Разгледайте ми снимките тук:
 |
| Неочаквана ваканция (или "На лов за пеперуди"). |
11 юни, 2010
Неочаквана ваканция.
Както казват - всяко зло, за добро. Тази седмица ме застигна някакъв вирус с ужасна кашлица. Традиционните илачи не помогнаха, положението ми се влошаваше, ето защо накрая реших да сменя подхода и да се кача на Карандила. Естествено оздравях, но като бонус напълних сетивата си с преживявания, които не мога да опиша с думи. Снимките са само бледо копие на видяното. За ароматите, звуците, полъха на вятъра и гальовните лъчи на слънцето ще ви оставя да гадаете.
Разгледайте ми снимките тук:
Разгледайте ми снимките тук:
13 май, 2010
Източни Родопи и Златоград - 01-02 май 2010г.
Надникнах тук и за срамотиите установих, че не съм писала повече от половин година. Не че е болка за умирачка. В края на краищата този блог го създадох не толкова да пиша за всичко, което ми се случва, а по-скоро за различното, което ми се случва. Ето че наскоро ме споходи нещо "различно", което смятам, че си заслужава да бъде споделено. Говоря за една екскурзия до Златоград.
Обичам Родопите! Дори "обичам" е твърде спокойна дума за емоциите, които изпитвам. Обожавам, възхищавам се, благоговея... Докосването ми до тази част на България винаги ме зарежда за седмици и месеци напред. За мое щастие в началото на май обходих ето този маршрут:
Вижте по-голяма карта
(Тук съм пропуснала пътя от и до Сливен, за който можете да се досетите по подразбиране)
Точка "А" е село Бели пласт, до което се намира първият природен феномен от маршрута ни - Каменните гъби. Ето този краднат от интернет цитат обяснява накратко произхода им: Скалните образувания с формата на гъби са изваяни в риолитови вулкански туфи. Розовият цвят се дължи на минерала клоиноптилолит, а сините и черните петна са от манганови конкреции. Зеленикавата багра идва от минерала селадонит. Самите скали са високи до 2,5-3 метра.
Местността с площ 3 хектара, в която се намират скалните формации, е обявена за природна забележителност на 13 май 1974 г. по силата на заповед №РД-552 на Министерство на околната среда и горите. (Обявявам състезание кой ще прочете от раз розовия минерал без грешка. Аз не можах.)
Следва "В" - Перперикон. Информация за него няма да крада от интернет. Има изписано много, но това е място, което трябва да се посети, да се обходи и то задължително с екскурзовод. Обиколката трае около час и половина. Като се включи обхождането на сергийките в началото, престоят там надминава два часа. Цената на екскурзовода е 30 лева, а входа - 3 лева. Билетчета получих за посещение на тоалетна, за паркинг, за вход, но когато поисках касова бележка за екскурзовод ме направиха на будала. Първо казаха, че ще ми я дадат, като се върнем от обиколката, а като се върнахме ми обясниха, че касовият апарат се е повредил :). Накрая си записах адреса на едно хвърчащо листче и ми обещаха да ми я изпратят по пощата. Изглежда още не са поправили апарата, защото вече 10 дни я чакам. Въпросът с касовите бележки за мен е принципен. Бих предпочела парите, които дадохме да отидат за развитието и изследването на обекта, но едва на връщане видях, че барачката, от която можеш да наемеш официално екскурзовод се намира доста по-нагоре.
Самият Перперикон е изумителен и като местоположение и като гледка и като история. От време на време си казваш "Е добре де това пък от къде са го разбрали?", но археолозите са хора с богато въображение. Да кажем - каменно корито с дупка. Според последните вярвания на археолозите коритото е служело за направа на ритуално вино. В него са се слагали отбрани чепки грозде и най-красивите девойки са го стъпквали. Ширата е изтичала през дупката и от нея се е правело вино. До тук добре, но в следващата реплика става ясно, че такива корита са намерени няколко хиляди в региона... Дожаля ми за най-красивите девойки! Седмици наред, от сутрин до вечер обикаляш из региона и тъпчеш ли тъпчеш грозде... И разбира се след този ад, още в края на сезона, вече не си в списъка на най-красивите. Не че би искала де. ;)
Но не това е най-важното. Мястото е магическо. В него са наслоени не векове, а цели епохи. Отидете, разгледайте го и изслушайте разказите. Изумително е!
(Панорамен изглед от върха.)
Точка "С" е Регионалният исторически музей в Кърджали. Всъщност музеят не е само исторически. Най общо на първия етаж се намира археоложка експозиция, на втория - етнографска, а на третия - геоложка. Интересно е да се разгледа, но и сградата на музея заслужава внимание.
Строена е в началото на миналия век за мюсюлманско духовно училище, но никога не е действала като такава. До колкото разбрах в един момент парите са свършили, общината е довършила строежа и сградата е останала общинска. Отпред има голяма и много приятна градина, в която можеш просто да седнеш и да отдъхнеш. Има и мини ботаническа градинка, която мен лично ме поразочарова. Един буренясал парцел може би 3/6 метра, разделен на 10тина подпарцелчета с табелки. Гадаейки по табелките между бурените разпознах само едно цъфнало "родопско лале". Разочарова ме и една от уредничките в музея, която буквално препускаше между залите с група ученици, крещеше им на скороговорка (вероятно смяташе, че ако говори нормално няма да я чуват) и постоянно ги пришпорваше. Ако и с мен са се държали така като ученичка, ми е ясно защо не помня нищичко, от нито един музей. До тук обаче с разочарованията. Същата тази уредничка с нас се държеше много културно. Другите също бяха мили и услужливи. Музеят е интересен и добре подреден. Дори самото билетче за вход е красиво и е малък сувенир. На входа има компютър с интерактивна програма съдържаща информация за всички забележителности в региона.
За въпросния компютър разбрах, защото попитах как можем да стигнем до "Вкаменената гора" . Едно също много интересно образувание, което за съжаление не разгледахме. Понеже е в страни от пътя, остава скрито и трябва някой от местните да те заведе, а местните вече отказват да водят туристи, тъй като ентусиасти с кирки са разсипали и ограбили въпросната забележителност, за да могат да си красят дворните места. Наистина мозъка ми не побира как можеш да разбиеш нещо, което природата е творила милиони години, за да си закараш парченце в къщи, където то съвсем няма стойност.
След музея се насочихме към църквата "Успение Богородично" на отец Боян Саръев. Много е красива и подредена! Заслужава си да се види. Вече изоставахме с времето, така че и отделихме само половин час, но да си призная дори бих нощувала там. Някъде четох, че се давали стаи.
На Татул се падна да бъде точка Е от нашето пътешествие. Бях прочела доста преди да го посетя, но мисля, че и много пропуснах. Струва ми се, че можеше да научим повече. Екскурзовод нямаше, а онзи на входа ни каза, че са му свършили билетчетата. Ето защо ни взе по-малко пари от това, което по принцип трябваше да платим, но пък явно си ги прибра в джоба. От всички камънаци там разпознах само един саркофаг, където са се правели ритуални жертвоприношения. Всъщност това, което най-силно ме впечатли е, че на дъното има отвор предназначен за изтичане на кръвта в специално "легенче". Жертвали са не само животни... Въпросният саркофаг е ориентиран изток-запад, а някъде трябваше да има скала през чийто процеп минава слънцето по време на пролетното равноденствие. Не я видях. Надявам се някой ден отново да посетя Татул, но вече с екскурзовод.
Пътят от там до Златоград ни се видя безкраен, защото бяхме буквално каталясали от емоции и впечатления. (На другия ден се върнахме по същия маршрут, но вече не беше така дълъг.) Хотелчето, което бяхме избрали е много добро, със съвременно обзавеждане, но пък цените в ресторанта са си съвсем "соц." Е кусури имаше, но какво да се прави... Всяка събота в хотела има жива музика. На въпроса "Какво свирят?" ми отговориха, "Свирят всичко - има и чалга, има и народно..." Наистина свиреха само чалга и народно, факт, който бих понесла по-леко ако наред с останалото не смятаха, че качеството на музиката се увличава с увеличаване на силата на звука.
Следващият ден бе отделен предимно за Златоград. Бяха ми казали, че е много красиво, но половин ден е предостатъчен за разглеждане на града. На мен не ми стигна. Бих предпочела да остана там поне ден. Всъшност смятам, че е чудесно място за почивка. Като се добави факта, че е на 70 километра от така нареченото Бяло море (което всъщност е Егейско) - идеално е за лятна почивка. За съжаление подозирам, че този факт съвсем скоро ще ограби колорита на златния Златоград. В момента хората там са много приятни и все още не са лакоми, но до година - две... Дано греша!
Старият град е единствения частен обект включен в 100-те НТО и единствения частен етнографски комплекс. Мястото е подходящо за разходки, за отмора, за обогатяване на знанията, та дори за обогатяване на уменията (последното по-долу онагледено със снимков материал). Има няколко музея, църква, множество действащи работилници, кафенета в старинен стил... Да ме извинява Етъра, но е на свтлинни години назад. Дали защото до скоро Златоград е бил едно от многото красиви, но затънтени кътчета на родината или защото създаделите на Етнографския ареален комплекс наистина не са лакоми, но там в нито един момент не усетих някой да наднича в портмонето ми. С учудване установих, че хората срещу мен са просто хора (при това много приятни), а не ТЪРГОВЦИ. Лелката в кафенето с въртяно кафе имаше леко уморен, дори отегчен вид, но пък съпругът й беше фурия. Успяваше да намери приказка с всеки клиент, обясняваше, разказваше... Тези истории сигурно ги повтаря по 100 пъти на ден, но не даваше вид това да му тежи.
Така се прави кафе на пясък.
А така става "Въртяно кафе на пясък."
Обикаляйки из музеите и работилниците научих множество любопитни факти. Ще подхвърля само някои, колкото да запаля интереса ви.
- Знаете ли, че първата пощенска станция в България е именно в Златоград и е била клон на пощата в Ксанти?
- Знаете ли, че тогава за били докарани 300 камили за превоз на пощенските пратки и с тези камили са стигали до Кърджали, Пловдив, та дори и Стара Загора?
- Знаете ли, че дърворезбаря там е и гайдар, че и боксьор май се оказа. Малко фукльо си пада, но пък е наистина колоритна личност. И дърворезбите му са хубави и на гайда ни посвири и с безброй историйки за собственото му величие ни засипа. Всъщност може и да не е фукльо, просто да не страда от излишна скромност.
- Знаете ли, че зад някои от привидно старинните къщи се крият луксозни хотели, с басейни и спа центрове?
- Или че на повечето ателиета стои табелка - снимки 1лв, обучение 3лв. Въпреки, че изрично питахме, на мен за снимки никой не ми взе пари, но пък обучението...
Винаги съм мечтала да седна зад грънчарско колело. Не подозирах, че и това ще спечеля от екскурзията. Въпреки, че видях табелката, с извстно неудобство попитах дали ще може да се пробвам. Не можех да си представя, че грънчарят ще си зареже работата и ще започне да се занимава с мен. Направи го, само довърши започнатото капаче и после ми подаде една престилка.
Сега разбрах защо Господ е създал човека от глина! Глаголът "извайвам" е най-точният, когато става дума за глината. Отново и отново гледам 5 минутнуто клипче, в което се ражда моето първо творение и с удивление откривам през колко различни форми преминава, докато се превърне в гърненце. Толкова нежност, внимание, красота има в работата с този материал. Невероятно е! Вече си мечтая за грънчрско колело!
Грънчарят - много спокоен и приятен човек.
И "грънчарката", която не може да си събере усмивката от кеф.
Колкото и да е хубаво, всяко нещо си има край, така че рано следобяд се натоварихме в автобуса и се сбогувахме със Златоград. Оставаше ни само една забележителност - "Вкаменената сватба" или точка h. Намира се на няколко километра от Кърджали до село Зимзелен. Според табелката мястото преди милиони години е било дъно на море, а скалите са се образували от утаена вулканска пепел и скални късове. Според легендата обаче това е било сватба. Най-отпред са вървели булката и младоженеца, когато задухал силен вятър и повдигнал булото на девойката. Тя била толкова красива, че в съзнанието на свекъра се появили нечисти помисли. За да предотврати възможната беда, Господ вкаменил всички присъстващи.
Това беше последната точка от родопкото ни приключение. По-късно вечерта се прибрахме уморени, но заредени и вече крояхме планове за нова екскурзия.
А тук можете да видите и още някои снимки от онези два дни.
Обичам Родопите! Дори "обичам" е твърде спокойна дума за емоциите, които изпитвам. Обожавам, възхищавам се, благоговея... Докосването ми до тази част на България винаги ме зарежда за седмици и месеци напред. За мое щастие в началото на май обходих ето този маршрут:
Вижте по-голяма карта
(Тук съм пропуснала пътя от и до Сливен, за който можете да се досетите по подразбиране)
Точка "А" е село Бели пласт, до което се намира първият природен феномен от маршрута ни - Каменните гъби. Ето този краднат от интернет цитат обяснява накратко произхода им: Скалните образувания с формата на гъби са изваяни в риолитови вулкански туфи. Розовият цвят се дължи на минерала клоиноптилолит, а сините и черните петна са от манганови конкреции. Зеленикавата багра идва от минерала селадонит. Самите скали са високи до 2,5-3 метра.
Местността с площ 3 хектара, в която се намират скалните формации, е обявена за природна забележителност на 13 май 1974 г. по силата на заповед №РД-552 на Министерство на околната среда и горите. (Обявявам състезание кой ще прочете от раз розовия минерал без грешка. Аз не можах.)
Следва "В" - Перперикон. Информация за него няма да крада от интернет. Има изписано много, но това е място, което трябва да се посети, да се обходи и то задължително с екскурзовод. Обиколката трае около час и половина. Като се включи обхождането на сергийките в началото, престоят там надминава два часа. Цената на екскурзовода е 30 лева, а входа - 3 лева. Билетчета получих за посещение на тоалетна, за паркинг, за вход, но когато поисках касова бележка за екскурзовод ме направиха на будала. Първо казаха, че ще ми я дадат, като се върнем от обиколката, а като се върнахме ми обясниха, че касовият апарат се е повредил :). Накрая си записах адреса на едно хвърчащо листче и ми обещаха да ми я изпратят по пощата. Изглежда още не са поправили апарата, защото вече 10 дни я чакам. Въпросът с касовите бележки за мен е принципен. Бих предпочела парите, които дадохме да отидат за развитието и изследването на обекта, но едва на връщане видях, че барачката, от която можеш да наемеш официално екскурзовод се намира доста по-нагоре.
Самият Перперикон е изумителен и като местоположение и като гледка и като история. От време на време си казваш "Е добре де това пък от къде са го разбрали?", но археолозите са хора с богато въображение. Да кажем - каменно корито с дупка. Според последните вярвания на археолозите коритото е служело за направа на ритуално вино. В него са се слагали отбрани чепки грозде и най-красивите девойки са го стъпквали. Ширата е изтичала през дупката и от нея се е правело вино. До тук добре, но в следващата реплика става ясно, че такива корита са намерени няколко хиляди в региона... Дожаля ми за най-красивите девойки! Седмици наред, от сутрин до вечер обикаляш из региона и тъпчеш ли тъпчеш грозде... И разбира се след този ад, още в края на сезона, вече не си в списъка на най-красивите. Не че би искала де. ;)
Но не това е най-важното. Мястото е магическо. В него са наслоени не векове, а цели епохи. Отидете, разгледайте го и изслушайте разказите. Изумително е!
(Панорамен изглед от върха.)
Точка "С" е Регионалният исторически музей в Кърджали. Всъщност музеят не е само исторически. Най общо на първия етаж се намира археоложка експозиция, на втория - етнографска, а на третия - геоложка. Интересно е да се разгледа, но и сградата на музея заслужава внимание.
Строена е в началото на миналия век за мюсюлманско духовно училище, но никога не е действала като такава. До колкото разбрах в един момент парите са свършили, общината е довършила строежа и сградата е останала общинска. Отпред има голяма и много приятна градина, в която можеш просто да седнеш и да отдъхнеш. Има и мини ботаническа градинка, която мен лично ме поразочарова. Един буренясал парцел може би 3/6 метра, разделен на 10тина подпарцелчета с табелки. Гадаейки по табелките между бурените разпознах само едно цъфнало "родопско лале". Разочарова ме и една от уредничките в музея, която буквално препускаше между залите с група ученици, крещеше им на скороговорка (вероятно смяташе, че ако говори нормално няма да я чуват) и постоянно ги пришпорваше. Ако и с мен са се държали така като ученичка, ми е ясно защо не помня нищичко, от нито един музей. До тук обаче с разочарованията. Същата тази уредничка с нас се държеше много културно. Другите също бяха мили и услужливи. Музеят е интересен и добре подреден. Дори самото билетче за вход е красиво и е малък сувенир. На входа има компютър с интерактивна програма съдържаща информация за всички забележителности в региона.
За въпросния компютър разбрах, защото попитах как можем да стигнем до "Вкаменената гора" . Едно също много интересно образувание, което за съжаление не разгледахме. Понеже е в страни от пътя, остава скрито и трябва някой от местните да те заведе, а местните вече отказват да водят туристи, тъй като ентусиасти с кирки са разсипали и ограбили въпросната забележителност, за да могат да си красят дворните места. Наистина мозъка ми не побира как можеш да разбиеш нещо, което природата е творила милиони години, за да си закараш парченце в къщи, където то съвсем няма стойност.
След музея се насочихме към църквата "Успение Богородично" на отец Боян Саръев. Много е красива и подредена! Заслужава си да се види. Вече изоставахме с времето, така че и отделихме само половин час, но да си призная дори бих нощувала там. Някъде четох, че се давали стаи.
На Татул се падна да бъде точка Е от нашето пътешествие. Бях прочела доста преди да го посетя, но мисля, че и много пропуснах. Струва ми се, че можеше да научим повече. Екскурзовод нямаше, а онзи на входа ни каза, че са му свършили билетчетата. Ето защо ни взе по-малко пари от това, което по принцип трябваше да платим, но пък явно си ги прибра в джоба. От всички камънаци там разпознах само един саркофаг, където са се правели ритуални жертвоприношения. Всъщност това, което най-силно ме впечатли е, че на дъното има отвор предназначен за изтичане на кръвта в специално "легенче". Жертвали са не само животни... Въпросният саркофаг е ориентиран изток-запад, а някъде трябваше да има скала през чийто процеп минава слънцето по време на пролетното равноденствие. Не я видях. Надявам се някой ден отново да посетя Татул, но вече с екскурзовод.
Пътят от там до Златоград ни се видя безкраен, защото бяхме буквално каталясали от емоции и впечатления. (На другия ден се върнахме по същия маршрут, но вече не беше така дълъг.) Хотелчето, което бяхме избрали е много добро, със съвременно обзавеждане, но пък цените в ресторанта са си съвсем "соц." Е кусури имаше, но какво да се прави... Всяка събота в хотела има жива музика. На въпроса "Какво свирят?" ми отговориха, "Свирят всичко - има и чалга, има и народно..." Наистина свиреха само чалга и народно, факт, който бих понесла по-леко ако наред с останалото не смятаха, че качеството на музиката се увличава с увеличаване на силата на звука.
Следващият ден бе отделен предимно за Златоград. Бяха ми казали, че е много красиво, но половин ден е предостатъчен за разглеждане на града. На мен не ми стигна. Бих предпочела да остана там поне ден. Всъшност смятам, че е чудесно място за почивка. Като се добави факта, че е на 70 километра от така нареченото Бяло море (което всъщност е Егейско) - идеално е за лятна почивка. За съжаление подозирам, че този факт съвсем скоро ще ограби колорита на златния Златоград. В момента хората там са много приятни и все още не са лакоми, но до година - две... Дано греша!
Старият град е единствения частен обект включен в 100-те НТО и единствения частен етнографски комплекс. Мястото е подходящо за разходки, за отмора, за обогатяване на знанията, та дори за обогатяване на уменията (последното по-долу онагледено със снимков материал). Има няколко музея, църква, множество действащи работилници, кафенета в старинен стил... Да ме извинява Етъра, но е на свтлинни години назад. Дали защото до скоро Златоград е бил едно от многото красиви, но затънтени кътчета на родината или защото създаделите на Етнографския ареален комплекс наистина не са лакоми, но там в нито един момент не усетих някой да наднича в портмонето ми. С учудване установих, че хората срещу мен са просто хора (при това много приятни), а не ТЪРГОВЦИ. Лелката в кафенето с въртяно кафе имаше леко уморен, дори отегчен вид, но пък съпругът й беше фурия. Успяваше да намери приказка с всеки клиент, обясняваше, разказваше... Тези истории сигурно ги повтаря по 100 пъти на ден, но не даваше вид това да му тежи.
Така се прави кафе на пясък.
А така става "Въртяно кафе на пясък."
Обикаляйки из музеите и работилниците научих множество любопитни факти. Ще подхвърля само някои, колкото да запаля интереса ви.
- Знаете ли, че първата пощенска станция в България е именно в Златоград и е била клон на пощата в Ксанти?
- Знаете ли, че тогава за били докарани 300 камили за превоз на пощенските пратки и с тези камили са стигали до Кърджали, Пловдив, та дори и Стара Загора?
- Знаете ли, че дърворезбаря там е и гайдар, че и боксьор май се оказа. Малко фукльо си пада, но пък е наистина колоритна личност. И дърворезбите му са хубави и на гайда ни посвири и с безброй историйки за собственото му величие ни засипа. Всъщност може и да не е фукльо, просто да не страда от излишна скромност.
- Знаете ли, че зад някои от привидно старинните къщи се крият луксозни хотели, с басейни и спа центрове?
- Или че на повечето ателиета стои табелка - снимки 1лв, обучение 3лв. Въпреки, че изрично питахме, на мен за снимки никой не ми взе пари, но пък обучението...
Винаги съм мечтала да седна зад грънчарско колело. Не подозирах, че и това ще спечеля от екскурзията. Въпреки, че видях табелката, с извстно неудобство попитах дали ще може да се пробвам. Не можех да си представя, че грънчарят ще си зареже работата и ще започне да се занимава с мен. Направи го, само довърши започнатото капаче и после ми подаде една престилка.
Сега разбрах защо Господ е създал човека от глина! Глаголът "извайвам" е най-точният, когато става дума за глината. Отново и отново гледам 5 минутнуто клипче, в което се ражда моето първо творение и с удивление откривам през колко различни форми преминава, докато се превърне в гърненце. Толкова нежност, внимание, красота има в работата с този материал. Невероятно е! Вече си мечтая за грънчрско колело!
Грънчарят - много спокоен и приятен човек.
И "грънчарката", която не може да си събере усмивката от кеф.
Колкото и да е хубаво, всяко нещо си има край, така че рано следобяд се натоварихме в автобуса и се сбогувахме със Златоград. Оставаше ни само една забележителност - "Вкаменената сватба" или точка h. Намира се на няколко километра от Кърджали до село Зимзелен. Според табелката мястото преди милиони години е било дъно на море, а скалите са се образували от утаена вулканска пепел и скални късове. Според легендата обаче това е било сватба. Най-отпред са вървели булката и младоженеца, когато задухал силен вятър и повдигнал булото на девойката. Тя била толкова красива, че в съзнанието на свекъра се появили нечисти помисли. За да предотврати възможната беда, Господ вкаменил всички присъстващи.
Това беше последната точка от родопкото ни приключение. По-късно вечерта се прибрахме уморени, но заредени и вече крояхме планове за нова екскурзия.
А тук можете да видите и още някои снимки от онези два дни.
16 септември, 2009
ВЪТРЕШНО ГОРЕНЕ
Този път не става дума нито за мен, нито за Дени, нито изобщо за някой когото познавам наживо. Ще разкажа за един младеж на име Коста Атанасов.
Историята в сух и сбит вид е следната - Коста е художник, с изглежда доста успешна кариера, който решава да зареже цялата си сигурност и да направи околосветско пътешествие на мотора си. Наред с това в сайта си "Вътрешно горене" публикува дневник, където описва преживяванията си. До тук... Не е нещо нечувано. Звучи интересно, но кой знае какво не е. Да си признаем пълно е със откачалки дето им избиват чевиите и тръгват на някъде. За блогърите дето си описват ежедневието да не говорим - тях с лопата да ги ринеш. Интересното го прави самият Коста...
(сега започва приказката)
Попаднах на сайта преди около месец. Някаква вечер в средата на август - достатаъчно рано за да не ми се ляга още и достатъчно късно, за да не ми се занимава с никаква домашна работа. Казах си - ще поровя малко в нета и след около половин час ще ходя да спя. Скок подскок от страница на страница, сякаш нещо ме водеше натам където трябва да стигна и ето че цопнах във "Вътрешно горене". (За протокола - легнах си в три и то защото ТРЯБВАШЕ най-сетне да си легна.) Усещането е като... Представете си, че пътувате за морето. В първия миг в далечината виждаш само отблясъците на водата, после следват все по-големи и по-големи парченца пробляскваща водна шир и ето, че най-накрая достигаш до него. Огромно, безкрайно и адски красиво. Потапяш се и се чувстваш прероден. Е това е. Точно така ми подейства Коста. Става дума за един изключително позитивен човек. Дори не просто позитивен, а ПОЗИТИВЕН!!! Човек, който успява да запази безумния си оптимизъм в най-безизходно изглеждащите ситуации. И готиното е, че въпросните безизходно-изглеждаши ситуации се засрамват дълбоко, подвиват опашки и се превръщат в едни съвсем кротички ситуацийки със изход. Другото, което прави Коста, сайта му и цялото това начинание различни е умението му да пише. Страхотно удоволствие е да го четеш. Подробно, увлекателно и изпълнено с много приятно чувство за хумор. Всичко това е гарнирано с жестоки снимки от уникални места. И сега си представете, че целият този коктейл го има във всеки пътепис, от всеки един ден от 21 юни (когато тръгва) до сега и в почти всеки ден от 18 април до 21 юни (подготовката). Отне ми повече от седмица да наваксам пропуснатото. Едно от най-приятните четива, на които съм попадала. Сега всеки ден с нетърпение чакам поредния пътепис. Биг брадър, Сървайвър и всичките там реалитиа могат пасти да ядат пред това начинание. Най-приятното е, че за да бъде някой реалити формат успешен сценаристите съзнателно търсят скандала. Тук няма такова нещо. Ситуациите са реални. Измисля ги не човек, а... съдбата ако щете, а Коста от своя страна ги преодолява с позитивизъм. Мисля, че психиатри и психолози трябва да четат пътеписите му на всеки отчаян и обезверен човек. Зареждат наистина позитивно.
И така - пожелавам му успех, а на вас да имате време за четене, защото това си е...
Е ГАТИ ЯКОТО РЕАЛИТИ!
Историята в сух и сбит вид е следната - Коста е художник, с изглежда доста успешна кариера, който решава да зареже цялата си сигурност и да направи околосветско пътешествие на мотора си. Наред с това в сайта си "Вътрешно горене" публикува дневник, където описва преживяванията си. До тук... Не е нещо нечувано. Звучи интересно, но кой знае какво не е. Да си признаем пълно е със откачалки дето им избиват чевиите и тръгват на някъде. За блогърите дето си описват ежедневието да не говорим - тях с лопата да ги ринеш. Интересното го прави самият Коста...
(сега започва приказката)
Попаднах на сайта преди около месец. Някаква вечер в средата на август - достатаъчно рано за да не ми се ляга още и достатъчно късно, за да не ми се занимава с никаква домашна работа. Казах си - ще поровя малко в нета и след около половин час ще ходя да спя. Скок подскок от страница на страница, сякаш нещо ме водеше натам където трябва да стигна и ето че цопнах във "Вътрешно горене". (За протокола - легнах си в три и то защото ТРЯБВАШЕ най-сетне да си легна.) Усещането е като... Представете си, че пътувате за морето. В първия миг в далечината виждаш само отблясъците на водата, после следват все по-големи и по-големи парченца пробляскваща водна шир и ето, че най-накрая достигаш до него. Огромно, безкрайно и адски красиво. Потапяш се и се чувстваш прероден. Е това е. Точно така ми подейства Коста. Става дума за един изключително позитивен човек. Дори не просто позитивен, а ПОЗИТИВЕН!!! Човек, който успява да запази безумния си оптимизъм в най-безизходно изглеждащите ситуации. И готиното е, че въпросните безизходно-изглеждаши ситуации се засрамват дълбоко, подвиват опашки и се превръщат в едни съвсем кротички ситуацийки със изход. Другото, което прави Коста, сайта му и цялото това начинание различни е умението му да пише. Страхотно удоволствие е да го четеш. Подробно, увлекателно и изпълнено с много приятно чувство за хумор. Всичко това е гарнирано с жестоки снимки от уникални места. И сега си представете, че целият този коктейл го има във всеки пътепис, от всеки един ден от 21 юни (когато тръгва) до сега и в почти всеки ден от 18 април до 21 юни (подготовката). Отне ми повече от седмица да наваксам пропуснатото. Едно от най-приятните четива, на които съм попадала. Сега всеки ден с нетърпение чакам поредния пътепис. Биг брадър, Сървайвър и всичките там реалитиа могат пасти да ядат пред това начинание. Най-приятното е, че за да бъде някой реалити формат успешен сценаристите съзнателно търсят скандала. Тук няма такова нещо. Ситуациите са реални. Измисля ги не човек, а... съдбата ако щете, а Коста от своя страна ги преодолява с позитивизъм. Мисля, че психиатри и психолози трябва да четат пътеписите му на всеки отчаян и обезверен човек. Зареждат наистина позитивно.
И така - пожелавам му успех, а на вас да имате време за четене, защото това си е...
Е ГАТИ ЯКОТО РЕАЛИТИ!
17 юли, 2009
На ПЕТ!
Гушкали ли сте пет годишна госпожица?
Да знаете - съвсем различно е от гушкането на 4 и половинагодишна. Едно такова... ЕХЕ!
Аз вчера гушках и все не мога да й се нагушкам.
Както предполагам се досетихте - вчера Дени навърши пет. Или по-скоро - ПЕТ. Дори бих казала - ПЕЕЕЕЕЕТ!!! И както винаги до сега празненствата по случай събитието заприличаха на циганска сватба - минимум три дни. ;)( Разбира се, не броя от кога е започнала да получава подаръци, защото в такъв случай трябва да си говорим за период около месец.)
На някои съм разказвала, на други - не, затова ще го спомена отново - в нашата детска градина е забранено внасянето на торти през лятото. В началото беше голям шок за мен - как рожден ден без торта, но накрая просто се научих да лъжа системата. Първата година я излъгах така:
Това е половин диня украсена като калинка. Казваше се Динка-Калинка. Децата много й се радваха, дори по едно време започнаха да скандират "Диииня! Диииня!"
Миналото лято намерих ето тази шапка-торта под която скрихме лакомствата за децата.
Получи се много забавно, защото първия път като вдигнахме шапката отдолу се оказа, че има сухи пастички. Докато ги разопаковаха успях да скрия торбата с близалките и когато пак вдигнахме шапката, изпод нея излязоха захарни биберони. Това създаде истинска еуфория и няколко деца после ходиха да проверяват дали няма да изскочи още нещо от там. :)
Тази година трябваше да мисля нов номер и се спрях на ето това:
Това е кутия за торта украсена като Стефани от Мързелград (големият хит при нас в момента). Вътре в кутията имаше сухи пастички, а отгоре им цветя направени от близалки. На всяко цвете пише "ДЕНИ на 5"
На тази снимка е с децата от нейната група, а четеримата духащи са най-добрите приятели.
Това е. До неотдавна ми се струваше, че имам малко детенце, но ето, че ми остава само още един път "да лъжа системата". А после ще си имам вече ученичка.
Сега обаче трябва да се съсредоточа върху утрешната торта, защото както споменах в началато празненствата при нас продължават поне 3 дни, та още не се е свършило.
Макар и с огромно закъснение добавям снимките от партито с роднини и приятели:
Да знаете - съвсем различно е от гушкането на 4 и половинагодишна. Едно такова... ЕХЕ!
Аз вчера гушках и все не мога да й се нагушкам.
Както предполагам се досетихте - вчера Дени навърши пет. Или по-скоро - ПЕТ. Дори бих казала - ПЕЕЕЕЕЕТ!!! И както винаги до сега празненствата по случай събитието заприличаха на циганска сватба - минимум три дни. ;)( Разбира се, не броя от кога е започнала да получава подаръци, защото в такъв случай трябва да си говорим за период около месец.)
На някои съм разказвала, на други - не, затова ще го спомена отново - в нашата детска градина е забранено внасянето на торти през лятото. В началото беше голям шок за мен - как рожден ден без торта, но накрая просто се научих да лъжа системата. Първата година я излъгах така:
Това е половин диня украсена като калинка. Казваше се Динка-Калинка. Децата много й се радваха, дори по едно време започнаха да скандират "Диииня! Диииня!"
Миналото лято намерих ето тази шапка-торта под която скрихме лакомствата за децата.
Получи се много забавно, защото първия път като вдигнахме шапката отдолу се оказа, че има сухи пастички. Докато ги разопаковаха успях да скрия торбата с близалките и когато пак вдигнахме шапката, изпод нея излязоха захарни биберони. Това създаде истинска еуфория и няколко деца после ходиха да проверяват дали няма да изскочи още нещо от там. :)
Тази година трябваше да мисля нов номер и се спрях на ето това:
Това е кутия за торта украсена като Стефани от Мързелград (големият хит при нас в момента). Вътре в кутията имаше сухи пастички, а отгоре им цветя направени от близалки. На всяко цвете пише "ДЕНИ на 5"
На тази снимка е с децата от нейната група, а четеримата духащи са най-добрите приятели.
Това е. До неотдавна ми се струваше, че имам малко детенце, но ето, че ми остава само още един път "да лъжа системата". А после ще си имам вече ученичка.
Сега обаче трябва да се съсредоточа върху утрешната торта, защото както споменах в началато празненствата при нас продължават поне 3 дни, та още не се е свършило.
Макар и с огромно закъснение добавям снимките от партито с роднини и приятели:
15 юли, 2009
Шкорпиловци
Ще започна с "края на вица", но въпросът, който ми се върти в главата от десетина дни насам е "Как изобщо съм живяла без да знам за Шкорпиловци?"
А сега и началото:
Искаше ми се тази година да отидем на спокойно море. Мечтаех си за самотен плаж, но не знаех има ли изобщо такъв по нашето черноморие. Предложих на Милен да отидем на някое диво място на палатка, но той ме отсвири веднага. Вариант две бяха бунгалата, но това вече е компромис със спокойствието. И все пак надявах се, че ще намерим къмпинг не далеч от сравнително незаселен плаж и ако може бунгалата да са със собствен санитарен възел. Имах надежда, че идеята ми не е съвсем абсурдна, защото преди две години северното черноморие ми се видя значително по-нормално от дивотията на юг.
И така в деня на изборите гласувахме и поехме "някъде на север". Мащабното проучване, което бях провела предварително (накрая стигнах до направата на екселска таблица където да систематизирам информацията за намерените от мен къмпинги) ни водеше в посока Шкорпиловци или устието на Камчия. Шабла също ми звучеше привлекателно, но това значеха още над 100 километра и не бях убедена, че мога да навия компанията.
Започнахме от Шкорпиловци. Селцето се пада на 10тина киломтра в страни от пътя и може би точно за това е останало в миналото.Спряхме се на база Провадия. Бунагалата са с 3 или 4 легла, доста просторни (за разлика от кутийките които бях гледала преди тях), също толкова мизерни, но за сметка на това с голяма баня, собствен 80литров бойлер и хладилник. Всичко, абсолютно всичко във и извън тях бе най-много от началото на 80те. За сметка на това ми направи впечатление, че всички шкафове са прилежно застлани с бял картон. Пред бунгалата има беседка и детска площадка с люлка, пързалка, катерушка и мини волейболно игрище. Всяко бунгало си има масичка със столчета, а в страни от беседката е направено огнище. Като попитах можем ли да го използваме, управителят каза, че няма проблем, дори има събрани дърва от които можем да се възползваме.
Пропуснах нещо МНОГО важно - колите са на сянка пред бунгалото. И изобщо не ти пука за дебнещи паяци като в Несеб-ррррр! (Е, вярно, че за сметка на паяците се срещаха и мишки, но това е част от екзотиката.)
Най-готиното в цялата история се оказа морето. Безкраен чист и самотен плаж с кристална вода. Гонехме се, играхме на летяща чиния, събирахме мидички и рапанчета. Аз толкова живот в морето не съм виждала в последните 10 години събрани заедно.
Наистина приказно и спокойно място! На всичкото отгоре с пристигането ни, всички предишни летовници се изнесоха и се през първите дни бяхме съвсем сами в базата.
И още има - проядох риба. Управителят на станцията държи едно капанче, в което предлага прясно уловена риба. Няколко пъти вечеряхме там и вече съм голям фен на пържен ватус (морска лисица). А да - сметката ни (на двете семейства) така и не можа да надвиши 19 лева. С риби, бири, картофи...
Разбира се, че имаше и недостатъци. Бунгалата намирисваха на мухъл, срещаха се мишки или следи от мишки, в края на престоя ни базата се напълни и стана шумна (но плажът си остана все така спокоен), вътре в морето има едни каменни плочи, които малко пречат при плуване и... май това е. Като знам, че миналата година, връщайки се от Несебър, можех дни на ред да пиша за недостатъците му, това е нищо.
Изобщо - попаднахме в рая.
А ето тук са снимките ни от Шкорпиловци.
А сега и началото:
Искаше ми се тази година да отидем на спокойно море. Мечтаех си за самотен плаж, но не знаех има ли изобщо такъв по нашето черноморие. Предложих на Милен да отидем на някое диво място на палатка, но той ме отсвири веднага. Вариант две бяха бунгалата, но това вече е компромис със спокойствието. И все пак надявах се, че ще намерим къмпинг не далеч от сравнително незаселен плаж и ако може бунгалата да са със собствен санитарен възел. Имах надежда, че идеята ми не е съвсем абсурдна, защото преди две години северното черноморие ми се видя значително по-нормално от дивотията на юг.
И така в деня на изборите гласувахме и поехме "някъде на север". Мащабното проучване, което бях провела предварително (накрая стигнах до направата на екселска таблица където да систематизирам информацията за намерените от мен къмпинги) ни водеше в посока Шкорпиловци или устието на Камчия. Шабла също ми звучеше привлекателно, но това значеха още над 100 километра и не бях убедена, че мога да навия компанията.
Започнахме от Шкорпиловци. Селцето се пада на 10тина киломтра в страни от пътя и може би точно за това е останало в миналото.Спряхме се на база Провадия. Бунагалата са с 3 или 4 легла, доста просторни (за разлика от кутийките които бях гледала преди тях), също толкова мизерни, но за сметка на това с голяма баня, собствен 80литров бойлер и хладилник. Всичко, абсолютно всичко във и извън тях бе най-много от началото на 80те. За сметка на това ми направи впечатление, че всички шкафове са прилежно застлани с бял картон. Пред бунгалата има беседка и детска площадка с люлка, пързалка, катерушка и мини волейболно игрище. Всяко бунгало си има масичка със столчета, а в страни от беседката е направено огнище. Като попитах можем ли да го използваме, управителят каза, че няма проблем, дори има събрани дърва от които можем да се възползваме.
Пропуснах нещо МНОГО важно - колите са на сянка пред бунгалото. И изобщо не ти пука за дебнещи паяци като в Несеб-ррррр! (Е, вярно, че за сметка на паяците се срещаха и мишки, но това е част от екзотиката.)
Най-готиното в цялата история се оказа морето. Безкраен чист и самотен плаж с кристална вода. Гонехме се, играхме на летяща чиния, събирахме мидички и рапанчета. Аз толкова живот в морето не съм виждала в последните 10 години събрани заедно.
Наистина приказно и спокойно място! На всичкото отгоре с пристигането ни, всички предишни летовници се изнесоха и се през първите дни бяхме съвсем сами в базата.
И още има - проядох риба. Управителят на станцията държи едно капанче, в което предлага прясно уловена риба. Няколко пъти вечеряхме там и вече съм голям фен на пържен ватус (морска лисица). А да - сметката ни (на двете семейства) така и не можа да надвиши 19 лева. С риби, бири, картофи...
Разбира се, че имаше и недостатъци. Бунгалата намирисваха на мухъл, срещаха се мишки или следи от мишки, в края на престоя ни базата се напълни и стана шумна (но плажът си остана все така спокоен), вътре в морето има едни каменни плочи, които малко пречат при плуване и... май това е. Като знам, че миналата година, връщайки се от Несебър, можех дни на ред да пиша за недостатъците му, това е нищо.
Изобщо - попаднахме в рая.
А ето тук са снимките ни от Шкорпиловци.
28 април, 2009
Не боли.
(Или поне не повече от обикновено кръвно изследване.)
До не отдавна възприемах кръводарителите като една особена порода хора. „Кръводарител” – някакво призвание може би? Всъщност не се замислях какви са точно. Знаех, че ги има там някъде, че това, което правят е наистина благородно, но къде са и кой всъщност им дава това призвание, просто не се замислях.
После, докато бях в майчинство попаднах на призива на някакво момиче от форума (в който израстна Дени), че всяка от нас може да дари кръв. С изненада установих, че много от майките са го направили вече. И... В първия момент се шокирах. В главата ми онзи митичен герой, кръводарителят, беше с образа на едър, червендалест мъж, поне 100 кила. Разбира се такива мъже има бол, така че се предполагаше, че кръводарителят притежава и някои други (също толкова митични), неизвестни за мен качества. А сега изведнъж се оказваше, че момичетата, с които заедно отглеждаме децата си (а някои от тях отдааааавна бяха постигнали така мечтаното от мен връщане на предродилните килограми) всъщност са кръводарители. И това не е изписано нито на челата им, нито където и да е. Освен това се оказа, че те са кръводарители, не защото имат близък със спешна нужда от кръв и не защото са от онзи контингент, които изнудват въпросните близки, а просто защото са кръвоДАРИТЕЛИ.
И тогава ми светна, че аз също мога да стана кръводарител. И в това няма нищо особено. Отивам и ДАРЯВАМ кръв. Някой сигурно има нужда от нея. Толкова.
Е да, ама се оказа, че не се препоръчва по време на кърмене. И макар да имаше някаъв спор дали това се отнася и за дългото кърмене, реших да не рискувам. Отложих го за после и... Срам ме е, но забравих.
Сетих се ТОЧНО 2 години по-късно. Ако щете вярвайте, но е точно две години. До деня. Последното кърмене на Дени беше на 11.04.2007г., а на 11.04.2009г претърпяхме лека катастрофа. Моля никой да не се шашка, пострада само колата, но вече и тя е добре. Мисълта обаче за това, което НЕ се случи ме накара да размисля за много неща. Следващата вечер, по телевизора видях, че в големите градове, около църквите (заради цветница) е имало разкрити центрове за кръводаряване и искрено ме доядя, че съм пропуснала. И за малко пак до там да остана, но няколко дни по-късно попаднах на ето тези
50 Факта за кръвта и кръводаряването
1. Някой се нужда от кръв на всеки две секунди
2. Около 1 на 7 души влязли в болница се нуждаят от кръв.
3. Около 470 мл кръв могат да спасят до три живота
4. Здрав възрастен човек, който е над 18 години и поне 50 кг. може да дари около 470 мл. кръв – най-честото количество за даряване – всеки 56 дни, или на всеки два месеца. 53% от хемотрансфузиите са на жени, а мъжете получават 43%.
5. Има четири основни типа червени кръвни клетки (еритроцити): А, В, АВ и О. Всеки тип може да бъде положителен или отрицателен за Rh фактор.АВ е универсалният рециоиент; О отрицателна е универсалният донор на червени кръвни клетки
6. Д-р Карл Ландщайнер пръв индентифицира основните човешки кръвни групи – А, В, АВ и О – през 1901 г.
7. Една единица кръв може да бъде разделена на няколко компонента: Червени кръвни клетки, плазма, тромбоцити и криопреципитат.
8. Червените кръвни клетки пренасят кислород до телесните органи и тъкани.
9. Червените кръвни клетки живеят около 120 дни в кръвоносната система.
10. Тромбоцитите подпомагат съсирването на кръвта и дават шанс на хората болни от левкимия и други видове рак да живеят.
11. Плазмата е бледожълта смес от вода, протеини и соли.
12. Плазмата, която е съставена от 90% вода, съставлява до 55% от обема на кръвта.
13. Здравият костен мозък прави непрекъснати доставки на червени кръвни клетки, плазма и тромбоцити.
14. Кръв или плазма, която идва от хора на които е платено за това не би трябвало да се използва за преливане на хора.
15. Гранулоцитите, тип бели кръвни клетки, се движат по стените на кръвоносните съдове в търсене на бактерии за да ги погълнат и унищожът.
16. Белите клетки са основната защита на тялото срещу инфекции.
17. Афарезата е специален вид кръводаряване което позволява на донор да даде специфичен кръвен компонент, каквито са например тромбоцитите.
18. 42 дни: толкова най - дълго могат да се съхраняват дарените червени кръвни клетки.
19. Пет дни: толкова най-дълго могат да се съхраняват дарените тромбоцити.
20. Една година: толкова дълго може да се съхранява замразената плазма.
21. Голяма част от съвремените медицински грижи зависят от стабилните доставки на кръв от здрави донори.
22. 1,27л: средното количество прелята цялостна кръв и червени кръвни клетки на нуждаещ се човек.
23. Деца лекуващи се от рак, недоносените бебета и деца с кардиологични операции се нуждаят от кръв и тромбоцити на донори от всички кръвни групи, особено от тип О.
24. Пациенти с анемии се нуждаят от кръвопреливане за да увеличи нивото на червените кръвни клетки в организма им.
25. Раково болни, трансплантирани пациенти, пациенти с травми и такива с престоящи отворени - кардиологични операции може да се нуждаят от преливане на тромбоцити за да оцелеят.
26. Таласемия майор е тежко наследствено заболяване, което засяга над 250 души в България.
27. Пациентите с Таласемия майор правят кръвопреливане на всеки 2 до 5 седмици.
28. Пациент може да бъде принуден да пропусне животоспасяващ орган, ако няма налична съвместима кръв за да се обезпечи трансплантацията.
29. Тринадесет теста (11 за инфекциозни заболявания) се правят на всяка единица дарена кръв.
30. 17% от недаряващите хора изтъкват „никога не съм мислил за това” като основна причина да не даряват, докато 15% казват, че са твърде заети.
31. Причина №1, която казват кръводарителите е, че даряват защото те „искат да помогнат на другите”
32. Недостиг на кръв от всички кръвни групи има винаги през лятото и около зимните празници.
33. Кръвните центрове често имат недостиг на червени кръвни клетки тип О и В.
34. Най- рядка кръвна група е тази която не е налична когато има нуждаещ се пациент.
35. Няма заместител на човешката кръв.
36. Ако всички кръводарители даряват три пъти в годината, липсата на кръв ще бъде рядко явление. (Същото би станало средно при две дарявания)
37. 175,12л: количеството кръв, което можете да дарите ако започнете от 18г. Възраст и дарявате на всеки 56 дни докато навършите 79 г.
38. Четири лесни стъпки за да дарите кръв: попълване на декларация за медицинска история, бърз преглед, кръводаряване и подкрепителна закуска.
39. Фактическото кръводаряване отнема обикновено около 10 минути. Целият процес – от времето в което подпишете до времето в което си тръгвате – около час.
40. След като дарите кръв, вашето тяло замества количеството течност за няколко часа, а червените кръвни клетки за период до четири седмици. Отнема осем седмици за да възстановите загубеното след даряване желязо.
41. Не можете да се заразите със СПИН или която и да е друга инфекция докато дарявате кръв.
42. 4,7л: средното количеството на кръвта в тялото на възрастен човек.
43. Една единица дарена цялостна кръв е приблизително равна на около 0,47л.
44. Кръвта представлява около 7% от тежестта на вашето тяло.
45. Новородено бебе има около една чаша кръв в тялото си.
46. Даряването на кръв няма да намали силата ви.
47. Всяка компания, общинска организация, църква или индивид могат да се свържат с техния локален кръвен център за да покани подвижен екип за кръводаряване.
48. Подвижните екипи осигуряват около 19% от цялата дарена кръв в България.
49. Хората които даряват кръв са доброволци и не получават заплащане за тяхното дарение.
50. Кръводаряване. То е около час от вашето време. То е около един живот.
Интересни са. Прочетете ги. И ако сте ги прочели, забелязахте ли, че на няколко места се споменава, че кръводаряването отнема около час? А забелязахте ли колко разнородни групи са нуждащите се? При това на мен кръвният център ми е на 2 минути път от работа. Е как да не отида! Вярно, че първо се разтърсих още и проверих дали няма някаква опасност за мен, но никъде не открих такава. За сметка на това попаднах на шокиращи (за мен поне) данни за количеството кръв нужно при различни операции. Сега не помня къде съм го гледала, но за коремните операции трябваха над 15 литра кръв!!!
И ето, че след днешния знаменателен ден и аз съм доброволен кръводарител. Както започнах в началото болката е като при обикновено кръвно изследване, т.е. по-скоро няма такава, но пък удовлетворението е несравнимо! Днес се чувствам искрено щастлива! И наистина недоумявам, защо ЧАК СЕГА дорастнах да го направя.
Рекапитулация:
1. Миниатюрна точица на ръката, с която се похвалих пред Деничка.
2. Една камара нови знания и изживявания.
3. Един слънчев, усмихнат и много успешен ден.
4. Два дни отпуск по чл. ннамсикой за кръводаряване.
5. Два шоколада, натурален сок, русенско варено, пастет и пакетче нес-кафе.
6. Един слънчев, усмихнат и много успешен ден. (Малко се повтарям, но наистина определям деня си като много стойностен.)
И ако някой е изтраял до тук, но все още се чуди защо го изписах всичко това, ще разясня. Не е заради фукането. Пиша го, защото подозирам, че повечето ми приятели биха дарили кръв, но не знаят как, не им се е налагало или като мен на времето, си мислят, че кръводарителите са някакви отбрани и особени хора.
Много е лесно и повечето го можем.
До не отдавна възприемах кръводарителите като една особена порода хора. „Кръводарител” – някакво призвание може би? Всъщност не се замислях какви са точно. Знаех, че ги има там някъде, че това, което правят е наистина благородно, но къде са и кой всъщност им дава това призвание, просто не се замислях.
После, докато бях в майчинство попаднах на призива на някакво момиче от форума (в който израстна Дени), че всяка от нас може да дари кръв. С изненада установих, че много от майките са го направили вече. И... В първия момент се шокирах. В главата ми онзи митичен герой, кръводарителят, беше с образа на едър, червендалест мъж, поне 100 кила. Разбира се такива мъже има бол, така че се предполагаше, че кръводарителят притежава и някои други (също толкова митични), неизвестни за мен качества. А сега изведнъж се оказваше, че момичетата, с които заедно отглеждаме децата си (а някои от тях отдааааавна бяха постигнали така мечтаното от мен връщане на предродилните килограми) всъщност са кръводарители. И това не е изписано нито на челата им, нито където и да е. Освен това се оказа, че те са кръводарители, не защото имат близък със спешна нужда от кръв и не защото са от онзи контингент, които изнудват въпросните близки, а просто защото са кръвоДАРИТЕЛИ.
И тогава ми светна, че аз също мога да стана кръводарител. И в това няма нищо особено. Отивам и ДАРЯВАМ кръв. Някой сигурно има нужда от нея. Толкова.
Е да, ама се оказа, че не се препоръчва по време на кърмене. И макар да имаше някаъв спор дали това се отнася и за дългото кърмене, реших да не рискувам. Отложих го за после и... Срам ме е, но забравих.
Сетих се ТОЧНО 2 години по-късно. Ако щете вярвайте, но е точно две години. До деня. Последното кърмене на Дени беше на 11.04.2007г., а на 11.04.2009г претърпяхме лека катастрофа. Моля никой да не се шашка, пострада само колата, но вече и тя е добре. Мисълта обаче за това, което НЕ се случи ме накара да размисля за много неща. Следващата вечер, по телевизора видях, че в големите градове, около църквите (заради цветница) е имало разкрити центрове за кръводаряване и искрено ме доядя, че съм пропуснала. И за малко пак до там да остана, но няколко дни по-късно попаднах на ето тези
50 Факта за кръвта и кръводаряването
1. Някой се нужда от кръв на всеки две секунди
2. Около 1 на 7 души влязли в болница се нуждаят от кръв.
3. Около 470 мл кръв могат да спасят до три живота
4. Здрав възрастен човек, който е над 18 години и поне 50 кг. може да дари около 470 мл. кръв – най-честото количество за даряване – всеки 56 дни, или на всеки два месеца. 53% от хемотрансфузиите са на жени, а мъжете получават 43%.
5. Има четири основни типа червени кръвни клетки (еритроцити): А, В, АВ и О. Всеки тип може да бъде положителен или отрицателен за Rh фактор.АВ е универсалният рециоиент; О отрицателна е универсалният донор на червени кръвни клетки
6. Д-р Карл Ландщайнер пръв индентифицира основните човешки кръвни групи – А, В, АВ и О – през 1901 г.
7. Една единица кръв може да бъде разделена на няколко компонента: Червени кръвни клетки, плазма, тромбоцити и криопреципитат.
8. Червените кръвни клетки пренасят кислород до телесните органи и тъкани.
9. Червените кръвни клетки живеят около 120 дни в кръвоносната система.
10. Тромбоцитите подпомагат съсирването на кръвта и дават шанс на хората болни от левкимия и други видове рак да живеят.
11. Плазмата е бледожълта смес от вода, протеини и соли.
12. Плазмата, която е съставена от 90% вода, съставлява до 55% от обема на кръвта.
13. Здравият костен мозък прави непрекъснати доставки на червени кръвни клетки, плазма и тромбоцити.
14. Кръв или плазма, която идва от хора на които е платено за това не би трябвало да се използва за преливане на хора.
15. Гранулоцитите, тип бели кръвни клетки, се движат по стените на кръвоносните съдове в търсене на бактерии за да ги погълнат и унищожът.
16. Белите клетки са основната защита на тялото срещу инфекции.
17. Афарезата е специален вид кръводаряване което позволява на донор да даде специфичен кръвен компонент, каквито са например тромбоцитите.
18. 42 дни: толкова най - дълго могат да се съхраняват дарените червени кръвни клетки.
19. Пет дни: толкова най-дълго могат да се съхраняват дарените тромбоцити.
20. Една година: толкова дълго може да се съхранява замразената плазма.
21. Голяма част от съвремените медицински грижи зависят от стабилните доставки на кръв от здрави донори.
22. 1,27л: средното количество прелята цялостна кръв и червени кръвни клетки на нуждаещ се човек.
23. Деца лекуващи се от рак, недоносените бебета и деца с кардиологични операции се нуждаят от кръв и тромбоцити на донори от всички кръвни групи, особено от тип О.
24. Пациенти с анемии се нуждаят от кръвопреливане за да увеличи нивото на червените кръвни клетки в организма им.
25. Раково болни, трансплантирани пациенти, пациенти с травми и такива с престоящи отворени - кардиологични операции може да се нуждаят от преливане на тромбоцити за да оцелеят.
26. Таласемия майор е тежко наследствено заболяване, което засяга над 250 души в България.
27. Пациентите с Таласемия майор правят кръвопреливане на всеки 2 до 5 седмици.
28. Пациент може да бъде принуден да пропусне животоспасяващ орган, ако няма налична съвместима кръв за да се обезпечи трансплантацията.
29. Тринадесет теста (11 за инфекциозни заболявания) се правят на всяка единица дарена кръв.
30. 17% от недаряващите хора изтъкват „никога не съм мислил за това” като основна причина да не даряват, докато 15% казват, че са твърде заети.
31. Причина №1, която казват кръводарителите е, че даряват защото те „искат да помогнат на другите”
32. Недостиг на кръв от всички кръвни групи има винаги през лятото и около зимните празници.
33. Кръвните центрове често имат недостиг на червени кръвни клетки тип О и В.
34. Най- рядка кръвна група е тази която не е налична когато има нуждаещ се пациент.
35. Няма заместител на човешката кръв.
36. Ако всички кръводарители даряват три пъти в годината, липсата на кръв ще бъде рядко явление. (Същото би станало средно при две дарявания)
37. 175,12л: количеството кръв, което можете да дарите ако започнете от 18г. Възраст и дарявате на всеки 56 дни докато навършите 79 г.
38. Четири лесни стъпки за да дарите кръв: попълване на декларация за медицинска история, бърз преглед, кръводаряване и подкрепителна закуска.
39. Фактическото кръводаряване отнема обикновено около 10 минути. Целият процес – от времето в което подпишете до времето в което си тръгвате – около час.
40. След като дарите кръв, вашето тяло замества количеството течност за няколко часа, а червените кръвни клетки за период до четири седмици. Отнема осем седмици за да възстановите загубеното след даряване желязо.
41. Не можете да се заразите със СПИН или която и да е друга инфекция докато дарявате кръв.
42. 4,7л: средното количеството на кръвта в тялото на възрастен човек.
43. Една единица дарена цялостна кръв е приблизително равна на около 0,47л.
44. Кръвта представлява около 7% от тежестта на вашето тяло.
45. Новородено бебе има около една чаша кръв в тялото си.
46. Даряването на кръв няма да намали силата ви.
47. Всяка компания, общинска организация, църква или индивид могат да се свържат с техния локален кръвен център за да покани подвижен екип за кръводаряване.
48. Подвижните екипи осигуряват около 19% от цялата дарена кръв в България.
49. Хората които даряват кръв са доброволци и не получават заплащане за тяхното дарение.
50. Кръводаряване. То е около час от вашето време. То е около един живот.
Интересни са. Прочетете ги. И ако сте ги прочели, забелязахте ли, че на няколко места се споменава, че кръводаряването отнема около час? А забелязахте ли колко разнородни групи са нуждащите се? При това на мен кръвният център ми е на 2 минути път от работа. Е как да не отида! Вярно, че първо се разтърсих още и проверих дали няма някаква опасност за мен, но никъде не открих такава. За сметка на това попаднах на шокиращи (за мен поне) данни за количеството кръв нужно при различни операции. Сега не помня къде съм го гледала, но за коремните операции трябваха над 15 литра кръв!!!
И ето, че след днешния знаменателен ден и аз съм доброволен кръводарител. Както започнах в началото болката е като при обикновено кръвно изследване, т.е. по-скоро няма такава, но пък удовлетворението е несравнимо! Днес се чувствам искрено щастлива! И наистина недоумявам, защо ЧАК СЕГА дорастнах да го направя.
Рекапитулация:
1. Миниатюрна точица на ръката, с която се похвалих пред Деничка.
2. Една камара нови знания и изживявания.
3. Един слънчев, усмихнат и много успешен ден.
4. Два дни отпуск по чл. ннамсикой за кръводаряване.
5. Два шоколада, натурален сок, русенско варено, пастет и пакетче нес-кафе.
6. Един слънчев, усмихнат и много успешен ден. (Малко се повтарям, но наистина определям деня си като много стойностен.)
И ако някой е изтраял до тук, но все още се чуди защо го изписах всичко това, ще разясня. Не е заради фукането. Пиша го, защото подозирам, че повечето ми приятели биха дарили кръв, но не знаят как, не им се е налагало или като мен на времето, си мислят, че кръводарителите са някакви отбрани и особени хора.
Много е лесно и повечето го можем.
13 февруари, 2009
Девин
Чудех се дали има заглавие, в което да успея да събера всички емоции около тридневната ни екскурзийка до Девин, но те бяха толкова много и разнообразни наситина, че оставих сухото и скучно "Девин". Всъщност сигурна съм, че за тези, които са били поне веднъж там, тази думичка съвсем не е суха и скучна. Просто мястото е такова, че няма начин да те остави равнодушен. За втори път попадам в този район и за втори път осъзнавам колко малко са думите и препинателните знаци, които владея и колко тесни са обективите на всички фотоапарати. Ароматът, въздуха, звуците, хората и мащабите на всичко там, не могат да се опишат или може би някой да може, но аз - не.
Все пак ще се опитам да разкажа за преживяванията ни следвайки до някъде хронологията.
Ден първи.
И така - дойде дългоочакваната събота. Метнахме се на колите и потеглихме. Емоции много, но за мен поне, интересното започва от достигането на първия язовир - Кричим. Изведнъж всичко започва да става толкова МАЩАБНО, че човек за пореден път си пропимня, че е само една дребна мравчица пълзяща някъде там. Ето... Пет минути вече започвам едно или друго изречение и после го изтривам. Ще се повторя, но онези места е трудно да се опишат с думи. Кое ме впечатли много силно и преди и сега? Хората. Ние почти не общувахме с местните, но все пак навсякъде се вижда колко по-различни са родопчани от нас, глезените деца на равнината. Целият път е обграден от парцелчета с поне 45 градусов наклон и всичко това се работи. Някъде има посеви, другаде овошки, но там хората не се плашат от наклонен терен. Неимоверни количества бетон и адски много труд, просто за да можеш да си изградиш някаква къщичка. Дори един гараж за да направиш - пак много материал и разбира се много много труд. Та там дори гробищата бяха терасовидни. Половината гроб вкопан в земята, а другата половина - в излято от бетон корито.
Малко след Михалково ме очакваше изненада. Оказа се, че строят още един язовир. Ей това вече не можах да го побера не само в обектива на апарата, но и в ума си дори. Малко преди това, гледайки другите два язовира се бях зачудила, дали в днешно време България ще може да си позволи толкова голяма инвестиция, но това което видях надмина дори фантазиите ми.
Ето този тук кран е закачен на въжета опънати от единия до другия хълм. Влачи някакви огромни товари и ги оставя в далечината. А там, в далечината, ако се загледаш, се оказва, че има едни миниатюрни камиончета, като бръмбърчета. Е да, но тези бръмбърчета няколко минути преди това бяха минали покрай нас и аз вече знаех какви огромни и зловещи машни са. По целият път до Девин строежите продължаваха. Дори подозирам, че някой ден самият път ще остане под водата. Ако правилно съм разбрала - язовирът ще започне още от Девин, а язовирната му стена ще бъде малко преди Михалково и ще охбхване цялото корито на реката, пътя и още доста нагоре. Но не от тва ме заболя. А от усещането, че не само мястото на бъдещия язовир, а целият регион превърнат в строителна площадка. Навсякъде някакви машинки ровеха, копаеха, дълбаеха, в земята и се опитваха да изкопчат от нея и още и още. Сякаш всичко това е създадено да извлечем колкото се може повече блага от него, а каква дупка ще остане след нас - няма значение.
И все пак - прекарахме страхотно!
Пристигнахме рано след обяд. Набързо разопаковахме багажа, поразгледахме центъра на града, хапнахме в някаква механа и най-сетне дойде ред на басейна. О, басейна! Дени го чакаше с нетърпение от цели два дни (просто по-рано не й го споменавахме, за да не се дразни). На въпроса ми как да стигна до него, момичето на рецепцията ме погледна притеснено и каза - "Ама тя водата е студена." Как студена бе! За нас студена вода няма, ти знаеш ли от кога го чакаме това? Както и да е. Оказа се, че водата е ХХХЛАДНИЧКА, но се издържа и Дени веднага се натопи. Тук се появи и поредната неприятна изненада. Детски басейн няма. Единственото място, където крачетата й стигаха дъното бе седалката на джакузито и тя милата обикаляше в кръг, само и само да е във водата. Резултатът бяха две подхлъзвания и падания в дълбокото, рев, стрес и обратно в стаята.
Водните удоволствия редувахме със сауна (само аз) и фитнес. На фитнеса Дени бе във вихъра си. Ако някой случайно има съмнения как точно да си включи пътечката, как да си увеличи или намали скоростта, как да си я настрои или къде точно се закача онази странна щипка - може да пита нашия майстор на спорта. Оказа се обаче, че на пътечката имаме само един голям клип и никаква приемлива снимка, та ще покажем, че детето и с лежанката се справя:
Вечеряхме в президенстския апартамент, достъпът до който също бе резултат от неразбориите в хотела, но за тях ще разкажа отделно. Деничка бе споходена от внезапното позволение да скача колкото си иска по президентското легло, а и си намери една "какичка, с която се закачат". Симпатията продължи през цялото време и госпожичката дори сподели, че сигурно няма да може да разкаже на децата в градината за какичката, защото през цялото време ще се смее.
Денят приключи много емоционално - с цветомузика и танци в джакузито:
Не, не се лъжете от парата наоколо. Истината е, че въздухът също беше доста хладен, а и нали басейнът се намира на покрива на сградата, под остъклен купол.
Всъщност въпреки, че момичето на рецепцията ме убеждаваше че още утре стрин водата ще е съвсем топла, дори гореща, тя се затопли едва на по-следващата сутрин, когато вече трябваше да си ходим.
Ден втори.
Денят започна с разочарование - дъжд. Този ден уж бе предвиден за с години приказваната разходка до Триградско ждрело и Ягодинска пещара, но... утрото ни посрещна с дъжд. Направихме един бърз фитнес, а после и закуска (която също не може да се впише към предимствата на хотела) и... по поръчка слънцето изгря.
Въпреки неодобрението на Дени (тя през цялото време си искаше все още студения басейн) се натоварихме на колите и потеглихме.
Ето че отново стигнах до описване на неописуемата природа. Спирахме много, снимахме много, но снимките са си снимки:
Трябва да призная, че първата ми среща с тази величествена част на Родопите бе много по-емоционална от сега. Спомням си, че тогава бе края на лятото. Беше привечер и в ждрелото се стелеше лека мъгла. Високо горе лястовичките се стрлкаха в различни посоки, но най-впечатляващи бяха звуците им. Уж техните си писъци, но пречупени през акустиката на планината и мъглата. Стоях и се чудех дали съм в твърде нерелното настояще или в твърде реална приказка. Сумрака, мъглата, шумовете, екота, всичко това напомняше някой приказен филм, но твърде красив и ароматен, за да бъде филм.
Интересното е, че сега Дени също каза, че мястото й приличало на приказка. За пореден път се убеждавам, че с нея имаме телепатична връзка.
Въпреки, че беше написано, че влизането в "Дяволското гърло" става само след предварителна заявка, имахме късмет и успяхме да я разгледаме. Поне според мен тази пещера е по-интересна с това което чуваш от нея и за нея, отколкото с нещата които могато да се видят вътре. Казват, че в легендата за Орфей и Евридика се разказва именно за Дяволското гърло. Знае ли човек?
Дени се престраши и влезе вътре. Първоначално се притесняваше, но постепенно се отпусна. Е, до края се оглеждаше плахо, защото чу някой да казва, че "онези черните петна сигурно са прилепи". Въпросните черни петна наистина бяха прилепи, въпреки, че аз упорито отричах. Оказа се, че вътре имало наистина голяма колония от прилепи, от порядъка на няколко хиляди, но тя така и не разбра за това. Следват мнооооого стълби, (Според екскурзовода - с височината на 20 етажен блок, но ми се струва, че малко се изхвърли.) почти половината от които Деничка успя да мине сама.
Отвън си купихме си невероятен ментов мед. Не само с аромат, но и с вкус на мента или както мъничката каза - този мед прилича на лютива дъвка за големи.
После отново на колите и
"Ягодинската пещера"
След като излязохме от "Дявлоското гърло" Милен заяви, че повече не му се ходи на пешери и че колкото и по-различна да е другата, все е пещера. За миг се ужасих, че умората (и мързелът) му ще надделеят и ще откаже да посети ягодинската. Все пак победи здравият разум и на разбора Милен си призна, че изобщо не съжалява.
Няма да разказвам за пещерата. Ако някой наистина се интересува от нея е много по-добре да я види. Ще сложа само няколко снимки.
Разтопен кашкавал:
Леопадрова кожа:
Перли:
А след всичко това бяхме много, ама много уморени.
Което разбира се не ни попречи да се отдадем на удоволствия
в басейна:
сауната:
и фитнеса:
Ден трети.
Водата най-сетне се стопли и да се стои в басейна вече бе пълно удоволствие. За съжаление умората от предния ден си каза думата и станахме късно, а хотела трябваше да напуснем в 12, така че имахме само някакви си 2 часа за любимите ни басейн-джакузи-фитнес-сауна.
А после дойде ред и на дългия път към дома.
Ще спра до тук. В началото се канех да застъпя и безбройните неразбории в хотела, които само дадоха привкус на изживяването, но не успяха да го развалят, но и без това няма време, а и не си заслужава. Приключението беше наистина страхотно и въпреки, че излезе скъпичко, не съжалявам за нищо от случилото се.
Пожелавам го на всеки!
Все пак ще се опитам да разкажа за преживяванията ни следвайки до някъде хронологията.
Ден първи.
И така - дойде дългоочакваната събота. Метнахме се на колите и потеглихме. Емоции много, но за мен поне, интересното започва от достигането на първия язовир - Кричим. Изведнъж всичко започва да става толкова МАЩАБНО, че човек за пореден път си пропимня, че е само една дребна мравчица пълзяща някъде там. Ето... Пет минути вече започвам едно или друго изречение и после го изтривам. Ще се повторя, но онези места е трудно да се опишат с думи. Кое ме впечатли много силно и преди и сега? Хората. Ние почти не общувахме с местните, но все пак навсякъде се вижда колко по-различни са родопчани от нас, глезените деца на равнината. Целият път е обграден от парцелчета с поне 45 градусов наклон и всичко това се работи. Някъде има посеви, другаде овошки, но там хората не се плашат от наклонен терен. Неимоверни количества бетон и адски много труд, просто за да можеш да си изградиш някаква къщичка. Дори един гараж за да направиш - пак много материал и разбира се много много труд. Та там дори гробищата бяха терасовидни. Половината гроб вкопан в земята, а другата половина - в излято от бетон корито.
Малко след Михалково ме очакваше изненада. Оказа се, че строят още един язовир. Ей това вече не можах да го побера не само в обектива на апарата, но и в ума си дори. Малко преди това, гледайки другите два язовира се бях зачудила, дали в днешно време България ще може да си позволи толкова голяма инвестиция, но това което видях надмина дори фантазиите ми.
Ето този тук кран е закачен на въжета опънати от единия до другия хълм. Влачи някакви огромни товари и ги оставя в далечината. А там, в далечината, ако се загледаш, се оказва, че има едни миниатюрни камиончета, като бръмбърчета. Е да, но тези бръмбърчета няколко минути преди това бяха минали покрай нас и аз вече знаех какви огромни и зловещи машни са. По целият път до Девин строежите продължаваха. Дори подозирам, че някой ден самият път ще остане под водата. Ако правилно съм разбрала - язовирът ще започне още от Девин, а язовирната му стена ще бъде малко преди Михалково и ще охбхване цялото корито на реката, пътя и още доста нагоре. Но не от тва ме заболя. А от усещането, че не само мястото на бъдещия язовир, а целият регион превърнат в строителна площадка. Навсякъде някакви машинки ровеха, копаеха, дълбаеха, в земята и се опитваха да изкопчат от нея и още и още. Сякаш всичко това е създадено да извлечем колкото се може повече блага от него, а каква дупка ще остане след нас - няма значение.
И все пак - прекарахме страхотно!
Пристигнахме рано след обяд. Набързо разопаковахме багажа, поразгледахме центъра на града, хапнахме в някаква механа и най-сетне дойде ред на басейна. О, басейна! Дени го чакаше с нетърпение от цели два дни (просто по-рано не й го споменавахме, за да не се дразни). На въпроса ми как да стигна до него, момичето на рецепцията ме погледна притеснено и каза - "Ама тя водата е студена." Как студена бе! За нас студена вода няма, ти знаеш ли от кога го чакаме това? Както и да е. Оказа се, че водата е ХХХЛАДНИЧКА, но се издържа и Дени веднага се натопи. Тук се появи и поредната неприятна изненада. Детски басейн няма. Единственото място, където крачетата й стигаха дъното бе седалката на джакузито и тя милата обикаляше в кръг, само и само да е във водата. Резултатът бяха две подхлъзвания и падания в дълбокото, рев, стрес и обратно в стаята.
Водните удоволствия редувахме със сауна (само аз) и фитнес. На фитнеса Дени бе във вихъра си. Ако някой случайно има съмнения как точно да си включи пътечката, как да си увеличи или намали скоростта, как да си я настрои или къде точно се закача онази странна щипка - може да пита нашия майстор на спорта. Оказа се обаче, че на пътечката имаме само един голям клип и никаква приемлива снимка, та ще покажем, че детето и с лежанката се справя:
Вечеряхме в президенстския апартамент, достъпът до който също бе резултат от неразбориите в хотела, но за тях ще разкажа отделно. Деничка бе споходена от внезапното позволение да скача колкото си иска по президентското легло, а и си намери една "какичка, с която се закачат". Симпатията продължи през цялото време и госпожичката дори сподели, че сигурно няма да може да разкаже на децата в градината за какичката, защото през цялото време ще се смее.
Денят приключи много емоционално - с цветомузика и танци в джакузито:
Не, не се лъжете от парата наоколо. Истината е, че въздухът също беше доста хладен, а и нали басейнът се намира на покрива на сградата, под остъклен купол.
Всъщност въпреки, че момичето на рецепцията ме убеждаваше че още утре стрин водата ще е съвсем топла, дори гореща, тя се затопли едва на по-следващата сутрин, когато вече трябваше да си ходим.
Ден втори.
Денят започна с разочарование - дъжд. Този ден уж бе предвиден за с години приказваната разходка до Триградско ждрело и Ягодинска пещара, но... утрото ни посрещна с дъжд. Направихме един бърз фитнес, а после и закуска (която също не може да се впише към предимствата на хотела) и... по поръчка слънцето изгря.
Въпреки неодобрението на Дени (тя през цялото време си искаше все още студения басейн) се натоварихме на колите и потеглихме.
Ето че отново стигнах до описване на неописуемата природа. Спирахме много, снимахме много, но снимките са си снимки:
Трябва да призная, че първата ми среща с тази величествена част на Родопите бе много по-емоционална от сега. Спомням си, че тогава бе края на лятото. Беше привечер и в ждрелото се стелеше лека мъгла. Високо горе лястовичките се стрлкаха в различни посоки, но най-впечатляващи бяха звуците им. Уж техните си писъци, но пречупени през акустиката на планината и мъглата. Стоях и се чудех дали съм в твърде нерелното настояще или в твърде реална приказка. Сумрака, мъглата, шумовете, екота, всичко това напомняше някой приказен филм, но твърде красив и ароматен, за да бъде филм.
Интересното е, че сега Дени също каза, че мястото й приличало на приказка. За пореден път се убеждавам, че с нея имаме телепатична връзка.
Въпреки, че беше написано, че влизането в "Дяволското гърло" става само след предварителна заявка, имахме късмет и успяхме да я разгледаме. Поне според мен тази пещера е по-интересна с това което чуваш от нея и за нея, отколкото с нещата които могато да се видят вътре. Казват, че в легендата за Орфей и Евридика се разказва именно за Дяволското гърло. Знае ли човек?
Дени се престраши и влезе вътре. Първоначално се притесняваше, но постепенно се отпусна. Е, до края се оглеждаше плахо, защото чу някой да казва, че "онези черните петна сигурно са прилепи". Въпросните черни петна наистина бяха прилепи, въпреки, че аз упорито отричах. Оказа се, че вътре имало наистина голяма колония от прилепи, от порядъка на няколко хиляди, но тя така и не разбра за това. Следват мнооооого стълби, (Според екскурзовода - с височината на 20 етажен блок, но ми се струва, че малко се изхвърли.) почти половината от които Деничка успя да мине сама.
Отвън си купихме си невероятен ментов мед. Не само с аромат, но и с вкус на мента или както мъничката каза - този мед прилича на лютива дъвка за големи.
После отново на колите и
"Ягодинската пещера"
След като излязохме от "Дявлоското гърло" Милен заяви, че повече не му се ходи на пешери и че колкото и по-различна да е другата, все е пещера. За миг се ужасих, че умората (и мързелът) му ще надделеят и ще откаже да посети ягодинската. Все пак победи здравият разум и на разбора Милен си призна, че изобщо не съжалява.
Няма да разказвам за пещерата. Ако някой наистина се интересува от нея е много по-добре да я види. Ще сложа само няколко снимки.
Разтопен кашкавал:
Леопадрова кожа:
Перли:
А след всичко това бяхме много, ама много уморени.
Което разбира се не ни попречи да се отдадем на удоволствия
в басейна:
сауната:
и фитнеса:
Ден трети.
Водата най-сетне се стопли и да се стои в басейна вече бе пълно удоволствие. За съжаление умората от предния ден си каза думата и станахме късно, а хотела трябваше да напуснем в 12, така че имахме само някакви си 2 часа за любимите ни басейн-джакузи-фитнес-сауна.
А после дойде ред и на дългия път към дома.
Ще спра до тук. В началото се канех да застъпя и безбройните неразбории в хотела, които само дадоха привкус на изживяването, но не успяха да го развалят, но и без това няма време, а и не си заслужава. Приключението беше наистина страхотно и въпреки, че излезе скъпичко, не съжалявам за нищо от случилото се.
Пожелавам го на всеки!
Абонамент за:
Публикации (Atom)
