацията и вдъхновението зад нашата линия за облекло. Обясних, че нашето лого прилича на Х хромозома, тъй като „ Xtra Apparel “ има за цел да създаде леко и удобно облекло, което правилно приляга и е от полза за хората със синдром на Даун .

След това й показах снимка на брат ми и аз. Казах й, че той е роден със синдром на Даун и точно тогава се случи. Тя каза: 

„О, това е толкова тъжно.“

Млъкнах. Бях шокирана, честно. Вероятно го бях разказвала стотина пъти и никой никога не бе имал смелостта да произнесе тези думи. Това беше едва втория панаир, в който участвах, така че не бях готова да се справя с този коментар. Не знаех как да отговоря. Просто замълчах за кратко, събрах се и продължих с онова, което беше останало от изявлението ми за мисията ни. Малко след това тя се усмихна и продължи пътя си.

Щеше да е по-различно, ако тя каза: „О, това е толкова тъжно.“ след като обясних, че е почти невъзможно за брат ми да намери от конфекция панталони, които да му паснат или когато споменах, че типичният човек е с 6 до 7 инча по-висок от средния човек със синдром на Даун и как това затруднява за повечето хора със синдром на Даун да намерят дънки или панталони, които са подходящите размери.

Щях да се оправя с отговора „О, това е толкова тъжно“, ако той следваше веднага след обяснението ми, че майка ми подгъва всичките му панталони, така че да са с правилната дължина. Но не това се случи преди това. Случи се веднага след като казах: „Брат ми се роди със синдрома на Даун.“

Разстроена съм от себе си, че не се обърнах към нея точно тогава и там, но в действителност съм просто щастлива, че запазих хладнокръвие.

Иска ми се да се върна, за да й кажа учтиво, че всъщност е точно обратното. Не ми е тъжно, че брат ми се роди със синдром на Даун. Брат ми е страхотен. Забавно му е да се мотае и да е наоколо. Той има заразен смях, който звучи като Roscoe P. Coltrane, който научи, след като изгледа безброй път всеки епизод на „Dukes of Hazzard“, правен някога.

Той обича да се смее и да си прекарва добре. Голям фен е на WWE и обича повечето професионални спортове. Той е склонен да се увлече по всеки професионален отбор, който се побеждава, и след това да твърди, че е техен дългогодишен фен, но отклонявам се. Обичам от време на време да се майтапя с него и той ми връща топката.

Работи на непълно работно време в местен ресторант и помага на нашия университетски футболен отбор като треньор / мениджър. Като цяло е бил здрав през своите над 30 години и е живял пълноценен живот с многобройни постижения и етапи. Той е обичан от мнозина.

Щастлива съм, че го опознах и го нарекох мой брат. Беше едновременно просветляващо и вдъхновяващо. Вярвам, че съм по-добър човек поради факта, че той ми е брат. Фактът, че той има синдром на Даун, далеч не е тъжен .

Това, което е тъжно, е, че все пак някой би стигнал веднага до такова невежо заключение или би имал очите да го каже. Притеснява ме, че такъв ход на мисли съществува дори днес.

Ако не сте опознали никого със синдром на Даун достатъчно добре, за да разберете, че не е тъжно да се раждате със синдрома на Даун, това е наистина тъжно.

Ако можех да върна този момент и да бъда там отново с тази дама, единственото ми опровержение би било едно предложение. Моля, отделете време, за да опознаете някой със синдром на Даун. Отнасяйте се с тях както с всеки друг. Задавайте им въпроси и наистина проявете интерес към тях. Елате да видите този човек какъв е и в крайна сметка ще научите, че да се родиш със синдром на Даун е всичко друго, но не и тъжно.

When a Stranger Said It Was 'Sad' That My Brother Has Down Syndrome

Xtra Apparel

Прозопагнозия или лицева слепота.

Какво е общото между мен и Брад Пит? Сега ще ви разкажа.

 

 

Прозопагнозия

Много отдавна искам да разкажа за смисъла на тази дума. Причината е, че аз самата живея с нея. Тя е в основата както на стотици забавни ситуации, така и на много конфузни и дори обидни за човека срещу мен моменти. Десетки години изпитвах вина, че проявявам някакъв вид разсеяност, недоглеждане или дори незаинтересованост спрямо другите хора. Чудела съм се как те успяват да запомнят цвета на очите, косата, формата на лицето, нюанса на кожата, ръста, фигурата и още много други белези с едно само запознаване. Ти, който четеш, вероятно знаеш с какви очи и коса съм, но... трябва да ти призная, че ако специално не съм си поставила за цел да запомня цвета на косата и очите ти, то аз нямам никаква представа какви са те. Дори да се виждаме ежедневно от десетки години. Това са неща, които не виждам и, за да ги забележа, трябва да си кажа специално - "Я да видим какви очи има лицето Х? Аааа, синкави? Гледай ти, никога не ми е хрумвало, че има сини очи. Колко интересно!" В моят мозък просто няма хранилище за тия данни, така че, за да запомня този факт, не просто трябва да му обърна специално внимание, но и трябва да го съхраня там където хората обикновено съхраняват допълнителната информация за познатите си - примерно телефон, адрес, рожден ден, имена на близките му и т.н. Т.е. за мен да запомня очите, косата, височината, овала на лицето и т.н. на всеки от познатите си е все едно един нормален човек да им знае телефонните номера, адресите, мейлите, фейсбук профилите, рождените дати и т.н.

Зная, че е абсурдно и дори, докато го пиша си давам сметка, колко странно звучи, но е факт. Имам два спомена от ранното си детство - на около 6 годишна възраст, които показват, че цял живот съм си била така. Единият е, как в разговор сестра ми споменава, че мама има кафяви очи, а аз я питам от къде знае, че са кафяви при условие, че не я вижда в момента. Тя ми казва, че от 7 години я гледа и знае, че са кафяви, а аз се замислям, че вероятно съм лоша дъщеря щом не съм забелязала такова нещо. В последствие използвам да погледна очите й и те наистина се оказват кафяви.

Вторият е доста подобен. Случайно се поглеждам в огледалото, в коридора у бабини и си давам сметка, че нямам представа, че изглеждам така. Замислям се, че имам няколко бебешки снимки и на тях мога да се разпозная, (защото си ги знам снимките), но тъй като нямам скорошна, ако някой ме снима сега, вероятно не бих се разпознала.

Сега знам, че това не е нормално. Тогава не знаех.

Всъщност в продължение на много години се самообвинявах, че нехая за околните и дори не забелязвам основните им черти. Чак към края на 30те си години случайно попаднах на научно-популярно предаване за странни, неврологични заболявания и там чух за наследствената лицева прозопагнозия (че е "наследствена" е доказателство майка ми - тя пък какви примери има...). Историите, които разказваха бяха по-тежки и от моя случай. Помня за детенце, което истерично започнало да пищи от ужас при вида на собствената си майка, която излизала от банята, с увита в кърпа коса. Обясниха, че детето познавало майка си по косата и скриването й в кърпа я направило съвършено непознат за него човек. При мен не е чак така - смея да твърдя, че аз роднините си ги разпознавам дори и с шапка! ;) Все пак го разбирам - от години бъркам двама приятели на Дени, само защото имат къдрави коси. По нейните думи това е единственото общо помежду им.

И все пак - как оцелявам?

Първоначално запомням хората в контекста, в който ги познавам. Примерно Лицето У е приятел на мой приятел Х. Днес се виждаме с Х, той ни запознава с У, сядаме на маса, говорим си и дори откривам, че У много ми допада като човек. Утре аз ще имам много ясен, приятен спомен за лицето У като усещане, но ако случайно го срещна на неочаквано място и не е в компанията на Х има ОГРОМНА вероятност да не го позная. Е, ако У е чернокож, примерно или е много, ама много висок/нисък (ама чак ненормално, иначе не върши работа), има огромна, лилава коса и т.н. тогава ще го позная. (Кофти разбира се, ако в квартала има още хора с огромни, лилави коси, но и подобни неща са ми се е случвали.) След това с времето и повече срещи, някак започвам да го разпознавам. Да опиша нечия физиономия - не мога, за мен това са висши техники, но с времето започвам да разпознавам човека. Добре е първите стотина хиляди пъти да го срещам на едно и също място, по един и същ повод и след това, в съзнанието ми се оформя някакъв отпечатък. Не мога чак да опиша човека и не знам с какъв цвят очи и коса е примерно, но вече го разпознавам дори да се срещнем на съвсем нетипично място, по съвсем нетипичен повод.

Другият подход е несъзнателно развит - залавям се за нещо характерно. Може да е буйна, къдрава коса (както споменах по-горе), тембър, може да е чанта или място в автобуса, може да е походка или ситуация, в която срещам човека. Това разбира се води до много обърквания, защото както знаем на света има повече от един човек с къдрава коса.

Издънки.

Един от най-конфузните ми спомени е около 25-тата ми година. Майка ми бе началник на един двуседмичен, детски лагер, а мен ме бе взела като помощник възпитател. Там се запознах с една от възпитателките и толкова я харесах, че почти я боготворях. На лагера тя бе довела 4 годишния си син. Аз винаги съм обичала да се занимавам с малки деца и любовта помежду ни пламна веднага. Две седмици бяхме по цял ден заедно. После ваканцията свърши, но аз редовно им изпращах поздрави по майка си и получавах от тях такива.

Тази жена имаше очила с големи рамки, точно като кумата на моята приятелка. Въпросната кума живееше с приятеля си в Стара Загора и затова веднъж я срещнах пред общината. Разприказвахме се и тя спомена нещо за мъжа си, при което аз възкликнах "Ама вие сте се оженили?!?", а тя с горчивина ми отвърна "Ние и дете имаме, нали го помниш, бяхме заедно на лагера!" Идеше ми да потъна в земята от срам! Знаех колко е абсурдно да обяснявам, че аз продължавам да пазя топли чувства към нея, нищо, че не я познах. Повече не ми изпрати поздрави. :( А аз тогава не знаех, че това е неврологично заболяване. Мислех, че просто съм шматка, която обижда хората, защото дори не може да ги запомни.

С годините се научих да внимавам какво говоря и все по-рядко изпадам в чак толкова явно неудобни ситуации. Но пък понякога тихичко се забавлявам със себе си.

Така например, преди десетина години минавах по един и същ маршрут за работа и редовно срещах майка с двете си момиченца. Напомняха ми моята майка с мен и сестра ми, тъй като децата видимо бяха с разлика във възрастта като нашата. Срещах ги с месеци и винаги ме караха да се усмихвам. След още години явно се преместиха в нашия квартал, защото започнах да срещам майката току с едното, току с другото, току с двете пораснали момичета. Започнаха дори да хващат автобус от нашата спирка. Виждах ги понякога и си мислех колко са пораснали децата. Веднъж ми направи впечатление, че едното момиче, с което редовно пътувам, стои в единия край на спирката, а майка му - в другия. Реших, че са се скарали. После, току ги виждах заедно, току пак разделени, при което започнах да подозирам, че не се карат, а има втора жена, която аз бъркам с майката. И така, докато един ден, тези двете жени - майката и "другата" не се качиха от една и съща врата и не застанаха една до друга в автобуса. Идеше ми да се разхиля. Оказа се, че имат около 30 см разлика във височината. Очевидно не си приличаха в нищо, освен в прическата и това, че са представители на европеидната раса, от женски пол, на приблизително еднаква възраст. Сега ако срещна една от двете, се замислям висока ли е или ниска и така разгадавам коя съм срещнала. Добре, че официално не познавам и двете, че пак щях да се изложа.

На улицата.

И за да е още по-гадно, понякога все пак запомням лица, при това задълго. Точно като случая с майката и момиченцата - помня ги над 10 години, въпреки, че никога не сме се запознавали. Така като видя позната физиономия на улицата, много често не знам дали трябва да поздравя или не, защото от една страна тази физиономия може да ми изглежда позната, просто защото намирам общи черти с някой познат, но всъщност за пръв път да срещам този човек, а от друга, може все пак да е някой, когото съм виждала, но никога не сме се запознавали. Разбира се може и да е човек, с когото съм се познавала, но ако не съм сигурна на 100%, просто подминавам, тъй като шансът да се издъня е много голям. Така например, Дени е от 6 години в този клас, но ако срещна родителите на другите деца извън родителска среща... хм...познавам не повече от 10 човека и то с всичките съм имала някакъв контакт и по друг повод.

Извинения.

Давам си сметка какъв темерут изглеждам, но разбери ме, драги читатлю, аз може много топли чувства да изпитвам към теб, да имам ясна представа кой си и какво сме си говорили, но ако те срещна където не очаквам, да те възприема като съвсем нова физиономия. Голямо проклятие е това. И е много обидно за околните. Извинявай ако в някакъв момент и с теб съм се държала така! Не е съзнателно и определено не съм искала да те засегна! 

Накрая.

• Оказва се, че около 2% от хората страдат от прозопагнозия, като "страдат" е съвсем съзнателно използван глагол.
  
• В почти всички случаи прозопагнозията е наследствена, вродена и нелечима.
• В много редки случаи се появява след травма и тогава има минимални шансове за лечение, но аз очевидно не съм от тях.
• През 2011 излиза филм на ужасите - "Лице в тълпата", разказващ за жена с придобита прозопагнозия, преследвана от сериен убиец, който иска да я отстрани, защото го е видяла, а тя не помни никакво лице.
• Брад Пит - ей, т'ва е общото помежду ни. Оказва се, че и двамцата сме с прозопагнозия.
  

Още по-накрая, някои връзки: 

• Любопитната история на британски лекар с прозопагнозия. Състоянието му е малко по-тежко от моето, но в 90% от описаните ситуации се припознах, включително постоянното питане по време на филм "Тоя 'ся кой беше?".
• Описание на състоянието "прозопагнозия". 
• Още едно описание на "прозопагнозия". 

Финален финал:

Ако, мило другарче, някой с когото вчера сте яли и пили те подмине на улицата, не мисли задължително, че е надут пуяк / надута патка. Може просто да е от 2та процента с прозопагнозия. 

 

 

Postcrossing

Чували ли сте за мишлетата Гури и Гура - любими герои на малките япончета от средата на миналия век до сега?

 

Знаете ли, че в Дюсбург, Германия има скулптура "влакче на ужасите", по което можеш да се разходиш?

 

Знаете ли, че в Словакия има град на име Партизански?

Чували ли сте за Фердинанд Ходлер и картината му "Песен от далеч" 

 

или за Ловис Коринт и картината му "Химн на Микеланджело",

 

или за чаровната "принцеса в ливадата" на Фриц фон Уде?

 

Чували ли сте, че Германия умишлено потапя 74 бойни кораба от своята флотилия, след края на Първата световна война, в залива Оркни?

 

Чели ли сте "Анн от зелените покриви"?

 

Знаете ли как се приготвят Маделини?

 

Виждали ли сте как изглеждат специалните пликове, в които се поставят пари и се подаряват на децата по повод китайската нова година?

 

 

Държали ли сте пощенска картичка от Германия, Щатите, Финландия, Чехия, Хонг Конг, Япония, Нидерландия, Полша, Тайван, Украйна, Великобритания, Беларус, Белгия, Бразилия, Канада, Китай, Франция, Литва, Португалия, Словакия, Словения, Испания и Австрия?

 

Всичко това и още много други емоции преживях през последната година благодарение на една интересна платформа 

Що е то?

В рамките на едно изречение Postcrossing е

размяна на картички с непознати хора от целия свят.

Малко по подробно системата е следната:

Регистрираш се в платформата, въвеждаш информация за себе си - интереси, предпочитания, езици за комуникация и адрес (хартиен!), който обаче не се показва в профила ти. След това започваш да "теглиш" адресите на хора на случаен принцип и да им изпращаш картички (т.е. научаваш адреса на човек, едва след като ти се е "паднал"). Много съществен е кодът, който получаваш за всяка картичка и който трябва да запишеш отгоре й. Това позволява на получателя да регистрира картичката след като пристигне при него, съответно системата знае, че си "сериозен" и започва да разпределя и твоя адрес и съвсем скоро в пощенската ти кутия започват да се получават картички от най-невероятни места и хора.

 

Първоначално имаш право да изпратиш картички само на пет човека. Когато някой я получи и  регистрира кода, който си написал отгоре й, се освобождава място от тези 5 и ти отново можеш да изтеглиш адрес на друг човек, на когото да изпратиш картичка.

Колкото повече се увеличава бройката на изпратени от теб картички, толкова повече се увеличава и количеството "пътуващи" картички, които можеш да имаш в един момент.

Примерно аз в момента съм изпратила 63 картички, получила съм 66, имам 7 пътуващи, една непристигнала (т.е. изпратена преди повече от 60 дни) и три свободни за теглене.

 

 

Защо имам три свободни за теглене картички ли? Защото не ми харесва да бързам. Не гоня количество изпратени и получени картички. Доставя ми удоволствие да прочета повече за човека, на когото ще изпращам картичка. Да вляза в Google street view, да разгледам мястото, на което живее и ако е възможно да потърся подходящата за него картичка. (Това се оказва доста трудно, но и до там ще стигнем.)

И обратно. Предпочитам да получавам по една картичка на няколко дни, отколкото цяла купчина наведнъж. Това ми позволява да обърна повече внимание на автора, да потърся информация за населеното му място или за нещо, което е написал в картичката си. Така разширявам кръгозора си по най-неочакван начин и в най-невероятни посоки.

 

Трудности:

Трудностите дойдоха от най-неочаквано за мен място - липсата на картички и пощенски марки.

Когато, точно преди година, се регистрирах в Postcrossing, първо реших, че ще мога да купя пощенски картички едва ли не от всяка будка за вестници. Едно време и марките купувах от там (в тийнейджърските си години водех огромна кореспонденция, изпращайки и получавайки до 40-50 писма на месец). В краен случай бях спокойна, че ако не другаде то в пощата ще има и картички. За марки дори не разсъждавах. Каква бе изненадата ми, когато се оказа, че дори в централния клон на пощата липсват някои марки, а картички с изгледи ИЗОБЩО НЯМА! Има само няколко пожълтели картички за рожден ден и това е. В книжарниците всички картички са за някакъв повод, но няма подходящи за Postcrossing.

Започнах да обикалям по сувенирни магазини, галерии, музеи и да търся нещо, което да ми свърши работа. Първите ми картички бяха от крепостта "Туида" - единствените, които нямаха надпис "Честит рожден ден/дипломиране/юбилей" и т.н. С времето започнах да се "отраквам". Научих в кой сувенирен магазин зареждат картички (макар да се повтарят, той е единствения в града, така че нямам голям избор), свикнах, като намеря подходящи марки, да си купувам голямо количество, за да не се моля да ми търсят по-малки като размер марки (тъй като в 99% картичките са голи, без пликове, мястото е доста ограничено - трябва да събера марки, адрес и няколко изречения адресирани до получателя.) Когато попадна в друг град, задължително търся (не винаги намирам) от къде да купя картичка и ако мога, изпращам от там. С нетърпение очаквах лятото, с надеждата, че поне на морето няма да ме гледат учудено, когато търся картички и марки (във Велингарад бе цяло приключение в дъжда). Оказа се, че картички се намират по-лесно (не навсякъде, просто по-лесно), но марки има само в пощата, която работи от понеделник до събота, от 8 до 5 и аз като се озовах в Царево в петък вечер, само за един уикенд, си останах с неизпратени картички. Това обаче бе добър урок и тръгвайки за официалната лятна ваканция си бях подготвена с марки, че дори и с три картички.

 

Не е така по света.

 

За последната една година посетих Чехия, Словакия и Германия (нощта в Белгия не се брои). Навсякъде картички и марки можеха да се купят от всеки сувенирен магазин, а пощенските кутии не бяха рядкост. В Братислава дори имаше една направо в магазина.

 

Та като стана дума за пощенските марки да обясня:

 

Ако и ти, като мен читателю, си от поколението "Мило, съветско другарче..." най-вероятно няма и да допуснеш, че Дени цяла година ме гледа как изпращам и получавам картички, чете ги, радва се на някои, на няколко пъти дори почти бе решила да се включи и тя в Посткросинга, докато най-накрая, преди седмица, разбра защо всъщност лепя тези скъпи стикери отгоре им. До сега все си мислела, че е за красота. 

Ако, мили ми читателю, си по-близо до нейната възраст, вероятно повдигаш учудено вежди с неразбиране. Това обяснение е за теб:

Марките са вид парична единица. 

В България марките се издават от Министерството на транспорта и на тях има записан някакъв номинал, примерно 1 лв. или 20 ст. и т.н. В сайта на Български пощи има публикувана тарифа за изпращане на писма. Да вземем писмата до Европейски съюз. Цената за изпращане на обикновено писмо или картичка е 1,70 лв, значи на писмото/картичката трябва да залепиш марка или марки, чиято сума е 1,70 лв. По този начин ти си плащаш услугата.

 

Отклоних се леко, но се оказа, че тя не е единствената, която не знае за какво служат красивите стикери наречени "марки".

 

И тъй като съм склонна да се увличам в писане, а хората предпочитат да гледат картинки и кратки тестове, ще се спра до тук. Имам още много за разказване, така че вероятно в следващите няколко дни ще поразмишлявам върху статистиката на Postcrossing, ще ви разкажа по колко странен начин Postroccing ме срещна с човек, с когото от 11 години искам да се запозная и най-накрая може да споделя някои от картичките.

И така - честит ми първи рожден ден в!

Заповядайте и вие, място има за всички!

Дени на 16 и "нищо друго".

Обещах на много хора да дам отчет за партито на Дени, така че направо ще го разкажа тук. Тази година рожденичката си избра парти в "бохо" стил и полугола торта с живи цветя.

Разбира се не минахме без инфарктни ситуации по подготовката и те изскочиха от най-неочаквани места. Масата примерно бе измисляна и подготвяна около 2 седмици и се извъртяха поне 3-4 различни версии. Шевната машина се повреди на средата на роклята, а цветята по тортата ги подреждах по време на вечерята. Все пак с помощта на приятели и роднини накрая резултатът успя да надмине и моите очаквания. С впечатление съм, че и на гостите им хареса много.

Като начало уших романтична рокля в бохо стил за рожденичката:

Направих пожеланата полугола торта с живи цветя. Самата торта с два вида блат - ванилов и шоколадов шифон и три вида крем - маскарпоне+сладкарска извара+ягодово конфи; суисс меренге бътър крийм с пресни ягоди, и подсладена, редуцирана извара отново с пресни ягоди. (Успях ли да прозвуча достатъчно гурме? ;) По-просто е отколкото звучи. )

После трябваше някак да ограничим компанията въпреки желанието на рожденичката да бъде с всичките си приятели.

Лафът "интимен кръг от гости" се влачи още от моите тийнейджърски рождени дни (колкото и да се опитвах, така и не падах под 20). Дени, с много лишения успя да се ограничи до 15 човека, но по-малко просто нямаше накъде. Вторият етаж от къщата на село бе отделен за тях и чак си се възхитих, но в три стаи и един коридор успях да наместя необходимата бройка спални места. Накрая те изобщо не се съобразиха с разпределението ми и 5-6 човека бяха избрали да спят на плочата:

А на сутринта Дени коментира: "Нали ти казах, че спането ти е най-малкия проблем."

Подготовката включваше някои дребни детайли, но точно те придават очарованието и интимността на обстановката. Изработихме шантави чаши за всеки един. Представляваха малък буркан с навит хартиен канап в различен цвят. Първоначалната ми идея бе всеки да си има негов цвят, за да могат да си разпознават "чашите", но Дени каза, че ще стане твърде шарено и се ограничихме само до 4 цвята.

Две седмици по-рано засадихме сукуленти за украса на масата. Подготвихме и 2 матирани бутилки с лампички вътре плюс няколко свещника с чаени свещи.

Опънахме една тента и на нея също закачихме лампички в топла, бяла светлина. Баба Донче извади два килима и няколко черги, сенсей ни услужи с 4 врати от гардедоб, аз донесох 8 кашона от компютрите, които наскоро ни доставиха, нахвърляхме малко възглавници и ето че обстановката се заформи:

На всичко отгоре, за да е още по-хубаво, си имаха и китарист в компанията, така че (за мое щастие) така и не им потрябва осигурената тонколона, а през цялото време си дрънкаха, пееха, говореха и играеха на Туистър.

Признавам, завиждах им. И заради купона, но и... имам един любим виц: Внучка, почти разплакана от това, че не може да измисли подарък за рожден ден, пита баба си:

    - Бабо, ако ти ставаше на 16 години, какво би си пожелала за подарък за рождения ден?

    - Нищо друго, моето момиче, нищо друго...

Така че - Дени на 16 и... Нищо друго.

Как да общуваме с институциите, без да се налага да излизаме от дома си.

Приятели, пиша това, защото много малко от нас знаят, че макар и бавно и тромаво повечето институции в България стават все по-достъпни онлайн и дори никога да не сте имали електронен подпис или някакъв ПИК пак е възможно, без да излизате от дома си, използвайки само личната си карта, смартфон и интернет да заявите и получите множество услуги и справки от почти всички институции в България. Често, дори самите служители в институцията не знаят за възможността и няма да Ви я кажат ако ги попитате.

Приемаме, че нямате електронен подпис или ПИК на НОИ. (Ако имате, преминете към втора точка.) Ето трите стъпки съвсем накратко:

1.  1. Заявявате облачен електронен подпис. Без да излизате от дома си това може да стане единствено към Еvrotrust.bg. (B-trust.bg също издават такъв, но при тях трябва да подадете заявлението си лично.)

2. Влизате в портала на електронното правителство (egov.bg) и от там се обръщате към съответната институция. Някои институции имат директно изведени услуги в портала, а на други можете да пишете, но когато е през egov.bg писмото Ви е електронно връчен документ.

3. Отговорът, най-вероятно, ще дойде отново в портала egov.bg

Ето и подробното обяснение:

1. Получаване на облачен, електронен подпис от evrotrust.bg

 Трябва Ви телефон или таблет. През Google Play Магазин намирате приложението на Evrotrust или влизате в сайта evrotrust.bg и го теглите от там. Инсталирате го и си правите регистрация за облачен електронен подпис. (В сайта на Evrotrust e обявено, че първите 5 подписвания, за първата година от договора са безплатни, но поради извънредните обстоятелства, в момента всички подписвания са безплатни до 20 април. Условието e да използвате мобилното приложение и да подписвате използвайки техния портал.)

Няма да навлизам в подробности за етапите на регистрацията. Системата ще Ви води. Ще са Ви необходими лична карта или друг документ за самоличност, електронна поща, телефонен номер и интернет връзка.

2. Вход в портала за  на електронното правителство на адрес egov.bg 

След като получите облачен, електронен подпис, влезте в портала на електронното правителство на адрес egov.bg и от менюто изберете „МОЕТО ПРОСТРАНСТВО“.

Сега трябва да се идентифицирате. Изберете типа идентификация, който имате.

Ако предварително сте имал КЕП или ПИК на НОИ, изберете съответните точки. Ако сега сте създали облачен подпис както Ви обясних по-горе, влезте с Облачен/мобилен КЕП.

Дори никога до сега да не сте влизали е портала на Електронното правителство пак е възможно по една или друга причина да имате регистрация. Ако нямате, ще се наложи да си направите. Не е трудно, просто отговаряйте на въпросите. Задължително попълнете коректно e-mail-a и телефонния си номер, защото на тях ще получавате известяване за нови документи.

Ето, че вече сте в портала на Държавната администрация.

Началната страница изглежда така:

Зад тези няколко точки се крие огромно количество информация и възможности, така че горещо Ви препоръчвам да ги разгледате, за да откриете кое е важно за вас. Ако в началото се чувствате объркани просто влезте в „Изпрати съобщения“ и изберете институцията, на която искате да връчите своето съобщение, но в последствие задължително отделете време, за да разгледате и останалите менюта. Ще откриете неща, които и сам не знаете за себе си. 😊

Ето така изглежда екранът за връчване на съобщение до институция:

В полето Получател трябва да изберете тази, която Ви е необходима. (На повечето институции могат да се намерят както централното им управление, така и регионалните им представителства, но не винаги са подредени интуитивно. Примерно НОИ и неговите териториални поделения не са едно след друго, но не е невъзможно да бъдат открити. Конкретно ТП на НОИ – Сливен е изписано „Териториално поделение на Националния осигурителен институт - Сливен“).

Заглавие също е задължително поле и тук с 4-5 думи описвате за какво става дума.

Съдържание и документи за връчване не са задължителни, но поне едно от двете трябва да попълните, за да знае институцията какво искате от нея. Препоръчвам да опишете подробно искането си, като не се страхувате да записвате личните си данни (примерно ЕГН, телефон, мейл и т.н.)

С бутона Изпрати изпращате съобщението.

3. Получаване на електронно връчен документ. 

Ако институцията, към която сте изпратили своето съобщение трябва да Ви отговори, то това ще стане отново през системата за електронно връчване. Ще получите e-mail и SMS на попълените в профила Ви електронна поща и телефонен номер, което Ви уведомява, че в системата за електронно връчване има документ за Вас. Отново ще влезете в портала, като този път ще изберете точка „Получени съобщения“ и там ще Ви очаква изпратеният от институцията документ. Трябва да го отворите, за да се приеме, че Ви е бил връчен (Както, когато сте на гише се подписвате, че сте получил даден документ.)

Звучи по-сложно отколкото е всъщност. Става дума само за три стъпки:

1. Издаване на облачен подпис.

2. Вход в egov.bg. 

3. Изпращане и получаване на документи.