Набързо до Унгария.

Стана така, че за два дни отскочихме до Унгария. Колко му е - 1200 километра в едната посока. Нищо работа. На тръгване Дени предложи - "Мамо, защо не вземеш да покараш малко и ти колата, за да може тати да си почива?" - "Защото, мамо, аз дори да покарам, тати пак няма да си почине..."
И така - приключението започва на 5ти април, но подготовката (моята страст) течеше от месеци. Аз подготвям маршрути, забележителности и места за настаняване, Дени се подготвя за Европейско по карате а Милен - той си стегна колата и обмени малко валута. Малко, защото проверката показа, че почти навсякъде може да се плаща с карта.
Първоначално мислех да минем през Румъния. През "Дунав мост" разстоянието Сливен - Егер (градът, в който се провежда първенството) е 1000 километра, срещу 1200 през Сърбия. Изобщо не можех да схвана, защо Гугъл-мапса изписва страховито предупреждение "Този маршрут минава през Румъния." Все още се чудя дали ако планираш маршрут Истанбул - Виена, примерно, ще получиш заплаха "Този маршрут минава през България!!!!" Мислех, че само българите са скептично настроени към всичко румънско, не и Гугъла. Нашето семейство обаче е над тия неща, тъй като останахме с чудесни впечатления от румънските пътища преди година и половина. Бях спретнала разкошно маршрутче включващо приказния според много пътеписи град Сибиу. От предишното ни румънско приключение ми е мечта. Още тогава бях чела суперлативи за европейската столица на културата за 2007-ма година. Още повече, че Сибиу се намира на перфектните 500 километра и от Сливен и от Егер.
Все пак стана добре, че имах достатъчно време да потърся разкази, мнения и пътеписи на хора препатили по  румънските пътища. Ей този пост "От Унгария към Румъния" окончателно ме отказа. Смисълът му синтезирано е: "За наше огромно съжаление, планът ни бавно, славно и мъчително беше провален от трафика в Румъния. Имахме да изминем около 540 км. от Будапеща до Сибиу, от които 220 в Унгария и 320 в Румъния. Разстоянието от Будапеща до румънската граница го взехме за малко над 2 часа, а останалите 320 километра взехме за впечатляващите 8 часа (9 като издърпахме часовника един час напред), от които сме имали не повече от час почивки по наша воля. "  Трябва да си призная, че въпреки риска, до последно, тайничко се надявах поне на връщане да минем през Сибиу, но бях достатъчно честна да предоставя фактите на шофьора и да го оставя  той да реши.
Още нещо ме изненада по време на предварителните ми проучвания. Българите не посещават Унгария (изключая Будапеща) или поне никъде не пишат после за това. Едва в последния ден, случайно ми изпадна статийка за Егер написана на български и то в областния всекидневник на Велико Търново - весник "Борба". Рицарски турнири и винени фестивали връщат славата на Егер. До този момент всичко беше на английски и разбира се на универсалния унгарски език, но за него по-късно. Дори сред бе-ге-майките няма тема "Хайде унгарки да се преброим!". На всичкото слухтене успях да надуша само две дами, споменаващи Унгария като настоящо или бившо място за живеене и един бе-ге-татко, на който предишната жена била унгарка!!! Къде отиде братството между бившите соц-държави не знам. Отнесох се. Но тези факти идваха да ме предупредят, че нещо с Унгарията не е според очакванията ми, а аз ги пренебрегвах. На притеснените запитвания на Дени как ще се оправяме там, отговарях "С ръце, крака и английски." От сега да ви кажа - английският не върши работа. Стягайте ръцете и краката! Добре, че обичам да играя на филми с обяснения (и дори да звучи нескромно съм доста добра) та все пак се справихме. Ама това е по-натам.

А сега е ден първи - 4:31 сутринта и ние потегляме от София по маршрут Белград - околовръстното на Будапеща - Егер. Точно 900 километра, 7-800 от които по магистрали. Джипиескта Невена нескромно твърди, че към 14 часа трябва да сме пристигнали. Първите 4-5 часа, прогнозите й се сбъдват и започвам да се чудя дали ако се изтърсим в два, а не в шест, както бях казала на хазяйката, няма да я ошашавим. С удоволствие предвкусвам как след кратка отмора ще мога още от първия ден да се втурна в лов на забележителности. Една, две почивки по сръбските "бензински станици" леко изместват часа на пристигане, но ние нищо не гоним, а и до сега Милен успяваше да ги навакса и то без да нарушава правилата. На 20тина километра преди сръбско-унгарската граница, почти насила го убеждавам да напълни газовата бутилка догоре, защото въпреки недоверието му, моите проучвания показват, че газта в Унгария е кът. На около три минути от границата започва да прикапва. И с прогнозите съм наясно - може леко да росне, но за кратко, а и топличко ще е. Вероятно обаче, точно този облак не следи нито синоптик.беге нито идокеп.ху, защото на самата граница вече вали настойчиво и напоително. И няма никакво намерение да спре.
От сръбска страна има 3 опашки с по 7-8 коли. От къде се пръкнаха така и не разбрахме, защото последните 30тина километра карахме сам-сами по магистралата. Първоначално избираме най-лявата. Успяваме да се преместим в средата след като забелязваме, че тарашат някакъв бус. Разбира се най-бърза се оказва дясната опашка, но не го правим на проблем, защото разликата е най-много 5 минути. Измъкваме се в неутралната зона и.... Пред нас се проточват две почти безкрайни колони. Фактът, че до тук сме пътували сами по магистралата ги прави да изглеждат още по-страшни. Изобщо не е ясно от кога са тук. Нареждаме се първо в лявата, но опитът ни кара да се преместим на дясната. Първоначално вървим почти успоредно, но след около десет минути става болезнено ясно, че отново сме се прецакали. Отдавна сме затапени от други коли, така че просто носим кръста си. Излишно е да споменавам, че когато по средата нашата опашка се разцепва на още две, ние пак избираме по-бавната. Час по-късно, стигайки до пункта разбираме, че най-лявата опашка е за граждани нa Европейския съюз. Не че ни върнаха от другите, но можеше веднъж поне да се възползваме и ние от това гражданство. Здраве да е. Питат ни за ракия и цигари. Поглеждат багажника и искат талон за минат преглед на автомобила. Малко се суетим докато го уцелим, но на третия опит вадим и него. 
Точно на границата, вдясно, има някакви бараки, от където могат да се купят винетки (на двойна цена според пътеписите). Добре че съм теоретично подкована, та зная, че на около километър има OMV, в което ще ни ги продадат на нормалната. 
Мислех, че с преминаването на границата, лошите усещания ще свършат. За съжаление оказва се, че кошмарът едва сега започва. Онзи лекият ръмеж е вече проливен дъжд (и дори след два дни ще накара Дунав да прелее точно в унгарската си част), а магистралата е пълна с най-голямото количество тирове, което съм виждала през живота си. Следващите триста километра до Егер са опасани с непрекъсната колона от тирове и камиони. Нещо като безкраен влак. Но това разбира се не е всичко - заради проливния дъжд и разпръскваната от камионите вода, при всяко изпреварване видимостта се губи напълно.
Да е жива и здрава джипиеската Невена - единствено благодарение на нея се справихме с умопомрачителните унгарски магистрали, отбивки и най-вече табели. Всъщност отбивките са точно такива, каквито трябва да бъдат, ама ние като сме си знаем нашите детелинки с остри завои, та ни отне време да свикнем с "пригответе се да придържате вдясно след два километра". Не знам дали само в Унгария (според Милен IGO-то било унгарско), но като стигнем до по-засукана отбивка, образът става триизмерен и все едно гледаш точно шосето пред себе си с изрисувана стрелка, от къде да минеш. Без този триизмерен образ като нищо щяхме да разгледаме Будапеща погрешка. Виж табелите си бяха изпитание. Имат си собствена логика, която първо отнема време докато схванеш и после изисква да си постоянно нащрек. Примерно по някое време дадена табела те информира, че Будапеща се намира на път А50 и следващите 5-10 табели изобщо не си правят труда да споменават Будапеща, а единствено и само А50. Не е лишено от логика, но тя отново е различна от онова, с което сме свикнали.
Междувременно съмненията ми, че в Унгария трудно се намира LPG се оказват не до там верни. В Унгария е почти невъзможно да се намери LPG! Милен твърди, че е изтеглил POI-та за навигацията специално с унгарските газ-станции, но аз не успявам да ги намеря. (По-късно ще се окаже, че наистина ги е изтеглил. На компютъра.) Мъжете не обичат да питат, но аз нямам скрупули. За съжаление девойчето от поредната бензиностанция без газ не знае английски (само унгарски и немски). С ръкомахане ми обяснява, че имало в близкото градче някъде си. Ако тръгнем да я търсим ще иде още час. Ще караме на бензин.
Мечтите за предсрочно изпълнение на плана отдавна са се изпарили. Паркираме пред квартирата (Невенке, още веднъж - благодаря ти!) точно в 17 часа унгарско време (18ч - БГ). Посреща ни симпатична, около 60 годишна унгарка и още на вратата разбирам, че подозренията ми, че пише писмата си на английски с автоматичен гугъл преводач, са верни. Твърди, че знае немски и разбира се вездесъщия унгарски. Вадя коза "руски език" от ръкава, с надеждата, че все пак е живяла в онзи строй, когато руският беше задължителен, но тя заеквайки успява да ми обясни, че го е учила, но не помни нищо. Отново ще използваме ръкокрачната система.
Настанява ни в две стаи - една за нас и една за детето. Симпатично е. В никакъв случай луксозно, по-скоро ретро, но все пак приятно. Обяснява нещо за някаква кухня, което до край си оставя мистерия за мен. Показва парното и пише 20 на един лист. Първо си мисля, че ще ми поиска още 20 евро за отопление и съм готова да скоча, но тя говори нещо, че било аутоматик. И до сега не знам какво му беше аутоматик на парното, но в стаите си беше хладно. Все ми е тая дали трябваше да се включи в 20 часа или трябваше да поддържа 20 градуса, но това определено бе най-големия недостатък на квартирата.
С Дени оставяме шофьора да реанимира, вдигаме качулките и тръгваме да търсим залата и останалите от българската група. Избирах квартирата да е на пешеходно разстояние от залата и наистина се оказва така - не повече от 10 минути пеша. Пътьом купуваме две половин литрови бутилки минерална вода, във формата на гирички и това в последствие се оказва единствения сувенир, който сме си донесли от Унгария. В залата тъкмо е започнал реферския инструктаж. Намираме няколко познати физиономии и сядаме наблизо да изчакаме. Искам да съм сигурна, че не са пропуснали Дени в записването, поради това, че не пътувахме с групата. Оказва се, че всичко е наред и има уговорена какичка, която да й бъде треньор, тъй като нейния треньор в последния момент не можа да дойде. Какичката е една от любимките ни, така че най-сетне нещата започват да се обръщат в наша полза.
Прибираме се в квартирата, като по пътя ставя ясно, че в Унгария магазините, включително и големите супермаркети работят най-късно до 19ч. Толкова сме каталясали, че за хранене навън и дума не може да става. Добре, че има още някакви хрупки от България.

Ден втори - денят на истината.
Все пак сме дошли на Европейско, така че е нормално всичко да се върти около него. Дени още по пътя от България започна да си навива, че ще е много страшно, защото всички ще говорят на език, който тя не разбира и няма да познава никого. Вече изглежда доста уплашена. Аз си я знам, че това й е сценична треска. На всички състезания (математики, каратета и каквото се сетиш) първо се панира, но влезе ли в атмосферата на състезанието за секунди се обръща и става перфектна - спокойна и уверена. Трябва ни само какичката, да й даде начален тласък да загрява и мъничко да я успокои. И до сега не знам какво се обърка, но какичката не дойде. Намираме треньорката на плевенския клуб, за която ни беше казано, че ще ни е резервен вариант. Жената наистина се старае, но има още поне 10тина участника. Мъчително ми е да си гледам момиченцето как до края на състезанието не успява да влезе в атмосферата. Върти се, почти не загрява, само стои с увиснали рамене оглеждайки се уплашено. Катата си я изиграва не-лошо, но на европейско "не-лошо" не върши работа. За кумитето съвсем рухва психически.
Свикнала е винаги да се връща с медал, а на Националното преди две седмици дори обра всички възможни златни медали. Ето защо загубите сега й идват като сериозен шамар, но така е трябвало да стане. Атмосферата е мрачна, подтисната, почти трагична.Час по-късно я виждам как за миг се обръща и приема загубата след като й казвам, че на тръгване от България съм си пожелала не да спечели медал, а да се случи това, което е най-добро за нея. Убедена съм, че така е трябвало да стане.
Следобед решаваме да намерим газ-станцията на Егер. Интернетът твърди, че трябва да има такава, някъде към края на града. Задавам на Невенка къде да ни закара и потегляме. На последния и особено критичен завой тя нещо се обърква и започва да твърди глупости. Добре, че имам вграден GPS в главата си, та казвам на Милен да слуша мен. Намираме газ-станцията. По разбираеми причини работното й време е записано само на универсалния унгарски език, но видимо в събота следобед тя не работи. По обратния път спираме на малък паркинг близо до центъра, с идеята поне да се отдадем на забележителностите. Тъкмо да се впусна в културния туризъм и Милен забелязва табела, на която явно пише, че паркингът е платен. Излишно е да споменавам, че и тя е САМО на така популярния по целия свят унгарски език. Няма и картинки за идиоти като нас. А на всичко отгоре наоколо няма нито на кого да платим, нито някакъв паркинг автомат. Кьорча се, броя, заеквам и съм почти сигурна, че в събота следобед не се плаща, но първо не мога да убедя Милен и второ - прав е, че не си заслужава да ни вдигнат колата. Натоварваме се безславно и паркираме пред квартирата - там поне знаем, че може.
Придвижваме се пеша до центъра. Онова дето щеше да е топличко - ами не е. Температурата е не по-висока от 5 градуса. Пътьом минаваме покрай термалните бани. Те са най-голямата забележителност на градчето и още от България сме си ги заплюли. Бях чела, че има плувен басейн (в който явно тече някакво състезание, защото се чуват възторжени викове), турска баня (или още СПА зона) и нещо като аква парк със серия басейни с различни температури, като ако не бъркам, най-горещият достигаше към 50 градуса. За съжаление след всичкото обикаляне по газ-станции и паркинги часът вече е 16:30, а аз не помня работното време. Приближавам към входа на аквапарка с безумната надежда да видя работно време и осъзнавам колко съм наивна. Имам чувството, че дори и часовете са написани с думички, но просто няма начин да разбереш от колко до колко работи това съоръжение. Всичко толкова ми е писнало, че изобщо не си правя труда да влизам вътре и отново да размахвам ръце и крака. Освен това не нося сешоар а студът е не само вън, но и в квартирата. Не си заслужава риска. Гледаме жадно и със завист ония дето шляпат боси между басейните и хич не им пука, че ние сме се озъбили от студ.
Насочваме се към центъра. За малко градче, вероятно с размерите на Сливен, има доста за показване. Няколко църкви, включително и православна, едно минаре, от което се вижда целия град, музеи различни (аз си мечтая за музея на марципана), крепост и експозиция с восъчни фигури в музея към нея. Това всичко по предварителни проучвания. От тях също така знам за площад Добо (Dobo Ter), който може да бъде наблюдаван и онлайн. ТУК. От друга страна idokep.hu е унгарски сайт за климатични прогнози и анализи. В раздела "камерак" има 197 камери из цяла Унгария, на всяка от които се пази ежеминутен архив от последните 24 часа. Поглеждам в колко часа сме там, за да мога после да изтегля снимките с наше присъствие на Добо тер:

16:04ч.

16:05ч.

16:07ч.

16:08ч.

и в 16:09ч вече сме три малки точки в далечината:

Правя няколко и с моя апарат и тук горе-долу се изчерпва фотографския ми ентусиазъм.

Решаваме да се качим до крепостта. След дълго въртене из малките улички, напомнящи "Капана" в Пловдив, додрапваме до входа. Музеят преди малко е затворил, можем да разгледаме само крепостта. Тук изскача поредния бъг в системата. Форинтите са недостатъчно, а на касата не приемат нито Visa нито Евро. Банкомат наоколо не виждам, но и да имаше вече тотално ми се е отщяло да се напъвам да бъда турист в Егер.
Прибираме се в квартирата.
Съжалявам, че нямаше слънце. Слънцето винаги променя нещата и кара ситуацията да изглежда много по... слънчева, разбира се. Егер не е лошо градче. Егер е едно прекрасно място, точно от типа, който най-харесвам - чистичко, тихо, подредено, кипричко дори. Квартирата ни и всички съседни кооперации са с малки, задни дворчета. В някои има пързалки, люлки или пясъчници, в други - огнище с пейчици около него. По земята няма боклуци, колите са паркирани където им е мястото, а многото кучета които срещаме задължително си водят поне по един стопанин на каишка.

Поглед от нашата тераска:

Поглед към нашата тераска:

 Дворчето на нашата кооперация:

Днес обаче не е правилният ден за разглеждане на Егер, а и наистина ми действа много уморително пълната липса на информация. Нали се сещате за вица за полицаите - "Той като знаеше толкова езици да не би да се оправи!" Тук е същото - дори на любимия си немски да бяха го написали, пак щях да хвана нещо, но не! Унгарски, унгарски и само унгарски! На табели, на стоки, на всичко. Няма Европейски съюз - всичко е само на унгарски.
С Дени си имаме една игра - учим числата до десет на различни езици. (Тя после ги помни, а а аз ги забравям, но това е друга тема.) В предварителната подготовка опитахме да ги научим и на унгарски. Който може - да си ги учи, ние дори не можахме да ги повторим след Гугъл преводача. Сигурно и българският е труден за чужденците, но той има общи думи и корени с руски, сръбски, македонски, турски, чешки, полски, румънски... А унгарският е сам за себе си - уникален. Нищо общо, с нищо познато. Сякаш в нещо ми напомня турския и затова потърсих информация за произхода му. Ха познайте! Една от версиите е, че произхожда от старобългарски.
В квартирата разравям интернет и разбирам причината за онзи ужас по магистралата - в Унгария е забранено движението на тирове в почивните дни и в петък следобед всички са бързали да стигнат колкото се може по-далеч. Което пък ще означава, че в понеделник сутрин ситуацията ще се повтори. Трябва още в неделя да сме избягали от тук. Съответно или трябва да потеглим още към 4, ако ще минаваме целия път до Сливен наведнъж или да нощуваме някъде по средата. Оставям на Милен да реши и той казва "Да се наспим, пък ще видим." Още веднъж теглим POI-тата с унгарски газ-станции и лягаме. Може в неделя вечер да спим в румънския Сибиу, но поемаме риска да се задъним в 200 километрова тапа. Може и някъде из Сърбия, но на идване не забелязах нито един вдъхващ доверие мотел. В booking.com харесах един, при това с басейн, но е в Унгария - само на тридесетина километра южно от Будапеща. Изглеждаше много изкушаващо, но с нощувка в него нищо няма да спечелим - километрите от 1200 ще станат 1050 и ще трябва в понеделник сутрин да делим магистрала с тировете.

Ден трети - "Бикове и крави".
Толкова "Бикове и крави" наведнъж не съм играла дори в ученическите си години, когато имаше моменти само това да правим. Някъде след Белград, за разнообразие, Дени предлага да играем на "Блокове и къщи". Правилата са същите. ;)
Излизаме от Егер почти по обяд. Невена ни скроява гаден номер и започва да ни върти из някакви малки егерски кварталчета (които в последствие с оказват на километри от целта), като постоянно редува "Изгубен GPS сигнал!" с "Ще промените ли маршрута?" Накрая я изключваме. Отнема ни повече от час и почти се сдобиваме с мускулна треска на ръцете докато намерим единствената работеща газ-станция в града. Трябва да призная, че по време на това изпитание откривам, че в света има и един англоговорящ унгарец. Понеже си знам урока започвам направо с ръкокрачната, но той ми отвръща с думички, които познавам. Милия! Колко го обичам!!! Противно на твърденията в интернет, противно на POI-тата и на всичко, което бяхме проучили се оказва, че LPG има само на една крайна бензиностанция на AGIP. Пътят до нея преминава през провеждащото се в момента в Егер рали. Звучи почти като виц или пародийна комедия, но в този момент не ни е никак смешно. Поредният абсурд на маджарите е, че ралито дели едно и също двупосочно пътче с всички желаещи да минат от там. Включително има паркирали коли на зрителите. Само дето на едно кръстовище стоят трима полицаи, които за момент спират движението, ако се зададе кола от ралито. Що за странна логика - не разбирам! Ама аз на тях нищо не им разбирам. Зареждаме газ на цена 1.99лв (срещу около 1.20 в България) и си плюем на петите.
Невена е доста объркана и почти през цялото време ни рисува на около 500 метра встрани от шосето. Какво й стана, не е ясно. Дали POI-тата, които снощи й добавихме я бъркат нещо или плътната облачност, тя си знае. За късмет влиза в час от време на време и то точно, когато най- ни трябва - на околовръстното на Будапеща. През останалото време е с изключен звук и само й гледаме сеира. От друга страна аз доста съм задобряла с разчитането на табелите им, а и имам хартиена карта на Европа. Все ще можем да избягаме от така негостоприемната към нас Унгария.
Спираме  само веднъж за почивка - на 50тина километра от границата. В Сърбия на това му казват "отморище", тук по обясними причини не знам как се нарича, но много ме натъжава. Огромно пространство, може би в рамките на 2-3 декара, с полянки, пейки и масички, детска катерушка и разбира се безплатна тоалетна, в която чешмата е автоматик:

Прекарваш ръка пред фотоклетката и първо ти пуска малко вода, после сапун, изчаква, следва повечко вода, а накрая вдясно пуска топъл въздух.
Започвам да подозирам каква трябва да е функцията на странните отбивки по нашите магистрали. Все си мислех, че е нещо като място за убиване на скоростта или вероятно за ремонт (ама как ще нацели колата ти там да се повреди - незнам). По никакъв начин не можеше да ми хрумне, че това е място за почивка, защото да се опънеш на магистралата без сянка, тоалетна, вода, маса, пейка или каквото и да е там, просто няма как да е почивка. Да не говорим, че след Чирпан, в посока морето, няма ни една тоалетна на магистралата. Ама нас това не ни тревожи, защото докараме ли я до там - вече сме си у нас. Да му мислят чужденците.

В обратна посока Унгарско-Сръбската граница се преминава лесно. В ничията зона със съчувствие отбелязваме, че опашката за влизане в Европейския съюз е почти двойна на онази дето чакахме преди ден. Значи има и по-лошо.
На идване Сърбия не ми изглеждаше толкова нашенска. Сега съм си почти удома. Табелите им едни разбираеми, Невенчето започва да влиза в час, че даже слънце изпече...

Остатъкът е много път. Сякаш двойно повече от онзиденшния. Една от крайпътните "бензински станици" отново ме кара да се натъжа. Ядем сандвич с пресни зеленчуци, на който пише, че е произведен в 10 часа  и има срок на годност 8 часа. Такова нещо при нас дори в училищата няма, да не говорим за бензиностанциите. Момчето, което ни обслужва е усмихнато, закача се с Дени и дори й носи още две шоколадчета, след като вижда, че тя е изяла тия, които ни се полагат с кафето. (Десетина часа по-късно, на първия километър на магистрала "Тракия" ще ям сух, противен сандвич със сбръчкана кисела краставичка, по-малка от монета от 1 стотинка, обслужена от две намръщени дами, който щом ни виждат, че влизаме да се стоплим решават, че трябва да отворят и подпрат вратата, за да може да се проветри.) Междувременно докато сме около Белград се е стъмнило и пак е завалял нескончаем дъжд. Направили сме 3 часова почивка около Ниш и после сме пътували, пътували, пътували. Аз вече сериозно се притеснявам, че Милен е много уморен, но той упорито твърди, че ще се справи. Зверски ми се спи, но изпитвам ужас, че отпусна ли се, ще се отпусне и той. Дремвам за десетина минути точно преди българската граница. Почти сме си у нас, но всъщност ни остават още 4 часа. Постепенно на бензиностанциите започват да ни поздравяват с "Добро утро", а аз забелязвам, че Милен започва да говори по-бавно от нормалното. Измислям всякакви идиотски теми за разговор, само и само да ми отговаря. Започвам да се интересувам от някои тънкости в правилата на Карате и от автомобилостроене (в 5:30 сутринта!!!). На около 70-тия километър от автомагистрала "Тракия" единодушно решаваме, че трябва да спрем и да дремнем. На бензиностанцията го отпращат, че нямали вода и по тази причана тоалетната им не работи. $&*^%#*&%$# !!! След час и половина сме свежи като репички.
Последното, което издразва погледа ми е магистралната отбивката за Сливен. Тази отбивка е безумие, дори и да не бях видяла преди малко сръбските и унгарските й посестрими. Почти 90 градусов завой, с разбира се изкривена мантинела. И това е в най-новата й част. Още няма и годинка.

Статистика:
1. Най-добре се разчертават табличките за "Бикове и крави" на унгарските магистрали. Следват ги сръбските и... накрая нашата си. Дори в най-новата й част чертите стават къдрави, а цифрите - грозни.
2. София - Егер - 900 километра, 14 часа, от които 1 на унгарската граница.
3. Егер - Сливен - 1200 километра, 23 часа.
2. Магистрални такси в Сърбия  - около 50 лева в двете посоки.
3. Цени на LPG в Сърбия - около 1.35-1.40 лева.
4. Седмична винетка в Унгария - около 20 лева.
5. Цена на LPG в Унгария - 1.99 лева и около 3 лева бензин.
Общо: 2400 километра за около 90 часа.

Какво бих променила в организацията ако тръгвам сега:
1. Задължително ще планирам и обратния път! По принцип най-удобна би била да нощувка в или около Белград, но по независещи от нас причини, до последно не знаехме дали няма да сме принудени да останем в Егер и в неделя.
2. Ще сложа едно-две поларени одеалца в колата - човек никога не знае къде ще му се наложи да спре, а нощем по бензиностанциите е Хладно.


П.П. Октомври 2017: Вижте и: "Набързо до Унгария. Реваншът!"

Два златни, един сребърен и още нещо...

Текстът, който следва по-долу, трябваше да напиша като информация за регионална медия. В резултат излезе това (дори снимката е от друго състезание). Явно бях прекалила с блогърския стил, но толкова мога.

Репортаж на една щастлива майка.

Ние възрастните знаем, че в една почивка е важна не толкова продължителността, колкото качеството. Това научиха през кратката есенна ваканция и младите каратисти от шотокан карате клуб „Грифон” град Сливен. За тези няколко дни, те успяха първо да се включат в семинар с най-великия, жив, карате майстор - сенсей Садашиге Като – 9-ти дан, а после да представят града ни наистина достойно в деветия международен Шотокан турнир “Шисейкан”.

 Ако и вие (като мен до неотдавна) си представяте семинара като няколкодневна лекция, значи много се лъжете. За каратистите „семинар” са поредица сериозни тренировки, с голям майстор. На тези семинари освен на сложни карате техники, децата ни се учат на будо етикет и имат шанс да видят учителите си в ролята на ученици. Самият сенсей Като, въпреки величието си, е неочаквано обикновен и земен човек. Човек, който не отказа ни един автограф, ни една снимка. Човек, който успя да направи семинара интересен и полезен, както за големите майстори 4-5ти дан, така и за начинаещите „бели колани”. Майстор, заради когото имаше гости от Русия, Грузия и Македония.

Последният ден на това събиране бе отреден за премерване на силите. Състоя се деветия международен Шотокан турнир “Шисейкан”. Участниците от клуб „Грифон” бяха сравнително малко, но успяха да впечатлят и съдии и треньори.

Най-добре се представи осемгодишната Деница Кабаджова, печелейки медали във всички дисциплини, в които участва. Дени донесе на града ни два златни и един сребърен медал – на ката, кумите и IJKA ката, като в последната дисциплина се състезава в по-висока възрастова група.

Крехката, петгодишна Преслава Добрева стана всеобща любимка и въпреки че не успя да грабне медал се класира на пето и шесто място в различните дисциплини, преодолявайки значително по-големи от нея какички.

Драгомира Драголова също не се пребори за отличие, но показа сериозно израстване в уменията си.

Златен медал на ката донесе Симеон Димитров, който впечатли с играта си всички!

Анна Манчева ни показа какво се нарича боен дух. Тя се състезава във възрастова група 16-17, където останалите участнички са с много по-високи от нея степени. Въпреки контузията по време на срещата, Ани успя да намери сили не само да завърши, но и да я спечели, което й донесе бронзов медал на кумите.

Емил Добрев бе последният представител на КК „Грифон”. Емо остана четвърти - на крачка от медалите на ката, в група 18+, където се състезават "от лъв нагоре".

Похвала, за добре свършената работа заслужават не само участниците в състезанието, но и техните треньори - старши треньор - сенсей Антон Въндев с помощник треньор - сенсей Теодора Въндева. Въпреки ангажиментите си по организацията на състезанието, те успяваха да откраднат време и да дадат съвет или просто да кажат добра дума на всеки участник.

Като цяло състезанието премина наистина успешно и децата ни се завърнаха натоварени със знание, емоции и разбира се медали. Нека им пожелаем още повече успехи и признание за труда, който полагат ежедневно усъвършенствайки тялото и духа си!

Анна Гочева

Всъщност не е важно дали е моят или друг текст, а какво се случи и то е, че Дени за пореден път ни накара много да се гордеем с нея. А онова, което не пише в "репортажа" е, че ден преди това, тя участва в математическия турнир "Черноризец храбър", където се класира втора в града.

Да ни е живо и здраво момиченцето и да продължава да постига целите си!

Поморие - нашата раздяла с лятото.

Оплаках се вече за несгодите ни със село Шкорпиловци. В същото време, там ми светна, че не е нужно да миришеш нечии крака, за да се опънеш на плажа. Усетих се, че щом има едно такова място, ще има и второ, където детето да играе, пищи и хвърля пясък на воля, без това да травмира други летуващи. Забелязах, че е възможно да се натопиш целия в морето и въпреки всичко да си виждаш краката. Открих, че морето не е мъртва вода, животът в която се ограничава най-много до водорасли и медузи понякога. И не на последно място разбрах, че нашият начин за почиване са бунгалата - с ограничения брой съседи и дворче за тичане.

И се разгелзих.

Дощя ми се да имам всички тия придобивки, но ей тук, наблизо, по Южното Черноморие.
За Къмпинг "Градина" чух прекрасни отзиви, но след няколко кОпки в глобалната мрежа забелязах, че масово медийни и телевизионни знаменитости са засичани там. Което ще рече че не е толкова спокойно. След дълги лутания, четене и проучване избрах пясъчната коса на град Поморие. И въпреки, че голите снимки на Мартина Вачкова се оказаха точно от там, все пак обещаваше някакво спокойствие. Казах си - ако не харесаме нищо там, ще се върнем в нашата квартира отпреди 10 години. Тя беше в края на улица "Крайморска" - макар, че не е бунгало е спокойно и точно до плажа. Отворих Panoramio, за да разгледам снимки от околността и косата ми настръхна. По неохраняемия навремето плаж стърчаха чадър до чадър, виждаха се стотици хора и заведения. Нашата къщичка си беше на мястото, но за нея имаше залепен огромен хотел и наоколо се извисяваха още десетки като него!!!

...

(Тук не искам да пиша. Бях вбесена ядосана и отчаяна едновременно. Оставаше ни само пясъчната коса. Дано поне тя става.)

В Поморие вече, се спряхме на бунгалата на "Зора 2000". Възможно е да има и по-добри, но ние останахме много доволни. Северната стена на нашата баня служи за гръб на плажа. От масичката пред бунгалото до топването във водата ни делят 20-30 крачки. Денонощно слушаме шума на морето. Тръгвайки за плаж не събирам багаж - ако нещо ми потрябва, отскачам до бунгалото. Вътре - санитарен възел, хладилник и телевизор. Леглата - с удобни матраци. На 100-тина метра има заведение с българска кухня, малко по-скъпо от мястото, на което се храня в Сливен. Липсваше ми само безмесната храна.

В дъното, вляво - нашата масичка. Стълбите до нея водят към плажа.

Тази тераса е всъщност покрива на бунгалото ни. Що изгреви и залези снимах от нея...

Вдясно са плажът и морето, вляво се вижда малко от Поморийското езеро. Пясъчната Коса е ивицата, която продължава насреща.

Това са другия вид бунгала - къщичка с две спални, хол и бокс.

Снимка от тераста. Насреща - Поморийското езеро.

Заведението, в което се хранехме най-често.

Среднощен гост. :)

 Отпуснах си душата на това място. Може да не намерих  южночерноморското Шкорпиловци, но намерих спокойствието, което търсех. Ставах рано, лягах рано, а денем правех големи (до огромни) разходки по плажа и покрай езерото. Единия ден стигнах чак до Ахелой. Това бе най-впечатляващото ми приключение.

Излюпвам се с изгрева. Отдавам му полагащите се двадесетина снимки и в седем без десет вече вървя по пясъка. Нямам ясна цел - до където стигна. Зная, че до ахелойския плаж са към 7 километра. Ако мога ще ги мина. Включвам GPS tracker-а на телефона, за да ги засека. След около 1500 метра белезите от човешко присъствие съвсем намаляват. Остават само изхврълените от морето боклуци. За съжаление те са всякакви и навсякъде. Морето ближе краката ми, слънцето целува раменете ми, а аз се опитвам да уловя в апарата прелитащите наоколо черни птички. (След няколко дни ще разбера, че са корморани, но сега все още ми приличат на черни чайки.) Безгранично спокойствие. Поморие вече се вижда като малки точици, а Ахелой още се вижда като малки точици:

Поморие.

Ахелой.



Стигам композиция от мидички, явно сътворена от бурното вчера море. Не искам да докосвам нищо. Достатъчно е да я снимам:

И все пак, мисля си, каква оригинална завеса или мухарник може да се получи.

Още час и в далечината се очертава силуета на постройка. Прилича на барака, малко по-голяма от палатка. Кой, какво и защо? Тук в нищото. Далеч от всякъде. 

Зрънце страх се прокрадва с мисълта, че вътре може да има... Всичко може да има.

Приближавайки се поздравявам. Достатъчно силно, за да ме чуе буден човек и достатъчно тихо, да не събудя спящ. Празна е. И оригинална. Прилича на изцяло създадена от "морски дарове".

Има адрес,

пощенска кутия,

пейка и гараж

място за обувките,

тъжен надпис,

легло, надуваем дюшек, икони, телефонен номер, леген, туба.

Някой е живял тук.  Само питейната вода е проблем, но явно се е справил. Наснимвам хубаво, без изобщо да докосна нещо и поемам по пътя си. Ахелой все още е твърде далеч, но малко по малко започва да изглежда по-близо от Поморие.

Нещо странно има в гларуса притичващ покрай водата. Крилото му е счупено. Вероятно няма шанс да оцелее, но и аз не виждам начин да му помогна. С годините все по близка ми става идеята, че човек не трябва да се меси в законите на природата. За съжаление дори храна не мога да му предложа. Старая се само да го притесня възможно най-малко и отминавам.

Изглежда наближавам все повече. Преди малко се разминах с един човек, а и онова прилича на човешки силует. Такъв е. Чисто гол. Тук е рая на нудистите, така че гледката нито ме учудва, нито притеснява. Поздравявам и подминавам. Да, ама не. Въпросният решава да ме заговори. Следват възклицания - "Ама как така? Чак от Поморие?" Опитвам да се измъкна, но успява да открадне 3-4 минути от времето ми. Не се притеснявам от липсата на хора. Притеснява ме наличието им.

Малко преди края срещам магаренце:

А после най-сетне се запознавам с пазача на ахелойския плаж. Страховит поглед зареян в морето.

Освен него в региона се срещат и странни черни човечета (след малко и аз ще се присъединя към тях),

което значи, че съм стигнала до калното езеро. Толкова е солено, че дори не можеш да потънеш:

Грух:

 Наказани:

Калното езеро се обитава предимно от руснаци. Престоят ни в Поморие ме кара да си спомня максимата, че никой не е пророк в собствената си държава. Единици са българите, склонни да повярват, че тук, съвсем близо до тях, има някаква си кал, която би могла да им помогне. Всеки предпочита да търси спасението надалеч. В нещо мистично и по-трудно достъпно, ако пък е и скъпо, значи най-вероятно то е истината!
И все пак нека споделя с вас някои митове, легенди и напълно доказани факти за поморийската кал. Моите проучвания изградиха следната схема на действие:
1. Клепаш се с калта. Колкото по-дебело, толкова по-добре. Колкото по-навсякъде, толкова по-добре.
2. Чакаш около половин час на слънце да изсъхне. Дано да няма вятър, за да се затоплиш. При вятър по-добре да легнеш на горещия пясък. Овалването в пясък, което някои практикуват, било мит и не само не действало по-добре, но и пречело на калта да изсъхне и попие.
3. След половин час се миеш. НО! Най-добре е да се измиеш в соленото езеро. Къпането в морето е допустим компромис, ако няма как да влезеш в езерото. Къпането с течаща вода, обезмисля начинанието.
4. Забелязах, че "старите кучета" си носят по една бутилчица с жълтеникава, мътна течност и се мажат с нея. Оказа се прословутата поморийска луга, с която правят процедури по всички балнеосанаториуми и която е основна съставка на паста за зъби "Поморин". Ако нямаш луга, просто прескачаш точка четири.
5. Никакво къпане! Поне 4 часа не се миеш с чиста вода, а когато все пак решиш да вземеш душ, го правиш без сапун. (Това ми беше най-неприятната и трудно изпълнима част.)

Освен това няма никакъв смисъл да си взимаш кал за вкъщи, защото тя губи свойствата си само 10 до 20 часа след изваждане от езерото. (За разлика от нея лугата запазва лековитостта си и това ми обясни, защо навсякъде правят компреси с луга, но само в Поморие има кални процедури.)
Ето какво още пише на табло в Посетителския център на Поморийското езеро:

Но да се върнем в калището, защото ме чакат още 6 километра обратно. GPS-ът твърди, че толкова съм извървяла в едната посока до тук. Милен ми звъни да пита къде съм. Часът е малко преди 10 и те тъъъъкмо са станали. Бях го предупредила, че ако каталясам ще ме прибира с колата от Ахелой, но се чувствам свежа като репичка. Освен това обратният път ще бъде по друга пътека та ме очакват нови гледки и емоции - няма да скучая. Сега мисля да вървя покрай езерото.

Минавам солниците. Осъзнавам колко е голяма купчината сол чак когато я сравнявам с камиончето и сградата до нея:

Гледките тук са различни. Нито по-хубави, нито по-лоши. Различни и също толкова очарователни:

След около час (тук по пътя се върви значително по-лесно), наближавайки вече Поморие, в морето виждам платноходка окъпана в сребърни отблясъци. Само дето не е с алени платна:

 

Малко по-късно съм в бунгалото вече. Очаквах след 12 километра, (половината по пясък) да съм каталясала, но вечер, след работа съм доста по-уморена. Денят едва сега започва.

Разказах това "приключение", защото то най-цялостно обхваща това, което харесах в Поморие. Красота, спокойствие и досег с природата. Всеки ден правех някакви, макар и по-кратки разходки по Косата и мисля, че точно те ми доставиха душевния мир, с който се върнах от тази почивка. Какво толкова му харесах на това Поморийско езеро не мога да кажа, но определено се чувствам запленена. За разлика от мен, Дени видя в него само голяма, миризлива, кална локва и го споменава с отващение.

Сега май е момента да разкажа и за изгревите и залезите. Бяха великолепни! Всяка сутрин и вечер снимах, снимах, снимах... То не бяха слънца, то не бяха луни, то не бяха лъчи преплитащи се в косите на дъщеря ми, прелитащи птици или самолети. А като се прибрах - трих, трих, трих... Качих в Пикаса съвсем малко и се оказа, че след грандиозната чистка са към петдесеттина. Ама много красиво пусто! Кеф ти изгрев в морето, кеф ти залез в езерото. Ако ги искаш наопаки, просто минаваш от другата страна на полуострова. При това бунгалото ни беше с много стратегическа позиция - десет крачки и имаш видимост и към двете води. Да не говорим за дървото, което сякаш нарочно се извисяваше в посока запад. Да го бях търсила, нямаше да го намеря.

(Слагам тук три-четири снимки, който иска повече, да ги види в албума в Пикаса. Връзка към него - най-долу.)

Веднъж само се разходихме до центъра на Поморие.

Безумие!

Вероятно ние сме странните, щом повечето хора предпочитат да отдъхват така - лунапарк, въртележки, шум, светлини, миризми, викове, крясъци... Все едно бяхме не на 2-3, а на поне 20 километра от нашата идилия. Поморие ме разочарова с посоката, в която се е развило. Още в предварителните проучвания попаднах на реклами в руски сайтове, приканващи закупуване на апартаменти в града. Пристигайки там, открих, че положението е вече критично. Малкото солено езеро, (което помнех от преди и, което сега нещо ми се губеше на картите) се оказа засипано. На негово място е изникнал така нареченият "Руски квартал". Нови, луксозни кооперации. Повечето празни. Блок до блок. Нищо повече. (Аз вярно, че съм параноична, ама знаете ли, че Китай точно така си загуби трите спорни острова? Богати японски фамилии купуват земята. После Япония я изкупува от тях и ги национализира.)

Чух слухове, че общинарите вдигнали мерника и на Голямото солено езеро, което навремето беше "Голямо", но днес е единственото Поморийско езеро. Не да го засипят съвсем, но да го "облагородят" така да се каже. За късмет, то е част от Натура 2000 и засега не успяват. Дано!

Само едно нещо ми хареса от днешно Поморие. Крайбрежната алея по южния бряг. Тя и преди си беше приятна за разходки, но сега са направили стълбички и понеже тук морето е тихо и спокойно, заливът се е превърнал в огромен,  плувен басейн,

 където можеш да плуваш към залеза:

Аз обичам да сбъдвам мечти. И своите и на близките ми. Понякога знам, че трябва малко да изчакам, но си живея със спокойната увереност, че истинските желания рано или късно се сбъдват. Ето защо, когато се оказа, че точно в края на престоя ни е началото на тази консервационна ваканция:

не удържах на изкушението. Тук и без това много ми харесва, и без това искам да науча повече за Поморийското езеро, а имам и шанс да помогна за развитието му.

Семейният съвет първосигнално каза "НЕ!", но им благодаря, че после размислиха и ме оставиха да си сбъдвам желанията. Така останах още три-четири дни след тях. Първоначално мислех да е седмица, но допуснах грешката да подходя към нещо ново с очаквания, което често води до разочарования.

И така, в неделя се разделих с Милен и Дени и се впуснах да "консервирам" Поморийското езеро. С нетърпение и леко безпокойство очаквах газенето във водата, пренасянето на кофи и якото бачкане, което ме очаква. Притеснявах се само да не се окаже толкова трудно, че да взема да каталясам още след първия ден или час и по този начин да излъжа хората, които разчитат на моята работна ръка. Казах си - ще се стегна и толкова.

Няма да се впускам в подробности, но на четвъртата сутрин бях вече не разочарована, а дори ядосана. Оказа се, че изобщо няма работа за мен. Жените в групата бяхме три и явно никой не желаеше да ни поверява отговорна работа. Дори каквато и да е работ. Три дни плевихме градинките около Посетителския център. (Накрая трябваше едва ли не да садим наново плевели, че да има какво да скубем.). Буквално се чудеха какво да ни намерят, само да не им се мОтаме в краката.

Завършила съм сравнително мъжка специалност и мислех, че съм претръпнала на това пренебрежително, до надменно отношение, когато става дума за "мъжка" работа. Явно не съм, защото се издразних. На четвъртия ден си заминах. Разбрах, че после дошло интересното и имало работа за всички.

Въпреки всичко изобщо не съжалявам, че се включих в консервационната ваканция. Научих още за Поморийското езеро и се запознах с наистина интересни хора. А това, че съм имала неоправдани очаквания си е моя, не тяхна грешка.

Две снимки през далекогледите на Посетителския център:

Това бе тазгодишната ни морска ваканция. Не намерих южночерноморското Шкорпиловци, но намерих Поморие и пленителното му езеро. Доволна съм.


Всички поморийски снимки тук:

Поморие 2012