До Монтана и назад - част 2.

     Както разказах в До Монтана и назад - част 1., снощи стана ясно, че през уикенда ще се проведе VI Национален фолклорен събор "Леденика" и днес може и да не ни допуснат да разгледаме пещерата. Решихме да изпреварим събора, който започва в 9:30 и да влезем в пещерата в 9:00. Роди се култовия лаф: „Всеки може да си легне, когато пожелае и да спи докогато си иска, в осем тръгваме.“

И наистина, в 8:15 цялата процесия от 12 човека в 4 коли, потегля към Леденика. Километрите са 12-13, така че би трябвало да сме горе далеч преди девет. Да, ама не. На 4 километра преди края ни отбиват, за да оставим колите на добре заравнена и окосена поляна. Организацията на община Враца е забележителна – над десет човека са ангажирани само с посрещането и подреждането на автомобилите така, че да не си пречат и да заемат минимално място, през цялото време сноват автобуси и авто-влакчета, които извозват пътниците до и от местността на събора. На слизане от автобуса други представители на организаторите те посрещат и ти връчват лист с програмата и разписание на превоза. 

Сергии има, но са така подредени и подбрани, че са в много добър синхрон с обстановката. Въпреки, че мразя шумните тълпи, оставам очарована от събора и изпитвам съжаление, че няма да се включа в двата му пъстри дни. Бързичко се насочваме към касата за билети за пещерата и там ни посреща разочарование. Часът е 09:07, а турове имало само на кръгъл час.

– Добре де, влезе ли в 9 часа група?

– Не.

– Колко време продължава обиколката?

– 40 минути.

– И защо да не влезем сега?

– Защото не може.

Купуваме билети за 10 часа и използваме свободните минути да се потопим в атмосферата на започващия фестивал. В десет без десет се отправяме към пещерата и започваме да чакаме. Екскурзоводката се появява в 10 и 1 минута – факт, на който не бихме обърнали внимание, ако не беше упоритият отказ да ни допуснат вътре в 9 и 7. Все пак, екскурзоводката е много приятно младо момиче и това изтрива недоволството ни.

Пещера Леденика ме изпълва с възхищение, но и с много тъга. Скоро след влизането забелязвам изпочупените сталактити и започвам да търся поне един оцелял. За 40 минути не виждам нито един цял сталактит на достижимо с ръка разстояние. Чоканчетата останали от някои са с диаметър над 10 см – как ли са ги блъскали, за да строшат камък с диаметър 10 см? Пещерата е облагородявана по разни проекти, но на мен лично реализацията не ми допада. Трудно е да снимам без в кадъра да попадат прожектори, кабели или стълби. „Връх на облагородяването“ е едно грамадно червено л…о, което забелязвам под моста. На връщане питам екскурзоводката какво е това и защо е завряно там, а тя казва, че по време на проекта на някого му хрумнало да сложи вулкан. Видяло му се много атрактивно. Но тъй като Леденика не е с вулканичен произход, тя лично не насочва вниманието на групите към него.

Тъжно е, че само за някакви си 60 години от отварянето на пещерата за посещение, са съсипани и унищожени образувания на милиони години. Съзнанието ми се връща към пещерата Проходна. Двете с Леденика са коренно различни, както в образуванията, така и във времето на експлоатация, но все пак в едната са инвестирани милиони за облагородяването й, а другата доколкото разбирам се „стопанисва“ на доброволни начала от пещерняка Ачо и сподвижниците му. Както казват - Титаник е построен от професионалисти, а Ноевият ковчег - от любители.

Този череп го видях чак, когато разглеждах снимките впоследствие.

Излизаме от уютните 12 градуса на Леденика, за да попаднем в страховитите 35 навън. За щастие автобусът тръгва съвсем малко след като сме се настанили и скоро ни отвежда до колите.

Ред е на следващата точка от нашето приключение – Божия мост до село Лиляче, където срещаме още една група колеги - явно всички мислим еднакво.

 Да си призная за Божия мост не бях чувала, а се оказа наистина атрактивно място със страхотна акустика, където дори се провеждат концерти. Поснимаме, попяваме, поразхождаме се под дебелата сянка и отново се мятаме по колите. В този момент всички останали се отправят към Монтана, за да се включат в програмата организирана от монтанските ни домакини, а нашата кола… малко ми е неудобно да призная, но избираме да отдадем следобеда на една отдавна мечтана дестинация – Белоградчишките скали.

Белоградчик е на цели 70 километра северозападно от Монтана и това предполага, че ще увеличим пътя си с още 140 километра (отиване и връщане), но кога друг път съм била толкова близо до това бленувано място. Прогнозата на Синоптик.беге е за следобедни дъждове, но дано успеем да минем между капките. Пред Белоградчишката крепост облаците застрашително надвисват над нас. В последствие ще разберем че това е най-добрия вариант, защото би било почти непосилно да се катерим, ако беше се запазило жаркото слънце и онези 35 градуса.

И ето, че запецнах. Стоя и не знам как да продължа разказа си. Не съм дядо Вазов, за да мога с възхита да възкликна:

тук весели долини, там планини гиганти,

земята пълна с цвете, небето със брилянти...

Всеки опит за описание би бил жалка сянка на реалността.

Прекрачваме портата на крепостта и пред нас се появява поляна, каменен път и още едни крепостни стени. Над тях се извисяват Белоградчишките скали и е особено красиво. Цък-църък, няколко снимки на пейзажа, на групата и на групата с пейзажа. Преминаваме през следващата порта и тук нещата започват да изглеждат величествено, като декор на вълшебен филм. 

Освен всичко останало съм уловила е Белоградчишка муха в полет.

Ааах!

Ооох!

Отново няколко снимки, ах, ох и се катерим по първите стъпъла. Тук групата се разпръсва, аз правя снимка през един от бойниците и решавам да кривна встрани. Лек завой, качвам се върху една скала и… дъхът ми спира. Някъде много в ниското има пътеки, гори, скали, а аз се рея над тях като орел. Сякаш просто трябва да разперя криле. Не мога да се наситя на гледката, на простора, на усещането за волност.

!!!!!!

 Времето ни притиска и колкото и да е величествено мястото, трябва да се кача и по-горе. А там… там разбирам, че на ниската скала съм била просто бебе орле и едва сега откривам простора. 

Следва още една, още по-висока тераса и аз окончателно съм влюбена в Белоградчишките скали. 

Правя снимки – близки, далечни, панорамни, правя клипове, но след време, когато ги прегледам, ще открия, че само бегло намекват за величието на терена. Някъде още в началото съм се разминала с две 12-13 годишни момиченца, точно във възрастта, когато всичко им е отегчително и досадно, особено пък разните му там природни забележителности и силно съм се впечатлила от дочутата реплика – Искам постоянно да съм тук! Ще си купя къща… не, ще спя на палатка тук, на скалите. – На слизане към паркинга се чувствам по същия начин. Част от сърцето ми завинаги остава там, част от скалите, завинаги остават в сърцето ми.

Влизайки в колата, дъждът се опитва да ни уплаши, но скоро се отказва. Обратните 70 километра преминаваме по алтернативен маршрут, избягвайки камионите и тировете, които ни мъчиха на отиване. Малко преди Монтана се отбиваме в Лопушанския манастир и хващаме последните минути от храмовия празник – рождество на Йоан Кръстител.

Вечерта най-сетне се събираме с голямата група. На купон, като на купон – с тези хора се чуваме постоянно, но се виждаме най-много веднъж годишно. Добре, че преди близо две десетилетия на някого му хрумна добрата идея, всяка година сами да си организираме среща, та успяваме да си познаем физиономиите. Ето защо голяма част от нас предпочитат да прекарат повечето време пред ресторанта, за да можем да си чуем приказката. И там, след като цял следобед се кани, към десет вечерта, дъждът наааай-сетне завалява. После се усилва, а накрая така се развилнява, че се оказва, че Гражданска защита са евакуирали жителите на един от монтанските квартали. А ние трябваше по трудния начин да научим, че в Монтана има само една фирма за таксита и в такова време е безнадеждно да разчиташ на тях, така че, когато дъждът от пороен се превърна просто в силен, обогатихме преживяването с километър и двеста джвакане.

Следва продължение...

До Монтана и назад- част 3

До Монтана и назад - част 1.

     Предъвквам и премислям последния уикенд, превъртам отново и отново снимките и се опитвам да разбера какъв е начина да се предаде емоцията от видяното и преживяното и… фотографията губи – тя може да даде само бегло отражение, но дори не се доближава до истинската картина. Да се опитваш да почувстваш Белоградчишките скали само по снимки е все едно да се опитваш да си представиш даден обект само по сянката му. Или както татко казва – „Все едно да ти обяснявам по телефона как мирише Шанел №5.“ Не става. Може би само ако си Дядо Вазов имаш шанс да накараш душата на четящия да затрепти от възхищение и преклонение в синхрон с твоята. Но Дядо Вазов е един, а ние можем само да цитираме:

Отечество любезно, как хубаво си ти!

Как чудно се синее небето ти безкрайно!

Как твоите картини меняват се омайно!

При всеки поглед нови, по-нови красоти:

тук весели долини, там планини гиганти,

земята пълна с цвете, небето със брилянти...

Отечество любезно, как хубаво си ти!

 

Да, изминалият уикенд бе изпълнен с безброй меняващи се омайни картини, с весели долини, с планини гиганти, с цветни полета и небе с брилянти. Велик е Дядо Вазов – с броени думи ще каже онова, дето аз с целия си речник и фотоапарата не мога да опиша.

С Дядо Вазов се срещаме на няколко пъти по време на бясното ни препускане. Толкова „бясно“, че още не успявам да изброя обектите, които сме „отметнали“ и статистикът в мен негодува, но може би наближават 30. Поводът за пътуването е традиционната ежегодна среща с колегите от цяла България, като тази година домакините ни са от Монтана, а „шофьорът“ за пореден път – колегата от Ямбол и именно той е „виновникът“ за огромния брой посетени обекти. Имена, няма да споменавам, както и снимки на хора няма да споделям, защото го намирам за некоректно, само ще кажа, че добрата компания винаги допринася за още по-доброто преживяване.

Направих карта на посетените точки и наистина с началото и края наброяват точно 30:

Потегляме в петък, минаваме през Хаинбоаз и след Пчелиново спираме за кратко палене на вода. Мястото е доста популярно, но ако случайно сте го пропускали до сега, се намира на първата отбивка с чешма, след края на село Пчелиново, пътувайки в посока север. Почти винаги има спрял тир или камион. На гърба на чешмата има тръба с дупка, през която се отделя част от метана съдържащ се във водата. При доближаване на огън, газът се запалва.

Бързо се мятаме в колата и без никаква друга спирка по пътя, пристигаме до пещера Проходна. Там случайно се засичаме с колегите от Хасково и Смолян и групата приятно се увеличава. Пещерата е величествена, но и доста популярна, така само ще добавя малко снимки от мен.

Следваща спирка са каменните къщи покрай Луковит. Историята им е вълнуваща, а и те все още не са чак толкова популярни, така че ще им отделя няколко реда. Пътувайки в района на Карлуково и Луковит, току ахваме покрай някое странно творение. Я двуметрово цвете с очи, 

я огромна каменна пеперуда, я семейство Флинтстоун от камък, я греещо слънце високо на скалите. Дори табелите на населените места са изработени в същия творчески стил. Навигацията ни води до мястото, където трябва да са каменните къщи, но в първия момент не виждаме нищо – една поляна и няколко двора около нея. Паркираме, започваме да се оглеждаме, откриваме че единият двор е отворен за посетители и едва тогава забелязваме приказните къщички, от които сякаш всеки момент ще излезе Хобит. 

Не виждам опция да платим за експозицията, но се усеща, че не сме нежелани гости. Въпреки това, деликатно минаваме около къщичките, правим по няколко снимки и се оттегляме без дори да надникнем вътре, защото очевидно тук някой живее. Пътьом прочитаме, че в основата на цялата тази красота стои местен пещерняк, бизнесмен и родолюбец – Андриан Йорданов-Ачо. Ачо, с помощта на двете си ръце, съпругата си и съмишленици, решава да възвърне блясъка на родното място и едно след друго облагородява и популяризира пещерата Проходна, природен феномен Струпаница и построява или реставрира множество обекти в района, но така че те да са в хармония със заобикалящата ги природа. Изумително е, колко много може човек, когато влага сърце и душа в работата си.

А ние се отправяме към вилата в Згориград, където трябва да нощуваме. Пътят ни до там минава през Вратцата –  ждрело образувано от река Лева и своеобразен портал в скалите, дал името на град Враца. 

Згориград е село на 4 километра от Враца. Много хора, особено по-възрастните, чувайки името му, веднага възкликват – там имаше някаква трагедия, голямо наводнение, нали? Да, за съжаление в красивото село Згориград, се е случила най-смъртоносната авария с хвостохранилище в света. По първоначални данни 107 човека са загинали, но сега се смята, че тогавашната власт е прикрила много от жертвите и реалната бройка е над 500, а ранените над 2000. Датата е 1 май, годината 1966. Проливните пролетни дъждове разрушават дигата на хвостохранилището на мина „Плакалница”. 450 000 куб.м. кал, вода и отровни отпадъци се понасят с бясна скорост издигайки вълни над три метра. Ужасяващото в случая е, че трагедията е предвидена с абсолютна точност от Проф. Павел Евдокимов, който обследва дигата предишното лято и излиза със становище, че незабавно трябва да се преустанови ползването на хвостохранилището, защото дигата му е напукана и би се разрушила през април или май следващата пролет. „Хубавото“, ако изобщо може да има нещо хубаво в случая, е че се е случило точно на 1 май, в 11:15 часа, време, в което голяма част от жителите на Згориград са били на манифестация във Враца. Днес, селцето е красиво и подредено, а острите зъбери на надвисналите наоколо скали са като декор за филм. 

Къща „Руми“ има множество предимства, като уникалното местоположение под скалите и над реката, две грамадни барбекюта, красив и поддържан двор и голяма механа, но и някои недостатъци, като липса на съдомиялна и наличието на една единствена, малка, неудобна мивчица, на която през цялото време се блъскахме, както и някои неуредици в стаите и факта, че в механата има уредба, но домакинята ни заявява, че точно зад стената на механата има семейство с две малки деца, така че да не вдигаме шум.

Да ви кажа, още не съм открила лек срещу презапасяването с храна на подобни събирания. По-разумно е да се напазарува общо, защото иначе всеки носи храна за всички, но явно и това не помага. В случая за 13 човека бяха закупени 21 пържоли и десетки наденички кебапчета и кюфтета. Също така тиквички, гъби, домати краставици, различни видове хляб. И когато всички надуваме шкембенцата като Мечо Пух, тенджерите са така пълни, сякаш сега започваме. Впоследствие храната ще ни стигне за още две хранения и остатъка ще разпределим в кутии. 

Междувременно става ясно, че през уикенда, в местността около пещера Леденика ще се провежда събор и може и да не ни допуснат да я разгледаме. Решаваме да изпреварим събора, който започва в 9:30 и да влезем в пещерата в 9:00. Ражда се култовия лаф: „Всеки може да си легне, когато пожелае и да спи докогато си иска. В осем тръгваме.“ 

Следва продължение.

До Монтана и назад - част 2.

През девет земи, в десета, през девет планини в десета, през девет реки в десета, та чак... в Кюстендил.

Разказ за един зареждащ уикенд подобен на вълшебна приказка - дълго отлагана среща, приказно вкусни череши и ароматни диви ягодки, вълшебно изживяване под водопада и влюбен в мястото художник-вълшебник .

Точно 58 минути преди часа за тръгване, телефонно позвъняване ме известява, че вследствие серията токови удари един компютър отказва да се включи. Токът не беше спирал от месеци, но днес реши да ни изненада. 

'щото нали - к'во толкова може да се случи в петък следобед. 

За последните над 20 години случаите, в които сме оставяли управлението без IT специалист се броят на пръсти. Днес трябва да е един от тези случаи, но този сгъбясал компютър може и да осуети плана. Ще пътуваме към Кюстендил, където през почивните дни имаме неформална среща с други бивши и настоящи IT колеги от цяла България. Традицията е с над 15 годишна давност, като всяка година различен областен център е домакин. Точно преди пандемията Сливен мина по реда си, а Кюстендил трябваше да изчака цели две години, за да ни посрещне. Малко е далечко и се притеснявам да шофирам до там, така че с колежката мислехме да тръгнем с влак много рано в събота сутрин за София и после Д. (и той вече "бивш" колега) да ни закара до Кюстендил. От ямболската група предложиха да ни вземат с тяхната кола, но планът им включва тръгване в петък, една допълнителна нощувка в къща за гости и разходка в събота сутрин до водопад Полска скакавица. Да си призная, нищо не знам за водопада, но пътят до Кюстендил е толкова много, че би било голяма утрепия да го пропътуваме два пъти, в два съседни дни. Ето защо, макар и с тревога, се съгласихме за няколко часа да оставим управлението без надзор. 

'щото нали - к'во толкова може да се случи в петък следобед. 

И то взе че се случи.

Добрата новина е, че след кратко баене и архив на профила, точно 2 минути преди уговорения час за тръгване, компютърът работи нормално. Скачаме в колата, която вече ни чака пред входа и стискаме палци да няма повече прекъсвания на тока!

Очакват ни около 5 чАса път и добре че денят е дълъг. Първата вечер ще отседнем в къща за гости в село Раждавица, на 15-тина километра от Кюстендил. Според една от легендите името "Раждавица" идвало от богатата земя, която буквално всичко раждала. Носи му се славата, че бастун да забиеш, дърво изниква.

Д. пристига около час преди нас и когато и ние най-сетне прекрачваме прага на къщата, той вече е напалил барбекюто. 

Макар барбекюто, по традиция, да се свързва с мръвки, винаги, когато има зеленчуци, те обират овациите. Така стана и с едни печурки, които не се виждат на снимката, но бяха божествени!

Както винаги се получава при подобни мероприятия, храната, която сме приготвили уж за една вечер, е толкова много, че ни трябва или солидна подкрепа, или ще се наложи да останем поне до идната сряда. 

Или и двете.

Всякакви мръвки, тиквички, чушчици, гъбки (гъбите на скара направо обраха овациите) минават през скарата и пълнят тенджерите. Ама така ги пълнят, че в края на вечерята все едно изобщо не сме започвали.

Къщата не е луксозна и за момент се раздразвам от черното останало по гъбата докато бърша мушамата в общото помещение и боклуците в една от тенджерите, но все пак чаршафите са чисти, всяка стая има баня с достатъчно топла вода, а механата е окичена със забавни и дори поучителни табелки:

Конякъ-нектаръ срещу ГРИПЪТЪ

Българи! Сейте КОНОПЪ.

Пача, варена сланина и други при 5-ко.

Нивеа кремъ в Парфюмерия "Холивудъ"

Аперитивъ "Двата ПУЯКА".

Вечерта купонът е добър, а утрото пристига със слънце и заедно с отрупаната вишна правят къщата още по-чаровна, така че окончателно й прощавам мърлявите съдове, с които ни бе посрещнала.

В 09:30ч. към нас се присъединяват още 4 човека (бивши и настоящи колеги) и дружно потегляме към село Полска Скакавица. Малко преди селото, табела ни отбива по черен път. Следващите 4 километра не са за всеки автомобил. Ако имате достатъчно време да ги извървите, ще си направите разходка сред приказни гледки, изоставени къщи с черешови насаждения и полянки с диви ягоди. 

360 градусова панорама.

Кюстендилски череши - хрупкави, сочни и сладки.

Мъничко червеничко, царя от пътя отбива.

Ние обаче сме притиснати от времето (в 14 ч започват мероприятията организирани от кюстендилските ни домакини), така че се придвижваме с автомобилите възможно най-близо до водопада. Оставяме колите до бариерата и след още 15-20 минути пеш, достигаме целта. По този маршрут се подхожда към водопада от горната му страна, така че, за да се насладиш на падащите му води, трябва да се спуснеш по цялата му височина. По европроект за 430 000 Евро са оформени стъпалца от пръст и наблюдателни площадки и слизането е не чак толкова трудно, но все пак си трябват туристически обувки. Този факт е напът да направи разходката ни "по-интересна" от допустимото, когато "градските" ми маратонки започват сами да се плъзгат напречно на пътеката и ми се налага да забия нокти в пръстта, за да не взема почти отвесното разстояние до основата на водопада за броени секунди.
По пътя към основата на водопада има изградени две наблюдателни тераси. Още при първа среща, на "ниво 2", водопад Полска скакавица е много впечатляващ... 

Първа среща с Полско-скакавишкия водопад.

... но, когато достигаме "ниво 1" ахваме от изненада. Водопадът е висок, бляскав, пълноводен и, което е най-хубаво, допуска те да се мушнеш под полата му.

Чувствам се все едно съм минала под дъгата.

Уикипедия казва, че: 

Водопад Полска скакавица е висок 50 метра. В горната си част образува няколко карстови стъпала, след които водата пада свободно надолу. Не е от най-лесно достъпните водопади в България. За разлика от повечето водопади, които от ерозията се смаляват, този – заради многото варовик във водата, се издига всяка година. Твърди се, че това е единственият такъв водопад в България.

Водата има силата да отмива нерви, тревоги и притеснения, така че след 15тина минути възхита, сме заредени и потегляме нагоре по стръмната пътека. Качваме се обратно по колите, но малко преди да стигнем до асфалтирания път, децата в нас проговарят, спираме и като невидели (ние сме си невидели такива огромни и вкусни череши) обграждаме няколкото череши пред видимо изоставена къща, с което гледките и вкуса на Осоговската планина спечелват любовта ми завинаги!

За съжаление вече минава 12 ч. и във времето до 14 ч, когато ни е срещата в Кюстендил, трябва не само да освободим къщата и да се придвижим до града, но и да преборим цяла тенджера с мръвки и половин тенджера със зеленчуци на скара, останали от снощи. Добре че се включиха новите попълнения. Обратно в къщата, изпълняваме плана и към 13:30 потегляме към Кюстендил. Щеше ни се да имахме още поне час на разположение, тъй като снощи, на идване, минахме покрай къща-музей на Владимир Димитров - Майстора в село Шишковци и дори снимахме работното време и телефона за контакт, за да можем да я посетим днес.

Пътьом се уточняваме, че за съжаление закъсняваме и няма как да спрем, и в точно този момент, виждаме гостоприемно отворената й порта и спонтанно решаваме да й отделим поне 10 минути. 

Втурваме се вътре почти на бегом. Оказва се, че беседата трае около 50 минути, така че ще трябва да се лишим от нея. Въпреки това, уредникът на музея тръгва с нас из залите и съвсем набързо ни представя експонатите. Той е от онези сърцати хора, които вършат работата си с любов и така вдига летвата, че по-късно никой от последващите музеи не успява да го достигне. 

Всъщност къщата не е голяма - два етажа, с по 4 малки стаи на етаж. Владимир Димитров - Майстора е живял на квартира в нея в 26  от най-плодовитите си години. Ако си нямаш екскурзовод, не би разбрал кой знае колко от експонатите, но този човек успява в рамките на някакви си 10 минути да ни разведе из всички зали и да ни нахвърли най-основното за живота на Майстора в село Шишковци (с ударение на О-то). За тези 10 или най-много 15 минути научаваме дори произхода на името на селото - тук се е водила последната битка на Цар Михаил III Шишман. В съседното село - Коняво е загинал конят му, а друго съседно село, Копиловци, е кръстено на войската му - които можели да хванат копие във въздуха (копие-ловци). Но това са легенди. А историята за Майстора е съвсем скорошна и за нея той говори с факти и много любов. Разказва за скромността на Майстора, за почти аскетичното му битие, за добротата му, за любовта, с която селяните му отвръщали и за пълната му отдаденост на изкуството. При това не само изобразителното изкуство - в стаята, където е живял под наем Владимир Димитров - Майстора, наред с простичкото обзавеждане и дрехите му, е запазена неговата тамбура.

Потичат ми сълзи от яд и безсилие, когато научавам, за изградените навремето, с доброволен труд и средства на местни дарители, училище и жп гара, които днес тънат в разруха. За това, че има организация от ентусиасти, които искат да възстановят неизползваната жп гара, тъй като тя е служела за изложбена зала за творбите на Майстора. Дори средства за закупуване на сградата могат да се намерят, но Държавата в лицето на БДЖ нито я ползва, нито я продава и просто я оставя да се разпада, след като преди няколко години Шишковци от гара се превръща в спирка. Представям си какъв туристически потенциал има това място - как вместо да се превръща от гара в спирка, би се разраснало в гара с картинна галерия и сериозно би подхранило туризма в района. Но реалността е друга... 

...а ние вече закъсняваме за срещата в 14 часа, пред хотела в Кюстендил.

Когато пристигаме групата се е събрала и екскурзоводката е започнала беседата си. Предстои обиколка на музеите и забележителностите на града, завършваща с посещение на картинната галерия. За добро или лошо човекът от село Шишковци така е вдигнал летвата, че обиколката повече ме уморява, отколкото впечатлява. Разбира се, екскурзоводката е симпатична и отговаря на всички въпроси, но в главата ми остава само смътен спомен за няколкото бани и църкви, които обикаляме. В Ахмед бей джамия (превърната в музейна зала) попадаме на изложба на вещи от соц-а и установявам, че... съм живяла във времето, когато изложените експонати са си били най-обикновени вещи от бита и самата аз започвам да се чувствам като музеен експонат.

До толкова ясно си спомням всичко, че откривам, че уредниците на музея са сбъркали надписа на изложения компютър и това в никакъв случай не е Правец 16. Ясно си спомням как се появиха 16 битовите компютри и извънземния за времето си "Правец 16", който изглеждаше по съвсем различен начин от изложения. Това си е най-обикновен "Правец 8", било то и от "по-модерните" - "Правец 8-Д."

Грггххх!

Толкова ли съм архивна, че да помня не просто експонатите от музея, а и времето отпреди те да се появят?!? 

"Тате, като беше малък, имаше ли компютър? 

- Не - отговаря бащата. 

- А плейстейшън? 

- Не. 

- Джиесем?!? 

- Също не... 

- А тате, динозавър виждал ли си?!"

Най-сетне идва време за посещение на галерията. Сградата е от разточителните проекти на соц-а и е построена специално за Владимир Димитров - Майстора, като разбира се носи неговото име. 

Сутрешното посещение на къщата в село Шишковци е събудило любопитството ми, така че с огромно желание прекрачвам прага на галерията, за да се сблъскам още на вратата с кисела лелка, която започва да се кара. Не за нещо конкретно, просто така. 30 човека тихо и спокойно  се нареждаме на опашка, за да си купим билети. Пропускаме друг посетител пред нас, да си сложи печат на картата от 100те обекта и да си купи календар и това отнема над 10 минути, без да преувеличавам. Започвам да разбирам защо е толкова нервна - ще трябва да продаде цели 30 билета, а с нейната скорост и желанието на някои от нас да си вземат и сувенири, няма да й стигне времето. Категорично отказва наред с билетите да ни продава сувенири. Можело да си купим на излизане, когато пък разбираме, че е приключила половин час преди края на работното си време и стои вътре в килийката си само, за да може пак да ни се скара.

След киселата лелка на входа ни поема друга една дама, която над 15 минути театрално ни рецитира наизустен текст описващ живота на Майстора. Наблюдавам я чудейки се дали тя го е писала или от нея се иска само да рецитира. В противовес на краткия, но съдържателен разказ на господина от къщата-музей, разточителството на думи и епитети ме кара да се почувствам като в училищен час. Въпреки това или може би точно затова, от всичко казано успявам да запомня само 2-3 неща - сградата на галерията е построена специално в чест на Майстора, имала е прозрачен таван, но в последно време по-голяма част от него е покрит, за да не се повреждат творбите от светлината. Макар да е освободен от военна служба Майстора отива на фронта, за да рисува и се превръща в първия български военен кореспондент, но въпреки това във военните му творби няма батални сцени. След края на заучения текст, с нормален глас ни казва, че по случай 140 години от рождението му, в галерията са изложени само творби на Майстора. Как ми се иска да беше използвала само нормалния си глас. С любопитство научавам, че преди много години и на много километри от тук, тя наистина е била учителка по български език на една от колежките. Забавно съвпадение!

Галерията е много хубава и наистина си заслужава, като в една от залите дори може да бъде гледан 3 минутен клип с Майстора.

За мое огромно съжаление се оказва, че точно военните творби не са изложени, тъй като са в Националната художествена галерия. Аз не че толкова си падам по войната, но ми беше наистина любопитно да видя как пацифистът Владимир Димитров отразява войната. 

***

За неделното утро нашите кюстендилски домакини са предвидили разходка до местността и крепостта "Хисарлъка". Още преди да сме стигнали в главата ми започват да звучат реплики и мелодии от "Рицарят на бялата дама" - култов за времето си филм, сниман точно в руините на крепостта. Звънливото гласче на Спаска Спасова - Спаска Дългата ми обяснява, че

Това е скривалището на обоза на цар Михаил. Тук са били складирани продуктите за в случай на обсада на града. И понеже царят загинал, и понеже войската му била разбита, обсада не е имало и складът останал непокътнат.

но така и не разпознавам входа за "обоза на цар Михаил", колкото и да се оглеждам за него.

В последните години са извършени множество облагородяващи и реставрационни дейности по крепостната стена.

Приказни гледки към Кюстендил и Осоговската планина.

А после идва ред на дългото и предълго пътуване към дома.

За финал - Кюстендил и околностите му спечелиха сърцето ми. Мозъкът ми вече пресмята как ще си спретнем екскурзийка с влак (пуста любов към БеДеЖе-то), къде ще се настаним, какво още ще разгледаме. Чудно градче е Кюстендил!

Поглед от 11тия етаж на хотел "Велбъжд".