Поморие - нашата раздяла с лятото.

Оплаках се вече за несгодите ни със село Шкорпиловци. В същото време, там ми светна, че не е нужно да миришеш нечии крака, за да се опънеш на плажа. Усетих се, че щом има едно такова място, ще има и второ, където детето да играе, пищи и хвърля пясък на воля, без това да травмира други летуващи. Забелязах, че е възможно да се натопиш целия в морето и въпреки всичко да си виждаш краката. Открих, че морето не е мъртва вода, животът в която се ограничава най-много до водорасли и медузи понякога. И не на последно място разбрах, че нашият начин за почиване са бунгалата - с ограничения брой съседи и дворче за тичане.

И се разгелзих.

Дощя ми се да имам всички тия придобивки, но ей тук, наблизо, по Южното Черноморие.
За Къмпинг "Градина" чух прекрасни отзиви, но след няколко кОпки в глобалната мрежа забелязах, че масово медийни и телевизионни знаменитости са засичани там. Което ще рече че не е толкова спокойно. След дълги лутания, четене и проучване избрах пясъчната коса на град Поморие. И въпреки, че голите снимки на Мартина Вачкова се оказаха точно от там, все пак обещаваше някакво спокойствие. Казах си - ако не харесаме нищо там, ще се върнем в нашата квартира отпреди 10 години. Тя беше в края на улица "Крайморска" - макар, че не е бунгало е спокойно и точно до плажа. Отворих Panoramio, за да разгледам снимки от околността и косата ми настръхна. По неохраняемия навремето плаж стърчаха чадър до чадър, виждаха се стотици хора и заведения. Нашата къщичка си беше на мястото, но за нея имаше залепен огромен хотел и наоколо се извисяваха още десетки като него!!!

...

(Тук не искам да пиша. Бях вбесена ядосана и отчаяна едновременно. Оставаше ни само пясъчната коса. Дано поне тя става.)

В Поморие вече, се спряхме на бунгалата на "Зора 2000". Възможно е да има и по-добри, но ние останахме много доволни. Северната стена на нашата баня служи за гръб на плажа. От масичката пред бунгалото до топването във водата ни делят 20-30 крачки. Денонощно слушаме шума на морето. Тръгвайки за плаж не събирам багаж - ако нещо ми потрябва, отскачам до бунгалото. Вътре - санитарен възел, хладилник и телевизор. Леглата - с удобни матраци. На 100-тина метра има заведение с българска кухня, малко по-скъпо от мястото, на което се храня в Сливен. Липсваше ми само безмесната храна.

В дъното, вляво - нашата масичка. Стълбите до нея водят към плажа.

Тази тераса е всъщност покрива на бунгалото ни. Що изгреви и залези снимах от нея...

Вдясно са плажът и морето, вляво се вижда малко от Поморийското езеро. Пясъчната Коса е ивицата, която продължава насреща.

Това са другия вид бунгала - къщичка с две спални, хол и бокс.

Снимка от тераста. Насреща - Поморийското езеро.

Заведението, в което се хранехме най-често.

Среднощен гост. :)

 Отпуснах си душата на това място. Може да не намерих  южночерноморското Шкорпиловци, но намерих спокойствието, което търсех. Ставах рано, лягах рано, а денем правех големи (до огромни) разходки по плажа и покрай езерото. Единия ден стигнах чак до Ахелой. Това бе най-впечатляващото ми приключение.

Излюпвам се с изгрева. Отдавам му полагащите се двадесетина снимки и в седем без десет вече вървя по пясъка. Нямам ясна цел - до където стигна. Зная, че до ахелойския плаж са към 7 километра. Ако мога ще ги мина. Включвам GPS tracker-а на телефона, за да ги засека. След около 1500 метра белезите от човешко присъствие съвсем намаляват. Остават само изхврълените от морето боклуци. За съжаление те са всякакви и навсякъде. Морето ближе краката ми, слънцето целува раменете ми, а аз се опитвам да уловя в апарата прелитащите наоколо черни птички. (След няколко дни ще разбера, че са корморани, но сега все още ми приличат на черни чайки.) Безгранично спокойствие. Поморие вече се вижда като малки точици, а Ахелой още се вижда като малки точици:

Поморие.

Ахелой.



Стигам композиция от мидички, явно сътворена от бурното вчера море. Не искам да докосвам нищо. Достатъчно е да я снимам:

И все пак, мисля си, каква оригинална завеса или мухарник може да се получи.

Още час и в далечината се очертава силуета на постройка. Прилича на барака, малко по-голяма от палатка. Кой, какво и защо? Тук в нищото. Далеч от всякъде. 

Зрънце страх се прокрадва с мисълта, че вътре може да има... Всичко може да има.

Приближавайки се поздравявам. Достатъчно силно, за да ме чуе буден човек и достатъчно тихо, да не събудя спящ. Празна е. И оригинална. Прилича на изцяло създадена от "морски дарове".

Има адрес,

пощенска кутия,

пейка и гараж

място за обувките,

тъжен надпис,

легло, надуваем дюшек, икони, телефонен номер, леген, туба.

Някой е живял тук.  Само питейната вода е проблем, но явно се е справил. Наснимвам хубаво, без изобщо да докосна нещо и поемам по пътя си. Ахелой все още е твърде далеч, но малко по малко започва да изглежда по-близо от Поморие.

Нещо странно има в гларуса притичващ покрай водата. Крилото му е счупено. Вероятно няма шанс да оцелее, но и аз не виждам начин да му помогна. С годините все по близка ми става идеята, че човек не трябва да се меси в законите на природата. За съжаление дори храна не мога да му предложа. Старая се само да го притесня възможно най-малко и отминавам.

Изглежда наближавам все повече. Преди малко се разминах с един човек, а и онова прилича на човешки силует. Такъв е. Чисто гол. Тук е рая на нудистите, така че гледката нито ме учудва, нито притеснява. Поздравявам и подминавам. Да, ама не. Въпросният решава да ме заговори. Следват възклицания - "Ама как така? Чак от Поморие?" Опитвам да се измъкна, но успява да открадне 3-4 минути от времето ми. Не се притеснявам от липсата на хора. Притеснява ме наличието им.

Малко преди края срещам магаренце:

А после най-сетне се запознавам с пазача на ахелойския плаж. Страховит поглед зареян в морето.

Освен него в региона се срещат и странни черни човечета (след малко и аз ще се присъединя към тях),

което значи, че съм стигнала до калното езеро. Толкова е солено, че дори не можеш да потънеш:

Грух:

 Наказани:

Калното езеро се обитава предимно от руснаци. Престоят ни в Поморие ме кара да си спомня максимата, че никой не е пророк в собствената си държава. Единици са българите, склонни да повярват, че тук, съвсем близо до тях, има някаква си кал, която би могла да им помогне. Всеки предпочита да търси спасението надалеч. В нещо мистично и по-трудно достъпно, ако пък е и скъпо, значи най-вероятно то е истината!
И все пак нека споделя с вас някои митове, легенди и напълно доказани факти за поморийската кал. Моите проучвания изградиха следната схема на действие:
1. Клепаш се с калта. Колкото по-дебело, толкова по-добре. Колкото по-навсякъде, толкова по-добре.
2. Чакаш около половин час на слънце да изсъхне. Дано да няма вятър, за да се затоплиш. При вятър по-добре да легнеш на горещия пясък. Овалването в пясък, което някои практикуват, било мит и не само не действало по-добре, но и пречело на калта да изсъхне и попие.
3. След половин час се миеш. НО! Най-добре е да се измиеш в соленото езеро. Къпането в морето е допустим компромис, ако няма как да влезеш в езерото. Къпането с течаща вода, обезмисля начинанието.
4. Забелязах, че "старите кучета" си носят по една бутилчица с жълтеникава, мътна течност и се мажат с нея. Оказа се прословутата поморийска луга, с която правят процедури по всички балнеосанаториуми и която е основна съставка на паста за зъби "Поморин". Ако нямаш луга, просто прескачаш точка четири.
5. Никакво къпане! Поне 4 часа не се миеш с чиста вода, а когато все пак решиш да вземеш душ, го правиш без сапун. (Това ми беше най-неприятната и трудно изпълнима част.)

Освен това няма никакъв смисъл да си взимаш кал за вкъщи, защото тя губи свойствата си само 10 до 20 часа след изваждане от езерото. (За разлика от нея лугата запазва лековитостта си и това ми обясни, защо навсякъде правят компреси с луга, но само в Поморие има кални процедури.)
Ето какво още пише на табло в Посетителския център на Поморийското езеро:

Но да се върнем в калището, защото ме чакат още 6 километра обратно. GPS-ът твърди, че толкова съм извървяла в едната посока до тук. Милен ми звъни да пита къде съм. Часът е малко преди 10 и те тъъъъкмо са станали. Бях го предупредила, че ако каталясам ще ме прибира с колата от Ахелой, но се чувствам свежа като репичка. Освен това обратният път ще бъде по друга пътека та ме очакват нови гледки и емоции - няма да скучая. Сега мисля да вървя покрай езерото.

Минавам солниците. Осъзнавам колко е голяма купчината сол чак когато я сравнявам с камиончето и сградата до нея:

Гледките тук са различни. Нито по-хубави, нито по-лоши. Различни и също толкова очарователни:

След около час (тук по пътя се върви значително по-лесно), наближавайки вече Поморие, в морето виждам платноходка окъпана в сребърни отблясъци. Само дето не е с алени платна:

 

Малко по-късно съм в бунгалото вече. Очаквах след 12 километра, (половината по пясък) да съм каталясала, но вечер, след работа съм доста по-уморена. Денят едва сега започва.

Разказах това "приключение", защото то най-цялостно обхваща това, което харесах в Поморие. Красота, спокойствие и досег с природата. Всеки ден правех някакви, макар и по-кратки разходки по Косата и мисля, че точно те ми доставиха душевния мир, с който се върнах от тази почивка. Какво толкова му харесах на това Поморийско езеро не мога да кажа, но определено се чувствам запленена. За разлика от мен, Дени видя в него само голяма, миризлива, кална локва и го споменава с отващение.

Сега май е момента да разкажа и за изгревите и залезите. Бяха великолепни! Всяка сутрин и вечер снимах, снимах, снимах... То не бяха слънца, то не бяха луни, то не бяха лъчи преплитащи се в косите на дъщеря ми, прелитащи птици или самолети. А като се прибрах - трих, трих, трих... Качих в Пикаса съвсем малко и се оказа, че след грандиозната чистка са към петдесеттина. Ама много красиво пусто! Кеф ти изгрев в морето, кеф ти залез в езерото. Ако ги искаш наопаки, просто минаваш от другата страна на полуострова. При това бунгалото ни беше с много стратегическа позиция - десет крачки и имаш видимост и към двете води. Да не говорим за дървото, което сякаш нарочно се извисяваше в посока запад. Да го бях търсила, нямаше да го намеря.

(Слагам тук три-четири снимки, който иска повече, да ги види в албума в Пикаса. Връзка към него - най-долу.)

Веднъж само се разходихме до центъра на Поморие.

Безумие!

Вероятно ние сме странните, щом повечето хора предпочитат да отдъхват така - лунапарк, въртележки, шум, светлини, миризми, викове, крясъци... Все едно бяхме не на 2-3, а на поне 20 километра от нашата идилия. Поморие ме разочарова с посоката, в която се е развило. Още в предварителните проучвания попаднах на реклами в руски сайтове, приканващи закупуване на апартаменти в града. Пристигайки там, открих, че положението е вече критично. Малкото солено езеро, (което помнех от преди и, което сега нещо ми се губеше на картите) се оказа засипано. На негово място е изникнал така нареченият "Руски квартал". Нови, луксозни кооперации. Повечето празни. Блок до блок. Нищо повече. (Аз вярно, че съм параноична, ама знаете ли, че Китай точно така си загуби трите спорни острова? Богати японски фамилии купуват земята. После Япония я изкупува от тях и ги национализира.)

Чух слухове, че общинарите вдигнали мерника и на Голямото солено езеро, което навремето беше "Голямо", но днес е единственото Поморийско езеро. Не да го засипят съвсем, но да го "облагородят" така да се каже. За късмет, то е част от Натура 2000 и засега не успяват. Дано!

Само едно нещо ми хареса от днешно Поморие. Крайбрежната алея по южния бряг. Тя и преди си беше приятна за разходки, но сега са направили стълбички и понеже тук морето е тихо и спокойно, заливът се е превърнал в огромен,  плувен басейн,

 където можеш да плуваш към залеза:

Аз обичам да сбъдвам мечти. И своите и на близките ми. Понякога знам, че трябва малко да изчакам, но си живея със спокойната увереност, че истинските желания рано или късно се сбъдват. Ето защо, когато се оказа, че точно в края на престоя ни е началото на тази консервационна ваканция:

не удържах на изкушението. Тук и без това много ми харесва, и без това искам да науча повече за Поморийското езеро, а имам и шанс да помогна за развитието му.

Семейният съвет първосигнално каза "НЕ!", но им благодаря, че после размислиха и ме оставиха да си сбъдвам желанията. Така останах още три-четири дни след тях. Първоначално мислех да е седмица, но допуснах грешката да подходя към нещо ново с очаквания, което често води до разочарования.

И така, в неделя се разделих с Милен и Дени и се впуснах да "консервирам" Поморийското езеро. С нетърпение и леко безпокойство очаквах газенето във водата, пренасянето на кофи и якото бачкане, което ме очаква. Притеснявах се само да не се окаже толкова трудно, че да взема да каталясам още след първия ден или час и по този начин да излъжа хората, които разчитат на моята работна ръка. Казах си - ще се стегна и толкова.

Няма да се впускам в подробности, но на четвъртата сутрин бях вече не разочарована, а дори ядосана. Оказа се, че изобщо няма работа за мен. Жените в групата бяхме три и явно никой не желаеше да ни поверява отговорна работа. Дори каквато и да е работ. Три дни плевихме градинките около Посетителския център. (Накрая трябваше едва ли не да садим наново плевели, че да има какво да скубем.). Буквално се чудеха какво да ни намерят, само да не им се мОтаме в краката.

Завършила съм сравнително мъжка специалност и мислех, че съм претръпнала на това пренебрежително, до надменно отношение, когато става дума за "мъжка" работа. Явно не съм, защото се издразних. На четвъртия ден си заминах. Разбрах, че после дошло интересното и имало работа за всички.

Въпреки всичко изобщо не съжалявам, че се включих в консервационната ваканция. Научих още за Поморийското езеро и се запознах с наистина интересни хора. А това, че съм имала неоправдани очаквания си е моя, не тяхна грешка.

Две снимки през далекогледите на Посетителския център:

Това бе тазгодишната ни морска ваканция. Не намерих южночерноморското Шкорпиловци, но намерих Поморие и пленителното му езеро. Доволна съм.


Всички поморийски снимки тук:

Поморие 2012

Търси се... село Шкорпиловци по Южното Черноморие

Тук съм писала как открих село Шкорпиловци.
Срещата ми с това място коренно промени отношението ми към лятната почивка на море. Видях безкрайни, пусти плажове, рибки плуващи между краката ти, живи миди, охлюви, рапани и прелитащи разнообразни птици. Осъзнах, че все още се намират местенца, където почивката може да е почивка. Където не се налага да влизаме на смени във водата, за да пази един багажа. Където децата могат да играят на воля, без да им подвикваме, че пречат на някого. Където не можем да разберем какво правят най-близкостоящата до нас двойка и дори провеждаме гласуване, за да стигнем до извода, че е наистина "това", за което си мислим.
Това го писах и в предишната шкорпиловска тема. Там обаче не написах негативите. Те не са толкова много, но тази година все пак решихме да опитаме и нещо друго. А негативите бяха следните:
По някаква причина село Шкорпиловци явно не споделя моите чувства към него. При първото ни посещение домакинът на бунгалата ни обясняваше колко сухо е мястото. Показа ни от къде облаците го заобикаляли и понякога по цяло лято не капвала капка дъжд. Което може да е добре за летуващите, но регионът се изхранва не само с туризъм, а и със земеделие.
Каръци ли сме, късметлии ли сме незнам, но ние нямаме ни една почивка без дъжд. (Даже обмислях да пусна обява, че съм склонна да посещавам Шкорпиловци срещу скромно заплащане, точно в най-сухия период. Дъждът е гарантиран!) Миналата година обаче надмина всички очаквания. Лятото на 2011-та беше сухо и горещо. Имаше само една дъждовна седмица. Познайте коя? Правилно - тази през която бяхме в Шкорпиловци. Ама като казвам дъждовна, разбирай студ и дъжд! Температура на водата 18-19*С и на въздуха 15-24*С То вярно, че точно такива историйки градят спомените, ама нашето си беше голяма каръщина. Тръгнахме в жега, пътувахме в жега и малко преди морето се смрачи. Докато стигнем, вече беше застудяло. После имахме един петък, в който слънцето се изпече преди обяд и... това е. Горещото време се завърна в първия ми работен ден. Иначе ходехме с дълги ръкави на плажа.
Намират се и още една-две причини това лято да потърся друга дестинация.
Може би най-сериозната от всички бяха уикендите. В почивните дни, иначе тихото и пусто Шкорпиловци се превръщаше в място за шумни купони на компании от близката Варна. Шумни, ама ШУМНИ! С мощни уредби! В каръшката 2011-та, цяла нощ, две по-високи от мен колони дънеха чалга на 10тина метра от бунгалото, насочени към прозореца ни. Там обаче е така. Това са предимствата и недостатъците на "дивото" - всичко е позволено. Хазяите се оправдават с "редовни клиенти".
Втората причина е, че ни се искаше да сме още по-близо до морето. Вярно, че бунгалата са на първа линия, но тази първа линия включва 10-тина минути път през дюните.
Има още няколко дреболии, които ако бяха само те, не биха ме отказали, затова няма да ги споменавам.


И така - това лято се заех да търся Шкорпиловско подобие, но по Южното Черноморие. Хем да ни е по-близо, хем да ни е по-топло.
Не успях да намеря и се върнахме в любимото ни навремето Поморие (което се оказа, че няма нищо общо със спомените ни), но за това ще разкажа в отделна тема. А сега отговорно заявявам:

Събират се предложения за плажове със следните качества:
1. Спокоен, (ЗАДЪЛЖИТЕЛНО!!!) слабо населен, най-добре не населен.
2. Бунгала или място за къмпингуване с добра сянка и задължително питейна вода - на първа линия.
3. Отдалеченост от всякакъв род дискотеки и евентуални шумни компании.
4. Ако може и морето да плитко, и пясъкът да е ситен... ех...


Победителят ще бъде възнаграден с домашно приготвена сладост. Примерно доза ябълкови кексчета. Макар да е нескромно, смея да твърдя, че си заслужава!

Павел баня - ама заедно ли?

Откарахме 10тина дни в Павел баня. Аз лекувах едно, Милен друго, а Дени - тя просто дойде с нас и се научи да плува.
Дали не тръгнах с много очаквания? Не знам. Но не съм впечатлена особено. Хубавото и не-хубавото бяха горе-долу по равно, но аз си представях тихо градче в Долината на Розите, изпълнено със спокойствие и аромат на цветя. Не познах.
Жестоката реалност ме приземи още в първите няколко часа. Огромен комплекс от три, 8 етажни блока, с по 12 стаи на етаж, постоянна война за място в ресторанта и нали исках аромат? Да - настаниха ни в стая на първия етаж, с такава смрад от канализацията, че се процеждаше до външния коридор през две плътно затворени и уплътнени врати. Наложи на кръгъл час да се появявам като кукувичка на рецепцията, докато на втория ден извоювам друга стая. Към нея съм без забележки.
Освен това имаше разни подмятания на тръгване, дето аз, будаленцето, така и не можах да разшифровам в началото. Като въпроса на един колега - "Сама ли отиваш и има ли кой да те пази?" Хм... От какво да ме пази? После започнах да забелязвам странни дреболийки и чааааак към третия ден навързах, че много хора лекуват не само кокали в тази Павел баня. Върхът беше, когато наш познат, научавайки, че сме там възкликнал "Ама заедно ли?!?" Дааа... Хората гледаха да не са със законната половинка на това място. Не че ми пречеха. Изненадах се, защото не го очаквах.
Хотелът е с външен и вътрешен басейн. До вътрешния няма свободен достъп и се влиза само по предписание за по 20 минути, а външния въпреки, че е част от комплекса се плаща отделно. Което не би било голям проблем ако работеше. За беля, в деня на нашето пристигане го затворили от ХЕИ и го пуснаха чак на петия ден.
За ресторанта май не ми се пише. Всички други проблеми с времето се оправиха, но ресторантът си остана безкрайно неприятно и за трима ни място. Върна ме в онези изкривени соц. разбирания, че клиентът е длъжен на сервитьори и управители и най-добре за него е бързо и послушно да изпълнява задълженията си. В точния час!
До тук с кусурите. Втората ни стая гледаше на изток, към външния басейн и като бонус нощем почти не се чуваше музиката от съседното заведение. В западните стаи беше ад - зверска жега и шум. Ни да отвориш, ни да затвориш. Но ние си имахме спокойствие и чудна гледка - Стара планина, Шипка, Бузлуджа, язовир "Копринка" и слънчогледови поля. Доволна съм.

Срещнах и стара приятелка от университета. Т.е. тя ме позна почти в гръб още докато се регистрирах. След 15 години!!! Засякохме се само три дни, в които видях, че си е същата и че 15 години не са толкова много.
Като споменах регистрацията, та се сетих как останахме без джапанки още първия ден. Наложи се да чакаме два часа и половина за миризливата стая, а в това време багажа отлежаваше в колата на припек. (А да! Там почти навсякъде е забранено да се паркира. Страховити табелки плашат със страховити глоби, а разрешената за паркиране зона е за 30-тина автомобила и цената й е 5 лева на ден.) Когато най-сетне ни настаниха, не можах да си обуя джапанките. Бяха се свили от горещината. На Милен също. И една шапка с периферия ми пострада тогава. Изкриви се до неузнаваемост и сега става само за клоунада. Харесвах си я.
Но това беше част от кошмарното начало. После почти ежедневно се виждахме с приятелите ни от Казанлък и настроението се оправи. Когато отвориха и басейна всичко си дойде на мястото. Вече ми харесваше.Външният басейн наистина е хубав и сравнително спокоен (без уикендите, когато буквално завря).
Направихме си и две екскурзийки, като не броя неколкократното ходене до Казанлък.
Първата бе до село Скобелево. Там се целехме в щраусова ферма и в частен етнографски комплекс, който трябваше да ни покаже как се е извършвала преработката на рози навремето.
Хм... Май и за розоварната ще пропусна да разкажа. Не ми се вадят пак неприятните емоции. Влязох със страхотно желание и много положителни очаквания. Малко по-късно излязох с лют скандал, недоумявайки как може в частен комплекс държанието на служителите да е като в по-горе споменатия див социализъм - мързел и нежелание за работа. След като платихме по 6 лева вход на човек, ни казаха - "Ми отидете се снимайте там с розите." Беседа няма, щото била само на кръгъл час, а сега е малко след три. "А и вие да не сте дошли тук заради беседата!"
Очевадно беседа в три не е имало, очевадно и в четири няма да има, в това следобедно вторнишно мъртвило. А ние просто помолихме накратко да ни разкажат какво всъщност има да се гледа тук. Станах много лоша и успях да си получа парите обратно. Десет минути по-късно ги оставих във фермата за щрауси. С КЕФ! Един сладкодумен чичко те поема от вратата, води те при щраусчетата си, разказва ти бивали и небивали историйки и тънко и ненатрапчиво ти прави реклама на сувенирите си и кремкарамела от щраусово яйце. Ако не гонехме график, бих останала и още в барчето му. Страхотен!
Втората ни екскурзийка бе до село Турия - родното място на Чудомир. Тихо, спокойно и подредено планинско селце. Достави ни страхотно удоволствие. Докато изчаквахме музея да отвори, пихме кафе в чистия, светъл, прохладен и приветлив пенсионерски клуб на селото.
Две кафета, бутилка минерална вода и бутилка студен чай - лев и 55. Пак се върнах в соц-а. Ама в сладката му част. Жената зад бара малко извинително ми каза, че при тях било по-евтино. В ъгъла на залата, имаше подредени книги от и за Чудомир.

Точно в два, музеят отвори. То не е кой знае какъв музей - една къща от три стаички. Построена е от инициативен комитет през 1990 година по чертежи и спомени за истинската чудомирова къща. Експонатите вътре са дарения от роднините му. Жената, която отключва и, която отдели поне половин час, да ни разказва за Чудомир и село Турия, всъщност работи като секретарка в кметството. Грижата за музея е допълнително занимание. А с каква любов говореше за селото си и с колко гордост изтъкна, че само в началото на Втората световна война са пропуснали за една или две години кукерските игри. Или "Старците" както те ги наричат. И до сега си спазват и тачат всички ритуали и обичаи. Достави ми страхотно удоволствие! Признавам - тръгнах с насълзени от вълнение очи. Особено след като неволно съпоставях отношението с това в розоварната в Скобелево. Винаги си личи, когато вършиш работата си с желание и любов!

В общи линии това са ми впечатленията от Павел баня. Най-хубавото от почивката беше басейна. Просто изряден! Не мисля обаче, че ще се върна в хотела. Винаги можеш да си наемеш квартира в градчето и да се плацикаш в безценната павелбанска вода в басейна. Най-вече ще си спестиш влизането в ресторанта.

Снимки:

Павел баня - лято 2012

ВИЕНА!

Виж първо:
Първият ден от моето Австрийско приключение. Грац.
11 април 2012 - Семеринг и Мюрцушлаг.
12 април 2012 - шоколад и птици.

Днес е деня за Виена. Планът е такъв: Тръгваме веднага след закуска от хотела. След около час сме във Виена. Правим първо автобусна обиколка на града и след това имаме девет часа престой. Тия девет часа ги дъвчем още от България. По някакъв австрийски закон, автобусът трябва да остане минимум девет часа на едно място, така че престоят ни се брои не от влизането в града, а от паркирането на автобуса. Екскурзоводът го представя като голям недостатък, защото след 18 часА всичко било затворено, но аз съм страшно доволна и убедена, че ще си намеря занимание в нощна Виена.

Подготовката ми този път е БЕТОН!

1. Била съм във Виена, па макар и преди 10 години. Имам карта на града от тогава.

2. Изровила съм всички програми и събития за април.

3. Сравнила съм поне 5 прогнози за времето.

4. Зная цените и местоположението на музеите, които ме интересуват. Ясно ми е, че не мога да посетя всички, но ще решавам в движение.

5. Зная цените и от къде се купуват билети и карти на градския транспорт във Виена.

6. Разгледала съм подробно условията, цените и стоянките на "city bike" - много хитра алтернатива на градския транспорт.

Кошкайш, а? При девет свободни часа във Виена, не смятам да го играя "пътник"!

Навремето тук най-ми хареса един огромен парк (ама не знам кой), къщата на Хундертвасер и двореца Шонбрун. Първо мислех да не ги включвам в евентуалната програма, но специално къщата много искам да я видя отново. И в Шонбрун ми се ходи, но с моите жалки 9 часа там съм до никъде, така че отпада. Последните дни много се говори какво е хубаво да се види във Виена. Май аз я пуснах мухата, че Шонбрун е великолепен. Изглежда доста народ попитаха екскурзовода как да стигнат от центъра до там, та той реши да приложи един хитър ход - спря ни пред двореца с думите "Имаме 15 минути." Тук читателят, който знае за какво става дума, повдига учудено вежди. За останалите ще обясня, че предишния път отделихме цял един ден, само за градините на двореца. 15 минути не са достатъчно дори да стигнеш до първия фонтан и да се върнеш. В резултат обаче хем хората ще са доволни че са отметнали забележителността, хем няма да се губи времето, което реално трябва за нея.

Слизаме бързайки, почти тичайки. По едно фото още на входа. Злати ме снима с моя апарат, аз нея - с нейния. (За втори път споменавам Злати. Да обясня коя е - това е един разкошен човек! Случайно попаднахме в една стая, без да се познаваме, но наистина много си допаднахме!) В този момент една друга жена от групата ми подава апарата си също да й направя снимка. Възможно най-бързо го грабвам и виждам как апарата на Злати полита от ръцете ми. Опитвам се да го уловя един, два, три пъти, но той пада на чакъла и... Злати остава без апарат, а аз съм бясна на себе си.

Продължаваме да препускаме. Искам да стигна поне до фонтана:

(Ееей онова мъничкото на средата на пътя)

Успяваме. 

 А сега бегом обратно! В автобуса ме чака още една приятна изненада. Явно и за Хундертвасерхаус съм приказвала доста, така че и там ще приложим същата тактика - кратък обход за 15тина минути.

Щастлива съм!

Ето какво казва Wikipedia за Хундертвасер: 

Фриденсрайх Хундертвасер истинското му име е Фридрих Стовасер (на немски: Friedensreich Hundertwasser или Friedrich Stowasser) е австрийски художник, скулптор и архитект познат с уникалния си стил. За неговия стил за характерни различните по вид прозорци, цветни мозайки, много зеленина и растителност. Хундертвасер е противник на правите линии и рационалността в архитектурата. „Планираната архитектура не може да се смята за изкуство“. Той строи без предварителни скици и планове. Според него съвършенството се крие в спиралите и кривите линии. Негова запазена марка са вълнообразните подове."Гладкият под е изобретение на архитектите, той е удобен за машините, но не и за хората".

Ето панорамна снимка на блокчето, което още тогава, от пръв поглед спечели сърцето ми:

Татко има един лаф - "Как да обясня по телефона на какво мирише Шанел N5?". А аз как да обясня, защо това място ме накара да искам да се върна при него? Заради дърветата на покрива? Заради неправилните форми? За това, че фасадите на различните домове са в различни цветове, които да изразяват индивидуалността на населяващите ги? За това, че има едно парче в традиционен стил в знак на уважение към преди намиращата се тук сграда? Заради неравния под? Фонтанчето отпред? Или може би за това, че имам чувството, че на такова място бих се чувствала като в оазис. От тогава мечтая за къща с градина на покрива.
Снимах, снимах, снимах... Лакомо снимах къщата, снимах къщата от друг ъгъл, снимах гърба на къщата, снимах себе си с къщата, надничах през прозореца на входната врата и снимах вътре, снимах сувенирните магазинчета насреща и тоалетната в стил Хундертвасер.

  

 А накрая снимах и една табела, с която си имам стара закачка. 

(Отново кратко лирическо отклонение.)

Разхождам се преди 10 години по виенските улички и в очите ми се набива табелка за следната забележителност:

На път ми е, така че решавам да я последвам. На другото кръстовище пак я имаше и аз пак подире й. После пак... На едно кръстовище обаче имаше две табелки, които сочеха в две различни посоки. Ха! При това и двете не ми бяха по път. Отказах се от забележителността, но после попитах домакинът ни (Десо) какво е това "Ейнбахн" и къде аджеба се намира то.

Оказа се табела за еднопосочна улица.

След години го чух като виц за блондинка. Къде ти - чиста брюнетка си беше.

Продължаваме с автобусната обиколка на Виена и с основното ни занимание в последните дни - снимане през прозореца. Нелито проявява благородство и ме привиква на последната седалка, за да сподели с мен по-добрата видимост. А там к'ви снимки стават!

Кафене "Линдман" или още "Стамболовото кафене", в което Стефан Стамболов кандардисал Фердинанд Кобурготски да стане княз на България:

Синагога:

Речната гара:

Модерната част на Виена снимана от моста над Дунав:

Познайте сами:

Урания - виенската обсерватория:

Интересен велосипедист:

Не помня:

Площадът на музеите с паметника на Мария Терезия:

Автобусът ни разтоварва пред паметника на Мария Терезия. Часът е около 12:30. Среща - 21:50ч. Обратното броене започва. Сега по план график Шефът ще ни направи пешеходна обиколка из центъра на Виена. Това трябва да отнеме час-час и половина. После всеки прави каквото си иска.

Тази година се честват 150 години от рождението на Густав Климт. Април е кулминацията на честванията (Бингоо!) и в почти всички галерии има негови творби. Аз съм се наточила на Албертина, където освен Климт има и изложба на импресионисти и Белведере, където пък е постоянната изложба на Климт и където именно се намира прословутата му "Целувка". Казаха много интересни неща и за Природонаучния музей. Дали ще ми остане време?

Отбелязвам на картата къде се намираме. Все пак трябва да се върна тук, нали? Понасяме се бавничко. Много по-бавно отколкото ми се иска на мен. Минаваме покрай Зимния дворец на Хофбургите. Не изглежда впечатляващо, тъй като целият площад отпред е зает от строежа на безброй павилиони. След два дни ще се проведе грандиозния виенски маратон. Това го знам от предварителната подготовка. Дори питах Кольо няма ли да ходи. Все пак успявам да открадна някаква снимчица.

Шефът  ни убеждава да посетим съкровищницата. За всичките години, в които е водил групи във Виена, все не успявал да я посети. А там се намират не само всички богатства на императорската фамилия, но и  "Копието на съдбата", с което е прободен Христос, както и част от кръста.

Интересното е, че снимките в музея са позволени. Само без светкавица.

В този музей има такова изобилие от съкровища, че още в първите зали окото ми се пресища и разните му там корони и скъпоценни камъни спират да ми правят впечатление. Като да преядеш с торта - в началото е чудесно, но в един момент ти писва.

Все пак ето малко снимки:

В девета зала, вдясно се намират реликвите:

И започваме да чакаме. Около час всички се усукват и чакат екскурзовода да доразгледа музея. Ей за този един час наистина му се сърдя! Не е честно! На всичкото препускане в последните дни, на малкото време, което имаме за Виена, да ни скрои този номер! Боря се със себе си дали да не се отделя още сега от групата, но от друга страна той има информация за обекти и сгради, която няма от къде да изкопая. Ще повървя с него до края на пешеходната обиколка и после ще се отцепя.
Зареждат се една след друга красиви сгради, но пак се движим много бавно. Нормално - групата е голяма, така че няма виновни, но мен не ме устройва. Бонусът е, че на път за Щефансдом влизаме в наистина впечатляващата катедрала св. Петър, която ако бях сама щях да подмина.

Пред "Паметника на чумата" отново спираме за фото сесия, а встрани от него виждаме зелено човече, което свири на летяща чиния. Звучи като арфа:

 Стигаме до Щефансдом. Катедралата, която е символ на Виена:

 

Тук вече не издържам и се отцепвам. Наближава четири часа, а ние се влааачим бавничко - какви музеи мисля да гледам! Тръгвам да търся галерия Албертина. Още се колебая между нея и Белведере, но Шефът каза, че от паметника на Мария Терезия до Белведере имам поне половин час пеша, а аз сега съм още по-далеч. Правя го като във вица за математика - връщам се до изходна позиция и от там тръгвам да диря Албертина. Неразумно. Обикалям доста, но пък виждам неща, които на идване бях пропуснала.

Виена е доста приветлив за велосипедистите град. Освен перфектните велоалеи и удобните бордюри си имат дори собствени светофари. Защо червеното се повтаря два пъти - това не разбрах.

Няколко минути преди пет съм в Албертина. Предупреждават ме, че галерията работи до шест. Ура! Аз си мислех, че е до пет, така че пак съм на далавера. Тук вече не може да се снима. Жалко! Обикалям из залите и хем ми се ще да бързам, за да видя всичко, хем не ми се ще да бързам. За да видя всичко. Страхотно изживяване е! Никога не съм била в галерия от такава класа. Дори самият факт, че имената на експонатите са изписани директно върху стената означава, че при всяка смяна на експозицията стената се пребоядисва. Галериите, в които съм била не могат да си го позволят.
ТУК намерих клип от частта с импресионистите.
Повечето стени са в някакъв нюанс на тъмно сивото. Трябва да е мрачно, а е приятно успокояващо. Не мога да коментирам картините. Не разбирам достатъчно от изкуство, но се старая да извлека полза от незнанието си - да ги гледам с очите на дете. Разбира се пак подхождам като математик, но този път това се оказва правилно. На входа вземам листовка с карта на галерията. Четири етажа, двата горните са по-големи. Разпределям времето пропорционално и се старая да вървя по график. Изключително точна съм - в шест излизам от последната зала.

Отвън правя снимки на стълбището пред галерията, украсено с лилиите на Моне (и мен).

После наснимвам хубаво Виенската опера и сядам да хапна в подлеза до нея.

Където първо чувам, а после и виждам музикалната Opera Toilet. Други от групата казаха, че вътре имало пиано до писоара.

Водена от неясно какви мотиви решавам все пак да отида до Белведере. В седем вечерта музеят със сигурност е затворен, а не вярвам градините да нямат ограда и врата, която се заключва. Вървя и си представям как точно днес, по някаква причина, има нощна експозиция. Или поне, че градината е със свободен достъп и мога да прекарам останалите часове в нея. И вървя, и вървя и вървя... И няма дори пейчица да поседна. Опитвам да позная българското посолство, което мярнах само за миг сутринта от автобуса, но ми се изплъзва. А аз продължавам да вървя и вървя, и вървя. Започвам да правя по-реалистични планове осъзнавайки, че най-вероятно, като стигна до входа, ще видя само една огромна заключена врата. Решавам в такъв случай да заложа на пенсионерския подход - ще вляза в метрото и два часа ще правя тегели, докато накрая ще се измъкна до Мария Терезия. Всъщност, до колкото си спомням, метрото на Виена беше много приятно място, а и страшно добре организирано. Освен това аз обичам да гледам неофициални забележителности.

Накрая все пак стигам. Вратата е отворена. YES!!! Здравей, Белведере! Едно време не можахме да те разгледаме, защото беше в ремонт. Сега е време за реванш!

Реалността надминава очакванията ми - градините работят до осем, т.е. още само 10-15 минути, но това е причина да са напълно празни. Свечерява се и снимки почти не стават, но усещането да вървиш из пустите градини на двореца е несравнимо! Чувствам се като принцеса!

Каталясала съм. Тук, във Виена никой не ме познава, така че мога да си позволя да полегна за минута-две на пейка до Паметника на Съветската армия. Поне за пети път минавам днес от тук, но сега в тъмното фонтанът е разноцветно украсен. Красиво и отпускащо е. И времето е с нас - вчерашното утро ни събуди със сняг, а днес мога да си позволя след осем вечерта да се отпусна, облечена само с тъничко яке.

Решавам бавно да се придвижа към сборния пункт. Има много време, но по-добре там да чакам, отколкото да бързам накрая. Този път ще сменя маршрута. На идване минах от долната страна на голяма катедрала. Сега ми се ще да мина от горната й страна. Съдейки по картата пак ще изляза на площада на музеите, но в другия му край. Перфектно!

Вече се консултирам с три карти на Виена. Всяка една от тях обаче, има своите недостатъци, така че сравнявам и трите. Харесвам си накрая една пресечка и потеглям по нея. В една малка уличка откривам 2 суши бара един до друг. Имам много време, а ми се ще да сбъдна още една мечта. Предишния път, като бяхме тук, Милен за пръв път яде суши. Аз го гледах с отвращение. Сега нещата се извъртяха и станах голям суши-фен. Ще ми се и аз да съм яла суши във Виена. Потъвам в единия и си поръчвам малка порция. Нищо, че не съм гладна.

Починах си хубаво, а и отметнах още една мечта. Часът е девет и четвърт, но аз имам не повече от 10-15 минути път. Кубето на Катедралата е високо и в началото се виждаше, но сега нещо ми се губи. Продължавам да вървя и решавам да си изпрося потвърждение от случаен гражданин, че съм на прав път. Забивам пръст в картата и питам това ли е пътя. Той първо не вижда без очила, после не вижда защото е тъмно. Накрая се взира известно време и ми обяснява, че трябва да се върна обратно до там, от където тръгнах и да хвана другия път. Викам си - този и с очила май не се ориентира добре. Сигурна съм, че дори да не е точно напред, най-много да е леко вдясно. Но в никакъв случай назад. От уважение към човека, обръщам посоката, но в първата пресечка свивам. Тук някъде трябва да ми се изпречи един театър пред който на идване имаше хора. Само че ми се изпречва покрития пазар.

!

Видяхме го от автобуса, но после от къде минахме? И какво всъщност прави този покрит пазар тук!!! Започвам да се паникьосвам. Лекичко. Или не чак толкова. Връщам се до мястото, където питах онзи човек. Гледам с недоверие посоката, която ми показа. На съседния ъгъл виждам друг, който тегли пари от банкомат. Ще го изчакам и ще питам него. Човекът става нервен и на няколко пъти притеснено поглежда към мен. Осъзнавам, че е девет и половина а аз стоя зад гърба му докато си тегли парите. Правя още две крачки назад и започвам да гледам в друга посока. Хайде де, не ги ли изтегли тия пари! Накрая той се прежалва и се отмества от банкомата. Опитва се да се отдалечи достатъчно бързо, без да прилича на бягство, но аз го сгащвам и му пробутвам картата под носа. Човекът най-сетне придобива приветлив вид и също ми сочи обратната посока. Хм... Може пък и натам да е. Защо не ми се получи - незнам?

Вече е девет и половина. Имам 20 минути, а не знам къде съм.

ГРГГХХХХ!

Впускам се в свински тръс и по пътя питам още няколко двойки за посоката. Накрая без да искам уцелвам точно пътя, по който мислех че съм тръгнала. Пристигам в десет без петнайсет - пет минути преди уговорката. Автобусът ни обаче закъснява, така че имам време дори за снимки.

Сбогувам се с Виена. Отново. И отново се надявам, че не е за последно.

Пътуваме по дългия, много дълъг път към дома. Имаме безброй часове за равносметка и си припомням как няколко месеца по-рано, при запознанството ни, организаторката на това мероприятие сподели с мен, че страшно й приличам на нейна приятелка. "Много си я обичам - каза - но все нещо й се случва. Или ще й откраднат портфейла, или ще се загуби..." А аз отвърнах - "Е, предполагам, че аз няма да ви създавам подобни проблеми." Мммм даааа... Като се замисля - първо си загубих портфейла, а после загубих и себе си. Добре че и в двата случая намирането беше сравнително лесно.


На тръгване се чудех дали не греша. В никакъв случай! Хареса ми много повече отколкото очаквах. Хареса ми не само Австрия, харесах и хората, с които бяхме. Харесах учителския колектив, родителите, преподавателите. Не си мислете, че щом изказах едно-две недоволства от екскурзовода не съм го харесала. Напротив! Организацията беше много добра и той също беше много готин! Шофьорчетата пък бяха върха! А после и времето - валя на отиване, валя на връщане и там веднъж валя сняг, но през нощта. Както вече казахме това бе само пОказен сняг. И накрая с удоволствие открих, че страшно ми допадат и двете госпожи на Дени! И не само като професионалисти. Кефът е от това, че като ги гледах си казах - Е гати късмета! Най-яките госпожи точно на нас да се паднат!
Изводът - въпреки, че всичко преди тръгване вървеше наопаки, тази седмица бе перфектна!

Снимки:

Австрия 13 април 2012 - ВИЕНА