До Монтана и назад - част 2.

     Както разказах в До Монтана и назад - част 1., снощи стана ясно, че през уикенда ще се проведе VI Национален фолклорен събор "Леденика" и днес може и да не ни допуснат да разгледаме пещерата. Решихме да изпреварим събора, който започва в 9:30 и да влезем в пещерата в 9:00. Роди се култовия лаф: „Всеки може да си легне, когато пожелае и да спи докогато си иска, в осем тръгваме.“

И наистина, в 8:15 цялата процесия от 12 човека в 4 коли, потегля към Леденика. Километрите са 12-13, така че би трябвало да сме горе далеч преди девет. Да, ама не. На 4 километра преди края ни отбиват, за да оставим колите на добре заравнена и окосена поляна. Организацията на община Враца е забележителна – над десет човека са ангажирани само с посрещането и подреждането на автомобилите така, че да не си пречат и да заемат минимално място, през цялото време сноват автобуси и авто-влакчета, които извозват пътниците до и от местността на събора. На слизане от автобуса други представители на организаторите те посрещат и ти връчват лист с програмата и разписание на превоза. 

Сергии има, но са така подредени и подбрани, че са в много добър синхрон с обстановката. Въпреки, че мразя шумните тълпи, оставам очарована от събора и изпитвам съжаление, че няма да се включа в двата му пъстри дни. Бързичко се насочваме към касата за билети за пещерата и там ни посреща разочарование. Часът е 09:07, а турове имало само на кръгъл час.

– Добре де, влезе ли в 9 часа група?

– Не.

– Колко време продължава обиколката?

– 40 минути.

– И защо да не влезем сега?

– Защото не може.

Купуваме билети за 10 часа и използваме свободните минути да се потопим в атмосферата на започващия фестивал. В десет без десет се отправяме към пещерата и започваме да чакаме. Екскурзоводката се появява в 10 и 1 минута – факт, на който не бихме обърнали внимание, ако не беше упоритият отказ да ни допуснат вътре в 9 и 7. Все пак, екскурзоводката е много приятно младо момиче и това изтрива недоволството ни.

Пещера Леденика ме изпълва с възхищение, но и с много тъга. Скоро след влизането забелязвам изпочупените сталактити и започвам да търся поне един оцелял. За 40 минути не виждам нито един цял сталактит на достижимо с ръка разстояние. Чоканчетата останали от някои са с диаметър над 10 см – как ли са ги блъскали, за да строшат камък с диаметър 10 см? Пещерата е облагородявана по разни проекти, но на мен лично реализацията не ми допада. Трудно е да снимам без в кадъра да попадат прожектори, кабели или стълби. „Връх на облагородяването“ е едно грамадно червено л…о, което забелязвам под моста. На връщане питам екскурзоводката какво е това и защо е завряно там, а тя казва, че по време на проекта на някого му хрумнало да сложи вулкан. Видяло му се много атрактивно. Но тъй като Леденика не е с вулканичен произход, тя лично не насочва вниманието на групите към него.

Тъжно е, че само за някакви си 60 години от отварянето на пещерата за посещение, са съсипани и унищожени образувания на милиони години. Съзнанието ми се връща към пещерата Проходна. Двете с Леденика са коренно различни, както в образуванията, така и във времето на експлоатация, но все пак в едната са инвестирани милиони за облагородяването й, а другата доколкото разбирам се „стопанисва“ на доброволни начала от пещерняка Ачо и сподвижниците му. Както казват - Титаник е построен от професионалисти, а Ноевият ковчег - от любители.

Този череп го видях чак, когато разглеждах снимките впоследствие.

Излизаме от уютните 12 градуса на Леденика, за да попаднем в страховитите 35 навън. За щастие автобусът тръгва съвсем малко след като сме се настанили и скоро ни отвежда до колите.

Ред е на следващата точка от нашето приключение – Божия мост до село Лиляче, където срещаме още една група колеги - явно всички мислим еднакво.

 Да си призная за Божия мост не бях чувала, а се оказа наистина атрактивно място със страхотна акустика, където дори се провеждат концерти. Поснимаме, попяваме, поразхождаме се под дебелата сянка и отново се мятаме по колите. В този момент всички останали се отправят към Монтана, за да се включат в програмата организирана от монтанските ни домакини, а нашата кола… малко ми е неудобно да призная, но избираме да отдадем следобеда на една отдавна мечтана дестинация – Белоградчишките скали.

Белоградчик е на цели 70 километра северозападно от Монтана и това предполага, че ще увеличим пътя си с още 140 километра (отиване и връщане), но кога друг път съм била толкова близо до това бленувано място. Прогнозата на Синоптик.беге е за следобедни дъждове, но дано успеем да минем между капките. Пред Белоградчишката крепост облаците застрашително надвисват над нас. В последствие ще разберем че това е най-добрия вариант, защото би било почти непосилно да се катерим, ако беше се запазило жаркото слънце и онези 35 градуса.

И ето, че запецнах. Стоя и не знам как да продължа разказа си. Не съм дядо Вазов, за да мога с възхита да възкликна:

тук весели долини, там планини гиганти,

земята пълна с цвете, небето със брилянти...

Всеки опит за описание би бил жалка сянка на реалността.

Прекрачваме портата на крепостта и пред нас се появява поляна, каменен път и още едни крепостни стени. Над тях се извисяват Белоградчишките скали и е особено красиво. Цък-църък, няколко снимки на пейзажа, на групата и на групата с пейзажа. Преминаваме през следващата порта и тук нещата започват да изглеждат величествено, като декор на вълшебен филм. 

Освен всичко останало съм уловила е Белоградчишка муха в полет.

Ааах!

Ооох!

Отново няколко снимки, ах, ох и се катерим по първите стъпъла. Тук групата се разпръсва, аз правя снимка през един от бойниците и решавам да кривна встрани. Лек завой, качвам се върху една скала и… дъхът ми спира. Някъде много в ниското има пътеки, гори, скали, а аз се рея над тях като орел. Сякаш просто трябва да разперя криле. Не мога да се наситя на гледката, на простора, на усещането за волност.

!!!!!!

 Времето ни притиска и колкото и да е величествено мястото, трябва да се кача и по-горе. А там… там разбирам, че на ниската скала съм била просто бебе орле и едва сега откривам простора. 

Следва още една, още по-висока тераса и аз окончателно съм влюбена в Белоградчишките скали. 

Правя снимки – близки, далечни, панорамни, правя клипове, но след време, когато ги прегледам, ще открия, че само бегло намекват за величието на терена. Някъде още в началото съм се разминала с две 12-13 годишни момиченца, точно във възрастта, когато всичко им е отегчително и досадно, особено пък разните му там природни забележителности и силно съм се впечатлила от дочутата реплика – Искам постоянно да съм тук! Ще си купя къща… не, ще спя на палатка тук, на скалите. – На слизане към паркинга се чувствам по същия начин. Част от сърцето ми завинаги остава там, част от скалите, завинаги остават в сърцето ми.

Влизайки в колата, дъждът се опитва да ни уплаши, но скоро се отказва. Обратните 70 километра преминаваме по алтернативен маршрут, избягвайки камионите и тировете, които ни мъчиха на отиване. Малко преди Монтана се отбиваме в Лопушанския манастир и хващаме последните минути от храмовия празник – рождество на Йоан Кръстител.

Вечерта най-сетне се събираме с голямата група. На купон, като на купон – с тези хора се чуваме постоянно, но се виждаме най-много веднъж годишно. Добре, че преди близо две десетилетия на някого му хрумна добрата идея, всяка година сами да си организираме среща, та успяваме да си познаем физиономиите. Ето защо голяма част от нас предпочитат да прекарат повечето време пред ресторанта, за да можем да си чуем приказката. И там, след като цял следобед се кани, към десет вечерта, дъждът наааай-сетне завалява. После се усилва, а накрая така се развилнява, че се оказва, че Гражданска защита са евакуирали жителите на един от монтанските квартали. А ние трябваше по трудния начин да научим, че в Монтана има само една фирма за таксита и в такова време е безнадеждно да разчиташ на тях, така че, когато дъждът от пороен се превърна просто в силен, обогатихме преживяването с километър и двеста джвакане.

Следва продължение...

До Монтана и назад- част 3

До Монтана и назад - част 1.

     Предъвквам и премислям последния уикенд, превъртам отново и отново снимките и се опитвам да разбера какъв е начина да се предаде емоцията от видяното и преживяното и… фотографията губи – тя може да даде само бегло отражение, но дори не се доближава до истинската картина. Да се опитваш да почувстваш Белоградчишките скали само по снимки е все едно да се опитваш да си представиш даден обект само по сянката му. Или както татко казва – „Все едно да ти обяснявам по телефона как мирише Шанел №5.“ Не става. Може би само ако си Дядо Вазов имаш шанс да накараш душата на четящия да затрепти от възхищение и преклонение в синхрон с твоята. Но Дядо Вазов е един, а ние можем само да цитираме:

Отечество любезно, как хубаво си ти!

Как чудно се синее небето ти безкрайно!

Как твоите картини меняват се омайно!

При всеки поглед нови, по-нови красоти:

тук весели долини, там планини гиганти,

земята пълна с цвете, небето със брилянти...

Отечество любезно, как хубаво си ти!

 

Да, изминалият уикенд бе изпълнен с безброй меняващи се омайни картини, с весели долини, с планини гиганти, с цветни полета и небе с брилянти. Велик е Дядо Вазов – с броени думи ще каже онова, дето аз с целия си речник и фотоапарата не мога да опиша.

С Дядо Вазов се срещаме на няколко пъти по време на бясното ни препускане. Толкова „бясно“, че още не успявам да изброя обектите, които сме „отметнали“ и статистикът в мен негодува, но може би наближават 30. Поводът за пътуването е традиционната ежегодна среща с колегите от цяла България, като тази година домакините ни са от Монтана, а „шофьорът“ за пореден път – колегата от Ямбол и именно той е „виновникът“ за огромния брой посетени обекти. Имена, няма да споменавам, както и снимки на хора няма да споделям, защото го намирам за некоректно, само ще кажа, че добрата компания винаги допринася за още по-доброто преживяване.

Направих карта на посетените точки и наистина с началото и края наброяват точно 30:

Потегляме в петък, минаваме през Хаинбоаз и след Пчелиново спираме за кратко палене на вода. Мястото е доста популярно, но ако случайно сте го пропускали до сега, се намира на първата отбивка с чешма, след края на село Пчелиново, пътувайки в посока север. Почти винаги има спрял тир или камион. На гърба на чешмата има тръба с дупка, през която се отделя част от метана съдържащ се във водата. При доближаване на огън, газът се запалва.

Бързо се мятаме в колата и без никаква друга спирка по пътя, пристигаме до пещера Проходна. Там случайно се засичаме с колегите от Хасково и Смолян и групата приятно се увеличава. Пещерата е величествена, но и доста популярна, така само ще добавя малко снимки от мен.

Следваща спирка са каменните къщи покрай Луковит. Историята им е вълнуваща, а и те все още не са чак толкова популярни, така че ще им отделя няколко реда. Пътувайки в района на Карлуково и Луковит, току ахваме покрай някое странно творение. Я двуметрово цвете с очи, 

я огромна каменна пеперуда, я семейство Флинтстоун от камък, я греещо слънце високо на скалите. Дори табелите на населените места са изработени в същия творчески стил. Навигацията ни води до мястото, където трябва да са каменните къщи, но в първия момент не виждаме нищо – една поляна и няколко двора около нея. Паркираме, започваме да се оглеждаме, откриваме че единият двор е отворен за посетители и едва тогава забелязваме приказните къщички, от които сякаш всеки момент ще излезе Хобит. 

Не виждам опция да платим за експозицията, но се усеща, че не сме нежелани гости. Въпреки това, деликатно минаваме около къщичките, правим по няколко снимки и се оттегляме без дори да надникнем вътре, защото очевидно тук някой живее. Пътьом прочитаме, че в основата на цялата тази красота стои местен пещерняк, бизнесмен и родолюбец – Андриан Йорданов-Ачо. Ачо, с помощта на двете си ръце, съпругата си и съмишленици, решава да възвърне блясъка на родното място и едно след друго облагородява и популяризира пещерата Проходна, природен феномен Струпаница и построява или реставрира множество обекти в района, но така че те да са в хармония със заобикалящата ги природа. Изумително е, колко много може човек, когато влага сърце и душа в работата си.

А ние се отправяме към вилата в Згориград, където трябва да нощуваме. Пътят ни до там минава през Вратцата –  ждрело образувано от река Лева и своеобразен портал в скалите, дал името на град Враца. 

Згориград е село на 4 километра от Враца. Много хора, особено по-възрастните, чувайки името му, веднага възкликват – там имаше някаква трагедия, голямо наводнение, нали? Да, за съжаление в красивото село Згориград, се е случила най-смъртоносната авария с хвостохранилище в света. По първоначални данни 107 човека са загинали, но сега се смята, че тогавашната власт е прикрила много от жертвите и реалната бройка е над 500, а ранените над 2000. Датата е 1 май, годината 1966. Проливните пролетни дъждове разрушават дигата на хвостохранилището на мина „Плакалница”. 450 000 куб.м. кал, вода и отровни отпадъци се понасят с бясна скорост издигайки вълни над три метра. Ужасяващото в случая е, че трагедията е предвидена с абсолютна точност от Проф. Павел Евдокимов, който обследва дигата предишното лято и излиза със становище, че незабавно трябва да се преустанови ползването на хвостохранилището, защото дигата му е напукана и би се разрушила през април или май следващата пролет. „Хубавото“, ако изобщо може да има нещо хубаво в случая, е че се е случило точно на 1 май, в 11:15 часа, време, в което голяма част от жителите на Згориград са били на манифестация във Враца. Днес, селцето е красиво и подредено, а острите зъбери на надвисналите наоколо скали са като декор за филм. 

Къща „Руми“ има множество предимства, като уникалното местоположение под скалите и над реката, две грамадни барбекюта, красив и поддържан двор и голяма механа, но и някои недостатъци, като липса на съдомиялна и наличието на една единствена, малка, неудобна мивчица, на която през цялото време се блъскахме, както и някои неуредици в стаите и факта, че в механата има уредба, но домакинята ни заявява, че точно зад стената на механата има семейство с две малки деца, така че да не вдигаме шум.

Да ви кажа, още не съм открила лек срещу презапасяването с храна на подобни събирания. По-разумно е да се напазарува общо, защото иначе всеки носи храна за всички, но явно и това не помага. В случая за 13 човека бяха закупени 21 пържоли и десетки наденички кебапчета и кюфтета. Също така тиквички, гъби, домати краставици, различни видове хляб. И когато всички надуваме шкембенцата като Мечо Пух, тенджерите са така пълни, сякаш сега започваме. Впоследствие храната ще ни стигне за още две хранения и остатъка ще разпределим в кутии. 

Междувременно става ясно, че през уикенда, в местността около пещера Леденика ще се провежда събор и може и да не ни допуснат да я разгледаме. Решаваме да изпреварим събора, който започва в 9:30 и да влезем в пещерата в 9:00. Ражда се култовия лаф: „Всеки може да си легне, когато пожелае и да спи докогато си иска. В осем тръгваме.“ 

Следва продължение.

До Монтана и назад - част 2.