Една бърза Южна Италия, за зарибявка. Част втора - Алберобело и Монополи.

Част втора - Алберобело и Монополи.

Продължение от първа част: Матера.      

  Главни действащи лица: Две А-та и две М-та. Ще ги кръстим Аз, Милен, A. (тя) и М. (той). 

  Декор: Южна Италия, в тока на ботуша, през късна пролет.

Вчера кацнахме в Бари и разгледахме Матера. Днес ще се отправим към Алберобело, но пътят с обществен транспорт до там задължително минава през Бари, така че 6 и 35 сме на гарата. Половината от влаковете за Бари правят смяна в Алтамура. Ние специално избрахме директен. Влакът е нов и комфортен. Има електронно табло на което тече информация за пътя, маршрута и наред с това текат разни реклами. От тях научаваме, че "първите дами" (то май не само "дами" има сред тях, но да не издребняваме) на Г7 имали визита в Алберобело, за където сме тръгнали и ние. Казваме си "добре, че сме се разминали - само "първи дами" ни трябват да ни се мотат в краката", но в последствие ще се окаже, че нещо не сме разбрали клипчето и "първите дами" са синхронизирали посещението си с нашето. Но докато го научим ще мине известно време, в което от готиното влакче ще се прехвърлим на не чак толкова комфортния автобус. И пак късмет, че влязохме, защото опашката за 54 местния автобус се състоеше от над 70-80 човека, а ние сме около средата й. Намалява, намалява, по едно време гледам автобусът се напълни, а пред нас има компания от 8 момичета. Стюардесата ги пита колко са и като разбира бройката, им казва, че няма място за тях. Така буквално на магия се качваме заемайки 4 от последните 5 свободни места. Какво се случи с тумбата, която не успя да се вреди за автобуса, така и не разбрах. Предположихме, че са пуснали втори автобус, защото момиченцата приеха твърде спокойно факта, че няма място за тях.

Има една схема на Бари Чентрале, която може да се намери на много места из интернет. Струва ми се, че е тръгнала от "Магеланци", но и в бегемамата я открих.

В нея е маркирано на кой коловоз кои влакове пристигат и кои автобуси от къде тръгват. Във "Файла" съм си сложила картата, че и линк към нея имам, но накрая пак използваме добрия стар метод на питането. В Италия полицаите са много и са услужливи, така че многократно ги използваме за информация. За да се стигне до стоянката на автобуса за Алберобело трябва да се премине от другата страна на булеварда и да се купят билети от барчето до стоянката.

 

Нали се качихме последни, за нас са останали "музикантските " места - тези най-отзад. В сравнение с вчерашния автобус и тазсутрешното влакче, този е мнооого зле. Твърде ми напомня на автобуса с който детето наскоро ходи на училищна екскурзия, а за него си мислех - "Защо в офертата пише 'комфортен автобус', като ще ги извозват с над 20 годишна машина?" 

Автобусът ни изсипва в Алберобело. Очаквах, че като слезем директно ще се виждат белите къщички прилични на смърфски домове, но няма нищо подобно. Започваме да се въртим объркано и да търсим на картата къде са трулите. До нас един услужлив английски дядо ни казва - "Тръгнете по тази улица нагоре и после завийте вдясно. То е съвсем малко - няма много за гледане."

И тръгваме ние по улицата, завиваме вдясно и верно се появяват разни трули, но не и това, което съм виждала по снимките. 

Бяло и красиво...

цветно и спокойно...

с очарователни гледки от скътани ъгълчета...

и площад с катедралата "Свети Козма и Дамян". 

Чудничко, ама не е Онова от снимките!

Спомням си, че колежката беше споменала, че освен популярния квартал с трулите има и един по-малък, където няма чааак толкова много туристи. Горкият дядо, да бие път от Англия чак и да се забие в малкия квартал, пропускайки основната забележителност! И той не е лош и си има своите уютни кътчета подредени като за снимка. Добър турист съм и снимам разбира се. :) 

Трулите, китките, гащите и италианските баби.

Задънена уличка.

Детайли.

Купувам сувенири и картичка от едно капанче. Марка имам от вчера, намирам пощенската кутия и в момента, в който си пускам пратката до мен спира пощенския автомобил изпразва кутията (10 дни по-късно картичката ще е у нас). Потегляме из уличките на малкия квартал с трули. В края му достигаме до "единственото двуетажно труло", превърнато в музей. Събират ми еврата, за го разгледам, наснимвам го 

и накрая изравям в интернет една от онези снимки, с които се рекламира Алберобело и питам администраторката "Къде мога да видя ТОВА?" С жестомимичен език тя ми обяснява да се върнем обратно по улицата и да вървим надолу по нея докато го стигнем. 

Пътьом срещаме сватба 

и още малко по-долу пред нас най-сетне се ширва площада, над който грее големият трулски квартал.

В малкото кварталче имаше хора, но тук са на тълпи, затова подминаваме първите няколко улички и потегляме нагоре чак от другия край на площада, където е по-спокойно. Въпреки, че не е съвсем безлюдно, от време на време все пак е възможно да се правят снимки тип "картичка":

 Мъжете се движат известно време с нас и накрая заявяват, че ще се върнат на площада и ще заседнат на по биричка и сандвич. Ние с А. продължаваме из белите улички, уважавайки все повече и повече сувенирни магазинчета. 

 

Има различни легенди за построяването на трулите. Една от тях разказва, че в стремежа си да избегнат високите данъци, населението на Пулия построява конструкциите без цимент и други спойки, за да минат за "временни постройки". Трулите са изградени като цилиндрична основа с врата, над която стои голям камък. На камъка се държи цялата конструкция на конусовидния покрив. Твърди се, че трулите могат да  бъдат превърнати в купчина камъни, за около час, като е достатъчно да се издърпа камъкът над вратата. Според друга версия трулите са строени така, защото е принципът на строителство е елементарен, а и варовикът в района е в изобилие. 

Във всички сувенирни магазини могат да се купят трули във всевъзможни видове - на висулки, гривнички, чантички, кърпи, покривки, ръкохватки, керамични сувенирчета, картини и буквално каквото си пожелаете. В някои има макети и схеми на трули:

На покривите на много от трулите има нарисувани символи. Разбира се бизнесът в магазинчетата се възползва и от това и на много места можете да откриете сувенири със символите или тълкувания на символиката. Ако желаете, има място, където могат да ви изработят бижу с избран от вас символ, дори от благороден метал. Питат ни на какъв език искаме да ни дадат списък с тълкуванията, но се налага да разочаровам човечеца отговаряйки с "български". Примиряваме се с руски и английски.

 

 

Колкото по-нагоре се изкачваме толкова повече туристи има. Става ми все по-трудно да правя снимки без хора в тях и се примирявам с три дами в най-популярната трулска композиция 

Най-популярната трулска композиция. Наложи се да трия от снимката трите дами, които не успях да избегна. Правих го "на ръка" така че при вглеждане все пак може да се разкрие местоположението им.

Още с влизането си в трулския квартал започнахме да забелязваме едни сериозни "чичковци" - някои са костюмари, други униформени, но вече стават все по-нагъсто.

Докато достигнем катедралата на върха на хълма, вече недвусмислено си личи, че нещо предстои. Първоначално мисля, че е поредната сватба, но най-накрая става ясно, че информацията, която видяхме сутринта във влака не е в минало, а в бъдеще време и "първите дами"  са съобразили посещението си в Алберобело с нашия график. 

Питам някакъв журналист колко има до пристигането им и се оказва, че след около 20-тина минути, по програма, трябва да са тук. Решаваме, че е по-добре да не се врем между шамарите като ги чакаме, а да се върнем при мъжете. 

Долу, на площада хапваме по една...

ПУУУУЧААА

Така и не разбрах - дали заради артистичния подход на господина от снимката, дали заради вкуса или и двете взети заедно, но за мен Пучата печели лидерството сред храните които опитахме в Италия.

Все още чувам интонацията с която извиква "Пууучаааа...", когато сандвичът ти е готов и трябва да си го вземеш, а усмивката не слиза от лицето му.

Отвън до масичките ни очаква тази приятна табела, която ни приканва да не бързаме, защото сме в най-очарователното градче на света и все пак да си отсервираме и да оставим мястото така, както сме го намерили. От табелата разбирам, че човекът е очаквал да бъде сниман, а на мен ми бе неудобно да запиша на видео готиното "Пууучаааа..." и само крадешком направих една снимка. Нищо, следващия път.

А сега е добре да се ориентираме към спирката. Когато пристигнахме ни казаха, че автобусите тръгват от същото място, но в интернет бях намерила съвсем друга точка. Ще минем покрай нея на път за мястото от сутринта. Ще пътуваме до Монополи, за да вземем от там транспорт към Остуни.

Обръщаме се за последни панорамни снимки. Алберобело от всякъде е красив.

Както вървим по една... досега не бях забелязала, но е наистина доста безлюдна тази уличка... ни застигат няколко автомобила. Очевидно 2-3 от тях са охранителни и един е дипломатически. Нищо чудно някоя "първа дама" да се мъдри вътре. Уф... а ние се опитвахме да се измъкнем от тях. Излизаме на следващата пресечка, която също е изпразнена от паркирали автомобили и на която нервна полицайка се опитва да отпрати надалеч заблуден автомобил. Мястото, на което се намираме ми изглежда доста познато. Точно него съм гледала в Google Street View като автобусна спирка за Монополи, когато правех предварителните проучвания. Опитвам да заговоря полицайката, но тя се прави, че не съществуваме, въпреки, че на цялата голяма улица сме само ние и тя. След няколко опита кандисва и за да ни изгони посочва, че за "стейшъна" трябва да вървим надолу. И ние се понасяме надолу. 

Времето до тръгване на автобуса започва да се стопява. Имаме резервен план след два часа, но е по-добре да ги прекараме в Монополи.

Изминаваме още една безлюдна пресечка, в края на която цари оживление, пълно е с униформени и има... train station (жп гара). Един млад полицай, виждайки че се задаваме, почти скача насреща ни и ни пита за къде сме тръгнали. "Bus station" казваме почти отчаяни. Той пък ни отпраща по съседната уличка къде... нагоре.

Става ясно, че нямаме никаква работа тук и явно всеки момент ще се появят "първите дами". Е, за пореден път ги изпреварваме и сме по-първи и от "първите дами". Само че трябва да си гоним автобуса, така че потегляме в посоката, в която ни отпрати полицайчето.

Нямаше да забележа пресния асфалт ако М. не му бе обърнал внимание. Точно по маршрута на процесията и свършва до първия завой. 

Най-сетне се връщаме до автобусната спирка, на която слязохме. Пътьом купихме билети от една газ станция на около 500 метра. Тази информация съвсем случайно я бяхме научили при пристигането си и то защото много настойчиво разпитвах една представителка на превозвача за автобуса за Монополи и тя между другото го спомена.

Автобусът е също толкова гаден и препълнен като на идване, но тя и фирмата е същата - Ferrovie Sud Est. Те са превозвачите за района и избор нямаме. Пристигаме в Монополи след около час. Автобусът ни оставя на една спирка на никакво място. Поне морето е очевидно в каква посока се намира. Интуицията и всичко, което съм прочела ми показват, че трябва да се движим надолу и надясно, но групата иска да тръгнем надолу и наляво. Демокрация. Групата надделява. Накрая най-сетне виждаме Адриатическо море, 

но сме точно под табелата, на която изрично е написано, че тук къпането е забранено.

 Дори е очертано къде точно е забранено. Е, точно там , където се изкъпаха мъжете: 

Аз до края ще си остана с притесненията някой да не се гътне или поне да не се обрине, защото точно до плажа има огромни цистерни за гориво, но нищо не им се случва. Така че къпането в Адриатическо море е отчетено, само дето забележителности на Монополи, за които се бях подготвила, остават мираж. 

Имаме само 2-3 часа в градчето и групата предпочете да ги изплажуваме. Всъщност ако не обръщаме внимание на заплашителните табели, това бе много чаровен, малък, пясъчен плаж.

Втората ни нощувка трябва да е в Остуни, а най-добрият начин да се придвижиш до там е с влак. Бях чела, че жп гарата на Остини е извън града и затова опитваме да хванем автобус, но така и не ни се получава (това си е цяла отделна сага, но ще я пропусна). Накрая се примиряваме с влака и това се оказва много добро решение. Само дето после трябва да хванем маршрутка от жп гарата до града. Ето и разписанието на маршрутките. Билети се купуват или от барчето на жп гарата в Остуни, или от шофьора. От шофьора май е по-скъпо, но ние взимаме от него.

Остуни с прозвището "Белият град" пленява с красотата си още от пътя, но за него ще разкажа в следващата, трета част - Остуни и Бари.

Една бърза Южна Италия, за зарибявка. Част първа - Матера.

Част първа - Матера.

Главни действащи лица: Две А-та и две М-та. Ще ги кръстим Аз, Милен, A. (тя) и М. (той). 

Декор: Южна Италия, в тока на ботуша, през късна пролет.

   Всичко започна от едно недоразумение. Около месец - месец и половина по-рано се бяхме разбрали с едни приятели да ходим на пикник покрай някакви бари. Кой не чул, кой не разбрал, а и времето ни спъна, та барите се провалиха, но някак в цялата суматоха се чу лафа: "Като няма да има пикник на бари, да вземем да идем на Бари." и след няколко минути имахме билети за Бари. В тези няколко минути Милен изпадна в кратко, но съществено за реализацията на проекта, умопомрачение и на въпроса "Искаш ли да идем до Бари в средата на юни?" взе, че каза "Защо не!" Аз мълчах, стисках зъби и гледах встрани, за да не се усети, че влиза в капан. Ако аз го бях попитала, щеше да отвърне "Категорично не!", защото това е същия онзи Милен, който след Армения ми заяви - "Много беше хубаво, но повече никъде няма да ходя!" Дори и аз не повярвах, че се получи, защото 30 секунди по-рано бях отговорила от негово име, че няма как той да се съгласи на такова нещо. В следващия месец и нещо, сто пъти повтори - "Как ме изработихте! Ако имах време да помисля, никога нямаше да се съглася!", но картите вече бяха хвърлени и билетите купени, така че от 13 до 15 юни две двойки ще сме в Южна Италия.

Времето си минава, аз съм се фокусирала върху други неща и някак си очаквам, другата двойка да се заеме с организацията, но ето че 10-тина дни преди полета ние сме само с билети за отиване и връщане, а аз дори не знам какво толкова има около Бари. Те бяха изпратили един примерен маршрут, скоро след резервацията на билетите и това е. И така, двете дами - аз и А. се захващаме да правим организация, да чертаем маршрут и да резервираме нощувки. След много перипетии се спираме на вариант: 

1 ден:

• Полет до Бари в 11 часа.
• Автобус до Матера.
• Следобед и нощувка в Матера.

2 ден:

• Придвижване до Алберобело.
• Следобед придвижване до Остуни с два-три часа престой в Монополи.
• Нощувка в Остуни.

3 ден:

• Предиобед в Остуни.
• Придвижване до Бари и няколко часа в Бари.
• Вечерен полет за София.

   За да стигнем до тези няколко точки се налага да направим много сериозно проучване, а аз съвсем се вживявам и подготвям екселски файл, с разбивки на графика по часове, места за посещение, разписания на публичния транспорт, полезни цитати от блогове и форуми и линкове към важни сайтове. Очаквано, многократно съм обект на майтап заради файла, но той си свършва работата. Накрая, макар това да ми коства няколко безсънни нощи, влизам в приключението добре подготвена и вече знам къде отивам и какво ще гледам там, че и от колко до колко часа. :) Единствено за изхранването нямам точен план, въпреки че М. многократно попита "Какво ще ядем там?" и накрая решаваме да сме на "зърнена диета" - каквото зърнем, това ще ядем.

Два дни преди полета надниквам за всеки случай на сайта на летище Бари и се сблъсквам челно с ето тази бележчица, която ме уведомява, че:

"Aeroporti di Puglia информира всички клиенти, че граничният контрол ще бъде временно въведен отново за всички международни пристигащи и заминаващи пътници, започвайки от 5 юни в 14:00 до 18 юни в 14:00.

Тази изключителна процедура е поискана от италианския министър на вътрешните работи поради 50-ата среща на върха на Г-7, която се провежда в Пулия от 13 до 15 юни 2024 г.

В съответствие с необходимите мерки за сигурност и според указанията на компетентните органи,

могат да бъдат наложени ограничения върху трафика и паркирането в районите на летищата Бари, Бриндизи и Гротагли.

Aeroporti di Puglia съветва пътниците да използват обществен транспорт, за да стигнат до летищата, за да избегнат потенциални затруднения, които могат да възникнат с пристигането на делегации от страните, участващи в международната среща на върха.

Заминаващите пътници са горещо поканени да пристигнат на летищата доста по-рано от планирания час на заминаване и да следят отблизо статуса на своите полети.

Aeroporti di Puglia се извинява за причиненото неудобство и благодари на всички пътници за съдействието."

    Добре де, може ли чак пък с такава точност да се засечем с Г7 - от 13 до 15 юни! Единственото разумно обяснение бе дадено от братовчедка ми: "Те са ти хакнали плана, видели са, че е много добър и са решили да го ползват." и последвалите събития ще покажат, че може и да има нещо вярно в това твърдение.

   И така, на 13 юни около обяд аз, Милен, А. и М. кацаме с малко закъснение на летище Бари. Граничен контрол на документите очаквано има и се струпваме да чакаме на опашка. По някое време дали им писва на служителите или решават, че сме твърде безобидни, но започват да ни пробутват и без да ни гледат документите. Опашката бързо намалява, но както сме заедно с Милен, така се оказвам от другата страна на контрола с останалите ни спътници, но без него. Накрая и той се появява и казва - "Всички други ги пуснаха, само мен ме задържаха и ми поискаха документите." Този факт съвсем затвърждава образа му на "съмнителен субект", след като още на софийското летище, пак само на него от компанията, направиха натривки на дланите. Всъщност единственото ни обяснение е, че само той от компанията е (беше навремето) рус със сини очи.

  Имаме два часа до автобуса за Матера - достатъчно време да си купим билети, че и да помързелуваме. До Матера може да се стигне както с автобус от летището, така и с влак от централната гара на Бари - Bari Centrale. Избрали сме автобуса, макар да трябва да го поизчакаме малко. Във файла ми пише - "билети се купуват от барчето, книжарницата или онлайн" обаче ни барче продаващо билети, ни книжарница виждаме, а онлайн сайтовете нещо се запъват. Накрая А. успява да ги купи от Омио (мисля) на цена 3.40 €. Автобусът е голям и комфортен, че и полупразен. Сутринта сме станали в 4, така че проспивам повечето от пътя.

   В 14:30 слизаме на около 350 метра от квартирата, но настаняването е от 16 часа. Писах на домакина с надежда да ни пусне по-рано, но той каза 15:30. Решаваме да се разходим, гладните хапват и правим първите панорамни снимки.

Толкова пъти прочетох "До средата на миналия век квартал Саси ди Матера е смятан за срама на Италия.", че имам чувството, че това едва ли не всеки го знае. Факт е, че аз самата не го знаех до "онзи ден", така че ще поразкажа:

Матера.

Матера:

До средата на миналия век квартал Саси ди Матера е смятан за срама на Италия. Бил е най-най-бедняшкият квартал, където хора и животни са живеели заедно в пълна мизерия в изкопани в скалите пещери без ток, вода и канализация. Любопитно ми е на кого е хрумнало и как са стигнали до идеята, но правителството решава да изсели жителите и вместо да унищожи квартала, да го превърне в туристическа дестинация. Тук са ударили в десетката!

В един италиански сайт сайт попаднах на интервю с някоя си Марианджела от Матера. Ето 9 важни неща, които Марианджела разказва за Саси ди Матера:

1. Какво представлява Sassi?

Саси се превежда като камъни. Саси е селище, което е построено във и от порест варовик - туф от района. Първоначалните жилищни помещения са били примитивни пещерни жилища от другата страна на каньона. Постепенно хората си проправят път, за да построят града, известен днес като Саси ди Матера. Sassi се състои от два квартала - Sasso Caveoso и Sasso Barisano.

2. Матера датира от неолита.

Това е един от най-старите градове в света с около 7000 години регистрирана, непрекъсната човешка дейност. Матера е била само скалистият Саси до около 16 век. Днес Матера има нова част с население от около 60 000 души. 

3. Саси ди Матера е нещо като многоетажна пещера.

Смята се, че в Саси има осем до 10 слоя домове, всеки построен на върха на другия. Липсва ред поради естествената кривина на каньона. Може би не е изненадващо, че по-рано богатите са заемали по-високите нива, докато бедните са пребивавали в по-ниските по-основни пещерни жилища.

4. Животът в Саси е бил определено социален.

Жилищата са построени около общ двор. Всички врати са водели към обща зона, където семействата играят, пеят и работят заедно. Мъжете е трябвало да се придвижват с добитъка си по 10 километра, за да работят на нивите. Те са били навън по цял ден, до късно през нощта. Жените и децата са били заедно през деня, в общото пространство.

5. Семействата са правели хляб в квартална фурна.

Селската общност е произвеждала хляб в големи количества, за да осигури постоянно снабдяване с храна. Тестото се е замесвало вкъщи, след което е хлябът е носен в общата фурна. Маркирали хляба си с дървен печат, за да го идентифицират, след като е бил изпечен.

Марианжела посочва комините. Всеки е различен. Тя обяснява, че комините са семейни символи и на някои дори има изписани инициалите на фамилията.

6. "Градът, който виждате, е машина, която събира вода".

Градът изградил забележителна водна система, която им позволявала да събират прясна дъждовна вода с дренажна система в толкова големи подземни акведукти че използвали лодки, че се налагало да ползват лодки.

7. Колкото и впечатляващ да е бил градът в инфраструктурата, условията, в които хората са живели, когато италианското правителство е проучило обстановката, са довели до пълна евакуация.

В началото на 50-те години на миналия век книгата на Карло Леви "Христос се спря в Еболи", привлича вниманието към забравената земя. Саси е посетен от тогавашния премиер Алчиде де Гаспери. Това, което той вижда е шокиращо: цели семейства, живеещи в пещера в единична стая с добитъка си, без течаща вода или електричество. Болестите и насекомите са широко разпространени, тъй като канализация се излива по улиците.

Д-р. Карло Леви е италиано-еврейски художник, писател, активист и лекар от Торино. Леви е заточен в съседния град Галяно като политически затворник поради антифашистки убеждения. Книгата му "Христос се спря в Еболи" не е базирана предимно в Саси ди Матера, а в провинция Матера. Въпреки това, именно това писание привлича вниманието към условията на живот.

8. Въпреки, че заповедите за евакуация са от 1952 г., Саси ди Матера се изпразва окончателно едва в края на 80-те / началото на 90-те години.

На около 16 000 жители е предложена размяна на пещерните си жилища за нов апартамент. Както споменахме, тези пещери са не само хора, но и добитъка им. Животните били оставяни и жителите често се връщали, за да приютят конете, мулетата, козите, свинете и т.н. в изоставените си домове. Днес все още могат да се видят много зазидани от правителството врати, за да се попречи на хората да се върнат в къщата с животните си.

9. Днес около 70% от Саси ди Матера е собственост на правителството.

Реставрацията е в ход вече близо три десетилетия, но все още могат да се видят изоставени рушащи се домове. На въпроса дали бившите жители са се върнали Марианжела обяснили, че бабата на съпруга й е израснала в Саси и подобно на много от другите отказва да се върне, за да го види. Това поражда твърде много спомени за този тежък, тъжен и груб живот. Тя не може да повярва, че днес идват хора от цял свят, за да видят сайта.

Марианжела смята, че е чудо, че съживяването е станало. Тя си спомня как като дете са я предупреждавали да не влиза в "Заси" заради "лоши хора" и наркотици.

През 1993 г. Саси ди Матера е обявен за обект на световното културно наследство на UNESCO. Това означава, че той се счита за „изключителна стойност за човечеството“ и е защитен, за да се запази културното и природно наследство на района.

   Наближава 15:30 и можем да се настаняваме в квартирата. Избрахме да не е в стария град, тъй като в отзивите на повечето жилища там, се споменава миризмата на мухъл. Нашата квартира е в нова сграда на по малко от 10 минути пеш от стария град. Решаваме да минем по малко по-дълъг път, който обаче върви през историческата част и тези 5-10 минути се превръщат в половин час, защото постоянно се захласваме по нещо. Най-сетне се настаняваме и квартирата надхвърля всичките ми очаквания - две отделни просторни спални с високи тавани, кухня с трапезария, вестибюл и разбира се баня с тоалетна. С ново обзавеждане, чисти хавлии и чаршафи и множество дребни, приятни детайли.

Вземаме по един бърз душ и се спускаме към Саси ди Матера. Предварително съм изтеглила карта, на която има отбелязани Белведере-та (Belvedere = красива гледка), т.е. точки, от които се вижда добре града, а и докато чакахме настаняването минахме покрай един Туристически информационен център и си взехме хартиени карти (имам карти от почти всички места, които съм посетила). Още с тръгването влизаме в един "музей". Слагам кавички, защото сме подведени да мислим, че това е водохранилището, а си е, както се изрази М., "на дядо мазето".

И така, в "на дядо мазето" виждаме няколко изкопани в земята водосъръжателя, подземна стая за съхранение на вино и ню-ню остатък от сталактит (-мит/-тон, не става ясно). Докато ни приканя да влезем дядото ни пита от къде сме и като чува България, отваря портфейла, показва една снимка, споменава 2-3 думи на български и казва, че снаха му била от Пловдив, Варна и има внучка в България. Предвид измисления музей, силно се съмнявам в достоверността на историйката. Ако имате път към "на дядо мазето", пробвайте да му кажете, че сте от някъде другаде, Полша примерно, да видим дали снахата няма да се окаже полякиня.

Гледка тук...

Тези красиви цветя взеха, че се оказаха...

каперси.

Гледка там...

Разочарованието от "на дядо мазето" не успява да развали удоволствието от белведеретата, но за малко да ни откаже да влезем в следващия изпречил се на пътя ни музей. На ръба съм да му сложа кавички и на него, но все пак си е музей - две пещерни стаи пресъздаващи живота на хората в Саси ди Матера с две не особено дружелюбни администраторки на входа.

Пример за типичен дом в Матера.

Магарето, прасето, кокошките, тоалетната и всички провизии, в едната стая...

...хората с цялата им покъщнина - в другата.

Масата за хранене.

Фурната и изпечения хляб, с характерна за Матера форма.

Уред за "закърпване" на чинии. С шилото се пробиват дупки в счупената посуда и се зашива.

Излизаме и веднага се нахвърляме на следващите обекти за снимане - отсрещните скали изпъстрени с множество килии в скалите и руини отгоре:

От прочетеното знам, че над реката има въжен мост. С А. решаваме да се разходим до него. Мъжете остават на по биричка да ни чакат.  

Спускането към него се оказва доста стръмно и на места наистина много хлъзгаво и то не поради кал, вода или сипей, а заради излъскани до блясък, от преминаващите туристи, камъни. Тези лъскави, почти светещи камъни могат да се видят навсякъде из Саси. Падам два пъти по пътя надолу към моста и още 1 или два пъти по улиците на Саси. Не мога да си представя как се придвижват хората, когато вали дъжд.

Слизането до моста ни отнема двайсетина минути (сумарно - слизане, катерене, снимки и "уаау"  ни отнема около час и половина), но си заслужава. Мястото е доста по-обрано откъм туристи. Дотолкова, че започвам да поздравявам срещнатите с "Бонджорно!". Гледката към Матера също си заслужава, както и величествените скали, върху които е построена. 

След като се налюбуваме и наснимаме, се изкачваме обратно по стръмния склон - хората не обичат да се катерят, а аз мразя да слизам. В тази посока е много по-лесно. Мъжете горе тъкмо привършват бирата, но вече са сериозно гладни. Време е за вечеря, а аз още не съм се "заровила" из малките и неизвестни улички на Матера.

Харесваме си първо едно заведение, пълно с местни, но се оказва, че свободните маси са резервирани. Налага се да се преместим в съседното, което не само че има свободни маси, а и на заетите му маси стоят само туристи. Какво да се прави - народът е гладен и не можем да си позволим да издирваме по-подходящо заведение. Всички поръчваме различни ястия. Аз се спирам на орекиете - традиционна за региона паста, а Милен, като традиционалист решава да не рискува и избира пица Дяволо. Въпреки, че блогърите масово твърдят, че пиците не са най-голямата гордост на региона, Милен ще остане най-доволен от избора си. 

Преди това обаче аз ще изтичам да си купя пощенска марка от един табако-шоп, за където ми бяха обяснили, че трябва да има марки, но още беше затворен, когато минахме от там. Тръгвам, като си мисля, че ще се ориентирам лесно, но след няколко завоя в малки и криви улички се усещам, че е по-добре да си отбележа някаква точка, че иначе няма да мога да се върна при компанията. Пътят до табако-шопа се оказва почти километър, но пък успявам за закова Матера на свечеряване. 

Когато пристигам продавачката тъкмо е затворила, измила пода и брои парите. Все пак е така добра да отвори, колкото да ми продаде 2 пощенски марки, но не и чак толкова добра, че да ми даде химикал да си надпиша картичките. (Лирично отклонение - звучи шизофренично, но обичам да си изпращам картички от чужбина. Пощенските картички които изпращам до семейството си, когато пътувам някъде, са вид  сувенир, който хем е красив, хем заема малко място.) Налага се да се обърна за съдействие към един арабин от съседния магазин, който допреди малко крещеше нещо по телефона. Противно на притесненията ми, човекът се усмихва и ми подава химикал, така че след малко съм надписала, пуснала картичката в една мърлява пощенска кутия и съм потеглила обратно. 

На идване минах по толкова сложен път, че е абсурд да се върна по същия път, а и не искам - беше по периферията на Саси, а на мен ми се иска да "се загубя" из уличките му. И макар да съм с навигация на телефона "изгубването" ми се получава - слизам по някакви пусти и почти страховити улички и стълби, които са толкова стръмни, че ме заболяват коленете, но пък са наистина очрователни! 

Пристигам при групата с голямо закъснение, почти два километра съм извървяла и когато им се извинявам, те казват - тъкмо на време идваш, преди малко донесоха вечерята.

Хапваме, правим малко снимки на нощна Матера и се прибираме в квартирата.

Влакът ни утре тръгва в 7 без десет. До последно не вярвах, че няма директен транспорт от Матера до Алберобело и се надявах, че докато сме в Матера все ще изскочи нещо, но не би - трябва да се върнем с влак до Бари и от там да хванем автобус за Алберобело.

Следва част втора - Алберобело и Монополи.