През девет земи, в десета, през девет планини в десета, през девет реки в десета, та чак... в Кюстендил.

Разказ за един зареждащ уикенд подобен на вълшебна приказка - дълго отлагана среща, приказно вкусни череши и ароматни диви ягодки, вълшебно изживяване под водопада и влюбен в мястото художник-вълшебник .

Точно 58 минути преди часа за тръгване, телефонно позвъняване ме известява, че вследствие серията токови удари един компютър отказва да се включи. Токът не беше спирал от месеци, но днес реши да ни изненада. 

'щото нали - к'во толкова може да се случи в петък следобед. 

За последните над 20 години случаите, в които сме оставяли управлението без IT специалист се броят на пръсти. Днес трябва да е един от тези случаи, но този сгъбясал компютър може и да осуети плана. Ще пътуваме към Кюстендил, където през почивните дни имаме неформална среща с други бивши и настоящи IT колеги от цяла България. Традицията е с над 15 годишна давност, като всяка година различен областен център е домакин. Точно преди пандемията Сливен мина по реда си, а Кюстендил трябваше да изчака цели две години, за да ни посрещне. Малко е далечко и се притеснявам да шофирам до там, така че с колежката мислехме да тръгнем с влак много рано в събота сутрин за София и после Д. (и той вече "бивш" колега) да ни закара до Кюстендил. От ямболската група предложиха да ни вземат с тяхната кола, но планът им включва тръгване в петък, една допълнителна нощувка в къща за гости и разходка в събота сутрин до водопад Полска скакавица. Да си призная, нищо не знам за водопада, но пътят до Кюстендил е толкова много, че би било голяма утрепия да го пропътуваме два пъти, в два съседни дни. Ето защо, макар и с тревога, се съгласихме за няколко часа да оставим управлението без надзор. 

'щото нали - к'во толкова може да се случи в петък следобед. 

И то взе че се случи.

Добрата новина е, че след кратко баене и архив на профила, точно 2 минути преди уговорения час за тръгване, компютърът работи нормално. Скачаме в колата, която вече ни чака пред входа и стискаме палци да няма повече прекъсвания на тока!

Очакват ни около 5 чАса път и добре че денят е дълъг. Първата вечер ще отседнем в къща за гости в село Раждавица, на 15-тина километра от Кюстендил. Според една от легендите името "Раждавица" идвало от богатата земя, която буквално всичко раждала. Носи му се славата, че бастун да забиеш, дърво изниква.

Д. пристига около час преди нас и когато и ние най-сетне прекрачваме прага на къщата, той вече е напалил барбекюто. 

Макар барбекюто, по традиция, да се свързва с мръвки, винаги, когато има зеленчуци, те обират овациите. Така стана и с едни печурки, които не се виждат на снимката, но бяха божествени!

Както винаги се получава при подобни мероприятия, храната, която сме приготвили уж за една вечер, е толкова много, че ни трябва или солидна подкрепа, или ще се наложи да останем поне до идната сряда. 

Или и двете.

Всякакви мръвки, тиквички, чушчици, гъбки (гъбите на скара направо обраха овациите) минават през скарата и пълнят тенджерите. Ама така ги пълнят, че в края на вечерята все едно изобщо не сме започвали.

Къщата не е луксозна и за момент се раздразвам от черното останало по гъбата докато бърша мушамата в общото помещение и боклуците в една от тенджерите, но все пак чаршафите са чисти, всяка стая има баня с достатъчно топла вода, а механата е окичена със забавни и дори поучителни табелки:

Конякъ-нектаръ срещу ГРИПЪТЪ

Българи! Сейте КОНОПЪ.

Пача, варена сланина и други при 5-ко.

Нивеа кремъ в Парфюмерия "Холивудъ"

Аперитивъ "Двата ПУЯКА".

Вечерта купонът е добър, а утрото пристига със слънце и заедно с отрупаната вишна правят къщата още по-чаровна, така че окончателно й прощавам мърлявите съдове, с които ни бе посрещнала.

В 09:30ч. към нас се присъединяват още 4 човека (бивши и настоящи колеги) и дружно потегляме към село Полска Скакавица. Малко преди селото, табела ни отбива по черен път. Следващите 4 километра не са за всеки автомобил. Ако имате достатъчно време да ги извървите, ще си направите разходка сред приказни гледки, изоставени къщи с черешови насаждения и полянки с диви ягоди. 

360 градусова панорама.

Кюстендилски череши - хрупкави, сочни и сладки.

Мъничко червеничко, царя от пътя отбива.

Ние обаче сме притиснати от времето (в 14 ч започват мероприятията организирани от кюстендилските ни домакини), така че се придвижваме с автомобилите възможно най-близо до водопада. Оставяме колите до бариерата и след още 15-20 минути пеш, достигаме целта. По този маршрут се подхожда към водопада от горната му страна, така че, за да се насладиш на падащите му води, трябва да се спуснеш по цялата му височина. По европроект за 430 000 Евро са оформени стъпалца от пръст и наблюдателни площадки и слизането е не чак толкова трудно, но все пак си трябват туристически обувки. Този факт е напът да направи разходката ни "по-интересна" от допустимото, когато "градските" ми маратонки започват сами да се плъзгат напречно на пътеката и ми се налага да забия нокти в пръстта, за да не взема почти отвесното разстояние до основата на водопада за броени секунди.
По пътя към основата на водопада има изградени две наблюдателни тераси. Още при първа среща, на "ниво 2", водопад Полска скакавица е много впечатляващ... 

Първа среща с Полско-скакавишкия водопад.

... но, когато достигаме "ниво 1" ахваме от изненада. Водопадът е висок, бляскав, пълноводен и, което е най-хубаво, допуска те да се мушнеш под полата му.

Чувствам се все едно съм минала под дъгата.

Уикипедия казва, че: 

Водопад Полска скакавица е висок 50 метра. В горната си част образува няколко карстови стъпала, след които водата пада свободно надолу. Не е от най-лесно достъпните водопади в България. За разлика от повечето водопади, които от ерозията се смаляват, този – заради многото варовик във водата, се издига всяка година. Твърди се, че това е единственият такъв водопад в България.

Водата има силата да отмива нерви, тревоги и притеснения, така че след 15тина минути възхита, сме заредени и потегляме нагоре по стръмната пътека. Качваме се обратно по колите, но малко преди да стигнем до асфалтирания път, децата в нас проговарят, спираме и като невидели (ние сме си невидели такива огромни и вкусни череши) обграждаме няколкото череши пред видимо изоставена къща, с което гледките и вкуса на Осоговската планина спечелват любовта ми завинаги!

За съжаление вече минава 12 ч. и във времето до 14 ч, когато ни е срещата в Кюстендил, трябва не само да освободим къщата и да се придвижим до града, но и да преборим цяла тенджера с мръвки и половин тенджера със зеленчуци на скара, останали от снощи. Добре че се включиха новите попълнения. Обратно в къщата, изпълняваме плана и към 13:30 потегляме към Кюстендил. Щеше ни се да имахме още поне час на разположение, тъй като снощи, на идване, минахме покрай къща-музей на Владимир Димитров - Майстора в село Шишковци и дори снимахме работното време и телефона за контакт, за да можем да я посетим днес.

Пътьом се уточняваме, че за съжаление закъсняваме и няма как да спрем, и в точно този момент, виждаме гостоприемно отворената й порта и спонтанно решаваме да й отделим поне 10 минути. 

Втурваме се вътре почти на бегом. Оказва се, че беседата трае около 50 минути, така че ще трябва да се лишим от нея. Въпреки това, уредникът на музея тръгва с нас из залите и съвсем набързо ни представя експонатите. Той е от онези сърцати хора, които вършат работата си с любов и така вдига летвата, че по-късно никой от последващите музеи не успява да го достигне. 

Всъщност къщата не е голяма - два етажа, с по 4 малки стаи на етаж. Владимир Димитров - Майстора е живял на квартира в нея в 26  от най-плодовитите си години. Ако си нямаш екскурзовод, не би разбрал кой знае колко от експонатите, но този човек успява в рамките на някакви си 10 минути да ни разведе из всички зали и да ни нахвърли най-основното за живота на Майстора в село Шишковци (с ударение на О-то). За тези 10 или най-много 15 минути научаваме дори произхода на името на селото - тук се е водила последната битка на Цар Михаил III Шишман. В съседното село - Коняво е загинал конят му, а друго съседно село, Копиловци, е кръстено на войската му - които можели да хванат копие във въздуха (копие-ловци). Но това са легенди. А историята за Майстора е съвсем скорошна и за нея той говори с факти и много любов. Разказва за скромността на Майстора, за почти аскетичното му битие, за добротата му, за любовта, с която селяните му отвръщали и за пълната му отдаденост на изкуството. При това не само изобразителното изкуство - в стаята, където е живял под наем Владимир Димитров - Майстора, наред с простичкото обзавеждане и дрехите му, е запазена неговата тамбура.

Потичат ми сълзи от яд и безсилие, когато научавам, за изградените навремето, с доброволен труд и средства на местни дарители, училище и жп гара, които днес тънат в разруха. За това, че има организация от ентусиасти, които искат да възстановят неизползваната жп гара, тъй като тя е служела за изложбена зала за творбите на Майстора. Дори средства за закупуване на сградата могат да се намерят, но Държавата в лицето на БДЖ нито я ползва, нито я продава и просто я оставя да се разпада, след като преди няколко години Шишковци от гара се превръща в спирка. Представям си какъв туристически потенциал има това място - как вместо да се превръща от гара в спирка, би се разраснало в гара с картинна галерия и сериозно би подхранило туризма в района. Но реалността е друга... 

...а ние вече закъсняваме за срещата в 14 часа, пред хотела в Кюстендил.

Когато пристигаме групата се е събрала и екскурзоводката е започнала беседата си. Предстои обиколка на музеите и забележителностите на града, завършваща с посещение на картинната галерия. За добро или лошо човекът от село Шишковци така е вдигнал летвата, че обиколката повече ме уморява, отколкото впечатлява. Разбира се, екскурзоводката е симпатична и отговаря на всички въпроси, но в главата ми остава само смътен спомен за няколкото бани и църкви, които обикаляме. В Ахмед бей джамия (превърната в музейна зала) попадаме на изложба на вещи от соц-а и установявам, че... съм живяла във времето, когато изложените експонати са си били най-обикновени вещи от бита и самата аз започвам да се чувствам като музеен експонат.

До толкова ясно си спомням всичко, че откривам, че уредниците на музея са сбъркали надписа на изложения компютър и това в никакъв случай не е Правец 16. Ясно си спомням как се появиха 16 битовите компютри и извънземния за времето си "Правец 16", който изглеждаше по съвсем различен начин от изложения. Това си е най-обикновен "Правец 8", било то и от "по-модерните" - "Правец 8-Д."

Грггххх!

Толкова ли съм архивна, че да помня не просто експонатите от музея, а и времето отпреди те да се появят?!? 

"Тате, като беше малък, имаше ли компютър? 

- Не - отговаря бащата. 

- А плейстейшън? 

- Не. 

- Джиесем?!? 

- Също не... 

- А тате, динозавър виждал ли си?!"

Най-сетне идва време за посещение на галерията. Сградата е от разточителните проекти на соц-а и е построена специално за Владимир Димитров - Майстора, като разбира се носи неговото име. 

Сутрешното посещение на къщата в село Шишковци е събудило любопитството ми, така че с огромно желание прекрачвам прага на галерията, за да се сблъскам още на вратата с кисела лелка, която започва да се кара. Не за нещо конкретно, просто така. 30 човека тихо и спокойно  се нареждаме на опашка, за да си купим билети. Пропускаме друг посетител пред нас, да си сложи печат на картата от 100те обекта и да си купи календар и това отнема над 10 минути, без да преувеличавам. Започвам да разбирам защо е толкова нервна - ще трябва да продаде цели 30 билета, а с нейната скорост и желанието на някои от нас да си вземат и сувенири, няма да й стигне времето. Категорично отказва наред с билетите да ни продава сувенири. Можело да си купим на излизане, когато пък разбираме, че е приключила половин час преди края на работното си време и стои вътре в килийката си само, за да може пак да ни се скара.

След киселата лелка на входа ни поема друга една дама, която над 15 минути театрално ни рецитира наизустен текст описващ живота на Майстора. Наблюдавам я чудейки се дали тя го е писала или от нея се иска само да рецитира. В противовес на краткия, но съдържателен разказ на господина от къщата-музей, разточителството на думи и епитети ме кара да се почувствам като в училищен час. Въпреки това или може би точно затова, от всичко казано успявам да запомня само 2-3 неща - сградата на галерията е построена специално в чест на Майстора, имала е прозрачен таван, но в последно време по-голяма част от него е покрит, за да не се повреждат творбите от светлината. Макар да е освободен от военна служба Майстора отива на фронта, за да рисува и се превръща в първия български военен кореспондент, но въпреки това във военните му творби няма батални сцени. След края на заучения текст, с нормален глас ни казва, че по случай 140 години от рождението му, в галерията са изложени само творби на Майстора. Как ми се иска да беше използвала само нормалния си глас. С любопитство научавам, че преди много години и на много километри от тук, тя наистина е била учителка по български език на една от колежките. Забавно съвпадение!

Галерията е много хубава и наистина си заслужава, като в една от залите дори може да бъде гледан 3 минутен клип с Майстора.

За мое огромно съжаление се оказва, че точно военните творби не са изложени, тъй като са в Националната художествена галерия. Аз не че толкова си падам по войната, но ми беше наистина любопитно да видя как пацифистът Владимир Димитров отразява войната. 

***

За неделното утро нашите кюстендилски домакини са предвидили разходка до местността и крепостта "Хисарлъка". Още преди да сме стигнали в главата ми започват да звучат реплики и мелодии от "Рицарят на бялата дама" - култов за времето си филм, сниман точно в руините на крепостта. Звънливото гласче на Спаска Спасова - Спаска Дългата ми обяснява, че

Това е скривалището на обоза на цар Михаил. Тук са били складирани продуктите за в случай на обсада на града. И понеже царят загинал, и понеже войската му била разбита, обсада не е имало и складът останал непокътнат.

но така и не разпознавам входа за "обоза на цар Михаил", колкото и да се оглеждам за него.

В последните години са извършени множество облагородяващи и реставрационни дейности по крепостната стена.

Приказни гледки към Кюстендил и Осоговската планина.

А после идва ред на дългото и предълго пътуване към дома.

За финал - Кюстендил и околностите му спечелиха сърцето ми. Мозъкът ми вече пресмята как ще си спретнем екскурзийка с влак (пуста любов към БеДеЖе-то), къде ще се настаним, какво още ще разгледаме. Чудно градче е Кюстендил!

Поглед от 11тия етаж на хотел "Велбъжд".

Маринка е на 8!

 Дребосъчето навърши 8! 

Кога порасна, кога стана човек... На осем е вече! 

Да ни е живо и здраво, да среща само добри хора по пътя си, да мечтае смело и да смело да сбъдва мечтите си. И... (ако е възможно, разбира се) да успее да трансформира всичкия си инат в упоритост!

Днес, ден по-късно, мисля, че целият й ден се превърна в празник и съм дълбоко благодарна, че Маринка наистина е заобиколена с добри хора! Гледам снимки от вчера и се разтапям от умиление на вниманието и загрижеността, които се виждат в отношението между децата. Благодаря ви, мили приятели, че възпитавате едни наистина Добри бъдещи възрастни!

Рождения ден, означава парти, а партито означава, че имам право да развихря въображението си и да дам воля на творческата си енергия. Луд човек съм - ако на следащия ден не съм изцедена като парцал, значи не съм се справила. Е, днес се чувствам като да съм се справила подобаващо - едва гледам. ;) 

В началото имах разни драми с избиране на място. Щеше ми се да си наема зала, в която сама да организирам всичко. Посрещането на гости в заведение ми изглеждаше ограничаващо. После обаче така се стекоха обстоятелствата, че се спрях на заведение. Някак успях да се спазаря тортата да е от мен. Зачудих се какво толкова ще правя след като няма да измислям меню, да готвя, сервирам... и реших да си усложна живота, като организирам за децата "Търсене на съкровище." Идеята за съкровището прекрасно се върза с едно любимо за Маринка филмче "Ай-ай, Сантяго." или както тя го нарича "Охой, Гаджаго." 

Когато тръгнем на разходка тя редовно вади от джоба си въображаема карта, спира, отваря я, търси нещо с пръст в нея и после посочва пътя. От време на време възкликва "Охой, патАне!" и отдава чест. Значи и тортата ще е на тема "Охой, Гаджаго."

В този момент пред мен се изправи неочаквано предизвикателство - "СЪКРОВИЩЕТО". Още от рождените дни на Дени ползвам едно и също "съкровище", а именно светещи парти пръчици. Това са едни пръчици пълни с нещо си, което при огъване реагира и започва да свети в неонова светлина. Имат си и закачалки, с които да се превърнат в гривни, гердани и какво ли не. Децата много им се радват, дори и възрастните се забавляват с тях. Всяка година по Коледа ги пускат в Лидл, а през останалото време на годината се намират в китайските магазини. Не и тази седмица. Като цветарка прескачах от магазин на магазин, за да се сблъсквам с обяснения като: 

"Не знам за какво говорите."

"Ааа, да, имаше такива, но сега нямаме."

"Да, имаме... А! Свършили са."

"Колко Ви трябват? Имаме 2 бройки."

Накрая взех да се оплаквам шумно наляво надясно и Митко каза, че е виждал в Ямбол и се ангажира да ми донесе няколко пакета по 15 бройки.

Остана да измисля стъпките в търсенето на съкровище, задачките за преминаването им и, разбира се, дизайна и изпълнението на тортата.

От времето, в което организирах търсене на съкровище за рождените дни на Дени, си научих един урок - трябва да има индивидуални задачи, за да могат да се включат всички деца. Иначе има едно-две деца, които се открояват и решават първи всички задачи, а останалите само гледат. Ето защо започнах да подготвям индивидуални, съобразени с възрастта и уменията, задачи за всеки участник, а решенията им събрани заедно да водят към следващата стъпка.

Ето какво измислих този път:

Първите букви от всички думи са "К А К А Д Е Н И "

У кака Дени имаше кутия с парти-свирки, шарени плочки с букви и карти с букви.

В началото на играта цветните плочки се нареждат в следната последователност:

Д Ж О Б С П И Р Т О В З Л О Б И Р Е Ц И Т А Л М Я У К

Всяко дете тегли карта с буква и с помощта на свирката трябва да събори плочка със същата буква.

В различен ред отпадат Ж Б С И Т В Л Б И И Т Л М Я У К

и остават само две розови и девет червени плочки, които изписват:

Д О    П Р О З О Р Е Ц А

До прозореца е скрита цилиндрична кутия, в която е навита картата на съкровището.

 

За разчитането на картата трябва всеки един да се е подготвил предварително. На гърба на поканите, които децата са получили няколко дни по-рано, има закодирана буква, която трябва да бъде оцветена.

Примерно:

Освен това всяка покана има по някакъв символ, който е уникален само за нея и който показва на кое място на картата трябва да бъде поставена поканата.

Резултат:

Най-накрая, под стола, е скрито съкровището - кутия с дълго издирваните светещи пръчици.

Когато бях почти готова с подготовката на съкровището се захванах с тортата. И там не мина без драми. Най-ужасното беше, че до последно, точно най-главния герой, Сантяго, не искаше да изсъхва и се огъваше, а трябваше да стои забит прав върху тортата. Ама аз съм си виновна, защото го бях направила наистина много голям, че и с връзка балони. Накрая просто кръцнах балоните и Сантяго горе-долу се позакрепи.

И ето че седми февруари настъпи.

Първо заведохме Маринка в предучилищната група. Носихме почерпка за децата. Маринка така и не започна да ми разказва какво се случва през деня й, но за щастие госпожата пусна снимки в групата и видях едни прекрасни, усмихнати деца, всяко от които подарява на Маринка рисунка. Ето ги и тях:

Портретът на Маринка в средата ми е особено любим! <3

По обяд рожденичката се премести в дневния център, където също носеше почерпки за децата. От там нямаме снимки, но пък се върна с торбичка с подаръци и голяма усмивка.

И ето че дойде време за посрещане на гостите.

"Вила Вилекула" е чаровно, уютно заведение, което ни посрещна с празнично запалени светлини.Отношението на персонала бе добронамерено и приятелско. За по-лесно пренасяне бях оставила финалното сглобяване и украса на тортата за там. Бях леко притеснена как ще се приеме от персонала, но дамата, която ни обслужваше се постара наистина да ми помогне. 

Ето резултата:

Ядлива е само средната синя част, с крем от Маскарпоне и сладкарска извара. Предпочитах да няма фондан - за украса е добър, но за ядене гледам да го избягвам. Жълтата полусфера всъщност е тревисто зелена и трябваше да представлява самотен остров. Мммм... не се получи точно това. Както и да е. Украсите са от фондан. Ами... децата най-много на тях налитаха. Не успях да ги опазя от фондана. Вътре е любимата спаначена торта с пресни боровинки и домашно сладко от вишни.

Беше празник - истински празник! Наистина съм благодарна, че сме обградени с такива приятели! Децата тичаха, смееха се, търсиха и намираха съкровище, помагаха си. Великолепно изживяване!

Погледнете тази снимка. Днес ми я изпрати дамата, която ни обслужваше в заведението. Била много впечатлена как децата сами си, взели си масичка, сложили си я в средата и си организирали игра на заведение. Погледнете ги - как си помагат, обслужват се с внимание. Как двете сестрички са споделили едно столче. Толкова са мили всички!

Още някои снимки:

Като дръпна чертата, нищо чудно и към 100 чАса да съм отделила по организацията на рождения ден. Като тръгнем от няколко дни обикаляне за търсене на помещение, преминем през няколко дни обикаляне в търсене на "съкровището", дни и нощи в измисляне на загадки и предизвикателства, часове  разглеждане на торти по темата и последващото им реализиране. Всичко си струва - душата ми е пълна!

"Да живееш в интересни времена!" - един съвсем не-скучен ноември.

"Жълтият сняг не се яде!" - това било първото, което малките ескимосчета научават, според един стар виц. 

Първото, което малките зренянинчета научават е, че:

Водата от чешмата не се пие! 

Също така това бе първото, което симпатичният хазяин ни каза, повтори и натърти, а за още по-убедително ни връчи туба с питейна вода, докато ни настаняваше в уютното апартаментче отстоящо на 5 минути пеш както от "Кристална дворана" (в която се проведе 28th World Shotokan Karate Championship of SKDUN), така и от централния площад на Зренянин. Убедена съм, че това ще остане първото, за което се сещам, когато ме попитат какво съм видяла в Зренянин. Шокът, който всеки един от нас изживя осъзнавайки, че дъното на тоалетната е жълто не защото предишният е забравил да си пусне водата, а точно защото го е направил и че същата жълта течност излиза и от чешмата, е нещо, което не се забравя. Първоначално помислих, че причината са стари тръби, после се оказа, че в цял Зренянин водата е жълта, а накрая прочетох, че проблемът е много по-мащабен и се отнася до цялата банатска област. Страшното е, че цветът е най-малкия проблем на водата. Наличието на арсен, в количества около 25 пъти над нормата, я прави не просто гнусна, а и отровна. Когато питах един местен "Защо ви е жълта водата?", първо каза - "Много дълга история..."като видя, че съм готова да слушам, кратичко заключи - "Политика."

Зренянин е град в североизточна Сърбия, на 70-80 километра както от Белград, така и от унгарската граница. Трети по големина в автономна област Войводина и най-голям в Сръбски Банат. Фука се с етикета "европейска столица на спорта" и си има музей на тази тема, но дори Гугъл не знае това. Различни сайтове предлагат списък със забележителностите на града, но е достатъчно да застанеш в центъра на градския площад и да направиш едно 270 градусово завъртане, за да видиш почти всичко изброено в списъка. С други думи - няма да ви препоръчвам непременно да отскочите до Зренянин. Градчето не е лошо, но не е чак толкова хубаво, че да си заслужава да бъде специално посетено. В центъра на площада има паметник на конник, а сградите околовръст са наистина красиви. Начинът, по който са осветени през нощта, създава уютна и романтична атмосфера,  само дето няма кой да й се любува. Тъй като градът е по-близо до началото на часовата зона, то към 4 вечерта започва да се стъмнява. В 6 улиците са почти пусти и дори малко плашещи. Четох, че проблемите с водата са причина за постоянното обезлюдяване на района и това наистина се забелязва. По всяка улица има изоставени и запуснати сгради - било то жилищни или търговски.

Градският площад към 6 вечерта.

Градският площад към 6 вечерта.

Красивата сграда на общината в Зренянин.

Най-близкият до площада мост.

Реката

Административна сграда (не помня коя).

Почти всички забележителности на град Зренянин.

И така, след като грозно оплюх това симпатично градче и дори сама си противоречих с красивите му снимки, е време да разкажа защо бяхме там, а именно заради 28-то световно първенство на SKDUN (Shotokan Karate-Do of United Nations). Главно действащо лице - Дени. Отговорник по организация,  продоволствия и подкрепа от всякакъв вид - моя милост.

Да се върнем малко по-назад:

Средата на октомври. 

Мързеливо разглеждам офертите на Букинг за нощувки в Зренянин. Наскоро, тъкмо бях заявила на колежката, че тази година няма да има Световно и няма да си съобразява отпуската с мен и те взеха, че го обявиха за средата на ноември. От две години всичко се случва в последния момент. Мислех, че Дени ще поиска да ходи сама, но тя предпочете да я придружавам. Май ще трябва да се задействам с организацията. Хм... Картата на Booking със свободни места за нощувки е нацвъкана с безброй възможности, но преди седмица имаше една оферта малко по-близо до залата. Изтървала съм я. Да взема, за всеки случай, да букна следващата най-близка възможност, че да не се налага да се придвижваме с кола. Милен мрази да шофира в чужди градове. Не съм сигурна, че е най-доброто, но те и без това не искат предплата, а и до последния ден мога да се откажа безнаказано.

На следващата сутрин получавам съобщение, че апартаментът е зает и се наежвам - аз може да не съм сигурна искам ли го, но те как ще го пишат за свободен като не е. След кратка размяна на писма със съпорта на Букинг става ясно, че апартаментът е свободен, а писмото е изпратено погрешка. Добреее... значи пак имам време да му се чудя.

Минават още 2-3 дни и Ева ми звъни да ме пита дали случайно нямаме резервация за Зренянин. Отговарям утвърдително, а тя искрено се радва, защото виждаш ли нямало нищо свободно. 

?!?!!!

Абе как няма свободно? Аз нали онзи ден гледах и беше пълно с оферти. Отварям Букинг и не мога да повярвам на очите си - в целия Зренянин няма едно, ЕДНО свободно легълце. ШАХ! За три дни всичко се е облизало. Без да искам съм уцелила най-точния момент за резервацията си.

След като става ясно, че Венко се е съгласил да ни закара с автобуса, нямам никакво основание да врънкам Милен да ни бъде шофьор и се оказваме с Дени сами в апартамент обявен за 6 човека. Чак ми е неудобно, защото голяма част от нашата група са в село на 15 километра от Зренянин, а чувам, че има хора от българската група, които са с резервации в Нови Сад (на 40 километра). На няколко пъти подхвърлям тук-там, че при нас има място и можем да поемем още няколко човека, но така и не се появяват желаещи.

Остава седмица до пътуването ни.

Сряда вечер. 

Проверила съм, че влизането в Сърбия е съвсем елементарно, само с лична карта - нито тестове, нито сертификати искат сърбите. След няколко дни ще науча, че е 100 пъти по-лесно да влезеш в Сърбия, отколкото после да се прибереш в България, но сега витая в розови облаци, че поне този път Корона-ограниченията няма да ни попречат. Все още не съм правила подробно проучване на забележителностите в Зренянин, но има време.

19 часа и 15 минути.

Телефонът ми звъни.

Още преди края на първата дума, по гласа на татко познавам, че нещо не е наред. 

Времето между 

"Не знам как да ти го кажа..." 

и следващата част на изречението се разтяга в цяла вечност. 

Вечност, в която главата ми ражда толкова страшни сценарии, че на

"подпалих къщата." 

си отдъхвам.

В следващите няколко часа къщата още гори, а две пожарни и множество пожарникари се борят със стихията. Майка се е скрила с двете кученца в оранжерията, в най-далечния край на двора, а татко, Роско и всички любопитни са изтеглени на голямо разстояние, заради опасността от взрив на общо четири газови бутилки, на различни места - автомобил, лятна кухня, основна кухня и резервна бутилка.

Към 23 часа пожарът е овладян.

От лятната кухня са останали само стени, от навеса зад нея - само обгорели подпорни греди,

от колата и гаража - само метален скелет, 

 

от кухнята в къщата - развалини. 

Останалата част от къщата е непокътната, но пропита със сажди и смрад.

Татко има леко опърлено на едната вежда и бретона, майка - няма физически поражения. И двамата са стресирани до пълен блокаж.

Причината - забравено електрическо одеало.

Плановете ми за следващите няколко дни рязко сменат посоката си.

От четвъртък до неделя сме всеки ден в Дълбоки. Мъжете къртят мазилки  и изнасят боклуци, а аз (и ако хвана някой да ми съдейства) се старая да им изчистя поне една стая за живеене и едно санитарно помещение. (Дано не ви се налага, но да си знаете - сажди се чистят с обезмаслител. С вода само се набиват повече.) Вода и ток - няма. От съседите са опънали един дълъг кабел за помпата в кладенеца и евентуално за електрическа крушка.

В неделя вечер всичко изгоряло е свалено до тухла, банята може да се ползва, когато има вода и холът е почистен и боядисан със запечатващ грунд срещу сажди. 

Смрадта е сведена до по-поносими граници.

За смрадта след пожар, вероятно могат да се пишат трактати. Тя е всепроникващо чудовище, със собствен живот. Всяка вечер се прибирах, изхвърлях на терасата всичко, което е било с мен вътре, в къщата, къпех се и въпреки всичко нощем се събуждах от миризмата на сажди. Няма такава гадост!

Понеделник.

По време на суматохата около пожара и чистенето ми проблесна една реплика на Дени, че Алекс (от София) и семейството й, ще са на квартира в Нови Сад. Чак е срамно ние двете да се ширим сами в апартамент за шестима, на 5 минути пеш от залата, а да има хора, които всеки ден ще пътуват по 40 километра в едната посока. Звъня и им предлагам да споделим квартирата. След серия от тотални промени в плановете им, се уговаряме да бъдем четирите - аз, Дени, Алекс и Снежи (майката на Алекс).

Междувременно е станало ясно, че колкото е лесно да влезеш в Сърбия, толкова е трудно да се прибереш в България. За влизане в България от страна в "червената зона" (каквато е Сърбия) се изисква писмено и говоримо владеене на 14 езика, поне 5 от които да са на малки племена по поречието на Амазонка.

Добре де, не е точно това, но е малко по-трудно изпълнимо:

'Начи: 

1. Ако имаш "Европейски зелен сертификат", трябва само да си намериш къде да направиш PCR в Сърбия и в рамките на 72 часа можеш да се прибереш в България без никакви други спънки.
2. Ако имаш "Европейски зелен сертификат", но нямаш сръбски PCR, то подлежиш на 10 дневна карантина, която може да бъде отменена, само ако в рамките на 24 часа от влизането в България, си направиш PCR и изпратиш резултата на мейл на РЗИ.
3. Ако нямаш "Европейски зелен сертификат", тогава ти трябват два PCR-а. Един в сръбско и един у нас. Сръбския показваш на границата, а българския го изпращаш в рамките на 24 часа на РЗИ, за да си отмениш наложената карантина.
4. Ако нямащ нито "Европейски зелен сертификат", нито сръбски PCR, то 10 дневната ти карантина е неотменима, колкото и български PCR-а да си направиш.

Макар и досадни, в началото тези изисквания не изглеждат така трудно изпълними, колкото се оказват в последствие. Започвам да търся къде в Зренянин можем да направим PCR-и, защото очевидно ше трябват на всички - със или без "Европейски зелен сертификат". Картинката, която постепенно се разкрива пред мен, ме изправя на нокти - в Сърбия PCR се заявява 24 часа предварително, в сайта на тяхното министерство на здравеопазването и струва 9000 динара, което е към 150 лева. Прави се само сутрин между 7:30 и 8:30 часа и ако не бъркам, трябваше да е в делничен ден. Резултатът излиза за 24 до 48 часа. Както и да го смятаме, ние в понеделник вечер, когато смятаме да преминаваме българската граница на връщане, не можем да имаме 72 часов PCR. Да не говорим за ненужното хвърляне на пари на вятъра. Като добавим, че половината от пътуващите сме без зелен сертификат, това усложнява ситуацията дотолкова, че започвам да се замислям над перспективата поне аз да не пътувам. Към вторник вечер ми е хрумнало да проверя има ли начин за заобикаляне на ограниченията и така се заражда идеята на връщане да минем през Македония.  Северна Македония се намира в оранжевата зона и това прави влизането от там значително по-лесно. На сертифицираните им е достатъчен сертификата, на останалите им е необходим един антигенен тест в България. Пътят се удължава с 200 километра, като на влизане в Северна Македония трябва да обявим, че минаваме само транзитно, за да не ни искат ПСР-и. Основният недостатък на тази схема е, че не е изпробвана. 

* * *

юли 2024 г.

Две години и половина по-късно публикувам незавършената история за посещението ни в Зренянин.

Какво стана после ли? Все пак минахме през сръбско-българската граница, където на всички ни трябваше да наложат 10 дневна карантина. Ние обаче подредихме българското знаме на страничното стъкло, оставихме 1-2 спечелени купи на предното и закичихме най-малките каратеки с медалите им (че ако големите се закичат,  ще личи, че е нарочно) и проверяващите удобно забравиха да ни погледнат тестовете. Откачени времена бяха! Дано не се върнат!

Зренянин очаквано си остана в съзнанието ми като "Мрачният град с мръсната вода".

Майка и татко... 

Преживяха пожара, но кошмарът продължи. 

Три месеца по-късно прекараха много тежко Онази болест, като татко бе "на ръба".

А още шест месеца по-късно преживяха втори пожар. Селото, в което е вилата им и за което бях разказала в Селото, което открадна сърцето ми - моята голяма любов на края на пътя."се подпали и вилата изгоря до основи. Толкова до основи, че когато телевизиите идваха да снимат даваха кадри основно от нашата къща.

Ще ми се да можех да завърша тази история позитивно, но.. както са казали китайците "Проклятие е да живееш в интересни времена."

Баба Мика на 100 години!

 

Тайната на бабиното дълголетие.

-            Деца, затворете очи и си представете, че навън е зима.  Всичко наоколо е бяло и съвсем, съвсем тихо. Студът щипе по бузите, а снегът хрущи под краката ни. Виждате ли снежинките, които се спускат от небето…

-            Гуспужа, аз кат‘ си затвора очите и нищо не виждам!

Не, това не е виц. Това е една от многото истории, които моята баба Мика (Маринка Стойчева Анчева) разказва за учителстването си. Те са все такива – забавни и по детски наивни. Любима ми е и онази, в която тя всяко междучасие потропва по чина с показалката и подканя първокласниците бързо-бързо да излизат на двора, а те хем подтичват, хем я избикалят отдалеч. Цял месец по-късно тя разбира, че опитите й да говори на майчиния им език са се провалили и вместо „бързо-бързо“ („чабук“ на турски), тя през цялото време им повтаря „чибук-чибук“ - „пръчката-пръчката”, че и за капак с показалката ги подканя. А децата, милите, бързат ли бързат. Налага се спешно да свика родителска среща, на която за пръв път в историята на селото присъстват и жени, та да се извини. Разбират я първо бащите, които поназнайват български език и започват да се смеят, а майките се въртят и се питат какво става. Историята завършва как всички се смеят със сълзи.

Или другата, за Иванчо и Марийка (те наистина така са се казвали). Как само седмица след най-първия учителски ден на 20 годишната тогава Маринка, дошъл инспектор на проверка и в средата на часа, сладката и примерна Марийка се хванала за носа и извикала: „Иванчо има пърдел!“ Как баба Мика си мисли, че се е провалила, а инспекторът е толкова доволен от реакцията й и начинът по който овладява ситуацията, че пред целия колектив я хвали, че се държи като учител с осемгодишен стаж.

Как в междучасията играе народна топка с учениците и точно това е едно от нещата, които впечатляват младия селски кмет. И как той (дядо Кольо) я спечелва да му стане жена. (Истинска конспиративна история.) Как години по-късно, наред с редовните,  води и вечерни часове, за да ограмоти и родителите. Как в по-зряла възраст, вече като директор, организира доброволния труд на други едни родители и успяват за половин година да построят втори етаж на училището. Да го обзаведат и да го превърнат във вълшебно място, в което дори да се събуват преди да влязат. Или как, в края на учителската си кариера, буквално възкресява едно запуснато, изоставено и занемарено селско училище в така наречените „трудни“ райони, превръщайки го в образцово място и събуждайки любовта на учениците към знанието.

Ей такива са бабините истории. Жизнеутвърждаващи. И преди съм разсъждавала върху това, но в последните дни, покрай нейната стогодишнина...

СТО-ГОДИШНИНА!

Да, 100!

 ...си мисля какво е най-характерно за баба Мика. Кое е онова нещо, което я е запазило да преживее цял един век? Дали може в едно изречение да се вмести „формулата“ й за дълголетие? И дори да звучи изтъркано, мисля, че нейната тайна е в това, че успява гледа с усмивка на нещата. В това, че запомня хубавото от всяка история. Защото, както всеки един и тя не е пожалена от съдбата. И в нейния живот има тежки моменти. Дори, на няколко пъти, самата тя е била на косъм със смъртта. Още на 13 годишна възраст, докторът казва на баща й: „Бай Стойчо, още два часа да се бяхте забавили и нямаше да я има Маринка.“ На 59 годишна възраст е оперирана от злокачествен тумор, а на 83 получава перфорация на червата и живото-застрашаваща загуба на кръв от най-обикновен аспирин. Това, че ракът е взел живота на голяма част от близките й – баща, майка, свекър, свекърва, брат, съпруг – научих едва, когато прочетох тетрадката й със спомени. Обаче, като се замисля, не помня баба да се е оплаквала. Драмите се случват, събарят я, тя се изправя, отърсва се и продължава нататък. Сигурно и това е част от тайната й за дълголетие.

Така се изправи и след смъртта на дядо. Тя беше на 73, когато той си отиде и баба го понесе много тежко. В следващите две години бе на ръба да се предаде. Бе свикнала да се грижи за някого цял живот, а ето че сега бе останала сама. Очевидно не искаше да се предава, защото търсеше начин да продължи. Даде едната стая от гарсониерата си на студентка. Не беше за пари. Баба харчеше повече, за да се грижи за нея, отколкото получаваше. Просто имаше нужда да се грижи за някого. За съжаление, след година, момичето прекъсна по здравословни причини. Така вместо да получи утеха, баба допълнително се натовари. Опита и с приятелка да живее, но не се получи. Тогава извърши нещо наистина смело. Съгласи се, въпреки, че най-вероятно ще бъде одумвана, да сподели живота си с един вдовец от съседния блок, с когото комшийките решили да я свържат. Портретът на моя дядо не слезе от стената. И досега е там. И макар дядо да бе нейния си мъж, тя знаеше, че има отредено още време за живеене. И трябва да го направи по най-добрия начин. Защото животът ни е само един и трябва да полагаме усилия да го живеем пълноценно. Баба прие новия човек в живота си и буквално разцъфтя в следващите 8 години съвместен живот. Когато изпрати и него от този свят, тя все пак се научи да живее сама. И пак не се предаде, продължи да бъде активна. Дори много активна. И в пенсионерския клуб бе редовна, и по екскурзии ходеха, и шиеше, и пееше, и стихове пишеше, и рецитираше. Творческият импулс винаги е извирал от нея. Убедена съм, че той също има огромна роля за дълголетието й.

Баба Мика започва да шие на машина още като дете и до съвсем скоро, редовно ни подаряваше я по някое шалте, я ръкохватки, я престилка. Плетенето на една кука го прекъсна малко по-рано, заради зрението. Рано, рано, колко да е рано - на около 80 години. Преди това успя да оплете по една торба дантелени карета и покривки за всеки от внуците. Пише стихове. Рецитира. Готви прекрасно и е истинска чистница. От нея знам, че „добрата домакиня се познава по ъгълчетата на прозорците.“ Майка ми е разказвала как сутрин, преди работа, баба избърсва набързо стъклата и тогава започва деня си.

Стъклата.

Сутрин.

Преди работа.

Не й е било лесно. Но както казах - не помня да се е оплаквала от живота си. Явно успява не само да намери хармония с всичко, което й се случва, но и да го промени и облагороди по нейния си начин.

Ако се върнем на историите разказани в началото, ще забележим, че тя нееднократно е била новатор в различни области, без да се плаши от това. Дали ще си позволи да играе на народна топка с децата в междучасията, дали ще остане след часовете, за да образова неграмотни родители, дали ще покани за пръв път в историята на селото жени (!) на родителска среща или ще се захване да строи и ремонтира училища.  Все неща, за които никой не й е проправял пътя. Така ги е почувствала, така ги е направила.

Маринка Стойчева Димова (впоследствие - Анчева) е родена на 14 октомври 1921 година, в село Светлен, Търговищко. Селото е населено предимно с изселници от Беломорска Тракия. Тя е четвърто дете в семейството. Изтърсаче. Като дете е била много буйна. Майка й все казвала, че е трябвало тя да се роди момче, а не батко й. Родителите й много държали да изучат децата си, но за нея парите не стигнали и се наложило след завършване, веднага да започне работа. И така, без никакво учителско образование и нито грам опит, тя става учителка на първи клас, далеч-далеч в Родопите, в село Лилково. Точно тогава, в края на първата седмица, се случва и онази драматична история с Иванчо и Марийка. След две години преподаване в Родопския край, баба Мика получава право да изкара тримесечен курс, да издържи изпит и да получи диплома. Малко наопаки са се случвали нещата тогава - първо скачаш в дълбоките води като учител и ако оцелееш - имаш право да се дипломираш.

След дипломирането си започва работа в село Кардам. Това е периода, в който наред с преподаването по най-различни предмети, играе с учениците народна топка, а кметът Кольо Анчев, все си намира работа да се задържи около двора. От време на време я изпраща. Тя го харесва, но къде ти, той бил най-желания ерген, а тя - дребничка и слабичка, изобщо никакви надежди не таяла. Един ден, докато била във ваканция при родителите си, той й се обадил да се върне в Кардам, заради вечеринка, в която и той щял да участва. Посрещнал я на гарата, изпратил я до тях, вечеряли с храната, която била донесла и той ха да си тръгне, ха да си тръгне… не си тръгва. Към полунощ й казал - не мога сега да си тръгна, навсякъде е заключено, какво ще си помислят хората. И останал… Завинаги. Впоследствие станало ясно, че бил дочул, че тъкмо нея вечер са се канели да я крадат за някакъв друг ерген и решил да действа пръв.

След няколко години се преместили да живеят в Шумен. Купонна система, едно дете, второ дете. Квартира от две стаи, при двама различни хазяи - кухнята при един, а спалнята - на другия етаж, при друг. Децата растат. Баба Маринка учителства в училище съвсем в края на града. Учениците от всякакви етноси - българи, турци, цигани, евреи и арменци. И за да е още по-трудно, тя решава след часовете да образова неграмотните родители. Явно се справя добре, защото все по-често има открити уроци и желаещи да се учат от начина й на преподаване. Минават години и един ден, прибирайки се от морска почивка, започва да получава поздравления. В началото дори не разбира за какво, мислела, че е нещо за почивката. Оказва се, че без нейно знание, е назначена за директор на малко училище в центъра на града. След година се наемат да вдигнат втори етаж на училището. Кметът на Шумен й казва, че ако го изграждат само работници ще отнеме две години и баба Мика решава да организира родителите да помагат. Целта им е била да се справят само за лятната ваканция, но не успяват. За нова година, обаче, се нанасят в новото училище. Настроението е приповдигнато. Деца, родители, учители - всички са влюбени в тяхното си място, където влизат по пантофи, за да не се цапа. Поставят си за цел в училището да няма изоставащи ученици (много по-трудно постижима цел от днешно време) и я постигат. За съжаление училището просъществува само 8 години и бива обединено с по-голямо, а сградата е дадена на Радио Шумен. Скоро след това, през 1971 година, идва време баба Мика да се пенсионира. Тя обаче избира да удължи стажа си, като отива да преподава в така наречените “трудни райони”, в село Пристое. Точно там се случва историята “чибук”-”чабук”. Точно там, на нейна родителска среща, за пръв път присъстват и жени. Деца и родители така я обикват, че когато на следващата година я назначават за директор на училището в съседното село Гусла, всички искат да местят и децата си подире й. Не им разрешили. Тя пък била ужасена от състоянието на ново-повереното й училище - напълно запуснато и вместо двор - една кална, обрасла площ. Баба Мика не търпи такова нещо и бързо организира всички от селото да помагат. Осигуряват им 300 дръвчета, 150 корена рози, плочки и пясък. За един предиобед, с помощта на цяло село, успяват да засадят дръвчетата и розите, да поставят плочките и да изградят пясъчник за скачане по физическо възпитание. Когато дошло следващото лято, цялото училище ремонтирали - от ремонта на покрива, до смяна на пердетата. Всичко. След още една година преподаване, окончателно завършва учителската й кариера.

Синът и дъщерята са вече със собствени семейства, появили са се и внуци. Тя  хем помага на тях, хем се занимава се занимава с активна дейност в пенсионерския клуб. По това време, вече може да се отдаде на другите си хобита и умения. Пише стихове, рецитира свои и чужди произведения, шие, плете… Твори!

През 1980 година и двамата с дядо получават една и съща диагноза - злокачествен тумор. Операцията на баба е успешна, на дядо - не. Малко по малко, в следващите 15 години, той става все по-трудно подвижен, докато накрая е напълно зависим от грижите й. Не съм я чула да се оплаква.

Вече разказах колко тежко й беше, след загубата му и как успя да събере сили, да се изправи и да продължи. И така още четвърт век, в който продължи да твори и да живее.

Ето, че сега баба Мика - Маринка Стойчева Анчева - навършва сто години. Изживя ги с достойство и се превърна в добър пример за нас, наследниците й.

Бъди ни жива и здрава, бабче!