Армения. Ден четвърти.

 "Ето, Данче*, цената е 5 хиляди." - казва на чист български едното момиче, докато компанията превзема автобуса. Нищо, че са трима, шумни са като за десетима и буквално изпълват малкото жълто автобусче, в което чакаме, за да потеглим в посока Гарни. Въпреки това, мисля, че никому не пречат, дори напротив - по-скоро зареждат с настроението си. Влизайки в автобуса, спътничката ни вижда единствено табелката със задраскана цигара до шофьора, на която пише 50 000 (250 лева). Без да обръща внимание на цигарата или да се замисли, че този автобус спира и на други места, моментално решава, че това е цената на билета до Гарни, за където пътуват и те. Казва 5 хиляди, но всъщност има предвид 500 (Кой ти ги брои нулите!). И тук идва най-забавното - познава! Вижда 50 хиляди, казва 5 хиляди, а има предвид 500 - натрупва серия от грешки и накрая стига до верния резултат. 

На противоположния полюс аз, в цялото си старание да съм добър организатор на нашата скромна група от двама човека, 5 минути преди това, съм влязла в автобуса, огледала съм подробно всички табели. Снимала съм червената, в която само на арменски са описани цените, качила съм снимката в google translate, превела съм си я и съм си запазила копие на резултата. И накрая какво - достигам до същия извод - цената до Гарни е 500 драм. (2,50лева за 20 километра). 

Преводът е странен, към абсурден, но Гарни се разчита.
За останалите населени места мога само да гадая.

Сядат до нас и разменяме няколко думи. Те са изненадани, че виждат българи, а аз казвам, че сме пътували в един самолет. Всъщност точно дамата с "петте хиляди" се бори с банкомата на летището преди нас. Накрая нито тя, нито впоследствие ние, успяхме да изтеглим пари от там, но я запомних. Вчера са ходили до Севан. Питам ги как е и отговарят "Аааа, хубаво е.", но това "ааа" в началото, ме кара да мисля, че е "хубавко", а не "Уау!" Може би си търся оправдание или успокоение за това, че Гарни, най-вероятно, ще се остане единственото посетено от нас място извън Ереван.

С потеглянето на автобуса и двамата с Милен настройваме картите на телефоните. За всеки случай единият е отворил Яндекс мапс, а другия Гугъл мапс и на двете карти задаваме като крайна точка Гарни, за да не го пропуснем. В Армения няма и да разбереш, че тук има спирка, ако някой изрично не заяви желанието си за слизане. В този момент чувам спътниците ни да се чудят: "Добре, а как ще разберем къде да слезем?" и пак се развеселявам от контраста в подхода. Казвам, че сме си настроили картите и ще слезем заедно.

Автобусът е раздрънкан, пътят неравен и със завои, но за сметка на това - живописен. Пътуваме около 40 минути, в поне половината от които се вижда Арарат. Въздухът е чист, Арарат - облян от слънце, но опитите ми да му направя снимка в движение са обречени на неуспех. На няколко пъти спираме в нищото или почти "нищото", от където се откриват чудни гледки и ако бях сама, можеше спонтанно да сляза за кратко прекъсване до следващия автобус, но нали сме тръгнали за Гарни.

В 10:30 пристигаме. На кръстовището, където ни оставя автобуса има няколко табели. Една сочи към храма, друга към Каменната симфония. Ние сме убедени, че Симфонията ни е по-важна, затова потегляме нататък, а спътниците ни и двама японци се отправят към храма.

Оказва се, че нашата табела показва автомобилния път към Каменната симфония. Той е по-обиколен, но доста приятен. Аз нали съм наплашена от вчерашното четене, че било много стръмно, все очаквам да я видя тази стръмнотия. А то едно лежерно спускане по асфалтов път, но преди да започне спускането, още докато сме в селото, снимам следната картинка:

Селските клуб по карате и станция за електромобили.

Какво се оказва - че Гарни може да е село, но си има карате клуб и станция за зареждане на електромобили. Пък после разправяйте, че Армения била изостанала. Извън кадър, но на същото място е поредната чешмичка. Толкова е готино това с безбройните чешми за питейна вода в Армения. Създава усещане за изобилие и благодат. Нищо и никаква вода, но всъщност безценна.

След 10-15 минути лежерна разходка достигаме входа на Каменната симфония. Името й идва от това, че дългите колони, от които е изградена създават усещане за огромен музикален орган.  Навсякъде бях чела, че не се плаща вход, но съдейки по будката и билетчетата, които ни издават, таксата си е съвсем легална. Цената е 200 драм (1 лев).

Ждрелото е прорязано от река, от двете страни на която се издигат дълги, успоредни, шестоъгълни колони. Туристите са малко и това прави мястото още по-очарователно.

Как се е случила цялата тази чудесия?

Не знам.

Проучванията ми показват, че със сигурност тези колони са базалтови и с вулканичен произход. Образувани са при охлаждането на лава с температура 840-890 градуса по Целзий. Срещат се рядко, но има подобни на още няколко места по света. Както вече казах, едно от тях е каньонът Студлагил в Исландия, друго е Пътят на Великаните в Ирландия и трето е Дяволската кула в Североизточен Уайоминг, САЩ. И сега тук идва разминаването. В информацията за Студлагил пише, че: 

Геолозите вече знаят, че тези шестоъгълни колони се образуват в процес, наречен колонно съединяване. Когато базалтовата лава тече и се охлажда бавно с течение на времето, тя се свива по обем и се разпада на симетрични шарки. Тези форми, предимно шестоъгълници, се струпват заедно, за да образуват стройни колони.

А според информацията за Дяволската кула:

Базалтовата лава се охлажда много бързо в сравнение с другите видове разтопени скали. Докато го прави, тя се свива и може да се оформи във високи колони. Най-често срещани са тези със 6 страни, но по принцип е възможно колоните да имат от 5 до 8 страни. 

Едно е сигурно - базалтът явно се охлажда с различно темпо от останалите съставки на лавата и благодарение на това ние имаме шанса да се любуваме на Каменната симфония.

Достъпът на автомобили е забранен, но все пак, за да не се скършат горките туристи от преминаването на 4-500 метровото разстояние, едно влакче снове напред-назад.

Навсякъде има табели да не се застава под скалите, поради опасност от падащи камъни, а на едно място дори има табела, че е забранено катеренето. Явно, някому все пак е хрумнало да се катери по тях, въпреки, че видимо са чупливи. Луди всякакви!

Достигаме долния край на 500 метровия участък на Симфонията. Езическият храм се вижда ей там в далечината и смятаме да се качим от тук, но преходът не изглежда да е чак пък толкова страшен, колкото се жалваха писачите из интернет. Аз съм се настроила за изкачване поне на Карандила, а се оказва, че е по-леко дори от Халката. Такъв преход го тръгвам с Маринка без да се замисля, Може с повечко почивки да е, но няма да й се опре.

 В общи линии след последната будка на охранител, тръгваме по чакълест път нагоре и държим все вдясно. Бих казала, че по-голяма част от пътя става дори за автомобил. Чак ме хваща яд, че им се вързах на тези "кашкавал туристи" дето се оплакват колко било стръмно. За около половин час мотня, с множество почивки за снимки, сме горе. По-стръмни са само последните стотина метра.

Изкачваме се до платото, влизайки в района на храма не през официалния вход, а някъде отстрани и се оказва че така сме избегнали 6те лева такса. Навалицата тук е потресающа. Хора сноват напред - назад, всички искат да се снимат поседнали на стълбите, изправени, с чупка в кръста, с чупка в китката изобщо с всякакви чупки. Пристигайки от спокойствието и величието на природата, това ми действа доста дразнещо. Допълнително лошо впечатление ми прави, че виждам две пресъхнали чешми. Не мога да се отърся от съмнението, че нарочно са спрени - никъде другаде в Армения не видях пресъхнала чешма. 

Чудя се как да се извъртя, така че да снимам успея да направя снимки без или почти без наличието хора.

Храмът Гарни е езически храм, построен в чест на слънчевия бог Мхер. След приемането на Християнството в Армения през 301 година (първата страна в света приела Християнството за официална религия), единствено той остава неразрушен, но през 1679 земетресение го срива почти до основи. Възстановен е през 19ти век и допълнително реконструиран през 70те години на 20ти. Води се, че е единственият напълно запазен езически храм в Съветския съюз, ако "възстановен през 19ти и реконструиран през 20ти" може да мине за "напълно запазен".

Не знам дали при други обстоятелства (примерно ден различен от събота и по-малко народ) бих се впечатлила от евентуалното му величие, но сега му отделяме не повече от 10 минути. През сергии и строежи се отправяме обратно към автобусната спирка. По принцип посещението на Гарни се съчетава с посещение на близкия манастир Гегхард, но 50 процента от нашата група са категорично против и настояват максимално бързо да се прибираме в Ереван.

Съгласявам се, имам ли избор. Единственото, за което успявам да се преборя е да слезем от автобуса на средата на пътя, от където бях забелязала че има чудна гледка към Арарат. 

'Начи легнал ми е на сърцето този Арарат! На няколко пъти успях да го мерна в истинския му блясък, но все не мога да го снимам. Сутринта, на идване, се виждаше прекрасно (само дето стъклата бяха мътни и автобусът друсаше, та за снимки не ставаше), а на едно място забелязах ресторант, от който ще мога да закова перфектния кадър. Ще слезем там, хем ще обядваме.

Речено - сторено. Този път не мога да задам точка за слизане на картата, защото нямам идея къде е. Помня само, че имаше добра видимост и ресторант с някакви бунгалца наоколо. Дебнем 15-20 минути и накрая познаваме мястото. С един скок сме до шофьора и му казваме да спре тук. Знам, че има спирка, защото на идване една жена слезе на това място. Шофьорът ни поглежда доста учудено, но спира.

Оглеждаме се и се оказва, че съвсем не съм първата, на която й е хрумнало, че на това място се открива чудна гледка. Мястото се казва Араратска арка или Арка на Чаренц и паметникът във формата на арка е построен на това тук, точно заради откриващата се гледка. 

Иде ми да се разрева от яд - Арарат е обвит в мараня и едва се забелязва. На снимката почти не се вижда.

Ето така би изглеждала мечтаната от мен снимка:

Снимка свалена от интернет. Вярно, че малко е барната, но сутринта това го видяхме на живо.

вместо това получавам:

Тук, ако добре увеличиш снимката и се вгледаш хубавко, има шанс да откриеш Арарат закътан между облаците.

Гледката все пак си заслужава и бих й се възхитила, ако не знаех какво изтървам:

И тук с повечко увеличение може да бъде забелязан Арарат.

Ресторантът се оказва не-голяма стая, която се запълва с грузинска компания точно пред нас. Решаваме, че ще хапнем в Ереван и се насочваме към автобусната спирка. Чакаме десетина минути и след още 10-15 вече сме в квартал Нор-Норк. Реално пътят е не повече от 10 километра, но в по-голямата си част пресича ереванските квартали и трафикът е бррр... Накрая, за да паркира на стоянката, автобусът успешно преминава през един уличен пазар изобилстващ от коли, хора и стока и точно, когато си мисля, че сме на финала се оказва, че трябва да се провре между два паркирали автомобила, които са оставили проход по-малък от ширината на един автобус. Все пак шофьорът не се отказва и в първия момент дори допускам, че това е вид наказателна акция. Надничам през прозореца в очакване да видя как ще падне огледалото на мерцедеса отляво, но нищо не се случва. Автобусът се промушва (убедена съм, че е с помощта на магия) и паркира на стоянката, сякаш нищо не е било. На слизане единственото, което мисля е "Малеее, а аз предлагах да си наемем кола и да обикаляме!"

Вече сме големи фенове на Яндекс такси, така че директно поръчваме едно към квартирата. Това е третото такси, все за този участък и цената всеки път е различна. Така или иначе все е ниска и предварително я знаеш.

Милен разбира се избира да си остане в квартирата, а аз едва издържам 20тина минути да ми се позареди телефона и се изстрелвам навън.

Решавам да се спусна по нашата уличка. Както вече разказах, квартирата е в тиха уличка, на метри от основен за Ереван булевард. Тук времето тече по различен начин и хората излъчват спокойствие. В по-голямата си част къщите не са лъскави, но прането е простряно навън а много от вратите дори са отворени. Почти съм сигурна, че всички останали са отключени. На два-три пъти се опитвам да я разгледам през последните дни, но все ми се струва, че е задънена и ми е неудобно да се навирам в дворовете на хората. Сега обаче видях на картата, че има изход, така че решавам да се потопя в спокойствието на това вълшебно място. Малкото хора, които срещам ме поглеждат с доза учудване какво правя тук, но не и с враждебност. И в този момент, преминавам покрай отворената врата на една къща. До вратата, на столче стои възрастна жена, а някъде от вътре се чува гласа на друга, която пее протяжна арменска песен. Размазвам се. На следващия ден ще кажа на хазяина ни, че не съм впечатлена от храма Гарни, но съм се влюбила в тяхната уличка и ще видя неразбирането в очите му. За миг ме обзема желание да се присъединя към компанията им, но осъзнавам, че е неуместно. Подминавам и спирам за няколко минути зад ъгъла. Просто да послушам.

Продължавам и след няколко завоя и някакви складове, 

изведнъж излизам на друг булевард. Вървя безцелно, в очакване да открия още нещо хубаво и точно тогава то се случва. 

Залепен за огромно кръстовище откривам оазис на красота и спокойствие. Това се превръща в любимото ми място в Ереван - парка "Варданян", построен по случай 2800-та годишнина от създаването на град Ереван. (2800!) Вълшебно място, за което нито един гид не беше споменал. Редувам ентусиазирано снимане със спокойно изтягане по пейките и наслаждаване на гледката.

Почти губя представа за времето, но в един момент се сещам, че трябва да тръгна. С Милен имаме уговорка да се срещнем на Каскадата по залез слънце. Вчера нали го пропуснах, днес трябва да стигна навреме. Нарочно тръгвам по обиколни пътища, за да прекося нови места и попадам на ресторант "Кавказкая пленница".

Когато пристигам до Каскадата, долните площадки вече са в сянка, но на горните, слънцето все още грее. Звъня на Милен, той казва, че ще се забави и се разбираме да го чакам направо горе.

Арарат отново е обвит в мараня, 

но дай ми на мен изгреви и залези и не ме търси, така че съм щастлива.

Изкачвам се до най-горната наблюдателна площадка. Там, където е паметникът по случай 50 годишнината от съветската власт. От тук гледката е още по-впечатляваща, само да не беше грозната язва в подножието й. И хората (не само държавите) сме така - понякога така свикваме с някоя неуредица в дома си, че не си даваме сметка колко лошо впечатление правя тя отстрани.

Поне половината от туристите наоколо са по-млади от тази дупка.

Ереван, слънце, луна, Арарат и една поне 35 годишна яма.

По пътя обратно спирам за един разкошен кадър и усещам, как виждайки ме, няколко човека зад мен също вадят телефоните.

Тъй като Милен явно не чува, че му звъня, му изпращам съобщение, че батерията ми свършва и ако не му отговоря, да ме чака в основата на Каскадата. 

Намираме се и предлагам да го заведа до парк "Варданян". Разхождаме се по шумните и претъпкани еревански булеварди и след около половин час вече сме в Рая. По тъмно фонтаните са още по-впечатляващи! Като си помисля, че снощи половин час мръзнахме до фонтана на площада на Републиката, в очакване на шоуто, а на двеста метра от нас се е разигравал ето този спектакъл. Тъжното е, че утре по това време трябва да сме на летището и ни остава само тази вечер да му се любуваме, а батерията ми няма достатъчно заряд за всичките клипове, които ми се иска да направя. Запечатвам красотата само в съзнанието си и на няколко буквално "откраднати" кадъра.

По пътя към квартирата минаваме покрай студио за красота "Маринка".

Вече "вкъщи" крачкомерът ми показва

крачки.

Голям ден беше днес!  Това ще остане любимият ден ми от престоя ни в Армения.

Утре полетът ни е чак в 11 вечерта и сме решили да не нощуваме в София, т.е. след това ще имаме още три чАса шофиране. Ще трябва да прекараме деня кротичко и без много вървене. 

Освобождаването на квартирата е до 12 ч. Докато размишлявам какво да правим с багажа, ми хрумва, че можем да доплатим за "късно освобождаване", да се разходим, после да се приберем, да се изтегнем за малко и отпочинали да тръгнем за летището. 

Милен изпраща запитване към домакина ни през WatsUp и той ни връща цена като за цяла нощувка. Да си призная, не очаквах да е повече от 50%. Е хайде моля ти се, за единия багаж и половин час почивка, да платим 75 лева, множко ми се вижда. Отказваме, хазяинът започва да се пазари, но не пада под 60 лева. 

Нищо, все ще намерим някакво решение.

_____________________________________________________________________

* Не помня какво беше името. "Данче" е случайно избрано.