Малко преди 5 е, а ние се "летим" в колата на Вили, по празните софийски булеварди, в посока летище София. Вили е от онези всеотдайни личности, които се опитват да обгрижат целия околен свят и сега ни е взела под крилото си. Успя умело да парира опитите ни да си извикаме такси и настоя да ни закара лично. Също така предложи, за всеки случай, да ни разпечата бордните карти, попита на кой терминал сме и сигурна ли съм, че е на втори, погрижи се да си запишем няколко номера на таксита за връщането и държеше да ни осигури храна, ако случайно полетът закъснее. С нея много си приличаме в желанието си да предвидим всички възможни пробойни в плана и да ги запечатаме още преди да са се случили, макар в последно време аз да се опитвам да не си правя много строги планове, защото после всяко пропукване ме изнервя.
Как изобщо се стигна до тук? Тази година и двамата с Милен сме юбиляри (30 разбира се). Някак трябваше да се отбележи това събитие и понеже аз съм организаторът в нашето семейство, ще разказвам предисторията в единствено число. Та мислих, мислих как да се случи. Първоначално си представях банкет някакъв, но хем Милен не е по банкетите (ама никак), хем нямаше кога (ама съвсем никак – най рано месец след моя и месец и половина след неговия рожден ден и то без да съм се консултирала с евентуалните гости за техните графици). Рекох си, може да е емоция някаква и така достигнах до идеята за екскурзия. Тук е моментът да представя участниците в приключението. Мен. Една от причините дълго време да не искам да стана шофьор бе притеснението, че сдобия ли се с кола и умение да шофирам, семейството почти няма да ми вижда очите, а все пак имам някакви отговорности към тях. Милен е на другия полюс. Домошар. Ама толкова домошар, че даже ходенето на море всяка година го изкарва от зоната на комфорт и неминуемо е съпроводено с опити да се измъкне или поне максимално да го съкрати. С други думи средноаритметично правим нормален човек – колкото на мен ми се хайманосва, толкова на него не му се мърда никъде. В чужбина е пътувал броени пъти. Още през 2001 го подлъгах веднъж да отидем до Виена, втори път (след 10 години) за 3 дни до Румъния и още 3-4 пъти за състезанията на Дени, само защото някой трябваше да шофира. И на този човек аз ще му организирам екскурзия.Защооооо?!?Защото, когато се върне от въпросното място разказва по-шумно и от мен, колко интересно е било. Само дето е ужасно трудно изобщо да тръгне. Или както той сам казва – „Съдбата води желаещите и влачи нежелаещите.“И седна „съдбата“ и взе да мисли КЪДЕ и как? В общи линии дестинацията Армения бе избрана по метода на изключването. Аз тръгвам навсякъде, така че трябва да открия нещо, с което да спечеля него. Доколкото си познавам човека, в мюсюлманска държава не би отишъл. Западна Европа няма да го впечатли. (Т.е. аз си мисля, че може да го впечатли, но той не би й дал шанс.) Много северната част по би му била интересна, но тя е по-трудна и по-скъпа за организация (до последно това ми беше план „Б“). Русия, Азия ще събудят любопитството му, но Русия е почти недостъпна сега, а за Азия се изискват и много време, и много пари. И в този момент, докато една нощ разцъквах kiwi.com, ми излезе информация, че има полети на Wizz от София до Ереван. Хем е Азия, хем са християни, хем са близки до нас като манталитет, хем е нещо различно.Армения ще е!И така, на рождения си ден Милен получи за подарък раница („О, раница!?!“ – в опит да бъде учтив и да симулира приятна изненада) с размери 20/30/40 см, а в раницата разпечатка на резервирания вече полет. След първоначалния шок имаше два месеца да свиква с мисълта, а аз да проуча какво, къде и как.Тук е момента да отбележа за една опция, която WizzAir предлагат и за която доплатих още 80 лева, но ми беше изключително ценна, а именно - Flex. Опцията флекс ти дава възможност да промениш абсолютно всичко, освен името на пътника. Начална, крайна точка и дата на пътуване. Опцията флекс ми даде куража да избера тази сравнително екзотична дестинация, знаейки, че дори да не се хареса, винаги мога да я сменя. Пак заради нея, бях спокойна, когато в последните дни на септември се разрази кратката война в Нагорни Карабах. На практика може да играе роля и на застраховка при болест на член от групата или близък. Като добавим факта, че тази година Wizz се скъсаха да си променят и отменят полетите, възможността за промяна буквално до няколко часа преди полета ми бе много ценна.А на въпроса „Защо не просто организирана екскурзия?“ отговорът е, че и двамата намираме за по-интересна не-туристическата страна на посетените места. Как живеят хората, къде се обядват онези, които са от 8 до 5 на работа, с какво се придвижват и т.н. Екскурзия организирана от агенция обикновено е много по-информативна, но просто не е нашето, така че аз съм човека, който ще трябва да влезе в ролята на екскурзовод и да се подготви с информация за мястото, обектите и порядките.
Затова тази сутрин, минути преди пет, сме на Терминал 2.
На два
монитора са изписани предстоящите полети. На горния са тези, които излитат до
7:10, а на долния – онези след 9. Къде обаче е нашия полет в 7:40 не ми е много
ясно. Спокойна съм, защото сме достатъчно рано на летището. Дори повече от
изискуемите 2 часа и половина. За всеки случай питам на информация къде да видя
полетите между 7:10 и 9 часа… и картинката рязко се променя. Гейтът е 2, а
терминалът – ЕДНО! И аз съм в издънка още на първата стъпка - язък ми за стотиците изчетени страници, като не съм си огледала добре билета!
Докато чакаме
шатъла за другия терминал (накрая все пак хващаме такси за 20 лева), Милен с
надежда в гласа вмъква – „Е, ако изтървем полета, ще си се приберем.“
Не го изтърваме. Пристигаме, когато тълпата се е разнесла и минаваме съвсем бързо проверката. Полетът е спокоен и като по чудо (щом аз съм в самолета си е "чудо") пристигаме точно навреме.
Летище "Звартноц" е построено през 1971 година. За онова време сградата му e имала толкова футуристичен вид, че е послужила за декор на някакъв любим за децата на Съветския Съюз фантастичен сериал и разните руски пътешественици с носталгия и захлас говорят за нея, но аз не съм кой знае колко впечатлена.
Все пак цъквам две снимки, 'щото се брои за забележителност и потъваме вътре.
Всъщност, ако някой затръгва към Армения, още на летището може да свърши няколко важни неща. Препоръчително е да си обмени пари и да си купи карта за мобилен интернет. Според форум "Магеланци", веднага след входа на сградата, още преди паспортен контрол, има банкомат от който можеш да изтеглиш пари и чейндж бюро, за което твърдят, че е с най-добрия курс. Ние не носим друга валута, така че нямам лични наблюдения върху чейнджбюрата. Банкоматът отказва да обслужи както жената отпред, така и нас самите. Учтива служителка ни обяснява, че в чакалнята има още банкомати, така че да не се притесняваме. Веднага след паспортния контрол има две гишета на мобилни оператори. Избираме Viva MTS и срещу минималната предложена цена от 3000 драма (около 15 лева) взимаме карта с валидност 30 дни и включени 10 GB и не знам колко минути за разговори, с идеята Милен да сложи картата в телефона си и да ми сподели интернета. 10 GB са ни предостатъчно, но още същата вечер си купувам друга карта от офис в града, защото той не издЪржа темпото ми на хайманосване, а аз - неговото темпо на стоене е квартирата. Вече в офиса се оказа, че има и по-малък план, за който на летището не се споменава - 2000 драма (10 лева) за 5 ГБ и пак доста минути.
Паспортният контрол минава бързо, защото работят всичките 10 гишета. Излизаме в чакалнята и още преди да сме стигнали до банкоматите, за нас се е залепил един таксиджия. Теоретично и практически съм подготвена, подготвила съм и Милен. И двамата знаем, че на летището е пълно с тасиджии-мошеници, които взимат в пъти по-висока цена от реалната, но въпреки това Милен решава да бъде учтив и да си пообщува с него. Сумтя нервно, но скоро се откъсваме от лапите му. Тук вече без проблем теглим от банкомата необходимата ни сума и се насочваме към автобус 100.
Малко теория за тези, които решат да посетят Ереван. От Летището до града пътуват маршрутка с номер 201 и автобус с номер 100. Маршрутката стига до "Площад Франция", където има връзка с доста автобуси, а на около 3-400 метра и спирка на метрото. Автобусът... и той отива към центъра, но най-добре попитайте шофьора как да стигнете до мястото, за където сте. В нашия случай трябваше да слезем до една автогара и от там да хванем номер 61 към "Россия МОЛ". Билетчето е 200 драм, което е малко под 1 лев и се плаща на влизане или излизане от автобуса. По-често - второто. Може да се ползва и Яндекс такси, за което ще разкажа по-късно, но все още не го познаваме добре, а и искаме да изпитаме автентично преживяване на пътуване с обществен транспорт.
По обяд вече сме в новата квартира в Ереван.
Какво й е „новото“ на новата квартира ли? Това, че я резервирах броени часове преди настаняването ни. Както вече казах, на мен се пада подготовката и за целта съм изчела десетки пътеписи и съм изгледала още толкова клипове за Армения и Ереван. При избора на квартира водещото бе да е на сравнително удобно за достъп до центъра място и да е със собствен санитарен възел. Когато избирам място за настаняване от Booking, задължително прочитам отзивите за него започвайки от най-лошите. След един горчив опит с пловдивски апартамент, вече държа отзивите да са над 20. Разбира се не вярвам сляпо на никое от написаните, но ако дадено твърдение се повтаря по-често, твърде вероятно е да е истина. Така ми направи впечатление, че в коментарите за повечето места за настаняване в Ереван се споменава за промяна на условията в последния момент или чак след пристигане. Примерно настаняват те в друга стая, в друг хотел / хостел / квартира, променят цената и всякакви други „мушингии“. Ето защо избрах място, с опция за анулиране буквално до момента на настаняване и с над 80 отзива, сред които нямаше „заявих двойна стая с баня, а ми дадоха легло в обща“ или „оказа се, че хотелът не е на указаното на картата място“, каквито срещах по другите. И все пак… в последния ден получих писмо с обяснение, че се е появила внезапна ВиК авария точно в нашата стая и ще ни настанят в друга, с общ санитарен възел, но за сметка на това ще ни намалят цената с цели 5 лева на вечер. 😊 Така, часове преди пристигането ми се наложи да търся нова квартира и… направо не знам как съм я подминала предишния път, но тя се оказа съвършеното съотношение цена/качество.
За 75 лева на вечер получаваме уютна боксониера със собствен вход, водещ към китно дворче. Имаме дори
глезотии като шампоанчета, четки за зъби и индивидуални чехли, но най-готиното е, че сме на стотина метра от входа на метрото и лудницата на Ереван, като все пак сме закътани в тиха уличка, в дъното на която, при ясно време, се вижда
Арарат. При предишното търсене, за подобни условия, ми излизаше поне двойна цена.
П.П. Ако някой затръгва към Армения, да свирка, с радост ще я споделя.
Всъщност сме пристигнали по-рано от обявения час за настаняване (14ч.), така че след като домакинът ни черпи с кафе и чай и разменяме няколко приказки, решаваме да оставим багажа и да излезем на разходка.
Центърът на Ереван е правилен кръг, а квартирата ни е точно в периферията на този кръг. Голяма част от обграждащата го окръжност представлява парк, през който започва разходката ни. В началото е лунапарк,
а малко по-горе е Катедралата Свети Григорий Просветител. Катедралата, известна още като Ереванската катедрала, е най-голямата за Арменската апостолическа църква и е построена е през 1997 година. Прилича много повече на католически храм отколкото на православен. Тук е момента да обясня, че арменците не са православни християни, въпреки че до трети Вселенски събор сме били едно цяло. Те си имат тяхна, апостолическа църква и партенката, че нямали били свещеници също не е вярна. Лафът "оплачи се на арменския поп" идва от българската история и който се интересува, може да потърси и да разбере какъв е смисъла му.
Влизаме за кратко в Катедралата и се насочваме някъде към центъра. Т.е. където и да е вътре в кръга. От надлеза, по който преминаваме правя няколко снимки на булеварда.
Да разгледаме тази снимка.
Най-отпред виждаме разносвач на храна. Такива има доста в Ереван. Много от тях обслужват веригата Foodetory, реклами на която се забелязват по стълбовете. В мола до нас също има Foodetory и това ще се окаже най-често посещаваното от нас заведение. Или по-точно група от заведения.
Като погледнем общата картинка, можем да преценим автопарка на столицата. Извън нея, възрастта на автомобилите и автобусите значително нараства, както и количеството представители на съветското автомобилостроене.
В средата на снимката виждаме полицейски автомобил с включени светлини. В този момент, все още си мисля, че включената сигнализация означава някаква спешност. В следващите няколко дни ще установя, че където и да се намирам в Ереван, е достатъчно да се огледам и ако не веднага, то в рамките на 3 до 5 минути ще срещна поне един полицейски автомобил и той винаги, ама винаги ще е с включена светлинна сигнализация. Дори, когато е паркирал, а полицаите са излезли от него и разговарят спокойно наоколо.
Продължаваме напред, подминаваме музикално училище и не след дълго, в една тясна разбита уличка до полицейското управление, забелязвам заведение за хранене. Там сме. Както казах - искаме да се храним там, където се хранят местните. Заведението е попадение - тип закусвалня, с приемливи цени, но с изключително богат асортимент. По-късно ще разберем, че са цяла верига "Art lunch" и ще откриваме техни ресторанти навсякъде из града.
За съжаление изпитвах неудобство да правя снимки вътре и имам буквално 2-3, като само тази е отблизо и на фокус.
Доволни и с пълни коремчета се насочваме към следващата забележителност - Вернисаж. Вернисаж е нещо като пазар, нещо като битак, нещо като арт център. На една прилична площ са изложени различни ръчно изработени изделия. Имало е период, в който, както навсякъде по света, аха да залитнат към китайски стоки, но навреме са се усетили и са ги ограничили. Днес се твърди, че всичко изложено е създадено от арменци. Чанти, шалове, килими, шахове и табли, бижута, дрехи, картини и каквото се сетиш.
затова си позволявам само още няколко снимки и то след изрична уговорка.
Тук започвам да забелязвам групичките мъже, надвесени над табла.
Таблата се оказва масово забавление по всички ъгълчета на Армения. Голямо, мало разцъква табла. И никъде не видях само двама да играят - все на групички бяха. И таблите им като цяло са произведение на изкуството. Макар точно тези, които съм снимала, да са с доста високи цени равняващи се на стотици и дори хиляди български лева.
Легендата разказва, че през 70те години на миналия век, Тбилиси и Баку вече имали метрополитени (Как е множественото число на "метро"?), а Ереван - не. Една от причините била, че Ереван е с едва 700 000 жители, а в Съветския Съюз имало изискване за милион. И започва една внезапна "раждаемост", едно "завръщане" на арменци от целия свят, така че за няколко години ги докарали до милион. Нищо, че дори теоретично в родилните домове нямало толкова места, колкото са новородените. И така обявения в началото на 70те години скоростен трамвай, постепенно започва да се проектира и изгражда като метро, а през 1981 година бива открит първия участък. Днес метрото на Ереван има една линия от тук до таме, с общо 9 спирки. Стана така, че за нас това бе най-използвания транспорт.
Цената е 100 драм, срещу които получаваш оранжево жетонче.
Ескалаторите са доста стръмни и значително по-бързи отколкото съм свикнала, а стълбите им са номерирани. Този до нашата квартира бе с 250 стъпала, а онзи в центъра - с 300. В горния и долния край на ескалатора има кабинка с жена охранител. Всяка станция има само по един изход. Асансьори или стълбища - няма. Съответно вътре няма майки с колички, инвалиди и немощни старци.
Една от мотрисите вътре е пищно украсена с етно елементи. Останалите са съвсем обикновени.
Докато чакаш влакчето, първо се усеща студа. Следва течение, което става все по-силно и по-силно и накрая се чува шум, който постепенно се превръща в тътен. Когато влакчето пристига, няма смисъл да се опитваш да говориш.
Следва второто изпитание за желаещите да се возят на метро. Вратите се отварят. Всички, които са вън решават, че на момента трябва да влязат, а всички отвътре, желаещи да слязат на тази спирка, започват да си пробиват път. В резултат настава хаос и започва едно голямо бутане.
Ако все пак си достатъчно ловък и си преодолял както препятствието "ескалатор", така и влизането в мотрисата и все пак си или възрастен, или родител с дете на ръце, то задължително поне (поне!) един ще ти направи място за сядане на мига.
Странно е колко не толерантни са местните, когато става дума за достъп до метрото и колко са толерантни, когато става дума вътре да отстъпят мястото си на някой по-нуждаещ се от тях.
Прибираме се и вече официално се настаняваме в квартирата.
Милен е достъгнал горната си граница на шматкане, а аз се оглеждам любопитно навякъде, затова той остава да си почине, а аз излизам да се доразходя.
Така откривам, че ГУМ-ът, който също е вписан в листа ми със забележителности е съвсем близо до нас, но вече затваря. За сметка на това зеленчуковият магазин по-надолу е отворен и буквално прелива от цветове и стока. Купувам си превъзходна райска ябълка и нещо, дето все още гадая какво е, но май ще се окаже плод на йодно дърво - фейоха.
Най-сетне и аз мирясвам и се прибирам.
Прогнозите за утре не са никак добри. Всички сайтове предвиждат дъжд и то не само в Ереван, а във всички леснодостъпни населени места наоколо.
